Кармен Рийд
Много гот (13)

Глава 13

Краят на техния свят, или поне така си бе мислила тя по онова време, бе настъпил бързо. Едва я изписаха от болницата, когато нещата тръгнаха надолу за Денис, при това доста стремглаво.

Офисът му бе затворен, персоналът освободен от работа. В продължение на няколко дни той си остана вкъщи и непрекъснато звънеше по телефона, ругаеше цветисто тези, с които говореше, търсеше някой да го подкрепи — бивши работодатели, клиенти, независимо кой, стига да му помогнеха. И след това, само след няколко кратки седмици, всичко приключи. Издадоха съдебна заповед, той подаде необходимите за фалит документи и кредиторите го погнаха със злобно настървение.

Преди още Ивлин да осъзнае какво става, дойдоха да оценят цялото им имущество и сложиха етикет с цена на всичко: и на мебелите, и на закупените наскоро антики, и на колите, и, разбира се, на самата къща.

Момчетата бяха във ваканция за Великден и си бяха у дома, тихо обикаляха от стая в стая, докато двамата с Денис се лутаха безцелно, напълно объркани.

Шокът и обхваналата я безчувственост се превръщаха в естествено състояние за нея. Първо спонтанният аборт, а сега и това. Не й остана никакво време да се отдаде на тъгата, да си поплаче, да се върне у дома, да се свие на топка и да се остави да я погълне съжалението към самата нея. Когато се върна, се оказа, че домът й е притихнал в очакване на неизбежната катастрофа.

И тъй като бе едно безкрайно глупаво момиче, й отне дни наред да проумее, че отсега нататък ще бъде все така. Съвсем лекомислено тръгна както всяка друга седмица на пазар до супермаркета и взе и момчетата със себе си, но на излизане, на касата, апаратът отказа да приеме кредитните й карти.

Каза на продавачката да не се притеснява, че ще изтича до телефона, за да се обади в банката, върна стоката обратно в количката и помоли персонала да й запазят нещата, защото щяла да се върне по-късно.

А вътре бе натоварила всички луксозни продукти, с които бе свикнала и обичаше: каса скъпо червено вино, защото бе решила, че двамата с Денис имат нужда да се поободрят и да им се подобри настроението, пържоли от бон филе за вечеря, любимите на момчетата, най-доброто смляно кафе, белгийски шоколад, френски сирена, кроасани за закуска, лъскави бурканчета конфитюр… количката бе препълнена. А какво й казаха от банката, когато се обади от входа на супермаркета, за да протестира?

— Искрено съжаляваме, госпожо Ли, но всичките ви сметки са замразени… изглежда и плащанията с кредитни карти са задържани… да… така ни е наредено от съдия изпълнителя.

Бе избягала от супермаркета, обляна в сълзи, хванала за ръка обърканите момчета, които теглеше след себе си.

Щом се качи в рейндж ровъра, се отпусна зад волана и зарида, а Том ревна на висок глас, защото не разбра как така стана, че си тръгнаха, без да са му купили любимия сок. Дени му бе наредил да млъква и бе добавил:

— Повече няма да имаме такива неща. Мама и татко са свършили парите.

Фактът, че шестгодишното дете бе разбрало нещо, което тя чак сега осъзнаваше, я накара да заплаче още по-силно.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? Какво ще ядем? — беснееше Ивлин пред Денис, когато се прибраха в къщата.

Той бе извадил банкнота от двайсет лири от портфейла си, бе й я подал, лицето му добило пепеляв оттенък.

— Вземи само най-основните неща, за да преживеем следващите няколко дни — й каза. — Надявам се да оправя нещата, като взема заем, докато започна отново работа.

Бе взела двайсетте лири и бе отишла в друг супермаркет, този път сама, обхваната от потискаща умора, защото за пръв път, откакто живееше в Съри, се налагаше да се ограничи само с „най-основното“ — каквото и да означаваше това.

Купи картофи, хляб, мляко, сирене „Чедър“, кайма, лук, моркови и корнфлейкс. За вино дори не помисли. Нищо, все някоя бутилка трябва да бе останала в барчето. Добави кисело мляко и банани и повече не можеше да си позволи нищо, не можеше да рискува да вземе каквото и да е. Не биваше да надхвърли двайсетте лири, тя не разполагаше с никакви други пари и пребледня, когато си представи как ще помоли касиерката да върне нещо.

Нямаше представа колко много дребни унижения ще преживее, колко пъти ще й се свива сърцето от безсилие и болка преди цялата тази работа да приключи.

Та нали на следващия ден млекарят щеше да почука на вратата и да поиска да му се плати, а тя щеше да обикаля трескаво къщата, за да открие някоя и друга изостанали монета, докато най-сетне изпразни касичката прасе на Том и му подаде парите на монети от десет и от пет пенса, едва сдържайки сълзите си.

— Ще искате ли да продължа с доставките? — бе попитал той, без да казва и дума за шепата дребни монети.

Тя все още не бе видяла табелата „Продава се“, забита в края на алеята за коли рано същата сутрин.

— Ами… не, май не… ами… ще ви уведомя, ако нещо… стига нещо да се промени. Благодаря ви, много ви благодаря… за помощта. — Мили Боже, защо благодареше на млекаря за помощта му? — Искам да кажа за доставките.

— Няма проблем. Е, хайде, довиждане. Всичко най-хубаво.

— Да… благодаря ви.

И изведнъж, бързо и неусетно, все едно че бе дръпнала нишка от някоя плетка, животът им се разбрида. Къщата бе продадена, колите продадени, повечето мебели отнесени от носачи, заедно с бижутата й и дори най-скъпите й палта и чанти.

Компютрите на Денис, телевизорът и останалата техника, скъпата стереоуредба, видеото, картините… Нямаше смисъл да се опитва да скрие какюто и да е, защото всичко бе описано от застрахователите, както изтъкна съдия изпълнителят.

Една вечер, след като децата си легнаха, Ивлин прегледа останалите си дрехи и се зачуди какво може да продаде, за да се сдобие с някакви пари. За нито една от дрехите нямаше да успее да получи цената, на която бе купена. Кафяв кожен панталон от „Ралф Лорън“, оригинален уникат, беше на цената на покупките за шест седмици, или може би два месеца от най-основното, кашмирен комплект — на цената на сто бутилки евтино вино; вечерната й рокля от „Дона Каран“ — таксата на Дени за училище за целия срок. Само че сега, като ги предложеше за втора употреба, едва ли щеше да успее да получи повече от неколкостотин лири. Но дори това бе по-добре от нищо, реши тя. Затова събра четири големи кашона и започна да натрупва в тях всичко, което бе избирала с вкус и желание през последните шест години.

Скъпите маркови обувки, внимателно запазени в кутиите с оригиналната хартия между тях, останаха на дъното на кашоните. След това тя прегледа официалните си рокли и костюми, всички отделени в калъфи, както бяха взети от химическото чистене. Червената рокля без гръб, обсипана с мъниста, която бе обличала на коледния бал в Лондон само преди четири месеца и през онази нощ се бе чувствала като най-елегантната и бляскава дама на планетата.

Шикозните френски костюми, с които подчертаваше, че е съпруга на преуспяващ бизнесмен. Велурените панталони, якетата и ризите, които толкова много обичаше. Защо да не ги продаде, след като вече нямаше да може да си позволява да ги дава всяка седмица на химическо чистене. Така щеше да е най-разумно.

Копринените блузи, които бяха истинско съвършенство, също намериха място в кашоните, остави си само тези, които бяха с петна.

Много внимателно избра нещата, които щеше да запази — дънки, удобни пуловери и якета, за които нямаше да получи пари, също и тениските, и всекидневните шемизети, и всичкото си бельо. Остави и един стилен черен костюм с пола, бяла риза и черни обувки на висок ток. Прецени, че те трябва да останат в гардероба й, каквото ще да става. Едно зимно палто, дебел анорак, две кашмирени пола, удобни и поизносени обувки. Нощници и пижами, а също и евтините бижута, все неща, които бяха оставени, след като я помолиха да свали часовника от „Картие“, за да го приберат и него.

На следващата сутрин Денис й помогна да натовари кашоните в багажника на взетия под наем товарен автомобил и тя сама ги закара в магазина за дрехи втора употреба. Изведнъж разбра, че няма причина да се срамува от това, което прави. Налагаше се да опита вкуса на унижението, да приеме съжалението на околните и да погледне истината в очите. Не биваше да се оставя случилото се да я унищожи.

Жената в магазина се държа мило и приятелски. Дори и да знаеше коя е Ивлин, или защо й се налага да продава целия си гардероб, тя не направи дори най-малкия намек.

Беше трудно, много по-трудно, отколкото бе очаквала, докато наблюдаваше как се отваря всяка отделна дреха, как я оглеждат и й поставят цена.

Когато извадиха червената рокля от опаковката на химическото чистене, жената се бе ококорила. Веднага разбра, че тази рокля със сигурност струва повече от три хиляди лири, че е купена преди броени месеци, но й предложи само четиристотин лири.

Ивлин бе кимнала, тъй като не можеше да промълви и дума, защото пред очите й бе лицето на Том, когато й каза, преди да тръгнат с баща му за тази вълшебна вечер, че прилича на фея, „покрита с блестящи трохички“, и знаеше, че няма да може дълго да издържи на подобни спомени.

Сумата, която се събра, след като жената оцени всичко, се стори на Ивлин цяло богатство, възлизаше на над две хиляди лири. Само че сега можеше да получи не повече от половината, а останалата част едва когато се продадат петдесет процента от оставените дрехи.

Ивлин се съгласи, но обясни, че държи да получи парите в брой.

— Ами… тогава ще се наложи да дойдете утре — й бе казала жената. — Искате ли да донесете и дрехите утре? Ако предпочитате, ще ви дам разписка.

Да наеме товарния автомобил отново, щеше да е нов разход, а Ивлин имаше нужда от пари. Трябваше да напазарува, наближаваше денят, в който трябваше да се изнесат от къщата, а те все още нямаше къде да отидат.

— Никакви пари в брой ли нямате сега? — бе попитала тя, като се стараеше да не мисли, че сигурно изглежда също толкова отчаяна, колкото звучи гласът й.

— Само около петдесет лири, може би малко повече в портмонето — бе отговорила жената.

Ивлин се бе опитала да не обръща внимание на загрижеността в очите на жената, бе взела парите и разписката и бе оставила дрехите при нея. Щеше да се върне за остатъка. Още щом излезе от магазина, на тротоара се натъкна на приятелката си Дилия.

— Ивлин! Как си скъпа? — бе я попитала, докато я целуваше по бузата. — Какви са тези работи, дето ги разправят, че… — Замълча, защото вероятно се бе запитала дали няма да е прекалено, ако каже: „Съпругът ти е фалирал“.

— Нещата не са чак толкова зле. Продаваме всичко. Това чу ли го вече? — бе отвърнала Ивлин, зачудена откъде се взе онзи изискан спокоен глас.

— Не може да бъде! — бе възкликнала Дилия, ококорена толкова много, че Ивлин забеляза слепените й от спиралата мигли. — Красивата ви къща! Какво е станало?

— Съдят Денис. Не знам много подробности.

— Господи, направо не мога да повярвам. — След кратко мълчание Дилия отново заговори: — Къде ще се местите?

— Все още не съм сигурна. Зависи къде Денис си намери работа. Това е най-важното.

— Ужасно, наистина ужасно. Виж, отивах на кафе, защо не дойдеш с мен да се поотпуснеш?

Бяха на няколко крачки от лъскавото малко кафене, където без съмнение Дилия щеше да се опита най-безцеремонно да изкопчи от Ивлин всички подробности, докато се преструва на загрижена и изпълнена със съчувствие, за да може да разказва и разпространява сочната клюка на всяко събиране и в тенис клуба, когато се види с останалите богати дами.

Ивлин бе наясно какво ще стане, защото и тя бе една от тях. Нали тя самата бе постъпвала по абсолютно същия съчувствен начин с други жени — които се развеждаха, защото бяха открили съществуването на любовница, или данъчните бяха надушили нещо нередно, няма значение каква бе причината за нещастието — единствено за да може да разкаже на близките си приятелки от своя кръг, когато се съберат следващия път. Знаеше и следващия етап от ритуала: обектът на съчувствието им вече нямаше да им е толкова близка следващия път, когато се видеха.

— Знаеш ли, скъпа, поканих я няколко пъти на вечеря след това, но тя е винаги сама… и не мога да подредя масата както трябва. Да не говорим, че избухна в сълзи, когато Дан пусна някаква шега… толкова неловко се получи.

Знаеше какви ще бъдат извиненията за нея.

— Ами тя няма какво да облече. Наложило й се е да си продаде всичките дрехи в магазина на Карол на главната улица. Ужасна работа. А и няма за какво да си говорим… работите му не вървят, приходи нямат никакви, а и децата вече не са в училището.

Броени седмици я деляха от момента, когато нямаше да бъде една от тях, нямаше да бъде част от групата, с която се събираше редовно, откакто се премести тук.

Вече й беше ясно, че се налага да се махнат от този град. Нямаше да може да преживее срещите със старите си дружки и да слуша извиненията им защо не са се обадили, защо не са се отбили или не са дошли на гости. А Дени и Том повече да не могат да се виждат с приятелите си, защото родителите им са прекалено големи сноби и никога не биха ги поканили.

Докато стоеше на тротоара и отказваше поканата за кафе, а след това целуна гладката, мека и уханна буза на Дилия по всяка вероятност за последен път, Ивлин усети как я обзема задушаваща паника. Как бе възможно да е водила толкова повърхностен и безсмислен живот? Сега всичко щеше да се сгромоляса над главата й, а тя нямаше нищо по-стойностно, към което да посегне, за да компенсира загубата.