Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Did the Earth Move?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

Бард, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава 29

Ив не позволи повишението да я обсеби. Лестър непрекъснато настояваше тя да се реши и да подаде документи за поста, преди да й е хрумнало нещо друго. Затова сега четкаше най-хубавия си костюм, гладеше блузата и лъскаше обувките, защото предстоеше явяване пред изборния комитет за разговор, и с нея, и със заместника на Лестър и с още двама външни кандидати.

Покрай притесненията, дали иска този пост или не, съвсем не се бе замисляла, че може и да не я назначат, а тази мисъл като че ли събуди желанието й. Надникна в бележника си и видя, че е обградила датата седми август в червено, денят на интервютата. Осени я беглото чувство, че има и друга причина да си спомня тази дата, но сви рамене. Не спираше да мисли за предстоящата среща с комитета… може би наистина й се искаше да стане шеф на отдела, за да могат нещата да се вършат по начина, по който тя ги виждаше, да промени и размърда колегите… Единственото, което я спираше, беше семейството и как новата работа ще се отрази на живота им.

Нали това бе най-трудното? Да постигнеш някакъв баланс между семейство и работа. Истинско изкуство бе да не позволиш да те разкъсат, докато те дърпат в две противоположни посоки, да намериш начин да реагираш бързо и разумно, когато се налага. Бе наблюдавала как Джейни и Джен се борят седмица след седмица, знаеше, че на Дийпа и Том им предстои да се включат в същата игра, когато бебето се роди.

 

След като се накисна във ваната, Ив отиде да види децата. Като всеки родител, тя обичаше да ги гледа как спят — дългите мигли, поруменелите бузки, спокойното равномерно повдигане на гърдите им. Когато спяха, те бяха почти съвършени: Ана бе като ангелче, а Роби приличаше на Купидон в пижама.

Щом се върна с стаята си, изпълни най-сложните пози, които я успокояваха, след това се сви на топка на пода и се опита да се отпусне.

Същата нощ, малко след като бе заспала, я събуди някакъв шум на давене и провлачване на крака.

Запали лампата на нощното шкафче и видя сина си, пребледнял и потен, да се взира в нея, устата, брадичката и горнището на пижамата бяха омазани от повръщано.

— Всичко е наред, Роби — каза тя и се събуди веднага, за по-малко от двайсет секунди. Гушна го и го сложи да легне в нейното легло. — Ти се нагласи да ти е удобно, а аз ще донеса кърпа.

Почисти го, почисти и пода, и килима, и обувките си за работа, които кой знае как също бяха изцапани.

Той гореше и бе напълно отпуснат в леглото. Не прекалено горещ, каза си, когато пипна челото му, врата и стомахчето, след това му даде малко вода, гушна го и двамата заспаха.

На сутринта момчето се събуди преди седем и й се стори топъл, но не изглеждаше да му е зле. Можеше да отиде на ясла, но не биваше да го оставят да лудува.

Ив едва бе седнала на бюрото си, когато й се обади Арлин. Роби горял и не спирал да плаче за нея. Нямаше нужда да разпитва повече, за да разбере, че на детето не му е добре, а някъде в далечината се чуваше сърцераздирателният му рев.

— Добре, идвам веднага, няма да се бавя. Кажи му, че идвам… Не е нужно да бързам, нали? — Не можеше да не попита.

— Не, не бързай — отвърна Арлин. — Само че детето не изглежда добре.

Ив натъпка нещата си в чантата и отиде да намери Лестър.

Той не можа да повярва.

— Трябва да си тръгна — каза му тя.

— За Бога, Ив, толкова е важно — фучеше шефът й. — Не знам дали ще ти определят нова дата, и то защо? Синът ти имал температура! Всички деца вдигат температура, сигурно когато стигнеш, вече ще му бъде много по-добре и ще има да се чудиш защо си се притеснявала. Няма ли кой друг да го гледа? Просто за няколко часа. Ще се постараем твоето интервю да мине първо.

— Не — отвърна. — Не, Лестър. Нямам представа колко е зле, не съм лекар. Само знам, че целият гори, че е нещастен и плаче за майка си. Не мога да си позволя лукса да изпратя съпругата си — в моя случай бащата на Роби, — затова се налага да отида аз.

След това, сякаш за да изясни нещата, тя повиши глас:

— Семейството ми е винаги на първо място. Искам животът ми да е такъв, че да не се налага да ги изоставям… затова стоя на тази работа, за Бога. — Поруменяла от гняв, добави: — Много добре знаеш, дявол да го вземе, че мога да ръководя проклетия отдел повече от добре, защото съм от хората, които зарязват всичко, когато детето им се нуждае от тях.

Лестър погледна скръстените си ръце и въздъхна дълбоко.

— Добре, добре… върви. Обади се и се върни, когато можеш.

— Благодаря, знам, че ще удържиш фронта — подхвърли обичайната реплика, когато си тръгваше по-рано.

— Но няма да успея да го удържам прекалено дълго, Ив — провикна се след нея Лестър, докато тя забърза, за да се качи на таксито, което бе поръчала. — Не прекалено дълго.

 

Докато тичаше по пътеката към къщата на Арлин, с изумление чу писъците на сина си.

Почука нетърпеливо и Арлин отвори почти веднага. Втурна се към хола и видя малкото си момче зачервено, да хлипа неутешимо на канапето.

— О, Роби, Роби. — Гушна го и той зарови глава на гърдите й. — Много съжалявам. — Това се отнасяше и за сина й, и за притеснената детегледачка.

— Какво е това, според теб?

— Не знам, сигурно някой гаден детски вирус, нали ги знаеш, дето действат по двайсет и четири часа и след това изчезват безследно. Ще го заведа вкъщи и ще видя какво мога да направя. Ще звънна и на лекаря да ми даде съвет.

 

Щом се прибраха, Ив изми Роби с хладка вода, облече му пижамата и го остави да спи на канапето. Момченцето не смееше да я изпусне от поглед и се разреваваше, щом тя излезеше от стаята.

Беше много топъл, имаше трийсет и девет градуса, когато му премери температурата. Застана пред огледалния шкаф в банята и се зачуди — бебешки парацетамол или хомеопатична беладона? Да понижи температурата или да я атакува? Калпол или беладона? Калпол или беладона?

Реши да му даде беладона и да мине на калпол, ако температурата се покачи. И така, даде на Роби подходящата доза, а на всеки половин час го обтриваше с вода, за да го охлади. Повръщаше дори водата, която му даваше и не се развесели никак, когато видя Ана. Вечерта Ив прецени, че е време отново да се обади на лекаря.

— Прилича ми на вирус — обясни умореният глас със силен чуждестранен акцент. Сега имаше сомо дежурни и в тази част на Лондон бе истински късмет да попаднеш на доктор, който знае за какво говори, дори да по го разбираш.

— Просто вирус? Вирус ли? — Тя не се сдържа и се сопна. — Нали и менингитът е просто вирус? А какво ще кажете за СПИН…за ебола?

— Няма нужда да се вълнувате толкова много.

— Не, няма — съгласи се тя и се постара да се успокои. — Много съм уморена, синът ми е болен и искам да разбера дали ще се оправи.

— На мен ми прилича на стомашно неразположение. Трябва да го наблюдавате. Ако температурата му се покачи или има опасност от дехидратация, обадете ни се веднага. Давайте му калпол и малки глътки вода.

Хайде пак с този калпол. Това ли бе единственото лекарство за деца под десет години?

— Калполът е просто парацетамол. Не е някакво вълшебно лекарство — сопна се отново тя.

— От него ще се почувства по-добре, госпожо Гардинър. Защо не опитате и двамата да поспите?

 

Госпожа Гардинър затвори, щом разговорът приключи, и се почувства скапана. В подобни моменти й беше много трудно да се справя сама. Имаше нужда да чуе мнението на още някого, имаше нужда от по-спокоен човек, който да погледне Роби, който лежеше горещ, сух и спеше неспокойно в леглото й. Имаше нужда от човек, който дай каже: „Той ще се оправи“, да я прегърне и да я изпрати да полегне на канапето, защото той ще постои при Роби.

Очите й се напълниха със сълзи, когато си помисли, че има нужда от Джозеф. Преди да успее да се спре, подпря глава на дланите си, и си спомни как той бършеше повърналата Ана по времето, когато й растяха зъбите, усмихваше се и й гукаше, въпреки че сълзите й течаха безспир.

Спомни си как й носеше супа и чай, когато бе настинала. Веднъж пренесе телевизора и видеото в нейната стая и я накара насила да гледа Лаурел и Харди, защото бе много болна, и нещастна и не можеше да става от леглото.

Той бе чудесен човек.

Беше… беше… напомни си тя и си каза, че е крайно време да престане. Той се превърна в отвратително изчадие, нали затова му събра багажа и се отърва от него.

Роби се будеше на всеки час през нощта, за да повръща, да плаче и да лежи отпуснат в ръцете й, а на нея, като майка, й се искаше да му внуши да се оправи. Нали така трябва да правят майките.

По едно време детето се събуди и поиска да отидат да направят торта.

— Какво? — попита и опипом запали лампата на нощното шкафче, защото й бе трудно да се събуди, бе толкова уморена.

— Искам да направя торта — разплака се той.

— Торта ли? Но, Роби, скъпи, сега е посред нощ. — Беше пет сутринта. — Нека да поспим още малко и щом се събудим на сутринта, ще направим.

— Искам да направя торта — не спираше да повтаря детето. Отново гореше и бе напълно сух, нито капка пот и по нищо не личеше температурата да спада.

Трябваше да го обтрие отново и да му даде няколко глътки вода.

Продължаваше да мрънка за тортата, затова тя отиде в кухнята и сипа брашно в купата, сложи вътре дървената лъжица и я занесе в стаята. Това е лудост, каза си, докато наблюдаваше как синът й разбърква брашното, докато то се пръсна и по косата му, и по ръцете, и по пижамата, и по юргана, по цялото легло.

Той повърна водата, която бе успяла да му даде, в купата с брашното и само след броени минути заспа в ръцете й.

След няколко неспокойни часа Ана стана и предложи да направи на Ив закуска, докато Роби спеше дълбоко.

— На всичко съм готова, стига да не започнеш отново да го кърмиш — каза Ана, докато седяха на масата в кухнята, а Ив едва държеше лъжицата, защото бе напълно скапана.

— Не, няма… знаеш ли обаче, ако искаше, щях да го направя, само за да го успокоя.

Ив кърмеше Роби месец преди втория му рожден ден, въпреки че Ана негодуваше.

— Той свиква и няма да можеш да го откажеш никога — й бе казала Ана.

— Ти да не би да ревнуваш? — опъна се Ив.

— Каква гадост, как ли пък не!

— Ще спра, когато стане на две, обещавам.

И така, тя обясни на Роби, че ще получи биберон с мляко. Излязоха заедно и купиха яркочервен биберон със спиралки. Той пиеше от шишета с биберон по цял ден, но този биберон бе специален.

— Обичам циците — и бе доверил, сгушен в ръцете й, след като бе отпил няколко глътки от биберона.

— И аз — отвърна Ив. — Но сега вече си голямо момче, а циците са само за бебета.

— Аз голям ли съм? — попита с усмивка Роби.

— Да. — Тя целуна дебелата му бузка.

С това се приключи кърменето. По-късно същата нощ не се сдържа и се разплака. Та това бе последното бебе, което гледаше. Малките й гърди щяха да се смалят още повече и никога нямаше да й вършат работа.

 

— Изглеждаш ужасно — каза й Ана.

— Благодаря, скъпа.

— Роби ще се оправи ли?

— Разбира се. Струва ми се, че е по-добре, заспал е дълбоко и вече не гори така.

— А ти защо имаш брашно в косата?

— Дълго е за разправяне.

Да, наистина изглеждаше ужасно в провисналата, безформена сива нощница, с мазна коса, пълна с брашно, а под очите двойни торбички. На всяка цена трябваше да се изкъпе, но в този момент Роби се събуди и тя отиде да го види. Сутринта се изниза, без да й остане време да се измие, да се преоблече и да се погрижи за себе си.

Докато не звънна телефонът.

— Здравей, Ивлин, радвам се, че те заварвам вкъщи. — Тя долови американския акцент и чак тогава започна да се чуди чий е този глас, който използва старото й име.

— Ало?

— Здрасти. Обажда се Денис. На обяд ще се срещна с момчетата у тях, но понеже съм подранил, мислех да се отбия. Да се видим, да наваксаме с новините, да ти видя апартамента.

— Денис? — Денис! Сърцето й започна да бие и тя хлъцна изумена.

— Да, здравей. Нали може? Нямаш нищо против. Съвсем наблизо съм в едно такси.

Съвсем наблизо!

— Идвам след минутка. Мислех си, че е хубаво да се видим.

Защо й бе толкова трудно да откаже на този мъж? Той бе като вечния прилив. Все същият категоричен глас, малко американизиран, звъни по мобилния си телефон. Не можеше да говори, бе шокирана, когато го чу. Сигурно някъде имаше бележка, кога точно пристига, сигурно Том или Дени й бяха казали, но или я е бутнала някъде, или е забравила за тази бележка. По-скоро си бе наложила да не мисли по този въпрос. И ето че той щеше да звънне всеки момент, пристигаше съвсем неочаквано също като… като… вирус.

Не каза нищо. Той така или иначе нямаше да я изслуша. Просто продължи да говори, както ставаше винаги преди, когато се опитваше да наложи своето.

— Значи всичко е наред. Ще съм при теб след малко. Ти си на петдесет и три, нали? — Затвори. Невероятно. Дори не изчака да чуе отговора й, дори не каза довиждане.

— Аааа! — изкрещя тя, все още стиснала слушалката в ръка. — Разкарай се! Чупката! Остави ме на мира!

Само че нищо подобно не й дойде наум, докато говореше с него. Защо става така? Как е възможно той все още да я кара да се чувства толкова безпомощна.

Щеше да дойде след пет минути! В срещата, която тя си бе представяла, щеше да се терзае какво да облече, как да изглежда, какво да каже. А сега той щеше да я завари боса, по нощница, в ужасен вид. Не беше честно. Прииска й се да заплаче.

Втурна се към банята. Господи, ама тя наистина изглеждаше ужасно. Откъде да започне? Среса се бързо, колкото да падне брашното. След това се върза на опашка и потърси някакво червило, но така и не намери… втурна се към спалнята, за да се преоблече. Щеше да намъкне каквото и да е, стига да е чисто… може би дори нещо гладено, или май прекаляваше?

На вратата се звънна, докато закопчаваше последните копчета на дънките. Не й остана нито миг да подреди апартамента. Въпреки това хвана наръч разпилени неща и ги натъпка в един долап, докато отиваше да отвори. Добре поне, че Роби бе заспал и не се налагаше да се притеснява за него.

И ето че отвори вратата и застана пред мъжа, който някога й бе съпруг, който я бе зарязал и нея, и момчетата, мъжа, когото не бе виждала цели шест години.

Усети как стомахът й се свива и го притисна с ръка.

— Здравей, Ивлин. — Мъж в раиран костюм с румено лице и рус оредял перчем й подаваше ръка.

— Денис? — Едва го позна. Беше толкова състарен, ами да, нали бе минал петдесетте, но дори очите му изглеждаха с по-различен цвят, отколкото ги помнеше. Но пък бяха минали години, откакто го бе виждала дори на снимка.

— Здравей — успя да каже и му подаде ръка. — Влез.

— Полетът мина чудесно — поде той, без дори да се е сетила да го попита. — Първа класа — единственият начин да пътува човек. Държат се с теб като с величие — масаж по време на полета… — Последва я по малкия коридор към кухнята.

Грешка, каза си тя, когато се огледа. Тук никога не бе особено подредено, но тази сутрин, Господи! На масата дори имаше купа с брашно и повръщано, и смачкани хартиени салфетки.

Махна една от котките от стола и посочи на Денис да седне. Той явно не бе сигурен, че е разумно.

— Малкият ми син не е добре, прекарахме ужасна нощ. — Махна неопределено с ръка, с надеждата да обясни и облеклото си, и състоянието, в което се намираше апартаментът. След това се зачуди защо ли й пука какво ще си помисли той.

— Леле Боже, тук е много тясно. Само първия етаж ли държиш? Какво… само две спални?

Тя кимна.

— Значи имало е време, когато с момчетата, гаджето ти и другите ти деца сте живели тук? В тази страна няма ли закони против подобно нещо? — Това бе казано с усмивка, и очевидно идеята бе да прозвучи като шега. Тъп шегаджия.

Понечи да обясни, че и Джозеф, и големите момчета са се изнесли, когато Роби се е родил. Но какъв беше смисълът? Денис не я слушаше, защото бе прекалено зает да оглежда критично наоколо и да прави противни забележки.

— Чай?

— Ъ-ъ-ъ… имаш ли кафе?

Помисли си за кутията върху шкафа, дали да не му направи кафе и да изпуши една цигара с трева, докато той си пиеше кафето.

— Без кофеин? — попита вместо това и реши да се помъчи да се държи прилично. Нямаше нужда да го скандализира повече.

— Естествено. — Нямаше нито „благодаря“, нито „чудесно“, нищо такова. Само „естествено“.

Тупна чайника на печката и не спря да вдига шум и да дрънчи с всички прибори, докато приготвяше кафето, за да изпусне малко пара.

Опитаха се да поговорят за незначителни неща, за децата си, първо за общите, след това за вторите си семейства.

Получи се неловко и разговорът не вървеше.

— Те май се оправят доста добре — отбеляза Денис за Дени и Том. — Моден фотограф и програмист — не е лошо, като знам, че нямат никакво образование.

— И двамата са учили в колеж — сопна се тя.

— То не е същото. — Мобилният му звънна и й спести момента, в който се канеше да му издере очите.

— Денис Ли… Аха… браво, Ги… чудесно. Не, мога да си променя плановете. Ще дойда на обяд в един, става… да, току-що слизам от самолета. Аха… в северен Лондон, обменям новините с бивши колеги.

Бивши колеги значи. Мина й през ум да му се изплюе в кафето.

Преди още да си поеме дъх, той бе набрал телефона на Том, отмени срещата и се разбраха да пийнат по нещо в шест. Не, днес нямаше да може да им види апартамента, щеше да стане някой друг ден… много важна работа била изникнала.

Да, такъв си беше Денис. Не бе виждал синовете си цели шест години, но бе готов да отложи срещата с тях заради бизнеса.

А тя си мислеше, че може да е омекнал малко… очевидно грешеше.

— И така — отпи от черното кафе, в което тя така и не се изплю. — Все същия апартамент, същата работа, както когато се видяхме миналия път.

Ив кимна.

— Не успя ли да направиш нещо за себе си? За цели шест години?

За момент си помисли дали да не спомене за възможността за повишение, но след това прецени, че той не заслужава да знае толкова много за живота й.

— Родих още едно дете, бях заета — отвърна.

— Да. Май наистина си пропуснала този урок от часовете по биология, а? — Изсмя се и отпи още глътка кафе.

Господи. Защо не му кажеше да си заминава? Помисли си за малкото си момченце, което спеше на канапето, най-сетне почувствало се по-добре, а този дръвник тук се опитваше да го представи като грешка.

Може и да бе заченат, без да са го планирали, но Роби никога, абсолютно никога нямаше да бъде грешка за нея. И бе готова да намрази всеки, който дори намекнеше за подобно нещо.

— Този апартамент е доста… направо уникален… нали? — Той се оглеждаше. Рисуваните керамични чинии на масата бяха съвсем различни. Стените бяха неравни, в жълтеникаво-оранжево. Цареше невъобразим хаос. И да беше болно детето, жената, за която някога бе женен, не трябваше да занемари всичко чак така.

Беше виждал понякога Ив през годините след като я напусна и според него тя изпадаше все повече. Защо не бе избрала по-лесния вариант и не се бе омъжила за някой богаташ от Сити, някой като него? Не можеше да повярва, че не е имала възможност. А я каква е станала! Луда, хипарка, вегетарианка, с розова коса, самотна майка на четири деца. Беше гледала синовете му в някаква дупка в Хакни. Но и той бе позволил това да се случи, помисли си Денис с известно раздразнение, защото бе твърде зает: и работата, и новата му съпруга, и двете дъщери. Не му оставаше много време да се сеща за Ив и децата. Просто се бе надявал всичко да се нареди.

Стана и погледна през прозореца към невероятната градина. Беше малка, избуяла с какво ли не, зелена и всичко цъфтеше. Само че той забеляза само захвърлените играчки, малкия жълт трактор, пясъчника във формата на костенурка, пластмасовите лопатки и гребла и няколко футболни топки.

— Така се поддържам — обясни Ив в очакване на обичайния комплимент за градината.

— Ясно — отвърна Денис и до комплимент така и не се стигна.

Тя обаче изглеждаше добре, не можеше да не го признае, Знаеше, че е на четирийсет и две, но изглеждаше значително по-млада. Не се бе отпуснала, нито пък сбръчкала, може би бе малко по-закръглена. Все още бе запазила чудесното си момичешко тяло и той, разбира се, й завидя. Дали беше щастлива? Нямаше представа. А той дали бе щастлив? В повечето отношения, да. Обичаше съпругата си. Знаеше, че поне това е било правилно решение.

— Иска ми се да опозная Дени и Том малко по-добре — каза. — Ще ги поканя да дойдат на гости, отворена покана… когато искат.

— Много мило — отвърна Ив, но знаеше, че винаги е изпитвала ужас от подобно нещо. С богатия си баща, който живееше постоянно в Щатите, и двамата можеха да отидат да работят там, и то без много да му мислят. Особено Дени.

Дори в този момент едва успя да овладее страха си, който бе потискала години наред, че някой ден Денис ще се появи и ще примами момчетата единствено с магията, която може да създаде един липсващ родител, родител, за когото са мечтали и фантазирали, а не родителят, който ги е карал да измият чиниите, да си напишат домашните, да си избършат носа и ги е водил на зъболекар.

— Мамо! — Викът долетя от хола.

— Май трябва да си ходиш — обърна се тя към Денис, който веднага погледна часовника си. — Моментът не е подходящ за гости заради Роби, а и аз чакам да ми се обадят по работа.

— Да, разбира се, аз и без това мислех да тръгвам. Би ли викнала такси, или аз да се обадя?

Последва трескаво ровене за телефона на такситата, обаждане, а сега щеше да чака поне десет минути.

— Мамо!

— Идвам.

— Иди да го видиш, а аз и без това трябва да се обадя по телефона.

Най-сетне го изпрати до вратата, взе си довиждане, помаха му и се насили да му се усмихне.

Тресна вратата, щом излезе. Не, това не бе достатъчно, каза си, когато влезе в хола и заудря с юмруци възглавниците, а Роби се разкиска.

Майната му, майната му, майната му. Майната му!

Добре, сега вече се чувстваше по-добре.