Кармен Рийд
Много гот (7)

Глава 7

Понеделник сутрин. Ив отвори вратата на малкия си неугледен офис с натежало сърце. Не. Купчината папки с досиета си бе все още там, където я бе оставила в петък. Не се бе отбила нито една фея на документацията, която да й свърши поне част от работата.

Поне на бюрото й имаше петно слънчева светлина и миришеше на зюмбюлите, разцъфнали на перваза на прозореца, сега вече клюмнали от жажда. Бе едва началото на април. Под ноктите й все още имаше набита пръст от уикенда, прекаран в плевене, прекопаване, засаждане, и разсаждане. Нарцисите бяха прецъфтели, а лалетата бяха изпъстрили цялата градина и щяха да останат така, докато марулите станеха почти готови, ако успееше да ги опази от охлювите.

Добре, но това не бе най-важното. Ето че отново бе на работа с натрупани три педи бележки по различни случаи. Първо трябваше да полее цветята, да напълни чайника и да обсъди с Лайза и Джоузи дали ще излизат да обядват заедно.

Най-сетне, след като така и не си намери с какво друго да се разсейва, тя се зае да прочете бележките. Ив работеше като надзорник на млади нарушители на закона, повечето по на петнайсет години, и вече почти не съществуваше нещо, с което сгафилите тийнейджъри да я изненадат.

В бележките нямаше почти нищо необичайно — деца с проблеми в училище, на които родителите не обръщаха никакво внимание, се набутваха в неприятности. Все едни и същи неприятности, все едни и същи деца и нещата сякаш се повтаряха отново и отново. Виждаше познати имена, познати лица и понякога се чудеше дали не работи на някоя безспирно въртяща се врата. Но пък в най-долното чекмедже на бюрото пазеше бележки, понякога дори снимки и писма от онези, които все пак бяха успели да се изплъзнат от света на престъпленията. Това бяха млади хора, научили нещо полезно от общинската служба и от предложените им възможности или запознали се с някой нов… или може би, не бе сигурна, бяха приели присърце нещата, които тя им казваше, и бяха успели да направят нещо за себе си, за да се измъкнат от омагьосания кръг.

 

Чете почти час и ето че бе дошло време за първата й среща с деветнайсетгодишния Дарън Гилбърт. Бил заловен от полицията в открадната кола с пакет кокаин в багажника — чудничко.

Младежът се вмъкна в офиса й, нахлупил бейзболна шапка върху остриганата нула номер глава. Ръцете му бяха дълбоко натъпкани в джобовете.

— Здравей, Дарън — поздрави тя, но се постара да прозвучи строго като директорка на училище. Въпреки че според нея той изглеждаше прекалено закоравял за деветнайсетгодишен. Беше облечен в червено горнище на анцуг и широки провиснали дънки, които позна, че са от известна и доста предпочитана сред младите марка. Тийнейджърите с тяхната мания за маркови дрехи! Като че ли някаква си там марка можеше да те превърне в по-добър човек или да те доближи по някакъв начин до Пош и Бекс. Метална идентификационна гривна и часовник подрънкваха на едната му китка.

Момчето се тръшна на един стол и качи глезена, обхванат от дебела маратонка, на едното коляно, подпирайки другото на бюрото й. Тя се постара да не му обръща внимание.

Проведоха разговора и Ив му даде ясно да разбере, че никак не вярва на приказките, че просто бил помагал на някого… че нямал понятие, че колата била крадена.

— Дарън, някога да ти е минавало през ума, че собственикът на автомобила е закоравял търговец на наркотици?

— Да, бе — отвърна той доста неубедително и тя на мига схвана, че младежът се опитва да разбере какво точно става.

— Ти си едва на деветнайсет и работиш за кретен, който, без да му мигне окото, ще изпрати някой да ти гръмне капачките, ако оплескаш работата. Направо супер. А според мен, майка ти също няма да ти се зарадва особено много, нали? — Бе чела бележките по случая и знаеше, че майка му е медицинска сестра.

Дарън не отговори, но тя вече несъмнено бе успяла да привлече вниманието му.

След това настъпи моментът, когато съобщи правилата си и обясни на Дарън какво трябва да направи, ако не желае в бъдеще да прекара част от живота си в затвора. Беше й приятно да използва колкото е възможно повече изрази от речника на „грубите ченгета“, защото тийнейджърите растяха с коктейл от гангстерски филми и се впечатляваха от изрази като „А да проявиш малко уважение“, „Човече, ти си точно т’ва, коет’ ми трябва“. Все такива приказки.

— Може би ще успеем да те обучим да правиш нещо по-полезно — каза му тя накрая.

Дарън зяпаше през прозореца, затова тя не успя да прецени изражението му. Поне глезенът вече не бе подпрян на коляното и маратонката бе стъпила на пода. „Боже, колко ме бива в тази работа“, не се сдържа да си помисли тя.

— Така. — Ив започна да записва в досието му. — Ще направим нова среща следващата седмица. Междувременно, стой кротък. Ако отново се свържат с теб за някоя поръчка, кажи им, че нямаш намерение да издаваш когото и да е, но просто повече не можеш да им помагаш.

Дарън едва бе излязъл от офиса, когато на вратата се почука. Лестър, шефът й, надникна в стаята.

— Здрасти, Ив, имаш ли няколко минутки да поговорим? — попита.

— Да, разбира се — отвърна тя.

— Големи новини ти нося — започна той и затвори вратата след себе си, а след това се настани на бюрото й.

— Добри ли са, или лоши? — зачуди се Ив.

— А, добри, много добри при това. — Усмихна й се, притисна длани и с палците подпря брадичката, изчаквайки я да се опита да познае.

— На всички ни дават шест седмици творческа отпуска, за да отидем на курс в Тоскана.

— Не.

— Не ли? Защо и на мен ми се струва, че не е много вероятно?

— Имам нова работа и напускам след шест месеца.

— Господи! — бе единственото, което успя да каже, защото изненадата бе огромна, но след това се опомни и добави: — Лестър, това е чудесно, браво, но как ще успеем да се справяме без теб?

— Ами…

— А къде отиваш? — прекъсна го тя.

— Извън Лондон. Намерих си наистина добър пост в по-голям отдел в Ипсуич. Семейството на Триш е от този край, нали съм ти казвал, затова ще продадем каквото имаме тук, ще си купим нещо в провинцията, ще си вземем куче. Надявам се децата да идват да ни виждат от време на време, но като ги знаеш тийнейджърите…

— Знам ги, как да не ги знам. И лично, и професионално.

— Те дори не са тийнейджъри вече — сети се той. — Как се наричат вечно нацупените млади двадесет и няколко годишни?

— Младежи, „пъпчици“, нещо много модерно напоследък.

— Да, сигурно…

— Браво. Нямах представа, че смяташ да направиш подобна крачка.

— Аз не споделям с теб всичко, Ив. — Каза го с усмивка, а след това продължи: — Казвам на теб, преди да съобщя на останалите, защото смятам да те предложа за моя пост. Ти какво мислиш?

— Какво да мисля? — повтори тя. — Сега вече успя да ме изненадаш.

С Лестър се работеше лесно. Той бе мил, справедлив, възрастен и мъдър. Всички качества, които човек трябва да притежава за тази работа. Единствено заради него не се бе преместила някъде другаде. Не само това, но и фактът, че никога не се бе стремила да получи повишение. Бе доволна от работата си под ръководството на Лестър.

— Ти си много добра — обясняваше й той, приведен с истински ентусиазъм над бюрото. — Всички тук ти имат доверие и те харесват. Сигурен човек си и знам, че по-високата заплата ще ти се отрази добре. Не е нужно да си тук цели пет дълги дни от седмицата; можеш да работиш четири дни до по-късно, а в петък да си тръгнеш по обедно време, или нещо подобно. Всякакви предложения са приемливи. Ти си най-подходящият човек за тази работа. Нагласи времето, както ще ти бъде удобно. Не ми се иска да търся непознат човек.

Поговориха още малко и Ив обеща да помисли над възможността. Когато Лестър се изправи, тя също стана.

— Много ще ми липсваш, Лестър — каза тя.

— И ти на мен — отвърна той и за момент очите им се срещнаха над бюрото. — Не искам да ти усложнявам живота — добави, — но може би това ще ти се отрази добре. Изглеждаше ми малко… не знам… нямаш никакво предизвикателство. Правилно ли се изразих? Може би имаш нужда от някакъв тласък напред в живота.

— Може би. — Ив му подаде ръка и той я стисна между двете си длани.

— Залавяй се за работа — каза й и посочи натрупаните на бюрото досиета.

— А, да. — По дяволите, сега обядът с момичетата нямаше да й достави такова удоволствие. Трябваше да пази тайна и не можеше да сподели с тях.

Освен това се бе надявала да си тръгне по-рано, защото Джен щеше да дойде на вечеря, но се налагаше да намали купчината на бюрото. Седна и отвори нова папка.

 

Към десет вечерта Ив едва се държеше, но като виждаше колко вино е останало в бутилката, поставена на масата в градината, двете с Джен щяха да останат тук поне още час.

— И така — Ив доля чашите, — някакво подобрение на… — сниши глас до подигравателен шепот — проблема със секса?

И двете избухнаха в звънък смях.

— Не и не. Райън все още смята, че да гледаме серия от „Сексът и градът“ е част от любовната игра — призна Джен. — Не, лъжа те, той вече си има нова любима реплика: „Джен, реших да разкарам глупостите“.

Нов пристъп на кикот.

— Той поне се опитва — защити го Ив. — Мен не можеш да ме накараш да се замисля за секс. — Това пък защо го каза? Често го повтаряше пред Джен, но в момента не бе истина и само си търсеше белята.

— Значи нищо ново на ветеринарния фронт? — попита Джен. Ето! Така й се падаше.

— Не, не… — Ив се опитваше да се скрие зад чашата с вино.

— Абсолютно нищо ли? Сигурна ли си, че няма какво да споделиш с леля Джен Джен?

— Ветеринарчето доста ми харесва… а ветеринарчето може да ме харесва, а може и да не ме харесва… това е то — излъга. Бе го виждала поне преди две седмици, но му отказа „да си запише час“ два пъти, когато й позвъни.

— Наистина ли имаш намерение да прекараш остатъка от живота си сама? — Джен се бе облегнала назад на стола, готова да подхване любимия им разговор.

— Не съм сама! — сопна се Ив. — Не съм сама нито за миг, нито за един проклет ден! Ако бях сама; щеше да ми е много добре.

— Да, ама леглото ти е студено и самотно — напомни й Джен. — Децата ти ще пораснат и ще се изнесат, а ти ще умреш като самотна стара мома, цялата сбръчкана и съсухрена отвътре.

Ив изсумтя при тези думи.

— Имам си електрически уреди — поясни тя.

Бе ред на Джен да изсумти.

— Моля те. Това не е същото.

— Не е, разбира се! Както и да е… Не мога да вкарам и един мъж… — И двете се заляха от смях при тези думи.

— В програмата си! — уточни Ив. — Имам деца, работа, готвене, домашни, чистене, документация, момчетата с техните проблеми и така нататък. В живота ми няма място за мъж, който иска секс и вечери за двама, и натискане, и внимание, и уикенди някъде в провинцията, и… нали знаеш. Кажи ми само — добави — какво ще си помислят Ана и Роби? Не и не, и не. Години наред ще си остана без партньор.

— Ти си една тъжна стара чанта — сряза я Джен. — Както и да е, не ти вярвам. Защо тогава все още изглеждаш толкова добре, напудрена, нагласена, облечена като момиченце? Ако не те интересуваше нищо, защо просто не нахлузиш каквото ти падне?

— Аз съм си готино гадже, а и обичам да се докарвам.

— Ха-ха.

И двете знаеха, че това е шега, че Джен е най-страхотната акушерка на четирийсет. Още преди много години бе взела решение, че макар и да не е слаба, ще бъде сексапилна. Тя бе от момичетата, които изпъваха до крайност всеки клин, а пък когато сложеше сутиен „Уандърбра“, плътта й преливаше, но пък не й пукаше, че била тлъстичка.

— Гадни фашисти — крещеше тя на висок глас, когато видеше реклама на програмата за отслабване „Уейт Уочърс“ или някоя подобна глупост.

Косата й бе винаги в наситен махагонов цвят, късо подстригана и тя обичаше дълбоко изрязани деколтета, блузите й бяха разкопчани малко по-ниско, отколкото изискваше приличието, полите носеше прилепнали, а не се отказваше и от дънки. Ив не можеше да си спомни някога да я е виждала без грим през последните десет години — наситено тъмно чернило и впечатляващи сенки за очи. Единственото, което Джен не можеше да си позволи, бяха дългите лакирани нокти, които с удоволствие би си пуснала. Просто ноктите не бяха никак подходящи за професията й.

— Не мога с тях да ръчкам хората отдолу — казваше тя.

Едва ли други две жени можеха да изглеждат по-различни — Джен с къса тъмна коса, закръглена и винаги в пълен блясък, докато Ив бе висока, слаба като вейка и много естествена. Тя имаше хидратантен крем за всеки ден, гланц за устни и руж за специални случаи. Дългата коса на кичури бе единствената екстравагантност, която си позволяваше, но дори тя се поддържаше на приятелски цени при Хари, неин приятел и фризьор.

— Ще получа повишение — съобщи на Джен, вперила поглед в трепкащия пламък на свещта. — Ама голямо повишение. Шефът напуска и иска да подам документи за неговия пост.

— Супер.

— Да, но…

— Да, но… да, но… знам какво се каниш да ми наговориш, защото си една тъжна и вечно пискаща кокошка майка — подразни я Джен. — Ами децата ми? Кой ще ги посреща на автобуса, кой ще им готви органична леща?

— Господи, че аз не готвя само леща. Може ли най-сетне да се разберем по този въпрос?

— Добре. — Джен се стресна от избухването й.

— Както и да е. Те са още малки, за малките деца говоря — продължи Ив. — Роби е на две. Притеснявам се как ще се справям като майка, ако поема онзи отговорен пост. И без това съм достатъчно изморена. Нали се сещаш, ранно ставане, прекалено много време трябва да отделям за домакинството, вместо да се забода в градинския център и да си избера нови катерливи цветя.

— Толкова тъжна ми се струваш — прекъсна я Джен. Напоследък времето бе неестествено топло за сезона, така че решиха за пръв път тази година да се пренесат в градината. И въпреки че в момента си бяха облекли якета, за да не замръзнат, пак им беше приятно да седят навън и да пият в мрака сред зеленината, да вдишват мириса на влажна земя, защото Ив бе поливала.

— Може пък новата работа да ти се отрази добре — опита се да я насърчи Джен.

— И Лестър така каза — сподели Ив, вече доста подозрително настроена. — Защо хората смятат, че имам нужда някой да ми прави добрини?

— Защото в живота ти не се случва нищо.

— Доизкажи се, моля те, Джен. — Вече се чувстваше обидена.

— Извинявай. Исках да кажа, че откакто двамата с Джозеф се разделихте и Роби се роди, нищо, ама наистина нищо не се е променило. А това беше преди повече от две години, нали?

— Аха, искаш да кажеш освен това, че си имам бебе прощъпулник, с което трябва да се разправям ли? — Ив отново бе станала раздразнителна и Джен прецени, че ще бъде най-добре да замълчи.

Ив беше объркана. Джен не знаеше за ветеринаря. Никой не знаеше. Не бе нужно да докладва за няколкото откраднати следобеда приятелски секс. Приятелката й бе права: абсолютно нищо не се бе променило.

И може би, тъй като беше тъмно, може би защото се чувстваше наранена, а най-вероятно защото почти цели три бутилки вино бяха изпити, Ив изведнъж чу гласа си да казва на Джен нещо, за което тя самата все още се страхуваше да мисли.

— Иска ми се да пробвам отново с Джозеф — призна тя.

— Какво! — извиси глас Джен. — Какво каза? С гадняр втори номер ли? Ив… Ало? Мисля да ти взема чашата и да ти спра виното.

— Джен, недей. — Ив се подразни, че направи това признание.

— Кога го реши? — заразпитва я Джен.

— Нищо не съм решила. Просто ще му кажа, пък да видим какво ще излезе.

— О, Ив! — Приятелкатай въздъхна отчаяно. — Той си има ново гадже, в случай че не си забелязала. Да не говорим, че живее в Манчестър… просто животът му е продължил в друга посока. Да знаеш, че ще чуеш един унизителен отказ.

— Може пък да ми е от полза — каза Ив. — Каквото и да правя, не мога да спра да се чудя: Какво ли ще стане, ако?

— Сладурче. — Джен премести стола си по-близо. — Какво предизвика това решение? Мислех си, че си много по-добре.

— Не съм — призна Ив и забеляза как гласът й потреперва, което означаваше, че трябва да положи много усилия, за да не заплаче. — Спя с ветеринаря, а то изобщо не е същото.

— Не е възможно да бъде същото — опита се да я успокои Джен и едва потисна желанието си да попита: „Какво? Къде? Кога?“ и разни други подобни въпроси.

— Това обаче не означава нищо. — Ив стискаше очи, за да не позволи на сълзите да рукнат. — С Джозеф винаги означаваше много, още от първата вечер.

Джен продължаваше да я гали и успокоява.

— Не мога да продължа напред, преди да съм се уверила, че няма път назад — сподели Ив.

— Всичко е наред. — Джен продължи да разтрива гърба й. — Не можеш да му го изтърсиш просто така, не и без да си забелязала поне някакъв интерес от негова страна.

— Ана ми каза, че намерила моя снимка в жабката на колата му. — Като го каза на глас, й се стори празна надежда.

— Ана има интерес да ти говори подобни работи — напомни й Джен. — Наистина ли мислиш, че трябва да приемаш за чиста монета всичко, което ти казва?

— Права си… само че последните няколко пъти, когато го виждах… не знам, струва ми се, че има нещо, което се променя. Държахме се страшно добре един с друг, а той иска да прекарва повече време с Роби и предложи да вземе Ана със себе си в Германия, когато замине за някакво проучване на мерките на опазване на околната среда.

Искаше й се да каже, че това звучеше повече като стария Джозеф… моя Джозеф. Само че изражението на лицето на Джен я възпря.

— За Бога, Джен — въздъхна тя. — Струва ми се, че си права. Всичко това е пълна глупост. Не биваше да ми позволяваш да изпия такова количество вино.

Ив откри хартиена кърпичка в джоба на дънките и избърса очи. Издуха носа си и се усмихна извинително.

— Най-добре да внеса чиниите — каза.

Джен успя да си придаде съчувствен вид и да остане притихнала за някакви си пет секунди, преди да се възмути.

— Направо не мога да повярвам, че не си ми казала за ветеринаря!