Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Издание:

Уилки Колинс. Лунният камък

„Народна младеж“, София, 1980

Библиотека „Лъч“ № 58

Разузнавачески и приключенски романи и повести

 

Редактор Светла Тодорова

Художник Олга Паскалева

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Лилия Вълчева

 

II издание ЛГ VI. Тематичен № 23 9536621611/5557-2-80.

Дадена за набор на 2. X. 1979 година. Подписана за печат на 13. II. 1980 година. Излязла от печат на 20. II. 1980 година.

Поръчка № 15. Формат 1/32 84×108. Печатни коли 36. Издателски коли 30,24. Цена на книжното тяло 3,19 лева. Цена 3,29 лева.

ДПК „Димитър Благоев“, София, 1980

 

Wilkie Collins.

The Moonstone

The Penguin English Library, 1966

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Втора глава

В последните страници аз споменах за милейди, моята господарка. Изчезналият диамант никога не би попаднал в нашия дом, ако не беше подарен на дъщерята на моята господарка; а нейната дъщеря никога не би могла да получи тоя подарък, ако моята господарка (в страдания и мъки) не беше я родила на света. Следователно, ако започнем с моята господарка, значи можем да бъдем сигурни, че започваме от самото начало; а това, позволете ми да ви кажа, когато имате такава задача като моята, представлява голямо утешение. Ако поне малко от малко сте запознати с висшето общество, вие навярно сте слушали за трите красиви госпожици Хърнкасл: мис Аделайд, мис Каролайн и мис Джулия — най-младата и най-добрата от трите сестри според мен; а пък аз имах тая възможност да съдя за това, както скоро ще се уверите. Аз постъпих на служба при стария лорд, техния баща (слава богу, той няма нищо общо с историята на диаманта; аз никога не съм срещал нито във висшето, нито в низшето човешко общество хора с такива дълги езици и с такива буйни характери!). Та, казвам, аз постъпих при стария лорд като паж на трите му благородни щерки, когато бях на петнадесет години. Там живях, докато мис Джулия се омъжи за покойния сър Джон Вериндър. Сър Джон беше прекрасен човек, само че се нуждаеше от някой да го управлява и, между нас казано, той си намери този някой; и нещо повече — той процъфтя, затлъстя, поживя си весело и заблагоденствува още от деня, когато моята господарка го поведе в църква да се венчаят — до деня, в който тя усети последното му дихание и затвори очите му завинаги.

Забравих да спомена, че аз се преселих с младоженката в дома на нейния съпруг в неговото имение.

— Сър Джон — рече тя, — аз не мога без Габриел Бетъридж.

— Милейди — отвърна сър Джон, — аз също не мога без него.

Така именно говореше той винаги с нея и така именно аз попаднах на служба при него. На мене ми беше все едно къде отивах, само и само да бъда близо, до моята господарка.

Когато разбрах, че господарката ми се интересува от земеделска работа, от стопанисване на фермата, аз сам започнах да се интересувам, от това — още повече че бях седмият син на един беден земеделец. Моята господарка ме направи помощник на управителя на имението, аз се стараех с всички сили и скоро бях повишен. След няколко години, един понеделник, ако не се лъжа, моята господарка каза на мъжа си:

— Сър Джон, твоят управител е глупав старик. Дай му хубава пенсия и на негово място сложи Габриел Бетъридж.

А във вторник сър Джон й отговори:

— Милейди, управителят получи хубава пенсия, а Габриел Бетъридж зае неговото място.

Вие сте слушали много пъти за съпрузи, които водят нещастен живот. Ето ви един съвсем противоположен пример. Дано той послужи като предупреждение за някои и като насърчение за други. А в това време аз ще продължа разказа си.

Вие навярно ще си помислите, че заживях охолно като лорд. Наистина, аз заемах отговорно и почетно място, имах си собствена къщичка, сутрин обикалях имота, следобед изготвях сметките, а вечер пушех лула и четях „Робинзон Крузо“. Какво още бих могъл да желая, за да се смятам щастлив? Спомнете си какво не достигало на Адам, когато живеел самичък в райската градина, и ако не осъждате Адам, тогава не осъждайте и мен.

Жената, на която спрях вниманието си, водеше домакинството в моята къщичка. Казваше се Селина Гоби. Аз съм съгласен с покойния Уилям Кобет по въпроса за избора на жена. Гледайте жената хубаво да си сдъвква храната и да има тежка стъпка — й вие няма да сгрешите. Селина Гоби притежаваше тия, пък и някои други качества и това беше една от причините, задето се ожених за нея. Обаче аз си имах и друго едно основание, до което се добрах сам-самичък. Преди да се оженим, аз трябваше да плащам на Селина известна надница освен издръжката. А като моя жена Селина щеше да ми работи даром. Ето как погледнах аз на въпроса. Икономия плюс малко любов. И аз изложих всичко това на моята господарка в подобаваща форма, така както го бях изложил и пред самия себе си.

— Мислил съм много за Селина Гоби — казах аз — и ми се струва, милейди, че ще ми бъде по-евтино да се оженя за нея, отколкото да я издържам като прислужничка.

Моята господарка се засмя и каза, че не знае от какво повече да се възмущава: от моя начин на изказване или от моите принципи. Предполагам, че това й се видя смешно по причини, които вие не можете да разберете, освен ако сте знатна особа! Като не долових нищо друго освен това, че мога да направя предложение на Селина, аз отидох и го направих. И какво каза Селина? Божичко, колко малко познавате жените, ако трябва да питате! Разбира се, че тя каза „да“.

Когато наближи денят на сватбата и се заговори, че ще трябва да си ушия нов фрак за церемонията, аз малко се поуплаших. Поразпитах някои други мъже какво са чувствували те, когато са се намирали в моето положение, и всички си признаха, че десетина дни преди венчавката са имали силното желание да се откажат от нея. Но аз отидох малко по-далече: опитах се да се откажа. Разбира се, не даром! Знаех, че Селина, няма да се откаже от мен току-тъй — безвъзмездно. Да се обезщети жената, когато мъжът се отказва от нея — това е един от основните закони в Англия. Следователно, спазвайки закона и след като поразмислих внимателно, аз предложих на Селина Гоби един пухен юрган и петдесет шилинга обезщетение. Вие може би не ще повярвате, но това е самата истина: тя излезе тъй глупава, че не го прие.

Разбира се, след това за мене нямаше друг изход. Аз си уших нов фрак, от най-евтините, и изобщо се отървах с най-малките разноски по случая. И макар че не бяхме щастливи, ние не бяхме и нещастни. И едното, и другото беше наполовина. Как се случи това, и аз сам не разбирам, но ние винаги си пречехме един на друг, и то съвсем естествено. Когато аз исках да се кача нагоре по стълбите, ето че жена ми слизаше надолу; или пък когато жена ми слизаше надолу, аз се качвах нагоре. Ето какво представлява съпружеският живот, доколкото аз мога да съдя.

След петгодишни недоразумения относно стълбите всемъдрото Провидение се оказа достатъчно милостиво да ни освободи един от друг, като прибра жена ми. Останах сам с моята малка Пенелопа; други деца нямахме. Скоро след това почина и сър Джон и моята господарка също остана с малката си дъщеря, мис Рейчъл; друго дете нямаше. Зле съм описал моята господарка, ако трябва да ви се обяснява, че малката Пенелопа израсна под нейните топли грижи; че бе изпратена на училище, че получи образование, че стана сръчна девойка и когато порасна, бе назначена за лична прислужничка на мис Рейчъл.

Що се отнася до мен, аз изпълнявах длъжността на управител до Рождество на 1847 година, когато в моя живот настъпи важна промяна. На този ден моята господарка благоволи да дойде при мен, в къщичката ми, на чаша чай. Тя започна разговора, отбелязвайки, че от времето, когато съм постъпил като паж при стария лорд, аз съм бил на служба при нея повече от петдесет години; след тия думи тя ми подари една прекрасна вълнена жилетка, изплетена собственоръчно от нея, която да ме запази от зимните студове.

Приех този великолепен подарък, не намирайки думи да благодаря на моята господарка за оказаната ми чест. Но за моя голяма изненада жилетката се оказа не чест, а подкуп. Изглежда, моята господарка забелязала, преди аз сам да почувствувам това, че съм станал вече на години и дошла при мен, за да ме придума (ако мога така да се изразя) да се откажа от тежката си длъжност управител на имота и да прекарам спокойно останалите дни от живота си като иконом в нейния дом. Аз се противопоставих, доколкото можах, на обидното предложение да заживея мирно и спокойно. Но господарката познаваше слабото ми място: тя постави въпроса като услуга към самата нея. Нашият спор завърши с това, че като някой изкуфял глупак аз избърсах очите си с новата вълнена жилетка и заявих, че ще си помисля.

След като моята господарка си отиде, аз страшно се разстроих, главата ми просто щеше да се пръсне от мисли; затова реших: да прибягна до средството, което никога не ми бе изменяло в подобни трудни и непредвидени случаи. Запалих лулата си и се обърнах към „Робинзон Крузо“. Не бяха минали и пет минути, откакто разтворих тая необикновена книга, и ето че се натъкнах на следните утешителни редове (страница сто петдесет и осма): „Днес ние обичаме това, което утре ще намразим“. И тутакси разбрах как трябва да постъпя. Днес аз все още желая да си остана управител на полския имот, но утре, според авторитетния „Робинзон Крузо“, аз ще поискам нещо съвсем различно. Трябваше само да си представя утрешния ден и утрешното си душевно състояние и въпросът бе уреден. След като се поуспокоих по-този начин, аз заспах като управител на имота на лейди Вериндър, а сутринта се събудих като иконом в нейния дом. Всичко стана, както трябваше да стане, и то с помощта на добрия „Робинзон Крузо“.

Дъщеря ми Пенелопа току-що погледна през рамото ми — да види какво съм написал. Според нея всичко е написано много хубаво и отговаря на истината във всяко отношение. Обаче тя направи едно възражение. Казва, че досега съм написал съвсем не това, което е трябвало да напиша. Били са ме помолили да разкажа историята на диаманта, а пък аз съм разказал собствената си биография. Странно, но аз не мога да си обясня как се получи това. Чудя се дали и господа професионалните писатели вмъкват себе си в своите разкази? Ако това е така, аз напълно им съчувствувам. Впрочем ето още едно лошо начало. Тогава какво да се прави? Нищо, доколкото ми е известно… Само че вие не губете търпение, а пък аз ще започна отново за трети път.