Уилки Колинс
Лунният камък (39)

Трета глава

Почти нищо не помня от тази нощ, прекарана на Хотърстъновата ферма.

Спомням си смътно само за гостоприемното по-; срещане, за обилната вечеря, която би могла да нахрани цяло едно ориенталско село; за възхитително чистата спалня с единствен недостатък омразното наследство от нашите прадеди: пухеното легло; за неспокойната, безсънна нощ; за непрекъснатото драскане на кибритени клечки и палене на малката свещ; и за радостното чувство на облекчение, когато най-после слънцето се показа и аз вече можех да стана.

Бяхме се уговорили с Бетъридж — на път за Кобсхол — аз да се отбия за него толкова рано, колкото ми бъде удобно, което, изразено с езика на моето нетърпеливо желание да се сдобия с писмото, означаваше: толкова рано, колкото ми бе възможно. Без да дочакам закуската, аз си взех комат хляб и тръгнах на път, опасявайки се дали нямаше да заваря добрия Бетъридж още в леглото. За голямо мое облекчение той се оказа не по-малко развълнуван от предстоящото събитие. Намерих го, че ме чака — облечен, с бастун в ръка.

— Как се чувствувате тази сутрин, Бетъридж?

— Твърде зле, сър.

— Съжалявам да чуя това. От какво се оплаквате?

— От една нова болест, мистър Франклин, мое собствено изобретение. Не искам да ви плаша, но и вие вероятно ще се заразите от тази болест още днес сутринта.

— По дяволите!

— Чувствувате ли някакво неприятно парене под лъжичката, сър? И някакво отвратително чукане по темето? Още не? Но то ще се случи с вас в Кобсхол, мистър Франклин. Аз наричам това „детективска“ треска; и най-напред се заразих от нея от мистър Къф.

— Да-да! И вие навярно ще се излекувате, когато отворим писмото на Розана Спирман, нали? Да вървим тогава!

Макар че беше доста рано, жената на рибаря вече шеташе в кухнята. Когато Бетъридж ме представи, добрата мисис Йоланд изпълни една церемония, с която посрещала (както узнах по-късно) само почетни гости. Тя сложи на масата бутилка холандска ракия, две чисти лули и подхвана разговор с думите:

— Какво ново из Лондон, сър?

Преди да измисля някакъв отговор на този тъй общ въпрос, из тъмния ъгъл на кухнята се появи някакво странно видение. Слаба, измъчена девойка, с удивително красива коса, със свирепи проницателни очи, се приближи, накуцвайки, с помощта на патерица към масата, където седях, и втренчи в мен изпълнения си с ярост поглед — сякаш аз й внушавах отвращение, смесено с голям интерес; девойката ме гледаше като омагьосана.

— Мистър Бетъридж — каза тя, без да сваля погледа си от мен, — моля, повторете името му още веднъж.

— Този джентълмен се нарича — отговори Бетъридж (подчертавайки силно думата „джентълмен“) — мистър Франклин Блейк.

Девойката ми обърна гръб и изведнъж излезе от стаята. Добрата мисис Йоланд — доколкото си спомням — изказа някакви извинения за странното поведение на дъщеря си; а Бетъридж ми ги преведе на по-мек английски език. Аз казвам това наслуки. Вниманието ми беше изцяло погълнато от ударите на отдалечаващите се патерици. Туп-туп — нагоре по дървената стълба; туп-туп — из стаята над главите ни; туп-туп — надолу по стълбите, а след това на отворената врата отново се появи призракът, този път с писмо в ръка, и ми кимна да я последвам навън от стаята.

Оставих мисис Йоланд да изрича нови извинения и тръгнах подир тази странна девойка, която куцукаше пред мен все по-бързо и по-бързо надолу по брега. Тя ме заведе зад няколко рибарски лодки, където никой не можеше да ни види, нито да ни чуе; там тя се спря и за пръв път ме погледна в лицето.

— Стойте тук — каза тя, — искам да ви погледам.

Едва ли някой би могъл да се излъже в изражението на нейното лице. Аз й внушавах най-силните чувства на ненавист и отвращение. Не смятайте това за суетност и тщеславие от моя страна, ако ви кажа, че никоя жена още не беше ме гледала така. Решавам се дори на по-скромно признание: нито една жена още не ми бе дала да забележа това. Такова нахално и безцеремонно разглеждане човек може да издържи само до известен предел. Опитах се да насоча вниманието на куцичката Люси към друг предмет, не тъй омразен като моето лице.

— Вие, струва ми се, имате писмо за мен — подхванах аз. — Това ли е то, писмото, което държите в ръката си?

— Повторете думите си! — беше единственият й отговор.

Аз повторих думите си като послушно момче, което учи урока си.

— Не — каза девойката, говорейки на себе си, но без да сваля от мен безжалостните си очи. — Не мога да разбера какво е намерила тя в неговото лице. Не мога да отгатна какво е доловила тя в неговия глас…

Изведнъж девойката отвърна поглед от мен и уморено отпусна глава върху патерицата си.

— Бедничката! — произнесе тя с мек глас, какъвто аз за пръв път чувах от нея. — О, моя загубена приятелко! Какво си могла да видиш ти в този човек?

Тя изведнъж вдигна глава и отново ме загледа все тъй свирепо.

— Можете ли да ядете и да пиете? — попита тя.

— Да.

— Можете ли да спите?

— Да.

— Когато видите някоя бедна прислужница, не чувствувате ли угризение на съвестта?

— Разбира се, не. Защо би трябвало да чувствувам това?

Тя изведнъж хвърли писмото в лицето ми.

— Вземете го! — яростно извика тя. — Не бях ви виждала никога досега. И дано бог даде вече никога да не ви видя!

С тези прощални думи тя закуцука и ме остави тъй бързо, колкото можеше. През ума ми мина нещо, което всеки на мое място би си помислил. Именно, че тя е луда.

Дошъл до това неизбежно заключение, аз се обърнах към по-интересния за изследване предмет — към писмото на Розана Спирман. То беше адресирано, както следва:

„За Франклин Блейк, ескуайър. Да се предаде в собствените му ръце (да не се дава на никой друг!) от Люси Йоланд.“

Разкъсах плика. В плика имаше писмо, а в писмото — бележка. Най-напред прочетох писмото:

„Сър, ако сте любопитен да узнаете какво означаваше моето поведение по времето, когато гостувахте в дома на моята господарка лейди Вериндър, направете това, което е указано в приложената тук паметна бележка — и го направете сам: никой не трябва да ви придружава. Ваша покорна робиня — Розана Спирман.“

Погледнах бележката, приложена към писмото. Тук предавам съдържанието й дума по дума:

„Паметна бележка: Идете при Подвижните пясъци, когато започва приливът. Вървете към Южната скала дотогава, докато фарът на Южната скала и флагщокът на Митническата станция, която се намира над Кобсхол, се изравнят в една линия. Сложете някаква тояга или някой друг прав предмет на скалата, за да отбележите линията, съединяваща фара с флагщока. Внимавайте да направите това така, че единият край на тоягата да се намира на ръба на скалата откъм тази страна, която се издига над Подвижните пясъци. Опипвайте между водораслите надолу по тоягата (като започнете от този край, който се намира по-близо до фара), докато напипате веригата. Прокарайте ръка надолу по веригата, докато стигнете мястото, където тя се спуска по ръба на скалата към Подвижните пясъци; и тогава издърпайте веригата.“

Едва прочел последните думи — подчертани в оригинала, и ето че чух зад себе си гласа на Бетъридж. Откривателят на детективската треска беше окончателно сразен от тази непреодолима болест.

— Не мога да чакам повече, мистър Франклин! За какво се говори в нейното писмо? За бога, сър, кажете ми, за какво се говори в нейното писмо?

Аз му подадох писмото и паметната бележка. Той прочете писмото без особен интерес. Но паметната бележка му направи силно впечатление.

— Детективът говореше за това! — извика Бетъридж. — През цялото време, сър, Къф твърдеше, че тя си има план на скривалището. Ето го! Господи помилуй! Това е тайната, мистър Франклин, която обърка всички ни, включително и прочутия мистър Къф! Ето я, готова и чакаща, така да се каже, за да бъде открита от вас! Сега има отлив, сър, както всеки би могъл да види. Колко ли време остава до прилива?

Той вдигна глава и забеляза недалеч от нас един млад рибар, който кърпеше мрежата си.

— Томи Брайт! — извика Бетъридж с пълен глас.

— Слушам! — изкрещя и Томи. — Кога ще започне приливът?

— След един час.

И двамата погледнахме часовниците си.

— Можем да заобиколим по брега, мистър Франклин, за да се доберем до Подвижните пясъци — каза Бетъридж. — Имаме достатъчно време за това. Какво ще кажете, сър?

— Да вървим!

По пътя към Подвижните пясъци аз помолих Бетъридж да ми припомни събитията (отнасящи се до Розана) по времето, когато детективът Къф е извършвал своите издирвания. С помощта на моя приятел аз скоро добих ясна представа за редица обстоятелства. Отиването на Розана във Фризингхол, когато всички мислели, че тя си почива в стаята; тайнственото занимание на Розана през нощта при заключена врата и при светлината на свещта до зори; направените от Розана подозрителни покупки: на тенекиената кутия и двете синджирчета от мисис Йоланд; твърдото убеждение на мистър Къф, че Розана е скрила нещо при Подвижните пясъци, както и пълното невежество на детектива по въпроса: какво е това нещо — всичките странни резултати на несполучливото следствие във връзка с изчезването на Лунния камък ми бяха представени съвсем ясно, докато стигнем до Подвижните пясъци.

С помощта на Бетъридж аз скоро застанах на мястото, където фарът и флагщокът се сливаха в една линия на хоризонта. Ръководейки се от паметната бележка, ние сложихме моя бастун в указаното положение, колкото можахме по-внимателно, върху грапавата повърхност на скалата. Сетне отново погледнахме часовниците си.

До началото на прилива оставаха още двадесет минути. Аз предложих да прекараме това време на брега вместо върху мократа и хлъзгава повърхност на скалата. Излезли на сухия пясък, аз се наканих да поседна, когато Бетъридж за мое голямо учудване се обърна да си ходи.

— Защо си отивате? — попитах аз.

— Вижте пак писмото, сър, и ще разберете.

Един поглед върху писмото ми припомни, че аз трябваше да направя откритието сам-самичък.

— Трудно ми е да ви оставя сам в такава минута — каза Бетъридж. — Но тя загина от ужасна смърт, бедната, и аз се чувствувам задължен, мистър Франклин, да изпълня последното й желание. Освен това — добави той поверително — в писмото не се споменава нищо, че трябва да запазите откритието в тайна и след това. Ще се поразходя из боровата горичка и ще ви чакам там. Не се бавете повече, отколкото е нужно, сър. Не е така лесно да се справи човек с такава болест като детективската треска при такива обстоятелства.

С това прощално предупреждение Бетъридж ме остави.

Колкото и бавно да минава времето, когато очакваме нещо, то започва да върви още по-бавно, когато се намираме пред някаква неизвестност. Това беше един от тези случаи, когато неоценимият навик на пушенето става особено полезен и утешителен. Аз запалих пура и седнах на наклонения бряг.

Слънчевата светлина придаваше особена красота на всичко около мен. Въздухът беше тъй свеж, че да се живее и да се диша само по себе си беше истинско наслаждение. Дори и усамотеният малък залив весело приветствуваше утрото; измамната влажна повърхност на Подвижните пясъци, издаваща златист блясък, скриваше спотаилия се в тях ужас под мимолетна усмивка. Това беше най-хубавият ден след моето завръщане в Англия.

Приливът започна още преди да допуша пурата си. Аз видях как пясъкът започна да се надига и после — как страшно затрепера неговата повърхност, сякаш някакъв дух живееше, движеше се и трептеше в неговите бездънни глъбини. Хвърлих пурата си и тръгнах обратно към скалите.

Според указанията в паметната бележка трябваше да опипвам сред водораслите надолу по бастуна тоягата, започвайки от края, който беше по-близо до фара.

Разузнавах по този начин по продължение на повече от половината на бастуна, без да напипам нищо освен ръбовете на скалата. Още един-два инча обаче — и моето търпение бе възнаградено. В една тясна мъничка цепнатина точно на това място, докъдето можеше да стигне моят показалец, напипах веригата. Когато се опитах да я проследя по посока на Подвижните пясъци, ръката Ми се заплете в гъста купчина водорасли, появила се тук без съмнение, след като това скривалище е било избрано от Розана Спирман.

Беше съвсем невъзможно да издърпам тия водорасли, нито пък да провра ръката си през тях. След като отбелязах мястото при по-близкия до Подвижните пясъци край на бастуна, аз реших да продължа търсенето на веригата по мой собствен план. Той се състоеше в това: да потърся отдолу под самата скала и да видя дали няма да намеря загубената следа от веригата на това място, където тя потъваше. Взех бастуна си и застанах на колене върху северния край на Южната скала.

При това положение моето лице се намираше почти наравно с повърхността на Подвижните пясъци. Тази гледка на все още потреперващите сегиз-тогиз пясъци тъй близо до мен беше толкова отвратителна, че аз за миг се уплаших. Ужасната мисъл, че покойната девойка може да се появи на мястото на своето самоубийство, за да ми помогне в търсенето на веригата; неизразимият страх, че тя ей сега ще се покаже над треперещите пясъци и ще ми посочи скривалището, изпълниха душата ми и ме накараха да почувствувам тръпки от студ под топлата слънчева светлина. Признавам си, че затворих очи в минутата, когато краят на бастуна ми хлътна в пясъка.

Но след миг, преди бастунът ми да потъне в пясъка с още няколко инча, аз се отърсих от този суеверен ужас и целият затреперах от вълнение. Мушкайки бастуна наслука, аз още при първия опит попаднах на нужното място. Бастунът се удари във веригата!

Изтеглих веригата без никакво усилие. На нейния край беше прикрепена или завързана тенекиената кутия.

Веригата беше тъй ръждясала от водата, че аз съвсем не можех да я откача от куката, която я свързваше с кутията. Като поставих кутията между коленете си и напрегнах всичките си сили, успях да издърпам капака. Вътре имаше нещо бяло. Опипах го с ръка и разбрах, че беше някакъв плат.

Започнах да изваждам плата; заедно с него се показа и едно смачкано писмо. Погледнах адреса и се уверих, че писмото бе за мен; сложих го в джоба си и издърпах останалата част на плата. Той беше сдиплен така, че да може да се побере в кутията и макар да бе престоял дълго време в нея, съвсем не беше пострадал от морската вода.

Занесох плата на сухия пясък, където го раздиплих и поизгладих. Нямаше никакво съмнение — това беше мъжка нощница.

Предната й част, когато я разгърнах и издигнах, представляваше мрежа от хиляди гънки и ръбове и нищо повече. Но когато обърнах нощницата от другата страна, аз тутакси видях петно от боята, с която беше боядисана вратата на будоара на Рейчъл!

Очите ми останаха приковани върху петното, а мисълта ми само в един миг ме пренесе от настоящето в миналото. Аз тъй ясно си спомних думите на детектива Къф, сякаш този човек отново стоеше пред мен и ми излагаше неопровержимия извод, до който бе стигнал, размишлявайки върху петното на вратата.

„Намерете в къщи дрехата, изцапана с тая боя. Узнайте на кого принадлежи тя. Вижте как това лице ще обясни своето пребиваване в стаята, където е изцапало дрехата си, между полунощ и три часа сутринта. И ако тази личност не може да ви даде задоволително обяснение, тогава няма защо да търсите другаде ръката, която е откраднала диаманта.“

Една след друга тези думи прииждаха в главата ми, повтаряйки се отново и отново с уморително, механическо еднообразие. Аз се изтръгнах от вцепенението, продължило сякаш няколко часа — макар че всъщност тия часове представляваха само няколко минути, — когато чух глас, който ме викаше. Вдигнах глава и видях, че най-после търпението на Бетъридж му бе изменило. Той едва се показваше между дюните — връщаше се към брега.

Когато видях старика, аз тутакси се върнах към настоящето и си припомних, че диренето, с което се бях захванал, още не е приключено. Бях открил петното върху нощницата. Ала чия беше тази нощница?

Първата ми мисъл бе да погледна писмото, което се намираше в джоба ми и което бях намерил в кутията.

Но щом пъхнах ръката си в джоба, сетих се, че имаше по-бърз начин да узная това. Самата нощница щеше да ми открие истината, тъй като по всяка вероятност тя беше белязана с името на собственика.

Аз я вдигнах от пясъка и потърсих този знак.

Намерих го и прочетох:

Собственото си име.

Познатите букви ясно ми казваха, че тази нощница беше моя. Погледнах нагоре. Видях слънцето, видях светлите води на залива, видях стария Бетъридж, който се приближаваше все повече към мене… Погледнах отново буквите. Моето име. Право пред очите ми — моето собствено име!

„Ако времето, трудът и парите могат да свършат това, аз ще открия крадеца на Лунния камък“ — с тия думи бях напуснал Лондон. Аз бях проникнал в тайната, която Подвижните пясъци бяха укрили от всички други хора. И въз основа на това неопровержимо доказателство — петното на нощницата — бях открил, че този крадец съм самият аз!