Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Издание:

Уилки Колинс. Лунният камък

„Народна младеж“, София, 1980

Библиотека „Лъч“ № 58

Разузнавачески и приключенски романи и повести

 

Редактор Светла Тодорова

Художник Олга Паскалева

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Лилия Вълчева

 

II издание ЛГ VI. Тематичен № 23 9536621611/5557-2-80.

Дадена за набор на 2. X. 1979 година. Подписана за печат на 13. II. 1980 година. Излязла от печат на 20. II. 1980 година.

Поръчка № 15. Формат 1/32 84×108. Печатни коли 36. Издателски коли 30,24. Цена на книжното тяло 3,19 лева. Цена 3,29 лева.

ДПК „Димитър Благоев“, София, 1980

 

Wilkie Collins.

The Moonstone

The Penguin English Library, 1966

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ
Преписан от дневника на Езра Дженингз

15 юни 1849. Макар че бях прекъсван от пациенти и от моите болки, завърших писмото си до мис Вериндър и успях да го изпратя с днешната поща. Не можах обаче да напиша късичко писмо, както бих желал. Но струва ми се, че го направих ясно. То й предоставя пълната свобода да действува така, както намери за добре. Ако се съгласи да съдействува за извършването на опита, ще значи, че тя се съгласява доброволно, а не от милост към мистър Франклин Блейк или към мен.

 

16 юни. Станах късно след ужасна нощ: след вчерашното ми взимане на опиум бях измъчван от кошмарни сънища. Ту се лутах в някакво празно пространство, обкръжен от призраците на приятели и вратове едновременно, ту съзирах над леглото си образа на любимата жена, която никога вече няма да видя; фосфоресциращо в тъмната нощ, видението гримасничеше и ми се хилеше. Лекият пристъп на моята болест по обичайното време рано сутринта ми беше дори приятен като желана промяна. Болката прогони виденията и затова беше поносима.

След лошо прекараната нощ станах късно и закъснях за срещата с мистър Франклин Блейк. Намерих го излегнат на дивана; пиеше коняк с вода и гризеше бисквита.

— Започвам тъй добре, колкото може да се очаква след ужасна, неспокойна нощ — каза той. — Нямам никакъв апетит тази сутрин. Същото нещо се случи и миналата година, когато оставих пушенето. Колкото по-скоро бъда готов за втората си доза опиум, толкова по-добре ще се чувствувам.

— Вие ще я получите колкото се може по-скоро — казах аз. — А дотогава сме длъжни на всяка цена да опазим вашето здраве. Ако организмът ви се изтощи, от опита няма да излезе нищо. Трябва да си възвърнете апетита и да вечеряте добре. С Други думи, тази сутрин идете да пояздите на чист въздух.

— Ще пояздя, ако ми намерят кон. Между другото, вчера писах на мистър Бреф. А вие писахте ли на мис Вериндър?

— Да. Писмото замина снощи.

— Много добре. Утре и двамата ще имаме какво да си разкажем един на друг. Не си отивайте още! Искам да ви кажа една-две думи. Вчера вие, струва ми се, изразихте мнението, че нашият опит с опиума няма да се хареса на някои от моите приятели. И имахте пълното право. Аз считам стария Габриел Бетъридж за един от моите приятели; а той се обяви решително против опита, когато го видях вчера. „Вие сте извършили безброй много глупости през живота си, мистър Франклин, но това ги бие всичките!“ Ето мнението на Бетъридж. Но вие няма да погледнете строго на неговите предразсъдъци, когато се срещнете, нали?

Оставих мистър Блейк — трябваше да наобиколя болните си; но и след тази кратка среща е него аз се почувствувах по-добре и по-щастлив.

Къде се крие тайната на привлекателността у този човек за мен? Или това само означава, че аз чувствувам разликата между чистосърдечната любезност, с която той ми позволи да се сближа с него, и безжалостното отвращение и недоверие, с които се отнасят към мен другите хора? Или пък у него наистина има нещо, което ми импонира, което отговаря на моя копнеж за човешко съчувствие — копнеж, преживял самотата и гоненията вече дълги години и ставащ все по-силен и по-силен с приближаването на деня, когато аз ще престана да чувствувам и търпя? Колко безполезни, колко излишни са тези въпроси! Мистър Блейк пробуди в мене нов интерес към живота. Нека бъда доволен от това; защо ми трябва да се опитвам да разбера в какво се състои този нов интерес?

 

17 юни. Тази сутрин мистър Канди ми съобщи, че ще отиде да погостува за две седмици на един свой приятел в Южна Англия. Той ми даде множество специални наставления, бедният, във връзка с неговите болни, сякаш продължаваше да има все толкова много работа, колкото бе имал преди заболяването си. Неговата практика е твърде ограничена сега. Другите лекари са го изместили. А и никой, който има друга възможност, няма да се обърне за помощ към мен.

Може би е цяло щастие, че доктор Канди ще отсъствува тъкмо по това време. Той би се оскърбил, ако не го осведомя за опита, който предприемам с мистър Блейк. А пък аз едва ли мога да зная какви неочаквани неща ще се случат, ако го посветя в моята тайна. Но така е по-добре. Много по-добре.

След заминаването на мистър Канди раздавачът ми донесе отговора на мис Вериндър.

Очарователно писмо! То ми внушава най-високо мнение за нея. Тя не се и опитва да скрие своя интерес към нашия опит. Казва ми по най-мил начин, че моето писмо я е убедило в невинността на мистър Блейк, без да има ни най-малката нужда (що се отнася до нея) от каквито и да било по-нататъшни доказателства. Тя дори се упреква — твърде неоснователно, бедната! — в това, че сама не е разгадала тайната още на времето. Причината за всичко това се крие очевидно не само във великодушното й желание по-скоро да поправи несправедливостта, с която неволно се е отнесла към друг човек. Ясно е, че тя не е преставала да го обича през цялото време на тяхното отчуждаване един от друг. На много места в писмото й нейната радост от откритието, че той заслужава да бъде обичан, се разкрива по най-невинен начин през всичките общоприети формалности въпреки сдържаността, която изисква едно писмо, адресирано до непознат човек. Възможно ли е (питах се аз, докато четях това възхитително писмо) от всички хора на света именно аз да съм избран да посреднича за одобряването на тези двама влюбени? Моето собствено щастие бе потъпкано, моята обич ми бе отнета. Нима ще доживея да видя щастието на други хора, устроено от моите ръце, тяхната възродена любов, причината за която ще бъда аз! О, милостива смърт! Нека видя всичко това, преди ти да ме грабнеш, преди да ми пошепнеш: „Почини си най-сетне!“

Писмото съдържаше и две молби. Първата беше да не показвам това писмо на мистър Франклин Блейк. Имам право да му кажа само, че мис Вериндър на драго сърце предоставя своя дом на наше разположение; но нищо повече.

Тази нейна молба е лесна за изпълнение. Обаче втората й молба ми причинява сериозни затруднения.

Незадоволена от това, че е писала на мистър Бетъридж, давайки му нареждане да изпълнява всички мои разпореждания, мис Вериндър ме моли да й позволя да ми помогне, като лично ръководи възстановяването в предишния й вид на нейната гостна стая. Тя чака само една дума от мен, за да дойде в Йоркшир и присъствува в качеството си на свидетел през нощта, когато опитът с опиума ще бъде проведен за втори път.

Тук отново се крие някаква причина; и на мен ми се струва, че мога да я отгатна.

Това, което ми забранява да кажа на мистър Франклин Блейк, тя (според мен) с нетърпение иска да му каже сама, преди да бъде извършен опитът, който трябва да възстанови неговата репутация в очите на другите. Разбирам и се възхищавам от това великодушно желание по-скоро да го оправдае, без да дочака и види дали неговата невинност ще бъде доказана, или не. Тя иска, бедната, да изкупи вината си за неволно нанесената му обида. Но това не може и не бива да стане. Никак не се съмнявам, че вълнението, което една среща между тях ще възбуди и у двамата, пробуждайки приспани чувства; възобновявайки стари спомени, събуждайки нови надежди, със своето въздействие върху мозъка на мистър Блейк ще се окаже гибелна за успеха на нашия опит. И без това е доста трудно да се възпроизведат у него същите настроения, които са го обладавали миналата година. И ако сега той бъде развълнуван от нови интереси и нови чувства, тогава опитът ще излезе просто безрезултатен.

И все пак, макар и да зная всичко това, нямам достатъчно душевни сили да я разочаровам. Трябва да се помъча да намеря някакъв изход, който би ми позволил да кажа „да“ на мис Вериндър, без да се лишавам от възможността да окажа обещаната на мистър Франклин услуга.

 

Два часа. Току-що се върнах от посещението си при болните, като разбира се, най-напред се отбих в хотела.

Според думите на мистър Блейк той бе прекарал и тази нощ така, както предишната. Спал малко, на пресекулки; но сега се чувствува по-добре, тъй като бил спал вчера следобед. Този следобеден сън несъмнено е бил резултат от ездата, която му препоръчах. Боя се, че ще трябва да му забраня тези съживителни разходки на чист въздух. Той не трябва да бъде напълно здрав, но не трябва да бъде и много болен.

Мистър Блейк още не е получил известие от мистър Бреф. Той с нетърпение искаше да узнае дали съм получил отговор от мис Вериндър.

Съобщих му само това, което ми беше позволено да му кажа, и нищо повече. Излишно беше да измислям някакви причини, за да не му покажа писмото на мис Рейчъл. Той ми каза с нескрита горчивина — бедният! — че разбира деликатното положение, което ми пречи да сторя това.

— Тя се съгласява, разбира се, от учтивост и чувство, на справедливост — каза той. — Но си остава на същото мнение за мен и чака да види резултата.

На мен много ми се искаше да му загатна, че сега пък той е несправедлив към нея така, както тя е била несправедлива към него. Но като поразмислих малко, се отказах: не трябва да я лишавам от двойното удоволствие — да го изненада и да му прости.

Посещението ми при мистър Блейк беше много кратко. След изживяното през миналата нощ аз бях принуден да се откажа от обичайната си доза опиум. И, разбира се, страшните болки се появиха отново. Почувствувах приближаването на припадъка и побързах да си изляза, за да не изплаша и натъжа мистър Блейк; Този път припадъкът продължи само четвърт час и ми остави достатъчно сили, за да не прекъсвам работата си.

 

Пет часа. Отговорих на писмото на мис Вериндър.

Предложеният от мен план, ако тя само го приеме, съчетава интересите и на двете страни. След като й изложих всичките си доводи против една среща с мистър Блейк преди опита, аз я посъветвах така да си нареди програмата, че да пристигне тук тайно същата вечер, когато ще проведем опита. Тръгвайки от Лондон със следобедния влак, тя може да забави пристигането си тук докъм девет часа. По това време аз вече ще съм настанил мистър Блейк в неговата спалня; по този начин мис Вериндър ще има възможност да отиде и остане в стаята си, докато, дойде време за даване на опиума. Когато това бъде направено, тя ще може да наблюдава резултатите заедно с всички нас. На сутринта тя ще може да покаже на мистър Блейк (ако пожелае) своите писма от мен и по този начин да го убеди, че в нейните очи той е бил оправдан още преди неговата невинност да бъде фактически доказана.

Такова беше приблизително съдържанието на моето писмо до мис Вериндър. Това е всичко, което мога да свърша за днес. Утре трябва да видя Бетъридж и да му дам указания за подреждането на къщата.

 

18 юни. Пак закъснях да отида при мистър Франклин. Имах ужасни болки рано сутринта, а след тях почувствувах слабост, изтощение; това продължи няколко часа. Струва ми се, че въпреки мъчителните кошмари, които ми причинява опиумът, аз ще бъда принуден да посегна към него за стотен път. Ако трябваше да мисля само за себе си, аз бих предпочел острата болка пред страшните сънища. Но физическите страдания ме изтощават. Ако допусна да бъда напълно изнемощял, тогава може да се окажа безсилен да помогна на мистър Блейк, когато той ще има най-голяма нужда от мен.

Беше вече към един часа, когато най-после отидох днес в хотела. Това посещение, дори и при моето болнаво състояние, се оказа твърде забавно благодарение на присъствието на Габриел Бетъридж.

Бетъридж беше вече в стаята, Когато влязох. Той отиде към прозореца и се загледа навън, докато задавах обикновените въпроси на своя пациент. Мистър Блейк пак беше спал лошо и тази сутрин се чувствуваше много по-измъчен.

Попитах го дали не е получил известие от мистър Бреф.

Да, той получил очакваното писмо. Мистър Бреф изказал решителното си неодобрение на опита, на който се бе решил неговият приятел и клиент по мой съвет. Нашият план бил вреден — защото възбуждал надежди, които никога не могат да се осъществят. Освен това той бил съвсем непонятен и приличал на шарлатанство от рода на месмеризма, ясновидството и прочие. Това щяло да обърне наопаки къщата на мис Вериндър и накрая щяло да разстрои самата мис Вериндър. Мистър Бреф разказал за нашия план (без да споменава имена) на един прочут лекар, а прочутият лекар се усмихнал, поклатил глава и не казал нищо. Въз основа на това мистър Бреф протестирал срещу нашите намерения.

Следващият мой въпрос се отнасяше до диаманта. Представил ли беше адвокатът някакво доказателство за това, че Лунният камък се намира в Лондон?

Не, адвокатът просто отказвал да говори по този въпрос. Той бил уверен, че Лунният камък е заложен у мистър Люкър. Неговият знаменит приятел и пътешественик мистър Мъртуейт (никой не може да отрече, че той познава отлично характера на индусите) също бил уверен в това. При тези обстоятелства и бивайки крайно зает, той бил принуден да не влиза в какъвто и да е спор относно някакви си доказателства. Времето щяло да покаже; и мистър Бреф бил готов да почака.

Съвсем ясно беше — дори и ако мистър Блейк не бе направил това още по-ясно, като, вместо да ми прочете писмата, ми предаде устно неговото съдържание, — че под всичко това се криеше недоверие лично към мен. Тъй като бях вече предвидил този резултат, не останах нито оскърбен, нито изненадан. Попитах мистър Блейк как му бе подействувал протестът на неговия приятел. Той с ентусиазъм отговори, че не бил засегнат ни най-малко. След това аз вече имах правото да изхвърля от ума си мистър Бреф и го изхвърлих.

В нашия разговор настъпи пауза и Габриел Бетъридж се върна от наблюдателния си пункт при прозореца.

— Бихте ли ме удостоили с вашето внимание, сър? — обърна се той към мен.

— Изцяло съм на вашите услуги — отговорих аз.

Бетъридж взе стол и седна до масата. После извади от джоба си огромен старинен, подвързан с кожа бележник и молив със съответните размери. Като си сложи очилата, той отвори бележника на една празна страница и отново се обърна към мен.

— Аз преживях — каза Бетъридж, гледайки ме най-сериозно — почти петдесет години на служба у покойната ми господарка. Преди това служех като паж при стария лорд, нейния баща. Сега съм на около седемдесет-осемдесет години — няма значение точно на колко. Смятам, че имам знания и опит не по-малко от повечето хора. И как свършва всичко това? Свършва, мистър Езра Дженингз, с някакъв трик, с някакъв фокус-покус над мистър Франклин Блейк, който фокус ще бъде извършен от един помощник-лекар с помощта на шишенце лауданум… — и, дяволите да го вземат! — аз на стари години съм заставен да помагам на фокусника!

Мистър Блейк се разсмя. Аз се опитах да заговоря. Бетъридж вдигна ръка в знак, че още не е свършил.

— Нито дума, мистър Дженингз! — каза той. — Не желая да чуя нито една дума от вас, сър. Аз си имам свои принципи, слава богу! Ако получа заповед, дори и заповед от Бедлам — това нищо не значи за мен. Но когато получа заповед — какъвто е случаят сега — от моята господарка, аз се подчинявам. Но и аз мога да си имам свое собствено мнение, което, помъчете се да си припомните, напълно съвпада с мнението на знаменития мистър Бреф! — каза Бетъридж, като повиши глас и тържествено заклати глава, гледайки към мен. — Обаче аз все пак си оттеглям мнението назад. Моята господарка каза: „Направете го“, и аз отговарям: „Мис, ще бъде направено“. Ето ме тук с бележника и молива си. Моливът ми не е подострен тъй добре, както бих желал, но когато разсъдъкът на хора-християни се притъпява, кой би могъл да очаква, че моливите ще си останат остри? Дайте ми вашите разпореждания, мистър Дженингз. Аз ще ги запиша, сър. Решил съм да не се отклонявам от тях нито на косъм — ни наляво, ни надясно. Аз съм само един сляп изпълнител — това съм аз! Сляп изпълнител! — повтори Бетъридж, изпитвайки необикновено удоволствие от това свое определение на самия себе си.

— Много съжалявам — подхванах аз, — че ние с вас не се съгласяваме…

— Не намесвайте и мене в тази работа! — прекъсна ме Бетъридж. — Тука не става въпрос за съгласие, а за подчинение. Давайте си разпорежданията, сър, давайте разпореждания!

Мистър Блейк ми направи знак да не му възразявам. Аз „дадох разпорежданията си“ колкото се може по-ясно и по-сериозно.

— Искам някои стаи в къщата да бъдат отново отворени — започнах аз — и мебелирани точно така, както са били миналата година.

Бетъридж лизна с език тъпия връх на молива си.

— Назовете тия стаи, мистър Дженингз — каза той надменно.

— Първо, долния салон.

„Първо, долния салон“ — записа Бетъридж! — Невъзможно е този салон да се мебелира така, сър, както беше миналата година…

— Защо?

— Защото миналата година, мистър Дженингз, там се намираше един препариран бухал… чучело. Когато семейството на моята господарка си замина, чучелото беше опаковано заедно с другите вещи. Но когато го изнасяха, бухалът се разглоби.

— В такъв случай ще махнем бухала.

Бетъридж си нанесе съответната бележка:

„Долният салон да бъде мебелиран както миналата година с изключение на разглобения бухал“. Моля, продължавайте, мистър Дженингз.

— На стълбите да се постеле същият килим, както по-рано.

„Да се постеле килимът на стълбите, както по-рано.“ Много съжалявам, че трябва пак да ви разочаровам, сър. Но и това не може да стане.

— Защо?

— Защото майсторът, който слагаше килима, почина, мистър Дженингз. А друг майстор, тъй вещ в изкуството да разстила килими, не може да се намери в цяла Англия, където и да търсите!

— Много добре. Тогава ще трябва да намерим най-добрия майстор в Англия след починалия.

Бетъридж записа това и аз продължих да давам разпорежданията си.

— Гостната стая на мис Вериндър трябва да бъде възстановена в онзи вид, в който е била миналата година. Така също и коридорът, който води от гостната до първата площадка. Също и вторият коридор, който води от втората площадка до спалните на господарите. И спалнята, заемана през юни миналата година от мистър Франклин Блейк.

Тъпият молив на Бетъридж записваше добросъвестно всяка моя дума.

— Продължавайте, сър — каза старикът с язвителна важност. — Моливът ми още не е съвсем затъпял!

Отговорих му, че нямам повече разпореждания.

— Сър — каза Бетъридж, — в такъв случай разрешете ми аз от моя страна да прибавя няколко точки.

Той разтвори бележника си на нова страница и отново лизна неизтощимия си молив.

— Бих искал да зная — започна той — дали мога, или не мога да си измия ръцете.

— Разбира се, че можете — каза мистър Блейк. — Ще позвъня на прислужницата.

— …от известни отговорности — добави Бетъридж и с предишната си невъзмутимост продължаваше да не забелязва в стаята никой друг освен себе си и мен. — Да започнем с гостната стая на мис Вериндър. Когато миналата година прибрахме килима, мистър Дженингз, ние намерихме на пода огромно количество топлийки. Трябва ли отново да сложа и топлийките там, където бяха?

— Разбира се, че не.

Бетъридж тутакси записа и тази моя отстъпка.

— Сега за първия коридор — продължи той. — Когато сваляхме украсата от тази част на къщата, ние изнесохме и статуйката на едно тлъстичко, голо момченце, богохулствено обозначено в семейния каталог като „Купидон, бог на любовта“. Миналата година момченцето имаше две крила в месестата част на раменете си. Аз не можах да го наглеждам през цялото време и то загуби едното си крило. Трябва ли аз да отговарям за това?

Аз направих нова отстъпка и Бетъридж я записа.

— Да минем към втория коридор — продължи той. — Миналата година там нямаше нищо освен вратите (в чиято наличност мога да се закълна, ако е необходимо). Моята душа е спокойна — трябва да си призная, — само що се отнася до тази част на къщата. Обаче, идвайки до спалнята на мистър Франклин — ако и на нея трябва да се придаде предишния вид, — тогава бих желал да зная кой трябва да поеме отговорността да я поддържа в постоянен безпорядък (колкото и често да бива разтребвана) — тук панталон, там кърпа за лице, френски романи и тук, и там — та, казвам, кой ще трябва да поддържа в безпорядък стаята на мистър Франклин, той или аз?

Мистър Блейк заяви, че той с най-голямо удоволствие поема върху себе си отговорността за това. Бетъридж упорито отказваше да изслуша всяко разрешение на трудностите, идващо от негова страна, преди да получи моето съгласие и одобрение. Приех предложението на мистър Блейк; и Бетъридж записа последните си редове в своя бележник.

— Отбивайте се при нас, когато искате, мистър Дженингз, от утре нататък — каза Бетъридж, ставайки от стола. — Ще ме заварите на работа заедно с необходимите ми помощници. Аз най-почтително ви благодаря, сър, задето оставихте без последствие разглобения бухал и счупеното крило на Купидон; а така също и за това, дето ми позволихте да си измия ръцете от всяка отговорност във връзка с топлийките на мис Рейчъл и безпорядъка в стаята на мистър Франклин. Като слуга аз съм ви дълбоко признателен и крайно задължен. Като човек, мисля, че главата ви е пълна с прищевки и ще се обявявам против нашия опит, който според мен не е нищо друго освен измама на чувствата и най-долна уловка. Не се страхувайте, че моите чувства като човек ще ми попречат да изпълня дълга си като слуга! Вашите разпореждания ще бъдат изпълнени, сър! Въпреки всичките ви фантазии и капризи, сър, вашите разпореждания ще бъдат изпълнени! И ако вие завършите с пожар в къщата, по дяволите да вървя, ако аз изпратя за пожарникарите, докато вие не ми позвъните и не ми заповядате да ги извикам!

С тия прощални уверения Бетъридж се поклони и напусна стаята.

Мислите ли, че ще можем да разчитаме на него? — попитах аз.

— Абсолютно! — отвърна мистър Блейк. — Когато отидем в къщата, ние ще намерим, че нищо не е пренебрегнато и нищо не е забравено.

 

19 юни. Още един протест срещу нашия план! Този път от една дама.

Сутрешната поща ми донесе две писма. Едното от мис Вериндър, която по най-любезен начин се съгласяваше с предложения от мене план. Другото, от дамата, в чийто дом тя живееше — мисис Меридю.

Мисис Меридю ме поздравява и заявява, че не претендира да разбира от научното значение на въпроса, по който аз си кореспондирам с мис Вериндър. Ръководейки се от общоприетите възгледи обаче, тя мисли, че има право да изрази своето мнение. На мен, смята мисис Меридю, вероятно не ми е известно, че мис Вериндър е само на деветнадесет години. Да се позволи на една тъй млада девойка да присъствува без компаньонка в къща, пълна с мъже, където ще се извършва някакъв медицински опит, е нарушение на благоприличието — нарушение, което мисис Меридю не може да допусне. Тя смята за свой дълг да пожертвува личните си удобства и да придружи мис Вериндър до Йоркшир, ако нещата не се променят. Ето защо тя ме моли да помисля по този въпрос, тъй като мис Вериндър не признавала ничие друго мнение освен моето. Може би нейното — на мис Вериндър — присъствие при опита не ще бъде тъй необходимо и тогава една моя дума би освободила както мисис Меридю, така и мен от неприятни отговорности.

Преведени на прост английски език, тези условни вежливости означават, доколкото разбирам, че мисис Меридю смъртно се бои от общественото мнение. За нещастие тя се обръща с тази молба към човек, който най-малко от всичко на света уважава това мнение. Аз няма да разочаровам мис Вериндър; няма да отлагам срещата и сдобряването на двама млади хора, които се обичат и които са били разделени доста дълго време. Преведено от прост английски език на езика на условните вежливости, това ще рече: мистър Дженингз има честта да изрази своите уважения към мисис Меридю и съжалява, че не може да направи нищо повече по този въпрос.

Тази сутрин мистър Блейк продължава да се чувствува все така. Ние решихме да не безпокоим Бетъридж днес. И утре няма да бъде късно за нашия преглед.

 

20 юни. Безсънието почва да нарушава спокойствието на мистър Блейк. Колкото по-скоро стаите бъдат приведени в предишния им вид, толкова по-добре.

На път към имението тази сутрин мистър Блейк — с известна нерешителност — се посъветва с мен относно писмото (препратено му от Лондон), което получил от детектива Къф.

Мистър Къф пише от Ирландия. Той съобщава, че е получил (чрез своята икономка) визитната картичка с бележката, която мистър Блейк оставил за него в дома му край Доркинг, и го уведомява, че по всяка вероятност ще се върне в Англия след една седмица, а може и по-рано. А дотогава той моли мистър Блейк да му обясни защо желае да говори с него относно Лунния камък (както бил споменал в бележката си). Ако Мистър Блейк може да го убеди, че той — детективът — е направил сериозна грешка при миналогодишното си разследване, той ще счита за свой дълг (след щедрото възнаграждение, получено от покойната лейди Вериндър) да се остави на разположение на мистър Блейк. Ако ли не, той моли да бъде оставен на спокойствие в своята тиха цветна градина.

След като прочетох това писмо, без да се колебая ни най-малко, посъветвах мистър Блейк да пише на детектива Къф за всичко, което се бе случило от прекъсването на следствието досега, и да предостави на него сам да си извади заключението въз основа на тези факти.

Като поразмислих малко, също така посъветвах мистър Блейк да покани детектива Къф да присъствува при провеждане на опита, ако успее да се върне в Англия дотогава. Във всеки случай той ще бъде един ценен свидетел и ако моето предположение, че ще открият диаманта в стаята на мистър Блейк, се окаже погрешно, съветите на детектива биха допринесли много за по-нататъшните издирвания, в които аз вече не ще мога да участвувам. Това мое последно съображение очевидно накара мистър Блейк да се реши. Той обеща да последва съвета ми.

Когато навлязохме в главната алея, която води към къщата, ударите на чук ни известиха, че работата по възстановяването е в разгара си.

Бетъридж, нахлузил по този случай червена рибарска шапка и зелена престилка от дебел памучен плат, ни посрещна в предния хол. Щом ме видя, той тутакси извади бележника и молива си и упорито започна да записва всичко, което му казвах. Накъдето и да погледнехме, ние намирахме, както бе предсказал и мистър Блейк, че работата напредваше толкова бързо и акуратно, колкото би могло да се очаква. Но в долния салон и в стаята на мис Вериндър предстоеше да се извършат още много неща. Изглеждаше съмнително дали къщата ще бъде готова до края на седмицата.

След като поздравих Бетъридж за големия напредък (той настойчиво хващаше молива всеки път, когато си отварях устата, отказвайки същевременно да обърне макар и най-малкото внимание на думите на мистър Блейк) и след като обещах да наминем пак след един-два дена, ние се наканихме да си тръгнем, като излезем през задния вход. Но преди да се измъкнем от долния коридор, Бетъридж ме спря тъкмо когато минавахме пред вратата на неговата стая.

— Мога ли дави кажа няколко думи насаме, сър? — попита той с тайнствен шепот.

Аз, разбира се, се съгласих. Мистър Блейк отиде да ме почака в градината, а пък аз влязох с Бетъридж в неговата стая. Очаквах да чуя молба за някаква нова отстъпка като молбите за препарирания бухал и крилото на Купидон. Но за голямо мое учудване Бетъридж поверително сложи ръката си върху моята и ми зададе следния странен въпрос:

— Мистър Дженингз, запознат ли сте вие с „Робинзон Крузо“?

Отговорих му, че съм чел „Робинзон Крузо“, когато бях дете.

— И оттогава не сте го чели? — попита Бетъридж.

— Оттогава не съм го чел.

Той отстъпи няколко крачки назад и ме погледна с израз на състрадателно любопитство И суеверен страх.

— Той не е чел „Робинзон Крузо“ от малък — каза Бетъридж, говорейки на себе си. — Нека видим какво впечатление ще му направи „Робинзон Крузо“ сега!

Бетъридж отвори шкафа, намиращ се в ъгъла, и извади една мръсна и окъсана книга, от която силно лъхна на тютюн, когато започна да й прелиства страниците. Като намери търсеното място, той ме помоли да отида при него, все още мърморейки си тайнствено.

— Във връзка с този ваш фокус-покус, сър, с лауданума и мистър Франклин Блейк — започна Бетъридж, — докато работниците се намират в къщата, задълженията ми като слуга взимат връх над чувствата ми като човек. Но щом работниците си отидат, чувствата ми като човек взимат връх над задълженията ми като слуга. Много добре. Миналата нощ, мистър Дженингз, в главата ми здраво заседна мисълта, че това ваше медицинско начинание ще свърши зле. Ако бях се поддал на това тайно внушение, аз със собствените си ръце щях да изхвърля мебелите вън от стаите и на сутринта щях да разгоня работниците.

— С радост и удоволствие узнавам от това, което видях горе из стаите, че вие сте устояли на това тайнствено внушение — казах аз.

— „Устоял“ не е точната дума — отвърна Бетъридж. — Аз се борих, сър, борих се с безмълвните подбуди в душата ми, теглещи ме на една страна, и със записаните в моя бележник разпореждания, блъскащи ме на друга — докато (позволете ми да кажа) мене ме обля студена пот. Намирайки се в такова страшно душевно разстройство и телесно изтощение, къде трябваше да потърся помощ и облекчение? Само при извора, който никога не ми е изменил през последните тридесет години, и най-вече — в тази книга!

Той удари книгата с длан и от нея се разнесе още по-силен дъх на тютюн.

— И какво намерих тук — продължи Бетъридж, — още на първата отворена страница? Страшни редове, сър, на страница сто седемдесет и осма: „След тия и много още подобни Размишления аз впоследствие си съставих следното правило; че когато и да открия в Душата си тези тайни Намеци и Указания, внушаващи ми да свърша или да не свърша някоя предстояща Работа, да тръгна или да не тръгна на Път, аз никога не пропускам да се подчиня на тайното Внушение“. Да пукна на място, мистър Дженингз, ако това не бяха първите думи, които се изпречиха пред очите ми тъкмо тогава, когато аз самият се опълчвах срещу тайното Внушение. Вие не виждате в това нищо необикновено, нали, сър?

— Аз виждам само едно случайно стечение на обстоятелствата и нищо повече.

— И вие не чувствувате ни най-малките колебания, мистър Дженингз, относно това ваше мероприятие?

— Ни най-малко.

Бетъридж ме загледа втренчено и мълчаливо. Затвори шумно книгата, прибра я старателно в шкафа, обърна се и пак се загледа втренчено в мен. После заговори.

— Сър — каза сериозно той, — лесно може да бъде извинен човек, който от детинство не е чел „Робинзон Крузо“. Желая ви всичко хубаво!

Той се поклони ниско, отвори вратата и ме остави сам да търся изхода към градината. Срещнах мистър Блейк, който се връщаше към къщи.

— Няма нужда да ми казвате какво се е случило с вас — рече той. — Бетъридж е пуснал в ход последната си карта: направил е ново пророческо откритие в „Робинзон Крузо“. Показахте ли уважение към неговата любима приумица? Не? Оставили сте го да разбере, че не вярвате в „Робинзон Крузо“? Мистър Дженингз, вие сте паднали в очите на Бетъридж тъй ниско, че няма накъде повече. Отсега нататък можете да говорите и да вършите каквото си искате — вие ще видите, че той вече няма да ви продума!

 

21 юни. Днес моят дневник ще трябва да се задоволи само с няколко реда.

Мистър Блейк за пръв път прекарва толкова лоша нощ. Бях принуден против волята си да му предпиша лекарство. На хора с такъв чувствителен организъм като неговия лекарствата действуват за щастие много бързо. Иначе бих се страхувал, че той ще се окаже съвсем без Сили, когато настъпи денят на опита.

Що се отнася до мен, то след кратко прекъсване на болките през последните два дни тази сутрин отново имах пристъп, за който няма да казвам нищо, освен че ме принуди да се върна към опиума. Сега ще затворя тази тетрадка и ще си взема пълната доза — петстотин капки.

 

22 юни. Днес надеждите ни пораснаха. Нервното напрежение на мистър Блейк е отслабнало значително. Миналата нощ той поспал малко. Моята нощ благодарение на опиума беше нощ на зашеметен човек. Не мога да кажа, че тази сутрин се събудих; по-право би било да се каже, че дойдох на себе си.

Отидохме в къщата на мис Вериндър да видим дали всичко е възстановено в предишния си вид. Утре, събота, всичко ще бъде готово. Както бе предсказал мистър Блейк, Бетъридж не постави никакви нови препятствия. Отначало докрай той се държеше зловещо учтиво и мълчаливо.

Моето медицинско мероприятие (както го нарича Бетъридж) ще трябва непременно да се отложи за понеделник. Утре вечер работниците ще останат в къщи до късно. В други ден, според установената традиция на неделния ден — една от институциите на тази свободна страна, разписанието на влаковете е наредено така, че е невъзможно някой да дойде при нас от Лондон. До понеделника не остава нищо друго, освен внимателно да наблюдавам мистър Блейк и да го държа, ако е възможно, в това състояние, в което го намерих днес.

Междувременно успях да го склоня да пише на мистър Бреф и да настоява той да присъствува на опита в качеството си на свидетел. Нарочно избрах адвоката, понеже той е силно предубеден против нас. Ако ни се удаде да убедим него, ние ще направим нашата победа неоспорима.

Мистър Блейк е писал също и на детектива Къф? а пък аз изпратих няколко реда на мис Вериндър. С тях и със стария Бетъридж (който наистина заема важно място в семейството) ще имаме достатъчно свидетели — дори и без да включваме мисис Меридю, ако мисис Меридю настои да се принесе в жертва пред общественото мнение.

 

23 юни. През изтеклата нощ аз отново трябваше да понеса отмъщението на опиума. Но това няма значение; трябва да имам търпение, докато понеделник дойде и си отиде.

Мистър Блейк отново се чувствува много добре. Той ми призна, че към два часа тази сутрин отворил чекмеджето, където, си скрил пурите. Но успял да го затвори пак след големи усилия. После хвърлил ключа през прозореца. Слугата го донесе тази сутрин; намерил го на дъното на една празна цистерна. Взех ключа със себе си — до идущия вторник.

 

24 юни. Мистър Блейк и аз направихме продължителна разходка в открита каляска. И двамата почувствувахме благотворното влияние на топлия летен въздух. Обядвахме заедно в хотела. За голямо мое облекчение — след като го бях намерил разстроен и развълнуван тази сутрин — той спа дълбоко цели два часа на дивана следобеда. Сега, дори и да прекара лошо още една нощ, вече не се страхувам от последствията.

 

25 юни, понеделник. Денят на опита! Пет часът следобед. Току-що пристигнахме в къщата на мис Вериндър.

Първият и най-важен въпрос е — здравето на мистър Блейк.

Доколкото мога да съдя, той обещава (във физическо отношение) да бъде така податлив към действието на опиума днес, както е бил преди една година. Сега се намира в състояние на нервна чувствителност, граничеща с нервно разстройство. Цветът на лицето му непрекъснато се променя; ръцете му малко треперят. Той се стряска при всеки внезапен шум и при всяко неочаквано появяване на който и да било.

Всичко това е последица от безсънието, което на свой ред произхожда от нервното състояние, причинено от обстоятелството, че внезапно е престанал да пуши — след като този навик е бил доведен до крайни предели. Тук вече действуват същите причини, които са извършили своята работа и миналата година; и последствията очевидно са същите. Ще продължи ли това все така до свършването на опита? Събитията тази нощ трябва да отговорят на този въпрос.

Докато пиша тия редове, мистър Блейк се забавлява в долния салон — упражнява на билярдната маса разни видове удари, както често е правил като гост в тази къща през юни миналата година. Донесох и дневника си — отчасти с цел да запълня някак свободните нощни часове и отчасти с надеждата, че може да се случи нещо, заслужаващо да бъде отбелязано.

Дали не съм пропуснал да отбележа нещо досега? Преглеждайки вчерашните записки, виждам, че съм забравил да спомена за сутрешната поща. Нека попълня този пропуск, преди да оставя перото и отида при мистър Блейк.

И тъй, вчера получих няколко реда от мис Вериндър. Тя възнамерява да пристигне с вечерния влак, съгласно моята препоръка. Мисис Меридю настоява да я придружи. В писмото се намеква за някаква досада у почтената дама, която обикновено се намирала в отлично настроение; ето защо тя се нуждаела от известно снизхождение, имайки предвид нейните години и навици. Ще се помъча в държането си към мисис Меридю да подражавам на сдържаността на Бетъридж и на неговото държане спрямо мен. Днес той ни посрещна най-тържествено, пременен в най-хубавия си черен костюм, с колосаната си бяла вратовръзка. Когато и да погледне към мен, той тутакси си спомня, че не съм чел „Робинзон Крузо“ от детинство и на лицето му се изписва почтително съжаление.

Мистър Блейк също получи вчера отговор от своя адвокат. Мистър Бреф приема поканата, макар и с известни уговорки. Той твърдо вярва, че е абсолютно необходимо до мястото на този предполагаем спектакъл — както той се изразява — мис Вериндър да бъде придружавана от човек с известна доза здрав разум. И този човек, по липса на друг кавалер, ще бъде самият мистър Бреф. И така, бедната мис Вериндър ще се намира под грижите на двама „пазачи“. Утешително е да се мисли, че с това общественото мнение вероятно ще бъде напълно удовлетворено!

От детектива Къф няма никакво известие. Той несъмнено трябва да е още в Ирландия. Ние не ще можем да разчитаме на него тази вечер.

Току-що влезе Бетъридж да ми каже, че мистър Блейк ме викал. Трябва да оставя перото засега.

 

Седем часът. Още веднъж обиколихме: всички наново мебелирани стаи и коридори. Направихме и една приятна разходка из шубраците — любимото място за разходка на мистър Блейк, когато е гостувал тук миналата година. По този начин се надявам да съживя в неговия ум предишните впечатления от разните места и предмети, доколкото това е възможно.

Сега ще седнем да вечеряме по същото време, когато са вечеряли и на рождения ден на мис Вериндър. В това отношение моята цел е чисто медицинска: лауданумът трябва да бъде взет при същото състояние на организма, както и миналата година.

След вечерята възнамерявам — колкото може по-естествено — да обърна разговора към диаманта и към заговора на индусите да го откраднат. След като насоча мислите на мистър Блейк към този предмет, ще съм направил всичко, което зависи от мен, преди да настъпи времето да му дам опиума.

 

Осем и половина. Едва сега намерих свободно време за едно от най-важните ми задължения, а именно — да потърся в домашната аптечка лауданума, от които се е възползувал доктор Канди.

Преди десет минути намерих Бетъридж свободен и му казах какво ми трябва. Без да възрази нито с една дума, дори без ни най-беглия опит да извади от джоба си своя бележник, той ме поведе най-внимателно към склада, където се съхраняваше аптечното шкафче.

Намерих шишенцето грижливо затворено със стъклена запушалка, превързана отгоре с парче кожа. Шишенцето, почти пълно, съдържаше, както и предполагах, обикновен лауданум. Реших да си послужа с него вместо с един от двата вида опиум, с които се бях запасил за всеки случай.

Въпросът за дозирането представляваше известно затруднение. Но аз бях мислил върху това и реших да увелича дозата.

Моите записки ме осведомяват, че мистър Канди е дал всичко двадесет и пет грани. Тази доза е твърде малка, за да предизвика последвалите резултати — дори и при чувствителната възприемчивост на мистър Блейк. Понеже зная как мистър Канди обича да си похапва и попийва и взимайки под внимание обстоятелството, че е отмерил лауданума след обилната тържествена вечеря, намирам за твърде възможно той да е дал повече опиум, отколкото е възнамерявал. Както и да е, аз ще рискувам и ще увелича дозата на четиридесет грани. Освен това сега мистър Блейк е предупреден, че ще вземе лауданум, което значи, че той несъзнателно ще се опита да се бори с действието на наркотика. Следователно необходима е по-голяма доза, за да се повторят резултатите, предизвикани миналата година от по-малка доза.

Десет часът. Свидетелите или гостите (не зная как е по-добре да ги наричам!) пристигнаха преди един час.

Малко преди девет часа придумах мистър Блейк да отидем заедно в неговата спалня под предлог, че бих искал той да я прегледа за последен път и лично да провери дали не е забравено нещо от предишната й мебелировка. Вече се бях предварително наговорил с Бетъридж да приготви за мистър Бреф спалнята, намираща се непосредствено до стаята на мистър Блейк, и да ме уведоми за пристигането на адвоката, като почука лекичко на вратата. Пет минути след като часовникът в хола удари девет часа, чух това почукване; излязох тутакси в коридора, където срещнах мистър Бреф.

Моята външност, както винаги, направи лошо впечатление. Погледът на мистър Бреф явно изразяваше неговото недоверие. Знаейки какво впечатление произвеждам на непознати хора, аз без колебание му казах това, което смятах за нужно да му кажа, преди той да влезе в стаята на мистър Блейк.

— Вие сте пристигнали тук, както предполагам, заедно с мис Вериндър и мисис Меридю? — попитах аз.

— Да — отговори мистър Бреф извънредно сухо и студено.

— Мис Вериндър вероятно ви е предала моето желание, нейното присъствие в къщата (както и присъствието на мисис Меридю) — да остане в тайна за мистър Блейк, докато опитът с него не бъде извършен?

— Зная, че съм длъжен да си държа езика, сър! — извика нетърпеливо мистър Бреф. — Тъй като имам навика да мълча, що се отнася до безумието на човешкия род изобщо, аз съм още по-готов да не си отварям устата и в този случай. Задоволява ли ви това?

Аз се поклоних и оставих Бетъридж да го заведе в стаята, приготвена за него. Тръгвайки, Бетъридж ми хвърли поглед, който говореше по-ясно от думи: „Е, намерихте си майстора, мистър Дженингз… и името на този майстор е Бреф!“

Оставаше ми да се срещна с дамите. Изкачих се по стълбите — доста развълнуван, трябва да си призная — и се отправих към гостната стая на мис Вериндър.

В коридора на първия етаж срещнах жената на градинаря (на която беше поръчано да се грижи за дамите). Тази добра женица се отнася към мен с прекомерна учтивост, която очевидно произлиза направо от някакъв непреодолим страх. Тя винаги започва да се блещи, да трепере и да се кланя, щом й заговоря. Когато я попитах къде е мис Вериндър, тя тутакси се облещи; затрепера и несъмнено щеше да се поклони, ако мис Вериндър не бе прекъснала тези церемонии, като отвори внезапно вратата на своята гостна стая.

— Вие ли сте, мистър Дженингз? — попита тя.

Преди да й отговоря, тя бързо излезе в коридора. Срещнахме се под окачената на стената лампа, чиято светлина падаше върху нас. Щом ме погледна, мис Вериндър се спря, обхваната от някакво колебание. Ала тутакси се съвзе, поизчерви се за миг и с пленителна прямота ми протегна ръка.

— Не мога да се отнасям към вас като към непознат, мистър Дженингз — каза тя. — Ако само знаехте каква радост ми доставяха вашите писма!

Тя се вгледа в некрасивото ми мургаво лице с искрена благодарност — нещо тъй ново за мен, че не намерих какво да й отговоря. Съвсем не бях подготвен за нейната доброта и красота. Страданията ми през всичките дълги години не бяха ожесточили моето сърце, слава богу! Аз се държах неловко и срамежливо като петнайсетгодишно момче.

— Къде е той сега? — попита тя, без да скрива, че мислите и са заети само с мистър Блейк. — Какво прави? Говори ли ви за мен? В добро настроение ли е? Как понася вида на тази къща след всичко, което му се случи тук миналата година? Кога ще му дадете лауданум? Мога ли да видя как го наливате? Аз съм тъй заинтересована от всичко това, тъй развълнувана… Имам да ви казвам хиляди неща и те всички се трупат в главата ми едновременно, така че не знам откъде да започна… Учудвате ли се на моя интерес към вашия опит?

— Съвсем не — казах аз. — Мисля, че напълно го разбирам.

Тя не показа никакво престорено смущение. И ми отговори така, както би отговорила на брат или на баща.

— Вие ме избавихте от неописуеми страдания, вие ми дадохте нов живот! Как бих могла да бъда тъй неблагодарна, та да крия чувствата си от вас? Аз го обичам — каза простичко тя, — обичах го дори и тогава, когато бях несправедлива към него в мислите си, дори и когато му отправях най-жестоките си думи. Може ли това да ми послужи за извинение? Надявам се, че може… боя се, че не мога да му представя друго извинение. Когато той утре утре, че съм тук, в къщата, мислите ли…

Без да довърши въпроса си, тя ме загледа сериозно в лицето…

— Утре вие трябва само да му повторите това, което току-що ми казахте — отвърнах аз.

Лицето й просия; тя направи крачка към мен. Пръстите й нервно заопипваха листата на цветето, което бях откъснал в градината и мушнал в ревера на сакото си.

— Вие често сте се виждали с него напоследък — каза тя. — Наистина ли сте видели в него това?

— Наистина — отговорих аз. — Аз съм съвсем сигурен в това, което ще се случи утре. Бих желал да бъда тъй сигурен относно това, което ще се случи тази нощ.

Тук нашият разговор беше прекъснат от появяването на Бетъридж с приборите за чай. Той отново ме погледна многозначително: „Ах, ах! Използувайте удобния случай. Майсторът е горе, мистър Дженингз, майсторът е горе!“

Ние го последвахме в гостната стая. Една дребничка стара жена, облечена с вкус, седеше в ъгъла; погълната от работа над някаква изящна бродерия.

Като видя циганския цвят на лицето и шарената ми коса, тя изпусна работата си и лекичко извика.

— Мисис Меридю, това е мистър Дженингз — каза мис Вериндър.

— Моля да ме извините, мистър Дженингз — каза почтената дама, като гледаше обаче към мис Вериндър. — Пътуването с влак винаги разстройва нервите ми. Аз се опитвам да ги успокоя, занимавайки се с нещо, както обикновено. Не зная дали моето бродиране е уместно в този тъй необикновен случай. Ако пречи на вашето медицинско мероприятие, аз, разбира се, с удоволствие ще го оставя настрана.

Побързах да одобря присъствието на ръкоделието, както бях одобрил и отсъствието на разглобеното чучело и счупеното крило на Купидон. Мисис Меридю направи голямо усилие над себе си и — от благодарност — ме погледна в лицето. Ала не! Тя не можа да задържи погледа си върху мен и отново се обърна към мис Вериндър.

— С позволението на мистър Дженингз — продължи тази почтена дама — бих помолила за една услуга. Мистър Дженингз възнамерява да проведе своя научен опит тази нощ. Когато бях ученичка в пансиона, присъствувах на много подобни научни опити. Те винаги свършваха с експлозии. Ето защо моля Мистър Дженингз да бъде тъй любезен и ме предупреди кога трябва да се очаква експлозията. Бих искала, ако е възможно, тя да стане, преди да си легна.

Аз се помъчих да уверя мисис Меридю, че при предстоящия опит не е включена никаква експлозия.

— Не — каза почтената дама. — Аз съм много благодарна на мистър Дженингз и много добре разбирам, че той иска да ме измами за мое собствено спокойствие. Обаче предпочитам откровеността. Аз съм напълно примирена с мисълта за експлозията, но много бих желала да я преживея, ако е възможно, преди да си легна.

В този момент вратата се отвори и мисис Меридю отново лекичко извика. Дали не започваше експлозията? Не. В стаята просто влезе Бетъридж.

— Моля да ме извините, мистър Дженингз — произнесе Бетъридж с най-изискана учтивост в гласа си. — Мистър Франклин пожела да знае къде сте. Скривайки от него по ваша заповед присъствието на младата господарка в къщи, аз му казах, че зная къде сте. А това, ако обичате да забележите, е чисто и просто лъжа. И тъй като аз стоя с единия си крак в гроба, то колкото по-малко лъжи очаквате от мен, толкова повече аз ще ви бъда задължен, когато удари последният ми час и съвестта започне да ме измъчва.

Не биваше да губя нито минутка в размишления върху съвестта на Бетъридж. Всеки миг в стаята можеше да влезе мистър Блейк, тръгнал да ме търси; ето защо аз тутакси се отправих към него. Мие Вериндър ме последва в коридора.

— Те, изглежда, са се наговорили да ви измъчват — каза тя. — Какво значи това?

— Само един протест от страна на общественото мнение, мис Вериндър — макар и в много малък мащаб — против всичко ново.

— Какво ще правим с мисис Меридю?

— Кажете й, че експлозията ще избухне в девет часа сутринта.

— За да я накараме да си легне?

— Да, за да я накараме да си легне.

Мис Вериндър се върна в стаята си, а пък аз тръгнах нагоре към мистър Блейк.

За моя изненада при мистър Блейк нямаше никой. Той се разхождаше нетърпеливо из стаята, очевидно раздразнен, че бе оставен сам.

— Къде е мистър Бреф? — попитах го аз.

Той ми показа затворената врата, която свързваше неговата стая със стаята на адвоката. Мистър Бреф го посетил за малко; опитал се отново да възрази против нашите намерения и отново претърпял пълен неуспех. Мистър Блейк останал глух към всичко това. После адвокатът се заел с черната си кожена чанта, натъпкана догоре с делови преписки.

„Сериозната работа — заключил той — е съвсем неуместна в настоящия случай. Но човек трябва да си гледа сериозната работа въпреки всичко.“ Мистър Блейк може би щял да прости на един делови мъж за неговите старомодни привички. Времето било пари. А мистър Дженингз можел да разчита на неговото присъствие, когато това се окаже необходимо.

С тия думи адвокатът се прибрал в стаята си и упорито се задълбочил над важните си преписки.

Спомних си за мисис Меридю с нейното ръкоделие и за Бетъридж с неговата съвест. Удивителна еднаквост лежи в основата на английския характер — тъй както съществуваше и удивителна еднаквост, изразена в лицето на англичанина.

— Кога ще ми дадете лауданум? — нетърпеливо попита мистър Блейк.

— Трябва да почакате още малко — казах аз. — Ще остана при вас, докато дойде време за това.

Още нямаше десет часът. След многократните ми разпити на Бетъридж и мистър Блейк бях стигнал до заключението, че лауданумът, приготвен от мистър Канди, е бил взет не по-рано от единадесет часа. Ето защо реших и този път да дам опиум на мистър Блейк по същото време.

Поговорихме малко, но мислите ни бяха заети с предстоящото изпитание. Разговорът не вървеше и скоро съвсем спря. Мистър Блейк разсеяно прелистваше книгите на масичката до леглото си. Предварително и предвидливо ги бях прегледал, когато за пръв път влязохме в стаята. „Настойникът“, „Сплетникът“, „Памела“ от Ричардсън, „Чувствителният човек“ от Макензи, „Лоренцо Медичи“ от Роско и „Чарлз V“ от Робъртсън все класически работи; всичките (разбира се) много по-добри от повечето книги, написани, в последно време; и всички (от моя гледна точка) притежаващи едно голямо преимущество: не приковават ничие внимание и не вълнуват ничий ум. Оставих мистър Блейк на успокоителното влияние на толкова четената литература и седнах да запиша всичко това в моя дневник.

Часовникът ми показва, че наближава единадесет. Отново трябва да затворя тетрадката си.

 

Два часът след полунощ. Опитът е извършен. За резултата давам тук подробен отчет.

В единадесет часа позвъних на Бетъридж и казах на мистър Блейк, че той може най-после да се приготви за лягане.

Погледнах през прозореца. Нощта беше топла и дъждовна; в това отношение приличаше на нощта след двадесет и първи юни миналата година. Макар да не вярвам в предзнаменования, аз все пак се зарадвах на отсъствието в атмосферата на всякакви преки влияния върху нервната система — нямаше никакво прекомерно натрупване на електричество или признаци на приближаваща буря. Бетъридж дойде при мен и тайнствено ми пъхна в ръката някакво листче хартия. На него бяха написани следните редове:

„Мисис Меридю отиде да си легне след моите твърди уверения, че експлозията ще стане утре в девет часа и че няма да мърдам от стаята си, докато тя самата не дойде и ме пусне на свобода. Тя съвсем не подозира, че главното място на действието ще бъде моята гостна стая, иначе би останала тук през цялата нощ! Сама съм и много разтревожена. Моля, позволете ми да видя как отмервате лауданума, много ми се иска да участвувам по някакъв начин в тази процедура, макар и в скромната роля на зрителка. Р. В.“

Излязох от стаята подир Бетъридж и му казах да премести аптечното шкафче на мис Вериндър.

Това мое нареждане очевидно страшно го изненада. Той ме гледаше така, сякаш подозираше, че имам намерение да извърша над мис Вериндър някакъв тайнствен медицински опит!

— Мога ли да ви попитам, сър, какво общо има между моята млада господарка и шкафчето с лекарствата? — попита той.

— Останете в гостната и ще видите — беше моят отговор.

Бетъридж, изглежда, се усъмни в своите способности да ме наблюдава успешно без чужда помощ, когато работата се отнася до шкафчето с лекарствата.

— Мога ли да поканя мистър Бреф да присъствува на замислената от вас процедура? — попита той.

— Не само че може, но и трябва. Аз ще го извикам да дойде с мен долу в гостната…

Бетъридж отиде да вземе аптечното шкафче, без да каже нещо повече. Аз се върнах в стаята на мистър Блейк и почуках на вратата на мистър Бреф. Той тутакси я отвори; в ръката си държеше куп делови преписки: адвокатът беше целият погълнат от юриспруденцията и съвсем недостъпен за медицината.

— Много съжалявам, задето ви безпокоя — казах аз. — Но сега отивам да приготвя лауданума за мистър Блейк и трябва да ви помоля да присъствувате и да видите какво прави.

— Да? — — каза мистър Бреф, макар че ми отдели само една десета част от своето внимание, оставяйки девет десети за преписките си. — Само това ли? Нищо друго?

— Трябва да ви помоля също така да се върнете с мен тук и да присъствувате при вземане на опиума.

— Само това ли? Нищо друго?

— Още едно нещо. Трябва да ви безпокоя с молбата да останете и след това в стаята на мистър Блейк и да изчакате последствията от опиума.

— Много добре! — рече мистър Бреф. — В моята стая или в стаята на мистър Блейк — това е все едно. Аз мога да си гледам работата, където и да съм. Освен ако вие, мистър Дженингз, не сметнете за необходимо да се противопоставите на тази малка намеса на здравия разум във вашата процедура?

Преди да успея да му отговоря, мистър Блейк извика от леглото си:

— Да не искате с това да кажете, че нашият опит никак не ви интересува? Мистър Бреф, вие нямате въображение повече от една крава!

— Кравата е много полезно животно, мистър Блейк! — отвърна адвокатът. С тия думи той излезе подир мен от стаята, все още държейки в ръка своите преписки.

Намерихме мис Вериндър, бледа и разтревожена, да се разхожда из гостната си стая — от единия край до другия. До масата в ъгъла Бетъридж стоеше на стража над аптечното шкафче. Мистър Бреф се отпусна на първия изпречил се пред него стол (подражавайки на полезната крава), тутакси се вдълбочи отново в своите дела и преписки.

Мис Вериндър ме отведе настрана и незабавно заговори за това, което поглъщаше всичките й мисли — за мистър Блейк.

— Как е той сега? — попита тя. — Не е ли много нервен? Не е ли сърдит? Мислите ли, че опитът ще излезе сполучлив? Уверени ли сте, че няма да му навреди?

— Напълно уверен. Елате да отмерим лауданума.

— Една минутка! Сега е единайсет и нещо. Колко ще трябва да чакаме, преди да се случи нещо?!

— Трудно е да се каже. Около един час може би.

— Предполагам, че в стаята трябва да бъде тъмно, както беше миналата година, нали?

— Разбира се!

— Ще чакам в моята спалня, също както и тогава. Ще оставя вратата открехната. Миналата година тя също беше малко отворена. Ще наблюдавам вратата на гостната и щом тя се отвори, ще духна свещта. Всичко се случи тъкмо така и през оная нощ. И сега всичко трябва да се повтори точно както тогава, нали?

— Сигурна ли сте, че ще можете да се владеете, мис Вериндър?

— За него съм готова на всичко! — отговори тя с ентусиазъм.

Погледнах лицето й и се уверих, че мога да разчитам на нея, После отново се обърнах към мистър Бреф.

— Принуден съм да ви помоля да оставите за минутка вашите дела, сър — казах аз.

— О, разбира се!

Той учудено ме погледна, сякаш бях прекъснал работата му на най-интересното място, и тръгна с мене към аптечното шкафче. Тук, лишен от възможността да се отдаде на увлекателното си занимание, той погледна Бетъридж и уморено се прозя.

Мис Вериндър се приближи към мен с кана студена вода, която бе взела от масата.

— Позволете ми да налея водата — прошепна тя. — Аз трябва да взема някакво участие в това!

Отмерих четиридесет грани от шишенцето и изсипах лауданума в чашата.

— Напълнете я три четвърти с вода — казах аз, като подадох чашата на мис Вериндър.

После заповядах на Бетъридж да заключи аптечното шкафче, като добавих, че то няма да ми трябва повече. Лицето на стария слуга просия от неизразимо облекчение. Той несъмнено ме бе подозирал в намерението да извършва някакъв медицински опит с младата му господарка.

След като бе наляла вода по мое указание, мис Вериндър издебна момента — докато Бетъридж затваряше шкафчето, а мистър Бреф се занимаваше със своите преписки — и скришом целуна ръба на чашата.

— Когато му я подавате — прошепна прелестната девойка, — подайте му я от тази страна!

Аз извадих от джоба си кристала, който трябваше да замести диаманта, и го подадох на мис Вериндър.

— Сега вие трябва да вземете участие и в това — казах аз. — Сложете то там, където миналата година сте сложили Лунния камък.

Тя се отправи към индийското шкафче и сложи стъкления кристал в чекмеджето, където се бе намирал истинският диамант през нощта на нейния рожден ден. Мистър Бреф наблюдаваше това, както бе наблюдавал и всичко друго — с явно недоволство. Ала силният драматизъм на този миг надделя (за голямо мое удоволствие) над самообладанието на стария Бетъридж. Ръката му трепереше, докато държеше свещта на мис Рейчъл, той й пошепна с явна загриженост:

— Сигурна ли сте, мис, че това е същото чекмедже?

Отново тръгнах към вратата с чашата лауданум в ръка. На прага се спрях, за да дам последните си наставления на мис Вериндър.

— Не забравяйте навреме да изгасите светлината — казах й аз.

— Ще я изгася веднага — отвърна тя — и ще чакам в спалнята си само с една свещ.

Тя затвори вратата на гостната след нас. Съпроводен от мистър Бреф и Бетъридж, аз се върнах в стаята на мистър Блейк.

Той тревожно се мяташе в леглото си и тревожно ни питаше кога най-после ще му дадем лауданума? В присъствието на двамата свидетели аз му дадох дозата лауданум, оправих възглавницата му и го посъветвах да лежи мирно и да чака.

Леглото му, закрито със светли завеси, бе поставено напреко на стаята така, че от двете му страни да има достатъчно празно място; Спуснах завесата от едната му страна; и в тази част на стаята, която той не можеше да вижда, настаних мистър Бреф и Бетъридж, които трябваше да изчакат резултата от действието на лауданума. Откъм долния край на леглото спуснах завесата наполовина и поставих за себе си стол, но така, че да мога да позволявам на мистър Блейк да ме вижда или да не ме вижда, да ми говори или да не ми говори — в зависимост от обстоятелствата. Узнал предварително, че той има навика да спи със светлина в стаята, сложих на масичка до леглото една запалена свещ, но така, че светлината й да не блести в очите му. Другата свещ оставих на разположение на мистър Бреф; нейната светлина се смекчаваше от спуснатите над леглото завеси. Горната част на прозореца беше отворена, така че въздухът да можеше да се освежава. В къщата цареше тишина. Вън тихичко ръмеше дъждът. Когато всичките тия приготовления бяха завършени, заех мястото си на стола при долния край на леглото. Моят часовник показваше единадесет часа и двадесет минути.

Мистър Бреф се върна към своята работа и, изглежда, се беше вдълбочил в нея както преди; но поглеждайки към него сега, забелязах някои признаци, които показваха, че юриспруденцията бе започнала да губи своята власт над него. Сдържаният интерес към положението, в което се намирахме, бе започнал полека-лека да оказва своето влияние дори и върху неговия трезв ум. Що се отнася до Бетъридж, неговите твърди принципи и неговото достойно държане се бяха превърнали в сапунени мехури. Той забрави, че аз правех „шарлатанския фокус“ над мистър Франклин Блейк; забрави, че бях обърнал къщата с главата надолу; забрави, че не бях чел „Робинзон Крузо“ от детинство.

— За бога, сър — прошепна ми тихичко той, кажете ни кога ще започне да действува…?

— Не преди полунощ — отвърнах аз, също така шепнешком. — Не говорете и стойте мирно!

Бетъридж стигна до последната степен на фамилиарност с мен; без да помисли за своето достойнство — вместо отговор той ми намигна!

Обръщайки очи към мистър Блейк, видях, че той продължаваше да се мята неспокойно в леглото; попита ме нетърпеливо защо лауданумът все още не показва никакво действие. Излишно беше да му казвам, че при това негово състояние, колкото повече проявява неспокойство и нетърпение, толкова по-късно ще настъпи и желаният резултат. Най-добре би било да се постарая да отвлека мислите му от опиума, като ги насоча незабелязано към нещо друго.

С тази цел именно аз го въвлякох в разговор, стараейки се да го върна към предмета, върху който разговаряхме рано вечерта — към диаманта. Постарах се да насоча мислите му към тази част от историята на Лунния камък, която се отнасяше до неговото преместване от Лондон в Йоркшир; към опасността, на която той — мистър Блейк — се бе изложил, изнасяйки скъпоценната вещ от банката във Фризингхол, както и към внезапното появяване на индусите в дома на лейди Вериндър през вечерта на рождения ден. Говорейки за тези събития, нарочно се преструвах, че не бях разбрал добре много от нещата, които мистър Блейк сам ми беше разправил преди няколко часа. По този начин го накарах да заговори за това, което трябваше сега да занимава неговите мисли, без да му позволя, разбира се, да забележи, че върша това умишлено. Лека-полека той така разпалено се впусна да поправя моите неверни впечатления, че престана да се мята в леглото. Съвсем забрави за опиума, и то тъкмо в този важен момент, когато аз по очите му разбрах, че опиумът започваше да оказва своето действие върху неговия мозък.

Погледнах часовника си. Беше дванадесет без пет минути.

По това време непривикналото око още не би могло да забележи в мистър Блейк някаква промяна. Но с всяка измината минута успешното, макар и едва доловимо влияние на лауданума почваше да се изявява по-ясно. Очите на мистър Блейк трескаво заблестяха, ситна пот изби по лицето му. Само след пет минути той започна да говори несвързано. Той упорито продължаваше да говори за диаманта; но престана да завършва изреченията си. Малко по-късно изреченията се превръщаха в една само дума. После настъпи кратко мълчание. Изведнъж той седна на леглото. Продължавайки да мисли за диаманта, той отново заговори — сега вече не с мен, а със себе си. Тази промяна показа, че бяхме стигнали първата фаза на опита. Мистър Блейк изцяло се намираше под влиянието на опиума, който сега действуваше възбуждащо върху мозъка му.

Беше вече дванадесет часът и двадесет и три минути. Следващият половин час щеше да реши въпроса: ще стане ли той от леглото си и ще излезе ли от стаята? Обхванат от неизразима радост, че първият резултат от опита съвпадаше и по съдържание, и по време с това, което бях предвидил, аз го наблюдавах с напрегнато внимание и съвсем забравих за двамата си „помощници“. Поглеждайки сега към тях, видях Закона (представен от преписките на мистър Бреф) небрежно захвърлен на пода. Самият мистър Бреф жадно гледаше през пролуката между двете неплътно спуснати завеси над леглото. А Бетъридж, забравил всички класови различия, надничаше най-нахално през рамото на мистър Бреф.

Забелязали, че ги наблюдавам, те и двамата отскочиха назад — също като хлапета, заварени от учителя си на местопрестъплението. Аз им дадох знак да последват моя пример и тихичко да си свалят обущата. Ако се наложи да проследим мистър Блейк, ние ще трябва да направим това без никакъв шум.

Изминаха десет минути — и нищо не се случи!

Изведнъж мистър Блейк отхвърли одеялото си настрана. Спусна единия си крак от леглото. Седеше и чакаше.

— Не трябваше да го взимам от банката — промърмори той на себе си. — Там си беше на сигурно място…

Сърцето ми силно заби; пулсът в слепите ми очи заудря като чук. Той отново се страхуваше за участта на диаманта! Това беше доминиращата мисъл в неговия мозък. От тази опорна точка зависеше целият успех на опита. Внезапно изпълнилата ме надежда се оказа прекалено силна за моите разстроени нерви. Бях принуден да отвърна очи от него; инак може би щях да изгубя контрол над себе си. Отново настъпи тишина.

Когато се съвзех достатъчно, за да погледна отново към него, мистър Блейк вече стоеше прав до леглото. Сега зениците му бяха свити; очите му блестяха при светлината на свещта; а в това време той бавно клатеше глава. Той размишляваше, той се съмняваше, той заговори отново:

— Отде да зная… индусите може би се крият някъде из къщата!

Той замълча и бавно отиде до другия край на стаята. Спря се, обърна се, почака малко и се върна назад при леглото.

— Дори не е заключен — каза той на себе си. — Сега е в чекмеджето на индийското шкафче, а чекмеджето не се заключва… Седна на ръба на леглото и каза:

— Всеки може да го вземе…

Стана отново и повтори първите си думи:

— Отде да зная… индусите може би се крият някъде из къщата.

Отново се замисли. Аз се скрих зад завесата на леглото. Той огледа стаята несъзнателно, с бляскави очи. Престанах да дишам. Имаше някаква нова задръжка: задръжка в действието на опиума или в действието на мозъка? Кой би могъл да каже? Всичко зависеше от това, какво щеше да направи по-нататък.

Той отново легна на леглото!

Ужасно съмнение се мярна в ума ми. Дали не започва вече приспиващото действие на опиума? Това би било в противоречие с моя личен опит. Но какво значи някакъв си опит, когато става въпрос за опиум? Едва ли биха се намерили двама души на света, върху които опиумът да действува по един и същи начин. Дали в организма на мистър Блейк не съществува някаква особеност, поради която действието на опиума върху него да бъде по-различно? Нима трябваше да се провалим в минутата на крайния успех?

Не! Ето че той пак стана.

— Как мога да спя с това в ума си?

Той погледна свещта, която гореше на масичката до леглото му. След миг взе в ръка свещника.

Духнах втората свещ, която гореше зад завесата, и заедно с мистър Бреф и Бетъридж се спотаихме в най-отдалечения ъгъл на стаята. Направих им знак и те разбраха, че трябва да мълчат така, сякаш от това зависеше животът им.

Чакахме, без да виждаме и чуваме нищо. Чакахме, скрити зад завесата.

Свещта, която мистър Блейк държеше в ръце, изведнъж почна да се движи. След миг той мина покрай нас, бързо и тихо, без да изпуска свещта.

Отвори вратата на спалнята и излезе.

Ние го последвахме в коридора. Последвахме го надолу по стълбите. Той нито веднъж не се обърна, нито веднъж не се спря.

Отвори вратата на гостната и влезе, без да я затвори. Вратата (като всички други врати на къщата) висеше на големи старинни панти. Когато се отвори, между нея остана да зее, малка пролука. Дадох знак на моите спътници да гледат през тази пролука, така че мистър Блейк да не може да ги види. Самият аз застанах от другата страна на вратата. В стената зад мен имаше ниша, където аз тутакси можех да се скрия, ако той намисли да излезе в коридора.

Той отиде към средата на стаята, все още със свещ в ръка. Огледа се, но не погледна назад.

Видях, че вратата към спалнята на мис Вериндър беше открехната. Тя бе изгасила свещта си. Държеше се мъжествено. Смътното очертание на нейната бяла лятна рокля бе всичко, което можах да видя. Никой не би могъл да се усъмни, че в стаята има някой. Тя стоеше в тъмното, без да продума, без да се помръдне.

Часът беше един и десет. В мъртвата тишина дочувах само тихото ромолене на дъжда и тихото шумолене на дървесата.

След като почака за миг в нерешителност посред стаята, той тръгна към ъгъла, където се намираше индийското шкафче.

Остави свещта на шкафчето и започна да отваря и затваря чекмеджетата едно след друго, докато стигна до чекмеджето, в което бе сложен фалшивият диамант. За миг погледна в чекмеджето. После извади оттам кристала с дясната си ръка, а с лявата взе свещта от шкафчето. След това се върна в средата на стаята и отново се спря.

До този момент той бе повторил най-точно това, което бе извършил през нощта след рождения ден. Ще бъдат ли и следващите негови действия пълно повторение на това, което бе извършил миналата година? Ще излезе ли от стаята? Ще се върне ли, както бе направил тогава и както предполагах аз, отново в спалнята си? Ще ни покаже ли какво е направил с диаманта, след като се е прибрал в стаята си?

Следващото му движение обаче не беше това, което бе направил при първото взимане на опиума. Той остави свещта на масата и направи няколко крачки към най-отдалечения край на стаята. Там имаше диван. Той се облегна тежко на ръба с лявата си ръка, сетне се изправи и отново се върна в средата на стаята. Тогава видях очите му. Те бяха замъглени, клепачите му уморено се отпуснаха.

Нервите на мис Вериндър не можаха да издържат напрежението на тази минута. Тя пристъпи няколко крачки и се спря. Мистър Бреф и Бетъридж за пръв път погледнаха към мен през отворената врата. Предчувствието, че ни очаква разочарование, бе завладяло и тях, и мен.

Все пак, докато той стоеше в средата на стаята, имаше някаква надежда. Ние чакахме с голямо нетърпение да видим какво ще стане по-нататък.

Но сега се случи нещо, което реши всички въпроси. Мистър Блейк изпусна фалшивия диамант. Той падна на пода пред вратата, където всички го виждахме много ясно, включително и мистър Блейк. Той дори не се опита да го вдигне; гледаше го с мътен поглед, докато главата му изведнъж се отпусна на гърдите му. Той се поразтърси, за миг дойде на себе си; с несигурни крачки се отправи към дивана и седла. Направи последния си отчаян опит да стане, но отново се отпусна на дивана. Главата му падна на възглавницата. Часът беше един и двадесет и пет. Преди да успея да сложа часовника си в джоба, той вече беше заспал.

Всичко бе свършено. Той се намираше под сънотворното влияние на лауданума; опитът бе стигнал своя край.

Влязох в стаята и казах на мистър Бреф и Бетъридж, че могат да ме последват. Нямаше ни най-малката опасност, че ще го събудим. Сега можехме свободно да се движим и да разговаряме.

— Най-напред трябва да решим — казах аз — какво да правим с него. Той вероятно ще спи шест или седем часа най-малко. Да го пренесем в стаята му — много е далече. Ако бях по-млад, бих се справил с него сам. Но сега здравето и силите ми не са това, което бяха някога, и се боя, че ще трябва да ви помоля да ми помогнете.

Преди мъжете да им отговорят, мис Вериндър тихичко ме извика. Тя стоеше на вратата на спалнята си; в ръката си държеше тънък шал и едно одеяло, взето от нейното легло.

— Ще го наблюдавате ли, докато спи? — попита тя.

— Да. Не бих искал да го оставя сам, тъй като не съм сигурен в действието на опиума.

Тя ми подаде шала и одеялото.

— Защо трябва да го безпокоите — прошепна тя. — Постелете му на дивана. Аз ще затворя вратата и ще остана в стаята си.

Това решение безспорно беше и най-простото, и най-безопасното. Съобщих това нейно предложение на мистър Бреф и Бетъридж: те и двамата го одобриха. Само за няколко минути настанихме мистър Блейк удобно на дивана и го покрихме с шала и одеялото. Мис Вериндър ни пожела лека нощ и затвори вратата на стаята си. Поканих адвоката и стария Прислужник на масата, на която гореше свещта и на която се намираха принадлежности за писане.

— Преди да се разделим — подхванах аз, — искам да ви кажа няколко думи за проведения тази нощ опит. Ние си бяхме поставили две цели. Първо, трябваше да се докаже, че миналата година мистър Блейк е влязъл в тази стая и е взел Лунния камък, като е действувал несъзнателно и безотговорно, под влиянието на опиума. След всичко, което видяхте, вие навярно сте се убедили в това, нали?

И двамата без никакво колебание отговориха утвърдително.

— Втората цел — продължих аз — се състоеше в това, да се узнае какво е направил той с Лунния камък, след като пред очите на мис Вериндър е излязъл от гостната стая с диаманта в ръка. Постигането на тази цел, разбира се, зависеше от това, доколко той ще повтори безпогрешно всичките си действия от миналата година. Това обаче мистър Блейк не направи и следователно втората цел на опита остана непостигната. Не мога да кажа, че не съм разочарован от този резултат, но не мога честно да си призная, че съм изненадан. Още в самото начало казах на мистър Блейк, че пълният ни успех в тази работа зависи от точното възпроизвеждане на всички физически и нравствени условия, в които се е намирал миналата година, и го предупредих, че реализирането на това е почти невъзможно. Ние възпроизведохме тези условия само отчасти, следователно опитът само отчасти излезе успешен. Твърде възможно е също така аз да съм му дал преголяма доза лауданум. Но според мен първата от посочените причини е и истинската причина, на която дължим както нашия успех, така и нашия неуспех.

След като казах всичко това, сложих писмените принадлежности пред мистър Бреф и го помолих да изложи подробно всичко, на което е бил свидетел, и да го подкрепи със своя подпис. Той тутакси взе перото и написа отчета с присъщата му професионална вещина.

— Аз ви дължа това — каза той, подписвайки изложението, като израз на желанието му да изглади поне отчасти случилото се между нас миналата вечер. — Моля да ме извините, мистър Дженингз, за недоверието ми към вас. Вие направихте на Франклин Блейк неоценима услуга. И казано на нашия юридически език — вие спечелихте делото.

Извиненията на Бетъридж бяха характерни за него.

— Мистър Дженингз — каза той, — когато пак прочетете „Робинзон Крузо“ (нещо, което най-горещо ви препоръчвам да сторите), вие ще видите, че той никога не отказвал да си признае грешките и заблужденията. Моля ви да считате, сър, че в настоящия случай аз следвам примера на Робинзон Крузо.

След тези си думи той на свой ред подписа изложението. Когато станахме от масата, мистър Бреф ме отведе настрана.

— Една дума за диаманта — каза той. — Според вашата теория Франклин Блейк е скрил Лунния камък някъде в стаята си. Според мен Лунният камък се намира на съхранение у банкера на мистър Люкър в Лондон. Ние няма да спорим кой от нас е прав. Ще се ограничим само с въпроса: кой от нас най-напред ще успее да провери теорията на практика?

— Моята проверка току-що бе направена… и се провали — отговорих аз.

— А моята проверка — обясни мистър Бреф — още се провежда. Вече два дни, откакто съм поставил в банката детектив, за да следи и наблюдава мистър Люкър; и няма да го отзова до последния ден на този месец. Аз знам, че мистър Люкър трябва лично да вземе диаманта, и съм почти сигурен, че човекът, който е заложил тази скъпоценност, ще го застави да направи това, като изплати задълженията си към него. В такъв случай бих могъл да узная кой е този човек. И тогава ние ще разкрием тайната точно там, където тя днес стана за нас неразгадаема. Съгласен ли сте с мен?

С готовност се съгласих.

— Аз се връщам в Лондон със сутрешния влак — продължи адвокатът. — Може би щом пристигна там, ще чуя за някакво ново откритие; в такъв случай много важно е Франклин Блейк да бъде някъде наблизо, ако стане нужда да го потърся. Възнамерявам да му кажа, щом се събуди, че трябва да дойде с мене в Лондон. След всичко, което се случи, мога ли да разчитам, че ще ме подкрепите в това отношение и ще ми помогнете да го убедя?

— Разбира се! — отвърнах аз.

Мистър Бреф се ръкува с мен и излезе от стаята. Бетъридж го последва,

Аз се върнах при дивана да видя мистър Блейк. Той не беше се помръднал, откакто го бях настанил — лежеше, потънал в дълбок и спокоен сън.

Докато все още го гледах, вратата на спалнята тихичко се отвори. На прага се показа мис Вериндър в хубавата си лятна рокля.

— Направете ми последна услуга — каза тя шепнешком. — Позволете ми да поседя край него заедно с вас.

Аз се поколебах — не в името на благоприличието, а заради нейната нощна почивка. Тя се приближи до мен и ме хвана подръка.

— Не мога да спя; аз дори не мога да седя спокойно в стаята си — каза тя. — О, мистър Дженингз! Ако бяхте на мое място… помислете си само как бихте искали да седите край него и да го гледате! Съгласете се, моля ви се!

Нужно ли е да казвам, че не можах да удържа? Разбира се, не!

Тя си премести стола до дивана. Загледа се в мистър Блейк с мълчалив възторг, докато в очите й се доказаха сълзи на щастие. После изтри сълзите си и каза, че отива да си вземе ръкоделието. След малко се върна с ръкоделието, но не направи нито един бод. То остана да лежи на коленете й — и тя нямаше сили да вдигне очите си от мистър Блейк дори и за да хване иглата. Спомних си моята младост, спомних си кротките очи, които някога се взираха с любов в мен. С притеснено сърце потърсих утеха в моя дневник и записах в него това, което е изложено тук.

Така седяхме ние — мълчаливо. Аз — потънал в своя дневник, тя — погълната от своята любов.

Часовете се нижеха, а мистър Блейк продължаваше своя дълбок сън. Настъпи зората; в стаята взе да става все по-светло и по-светло, а той все още не се помръдваше.

Към шест часа почувствувах приближаването на познатите ми болки. Принуден бях да оставя мис Вериндър сама с него за малко. Казах й, че отивам горе да донеса още една възглавница от неговата стая. Този път пристъпът ми не продължи дълго. Скоро бях в състояние да се върна при нея.

Намерих я наведена над главата му. Когато влязох, тя лекичко докосваше челото му с устните, си. Придадох си най-строг вид, поклатих пръст и й посочих стола. В отговор тя ме погледна с ясна усмивка; пленителна руменина заля лицето й.

— И вие бихте направили това — каза ми тя шепнешком, — на мое място!

 

Осем часът сутринта. Той за пръв път се размърда.

Мис Вериндър стои на колене край дивана. Тя си е избрала такова място, че когато той се събуди, погледът му да падне право на лицето й.

Да ги оставя ли сами? Разбира се!

 

Единадесет часът. Къщата отново опустя. Те всички се бяха наговорили — всички си заминаха за Лондон с влака в десет часа. Свърши моят хубав, щастлив сън! Свърши! Аз отново се пробудих за действителността на моя печален и самотен живот.

Не се решавам да запиша тук ласкавите, топли думи, които ми бяха казани — особено от мис Вериндър и мистър Блейк. Това съвсем е излишно. Аз винаги ще си спомням тези думи в минутите на самота; те ще ми помогнат да понеса това, което още ме очаква, преди да напусна този свят. Мистър Блейк обеща да ми пише и ми съобщи за предстоящите събития в Лондон. Мис Вериндър ще се върне в Йоркиш през есента (вероятно за сватбата си); тогава аз трябва да си взема отпуска и да им гостувам. О, колко радостно биеше сърцето ми, когато нейните очи ме гледаха, пълни с щастие и признателност, и когато топлото стискане на ръката й сякаш казваше: „Това е ваше дело! Това направихте вие!“