Уилки Колинс
Лунният камък (45)

Девета глава

Хубавата прислужница на доктора ме чакаше, като държеше вратата отворена. Ярката светлина на утрото нахлуваше в хола и обливаше лицето на Езра Дженингз, когато се обърнах и го погледнах.

Невъзможно беше да се оспорва мнението на Бетъридж, че външността на Езра Дженингз — от общоприетата гледна точка — говореше против него. Неговият цигански облик, хлътналите му бузи с изпъкнали скули, замечтаните му очи, необикновената му разноцветна коса, странното противоречие между лицето и фигурата му, което го правеше да изглежда и стар, и млад едновременно — всичко това беше повече или по-малко съчетано така, че да произведе неблагоприятно впечатление при първата среща с непознат човек. И все пак въпреки всичко това не може да се отрече, че Езра Дженингз по някакъв загадъчен начин възбуди у мен непреодолимо чувство на симпатия. И докато моята опитност с хората ме подтикваше да му отговоря и призная, че съм забелязал тъжната промяна у мистър Канди, а след това да си изляза и да продължа пътя си — моят интерес към Езра Дженингз буквално ме прикова на място и ми представи случай — който той очевидно бе очаквал — да поговори насаме с мен за своя шеф.

— Накъде ви е пътят, мистър Дженингз? — попитах аз, забелязвайки шапката в ръката му. — Аз отивам да посетя леля си, мисис Ейблуайт.

Мистър Дженингз отговори, че отива в същата посока при един свой пациент.

Излязохме от къщата заедно. Забелязах, че хубавата млада прислужница, която приятно се усмихна, когато й казах довиждане, сега със стиснати устни и с разсеян поглед слушаше мистър Дженингз, който й даваше някакво нареждане относно часа, когато възнамеряваше да се върне. Нещастникът, изглежда, не беше много обичан в къщата. Вън от къщи, според думите на Бетъридж, никой никъде не го обичал. „Ама че живот!“ — помислих си аз, когато слизах по външните стъпала.

След като бе споменал вече за болестта на мистър Канди, Езра Дженингз очевидно бе решил да предостави на мен да продължа този разговор. Неговото мълчание ясно ми казваше: „Сега е ваш ред“. Аз също си имах свои причини да се върна към този предмет на разговор и поех върху себе си отговорността да заговоря пръв.

— Съдейки по промяната, която открих в него — подхванах аз, — болестта на мистър Канди трябва да е била много по-сериозна, отколкото предполагах.

— Цяло чудо е, че той все пак се оправи — отговори Езра Дженингз.

— Паметта му винаги ли е в това състояние, в което се намира днес? Той непрекъснато започваше да говори за нещо…

— …което се е случило преди неговото заболяване? — попита асистентът, забелязвайки, че се бях поколебал.

— Именно.

— Неговата памет, що се отнася до събития по онова време, е безнадеждно отслабнала — каза Езра Дженингз. — Би трябвало почти да се съжалява, че бедният мистър Канди все още е запазил някакви жалки останки от паметта си. Спомняйки си смътно за някои свои намерения от времето преди заболяването — за неща, които се канел да извърши или да каже, той решително не е в състояние да си спомни в какво са се състояли тези неща: какво е трябвало той да каже или да извърши. Той с мъка съзнава своя недостатък и болезнено се старае, както вие вероятно сте забелязали, да го скрие от другите. Ако беше се поправил, но така, че съвсем да забрави миналото, той щеше да бъде по-щастлив. Ние всички може би щяхме да се чувствува ме по-щастливи — прибави той с тъжна усмивка, — ако бихме могли съвсем да забравим миналото си.

— Но в живота на всеки човек — възразих аз — навярно се намират минути, със спомена за които той не би желал да се раздели.

— Надявам се, че това може да се каже за повечето хора, мистър Блейк. Но се страхувам обаче, че не може с увереност да се каже за всички. Имате ли някакво основание да предполагате, че споменът, който мистър Канди се е опитвал да възкреси в паметта си — докато разговаряхте с него, — представлява някакъв особен интерес за вас?

Изговаряйки тези думи, той по собствена инициатива докосна именно въпроса, по който исках да се посъветвам с него. Моето любопитство към този странен човек ме накара в първата минута да му дам възможност да говори с мен; премълчавайки засега нещата, които аз от своя страна исках да му кажа за неговия шеф, моята цел беше преди всичко да проверя дали мога да разчитам на неговата скромност и дискретност. Но и малкото, което той бе казал, беше достатъчно, за да ме убеди, че имам работа с истински джентълмен. Той притежаваше това, което аз ще се опитам тук да определя като непринудено самообладание — нещо, което не само тук, в Англия, но и във всички цивилизовани страни се смята за верен признак на добро възпитание. Каквато и цел да преследваше той с последния си въпрос, бях уверен, че мога да му отговоря откровено — до известна степен.

— Мисля, че за мен е особено важно да възстановя обстоятелствата, които мистър Канди не е в състояние да си спомни — казах аз. — Не бихте ли ми открили някакъв начин да помогна на паметта му?

Езра Дженингз ме погледна с внезапен интерес, отразен в замислените му кафяви очи.

— На паметта на мистър Канди вече с нищо не може да се помогне — отвърна той. — Неведнъж се опитвах да й помогна, откакто той се съвзе, така че мога с положителност да твърдя това.

Неговите думи ме разочароваха и не скрих това.

— Признавам, че вие ми давахте надежди за по-благоприятен отговор — казах аз.

Езра Дженингз се усмихна.

— Може би този мой отговор още не е окончателен, мистър Блейк. Може би ще се намери начин да се възстановят обстоятелствата, забравени от мистър Канди, без да има нужда от неговата помощ.

— Наистина ли? Ще бъде ли нескромно от моя страна, ако попитам: как?

— Съвсем не. За мен единствената трудност при отговаряне на вашия въпрос се крие в това, как да се обясни. Бих ли могъл да разчитам на вашето търпение, ако се върна към болестта на мистър Канди, говоря за нея, този път без да ви избавям от някои професионални подробности?

— О, разбира се! Вие вече ме заинтересувахте с тези подробности.

Моето любопитство, изглежда, го забавляваше или по-скоро то му беше приятно. Той отново се усмихна. По това време ние бяхме вече оставили зад себе си и последната къща на Фризингхол. Езра Дженингз се спря за миг, наведе се и откъсна няколко полски цветенца, цъфнали край пътя.

— Колко са хубави! — каза простичко той, като ми показа малката китка. — И колко малко хора в Англия са способни да им се възхищават така, както те заслужават!

— Вие не сте живели винаги в Англия, нали?

— Не. Аз съм се родил и прекарах детинството си в една от вашите колонии. Баща ми беше англичанин, а майка ми… Но ние се отдалечаваме от темата на нашия разговор, мистър Блейк, и то по моя вина. Право казано, у мен много неща са свързани с тия скромни крайпътни цветенца… Но да оставим това. Говорехме за мистър Канди; нека се върнем към мистър Канди.

Съпоставяйки няколкото думи, които той неохотно изрече за себе си, с неговия меланхоличен мироглед, който го бе накарал да смята пълното забравяне на миналото като условие за човешкото щастие, аз със задоволство разбрах, че участта, която бях прочел върху лицето му, съвпадаше — поне в две отношения — с това, което ми разказа. Той бе страдал, както малцина са страдали; и не беше чистокръвен англичанин.

— Вие по всяка вероятност сте чули за първоначалната причина за заболяването на мистър Канди? — заговори той отново. — През нощта след тържествената вечеря у лейди Вериндър валеше проливен дъжд: Мистър Канди пристигна в къщи с открита кола и мокър до кости. Предали му настойчивата молба на някакъв ‘болен да го посети веднага щом се върне; и доктор Канди за съжаление се отправил към своя пациент, без да се изсуши и преоблече. Самият аз бях задържан цялата нощ при един болен на известно разстояние от Фризингхол. Когато се върнах на следната сутрин, мене вече ме чакаше камериерката на мистър Канди и тутакси ме отведе в стаята на своя господар. Но по това време бедата беше вече станала: болестта се бе наложила.

— На мен ми я описаха само в общи черти като треска — казах аз.

— И аз не мога да прибавя към това нищо по-точно — отвърна Езра Дженингз. — От начало до край болестта не прие никаква определена форма. Без да губя време, изпратих да извикат двама лекари, приятели на мистър Канди, за да узная и тяхното мнение за неговото заболяване. Те се съгласиха с мен, че положението му е сериозно; ала относно лечението нашите възгледи рязко се различаваха. Съдейки по пулса на болния, ние стигнахме до две съвършено различни заключения. Ускореният пулс накара двамата лекари да настояват за лекарство, което да понижи температурата. Аз, от своя страна, без да отричам, че пулсът е ускорен, изтъкнах страшното отслабване на болния като признак на органическо изтощение и следователно настоявах да се приложат възбудителни средства. Обаче и двамата лекари бяха на мнение, че болният трябва да се храни с кашица, лимонада, отвара от овесени ядки и прочие. А пък аз бих му дал шампанско или коняк, амонячен разтвор и хинин. Важна разлика във възгледите, както виждате! И то между кои? Между двама лекари, ползуващи се с всеобщото уважение на града, и един пришелец, скромен помощник на мистър Канди! През първите дни на мене не ми оставаше нищо друго, освен да се подчиня на тия по-стари и по-опитни от мен хора. В това време силите на болния все повече и повече отслабваха. Аз се помъчих за втори път да изтъкна тъй неоспоримо ясното указание на пулса. Ускореността му не бе намаляла ни най-малко, а слабостта му се бе увеличила. Двамата лекари се обидиха от моето упорство. Те казаха:

„Мистър Дженингз, или ние ще лекуваме болния, или вие. Кой ще бъде?“

„Господа — отвърнах аз, — дайте ми пет минути да си помисля и на вашия ясен въпрос ще бъде даден не по-малко ясен отговор.“

Когато петте минути изтекоха, аз бях готов със своя отговор.

„Вие решително ли отказвате да приложите лечение с възбуждащи средства?“ — попитах аз.

Те отказаха най-категорично.

„Тогава аз възнамерявам незабавно да пристъпя към такова лечение, господа!“

„Пристъпете, мистър Дженингз, и ние тутакси ще се откажем от по-нататъшното лекуване.“

Изпратих в избата за бутилка шампанско; и сам дадох на болния да изпие половин чашка. Лекарите мълчаливо си взеха шапките и си отидоха.

— Вие сте поели върху себе си голяма отговорност — забелязах аз. — На ваше място, сър, навярно бях се отказал от нея.

— Ако бяхте на мое място, мистър Блейк, вие щяхте да си спомните, че мистър Канди ви е прибрал на работа в дома си при обстоятелства, които са ви направили негов длъжник за цял живот. На мое място, виждайки как неговите сили го напускат час след час, вие по-скоро бихте поели всякакъв риск, отколкото, да позволите да умре пред очите ви единственият човек на света, който ви е оказал приятелска помощ. Не мислете, че не съзнавах ужасното положение, в което се бях поставил! Имаше минути, когато докрай чувствувах цялата мъка на моята самотност, както и ужаса ла моята отговорност. Ако бях щастлив човек, ако моят живот бе изпълнен само с благополучие и благоденствие, тогава навярно бих изнемогнал под тежестта на задачата, с която се бях нагърбил. Но аз нямах щастливо минало, към което бих могъл да се обърна; нямах душевно спокойствие, от загубата на което бих могъл да се страхувам, и затова мъжествено се борих докрай. Реших да си почивам само по средата на деня, когато състоянието на болния малко се подобряваше. През останалото време, докато животът му се Намираше в опасност, аз не се откъсвах от леглото на мистър Канди. Към залез слънце, както става винаги при такива случаи, започваше обичайното за всяка треска бълнуване. То продължаваше с прекъсвания през цялата нощ и затихваше в най-ужасните; часове на ранното утро — между два и пет, — когато жизнените сили дори и на най-здравия човек спадат до най-ниското си ниво. През тия именно часове смъртта събира най-обилната си жетва. Тогава смъртта ь аз встъпвахме в борба за лежащия на одъра болник — кой да сложи ръка на него. Аз нито веднъж не се отклоних от собствения си метод на лечение, върху който бях заложил всичко. Когато виното не помагаше, опитвах коняк. Когато другите възбудителни средства губеха своето действие, удвоявах дозата им. След един дълъг период на неизвестност (какъвто моля бога да не ми праща никога вече!) настъпи ден, когато извънредно ускореният му пулс постепенно започна да става по-бавен и ритмичен. Тогава разбрах, че съм го спасил; и признавам — моята твърдост ми измени. Аз пуснах измършавялата ръка на бедния си благодетел върху леглото и заплаках. Истеричен припадък, мистър Блейк, нищо повече! Физиологията казва, и то с право, че у някои мъже надделява женската природа — към тях спадам и аз!

Това горчиво и професионално обяснение на своите сълзи Езра Дженингз изказа със същия спокоен и естествен тон, с който бе говорил досега. Гласът и държането му от начало до край издаваха един особен, почти болезнен страх да не би да възбуди у мен някакво състрадание.

— Вие с право можете да ме попитате защо ви безпокоя с тия подробности — продължи той. — Не виждам друг начин, мистър Блейк, да ви подготвя за това, което ми предстои да ви кажа. Сега, след като знаете вече всичко за моето състояние по време на боледуването на мистър Канди, вие по-добре ще разберете колко много се нуждаех от някакво — макар и временно — развлечение. Преди няколко години започнах през свободното си време да пиша книга, предназначена за хора от моята професия — книга върху сложните проблеми, свързани със заболяването на мозъка и нервната система. Тази моя работа навярно никога няма да бъде довършена и, разбира се, никога няма да види бял свят. Но въпреки това тя ми е била добър приятел през дългите самотни часове; тя също така ми помогна да прекарам часовете — мъчителните часове на очакване и бездействие — до леглото на мистър Канди. Аз, струва ми се, ви казах, че той често бълнуваше? Дори споменах времето, когато това бълнуване започваше, ако не се лъжа?

— Да.

— Е, по онова време аз бях стигнал в моята книга до раздела, посветен именно на подобен делириум. Няма да ви безпокоя с подробно изложение на моята теория по този въпрос; ще се огранича само с това, което представлява интерес за вас в настоящия случай. Още на времето аз неведнъж съм се питал — може ли основателно да се направи изводът, че при бълнуване загубата на способността да Се говори свързано означава непременно и загуба на способността да се мисли свързано? Заболяването на бедния мистър Канди ми даде възможност да си изясня тези мои съмнения. Аз владея стенография; и лесно можах да запиша откъслечните фрази на болния така, както той ги произнасяше. Разбирате ли сега, мистър Блейк, докъде стигаме?

Разбрах всичко много добре и със затаен дъх очаквах да чуя какво ще каже по-нататък.

— От време на време, и то с прекъсване — продължи Езра Дженингз, — разшифровах стенографските си записки, оставяйки големи празнини между откъслечните фрази и дори между отделните думи в реда, в който несвързано ги бе изрекъл мистър Канди. С така получения резултат аз постъпих точно така, както постъпват децата, когато си играят с кубчета. Отначало всичко представлява хаос, но трябва само правилно да наместите отделните части и пред вас се появява завършена и ясна картина. Действувайки по този начин, аз попълвах празнините между две фрази, като се мъчех да отгатна мислите на болния. Поправях, изменях и променях, докато моите прибавки най-сетне започнаха естествено да се наместват след думите, изречени преди тях, и също тъй естествено да прилепват към думите, изречени след тях. Резултатът ми показа, че ненапразно се бях трудил през тия дълги и мъчителни часове, а също така — че бях стигнал до нещо, което според мен потвърждаваше моята теория. С други думи, когато съединих откъслечните фрази, се убедих, че висшата способност — да се мисли свързано — продължава да работи в пациента повече или по-малко нормално, докато в това време по-низшата способност — да се говори свързано — бива почти напълно разстроена.

— Една дума! — прекъснах го нетърпеливо. — Споменавал ли е доктор Канди в бълнуванията си моето име?

— Сега ще чуете, мистър Блейк. Между моите писмени доказателства за гореизложените твърдения, или по-право между писмените ми опити, насочени към доказването на тези твърдения, има страници, в които се среща и вашето име. Почти една цяла нощ мислите на мистър Канди бяха заети с нещо, станало между вас и него. Записах неговите несвързани думи така, както той ги изговаряше, на един лист хартия; а на друг — прибавените от мен „свързочни“ думи, които придаваха смисъл на цялото бълнуване. Продуктът на всичко това (както се изразяват математиците) се оказа един ясен отчет — първо, за нещо действително извършено в миналото; и второ, за нещо, което мистър Канди бе възнамерявал да извърши в бъдеще, ако заболяването не бе му попречило. Въпросът се състои в това, дали този отчет наистина представлява загубеният спомен, който той напразно се е опитвал да възкреси, когато вие сте го посетили тази сутрин.

— В това не може да има никакво съмнение! — извиках аз. — Нека се върнем веднага и прегледаме записките!

— Невъзможно е, мистър Блейк.

— Защо?

— Поставете се на моето място за малко — каза Езра Дженингз. — Бихте ли открили вие на друг човек това, което несъзнателно ви е казал по време на боледуването ся ваш пациент и безпомощен приятел, без най-напред да разберете дали съществува някаква важна необходимост, която да оправдае подобна постъпка от ваша страна?

Макар и да почувствувах, че беше невъзможно да се възрази на това, аз все пак се опитах.

— Моето поведение във връзка с един толкова деликатен въпрос би зависело преди всичко от това, дали вашата откровеност би навредила по някакъв начин на приятеля ми, или не.

— Аз отдавна съм отхвърлил всяка необходимост да разглеждам въпроса от тази страна — каза Езра Дженингз. — Тези от моите записки, съдържащи нещо, което мистър Канди би желал да запази в тайна, бяха своевременно унищожени. Ръкописните опити, правени край леглото на моя приятел, не съдържат вече нищо, което той сам не би се поколебал да ми съобщи, ако паметта му беше се възвърнала. Що се отнася до вашия случай, аз дори съм уверен, че моите записки съдържат писмено това, което той действително искаше да ви каже…

— И все пак вие се колебаете?

— И все пак аз се колебая. Не забравяйте при какви обстоятелства съм се добрал до сведенията, с които разполагам сега! Колкото и да са безобидни те, аз не бих се решил тъй лесно да ви ги предам, докато вие най-напред не ме убедите, че има достатъчно сериозна причина да сторя това. Той беше така безнадеждно болен, мистър Блейк! И съвсем безпомощен, изцяло в моята власт! Много ли ще бъде, ако ви помоля само да ми намекнете какъв интерес ви свързва със загубения спомен и в какво вие предполагате, че той се състои?

За да му отговоря с откровеността, която неговото държане и неговите думи изискваха от мен, би означавало открито да поставя себе си в унизителното положение на човек, когото подозират в кражба на диаманта. Макар и необяснимото чувство на симпатия, което Езра Дженингз бе събудил в мен, да бе станало сега много по-силно, вее пак не можех да превъзмогна нежеланието си да му разкажа за позорното положение, в което се намирах. И отново прибягнах до тия обяснителни фрази, които си бях приготвил за удовлетворяване любопитството на непознати хора.

Този път нямах причина да се оплаквам от недостатъчно внимание от страна на моя слушател. Езра Дженингз ме слушаше търпеливо, дори с известна тревога, докато свърших.

— Много съжалявам, мистър Блейк, че събудих у вас известни надежди само за да ви разочаровам — каза той. — През цялото време на своето боледуване — от първия до последния ден — мистър Канди не спомена нито една думичка за диаманта. Работата, с която той свързваше вашето име, няма — уверявам ви! — никакво отношение към изчезването или намирането на скъпоценния камък на мис Вериндър.

Докато той ми разправяше всичко това, ние стигнахме до едно място, където широкият път, по който бяхме вървели, се разклоняваше в две посоки, Единият водеше към дома на мистър Ейблуайт, а другият — към някакво село в низината на една или две мили разстояние. Езра Дженингз се спря и обърна към селото.

— Моят път е нататък — каза той. — Аз наистина много съжалявам, мистър Блейк, че не мога да ви бъда полезен.

Гласът му ме убеди в неговата искреност. Кротките му кафяви очи за миг се спряха на мен с израз на тъмно съчувствие. Той се поклони и тръгна по пътя към селото, без да продума нито дума повече.

Постоях неподвижен, следейки го с поглед, докато той се отдалечаваше все повече от мен, отнасяйки със себе си все по-далеч и по-далеч това, което аз сега считах за единствената възможна разгадка, до която се опитвах да се домогна. След като повървя малко, той се обърна. Като ме видя все още на същото място, където се разделихме, той се спря, сякаш се питаше дали не исках да поговоря с него още веднъж. Нямаше време да разсъждавам за собственото си положение — да си кажа, че изпускам случая, който може да се окаже важен прелом в моя живот, и то само поради моето жалко самолюбие! Имаше време само да го извикам, а след това да размишлявам; Мисля, че на света едва ли има човек по-прибързан от мен!

„Сега вече не ми остава нищо друго — помислих си аз. — Трябва да му кажа цялата истина!“

Той тутакси се върна назад. Аз тръгнах насреща му.

— Не бях съвсем откровен с вас, мистър Дженингз — подхвърлих аз. — Моят интерес към загубения спомен на мистър Канди съвсем не е свързан с намирането на Лунния камък. Една много важна, лична работа ме накара да дойда в Йоркшир. Има само едно оправдание за това, дето не бях достатъчно откровен с вас. Мене ме боли, боли ме повече, отколкото бих могъл да изразя, че трябва да обясня на когото и да било истинското положение, в което се намирам сега.

Езра Дженингз ме погледна с известно смущение за пръв път, откакто бяхме заговорили.

— Аз нямам това право, нито желанието, мистър Блейк — възрази той, — да се намесвам във вашите лични работи. Позволете ми да се извиня от своя страна, задето — съвсем неволно — съм ви подложил на такова неприятно изпитание…

— Вие имате пълното право — прекъснах го аз — да определите условията, при които бихте намерили за възможно и оправдателно да ми съобщите това, което сте чули край леглото на мистър Канди. Разбирам и ценя благородното чувство, което ви ръководи. Как бих могъл да очаквам от вас да ми се доверите, ако аз сам отказвам да ви се доверя? Вие трябва да знаете и ще узнаете защо за мен е тъй важно да чуя какво именно е искал да ми каже мистър Канди. Ако се окаже, че греша в своите очаквания и че за вас е невъзможно да ми помогнете, след като чуете какво именно търся — ще разчитам на вашата чест да опазите моята тайна. И нещо ми подсказва, че доверието ми няма да бъде измамено.

— Почакайте, мистър Блейк! Трябва да ви кажа една-две думи, преди да ви позволя да продължите по-нататък.

Погледнах го с изненада и учудване. Очевидно той бе овладян от някакво внезапно жестоко душевно страдание. Мургавият цвят на лицето му се бе превърнал в мъртвосива бледност; очите му изведнъж засвяткаха с див блясък; гласът му зазвуча със сурова решителност, която за пръв път чувах от него. Скритите у този човек сили — възникнали, дали за добро или за зло, трудно беше да се каже в този момент, — се; откриха пред мен внезапно като блясък на мълния.

— Преди да ми окажете каквото и да било доверие — продължи той, — вие трябва да узнаете и ще узнаете при какви обстоятелства аз бях приет в дома на мистър Канди. Това няма да отнеме много време. Нямам намерение, сър, да разказвам „историята на моя живот“ на когото и да било. Тя ще умре с мен. Аз ви моля само да ми позволите да ви кажа това, което казах и на мистър Канди. И ако, след като ме изслушате, не промените решението си и настоите да се изкажете, то аз ще бъда изцяло на ваше разположение. Да повървим ли заедно още малко?

Сдържаната скръб в неговото лице ме застави да замълча. Отговорих на въпроса му с жест и ние тръгнахме по пътя.

Като изминахме няколкостотин ярда, Езра Дженингз се спря пред един отвор в грубата каменна стена, която на това място отделяше мочурливата равнина от пътя.

— Съгласен ли сте да починем малко, мистър Блейк? — попита той. — Аз вече не съм това, което бях; а има неща, които дълбоко ме разтърсват.

Разбира се, аз се съгласих. След като минахме през отвора в стената, той тръгна напред към една суха зелена полянка сред мочурливата степ. Откъм пътя полянката се закриваше от храсти и ниски дървета, а от другата й страна се откриваше величествена гледка на обширната пуста и мочурлива равнина. През последния половин час небето се бе покрило с гъсти облаци. Светлината се превърна в здрач; хоризонтът стана мъглив. Цветовете угаснаха и чудната природа ни посрещна кротко и тихо, без ни най-слабата усмивка.

Седнахме на тревата мълчаливо. Като сложи шапката до себе си, Езра Дженингз уморено прокара ръка по челото си, уморено я прокара и през необичайно шарената си коса — черна и бяла. Той захвърли малкия си букет от полски цветя с такъв жест, сякаш спомените, които те бяха събудили у него, сега му причиняваха страдание.

— Мистър Блейк — каза неочаквано той, — вие се намирате в лоша компания. Облакът на страшно обвинение лежи върху мен вече от много години. Аз незабавно ще ви призная най-лошото. Пред вас седи човек, чийто живот е разбит, чието добро име е погубено безвъзвратно.

Поисках да го прекъсна, но той ме спря.

— Не, не! — извика той. — Моля ви, още не! — Не ми изказвайте съчувствия, за които после може да се разкайвате. Споменах за това обвинение, което от дълги години тежи върху плещите ми. Има известни обстоятелства, свързани с него, които говорят против мен. Не мога да накарам себе си да открия в какво се състои това обвинение. И никак не съм в състояние да докажа своята невинност. Мога само да твърдя, че съм невинен. Кълна се в моята невинност като християнин! Излишно би било за мен да се кълна в моята чест като човек…

Той отново замълча. Погледнах към него, но той не вдигна очи да отвърне на погледа ми. Цялото му същество, изглежда, бе погълнато от мъчителните спомени и от усилието да говори.

— Много нещо бих могъл да кажа — продължи той — за безмилостното държане към мен на моите близки и за безпощадната вражда, жертва на която станах. Но злото е извършено; и непоправимо. Не желая да ви досаждам, сър, нито да ви разстройвам. Още в началото на моята кариера в тази страна низката клевета, за, която вече споменах, ме порази и погуби веднъж завинаги. Аз се отказах от всякаква амбиция за успех във връзка с моята професия — едничката ми надежда за щастие се състоеше в това — да си остана неизвестен. Разделих се с девойката, която обичах. Как бих могъл да я накарам да сподели моя позор? В един отдалечен, затънтен край на Англия се откри място за помощник-лекар. Аз го получих. То ми обещаваше спокойствие, обещаваше ми забрава — така си мислех аз. Но бях сгрешил. Лошата мълва с помощта на времето и случая расте, наедрява и стига надалече. Клеветата, от която бях избягал, ме последва. За нейното приближаване ме предупредиха навреме. Успях да напусна работата си доброволно с препоръки, каквито бях заслужил. Дадоха ми друго място в друга отдалечена област. Мина известно време и клеветата, убийствена за доброто ми име, отново ме намери. Но този път не бях предупреден. Моят патрон ми каза:

„Аз нямам нищо против вас, мистър Дженингз, но вие трябва или да се оправдаете, или да напуснете моя дом“.

Нямах друг избор: трябваше да си отида. Излишно е да се разпростирам върху всичко, което преживях и изстрадах след това. Сега съм само на четиридесет години. Погледнете лицето ми и нека то ви разкаже за мен и за преживените от мен мъчителни години. Накрая съдбата ме доведе по тия места и срещнах мистър Канди. Той имаше нужда от помощник. Относно моите способности аз го насочих за сведения към последния си работодател. Относно моята характеристика му разказах това, което разказвам на вас — и нещо отгоре. Предупредих го за трудностите, които ще възникнат дори и в случай че той ми повярва. „Тук, както и навсякъде — казах му, — аз мразя и избягвам срамната хитрост да живея под чуждо име. Във Фризингхол, както и навсякъде, аз съм еднакво заплашен от облака, който ме преследва, където и да се скрия.“

„Аз не върша нищо наполовина — отговори мистър Канди. — Аз ви вярвам и ви съжалявам. Ако вие сте готов да се изложите на какъвто и да е риск, та и аз съм готов да рискувам с вас.“

Господ да го благослови! Той ми даде покрив, той ми даде работа, той ми даде душевно спокойствие и съм убеден (вече няколко месеца, откакто почувствувах това), че сега вече няма да се случи нищо, което би могло да го накара да се разкайва за постъпката си.

— Клеветата е утихнала, умряла? — попитах аз.

— Тя е жива и дейна, както преди. Но когато се добере дотук, ще бъде вече много късно.

— Вие ще напуснете преди това?

— Не, мистър Блейк, аз ще бъда мъртъв. Десет години вече страдам от неизлечима болест. Няма да крия от вас, че отдавна бих й позволил да ме убие, ако за мен не съществуваше една последна, и то важна връзка с живота. Искам да обезпеча една личност… много скъпа за мен личност, която никога вече няма да видя. Малкото наследство, което ми остана от родителите, не може да й осигури независимост. Надеждата, че ако поживея още известно време, ще мога да увелича това наследство до една определена сума, ме подтикваше да се боря срещу болестта с всички облекчаващи средства, които можех да измисля. Такова средство се оказа само опиумът. На това всесилно обезболяващо средство аз дължа отлагането на смъртната си присъда за много години. Но дори и благодетелните свойства на опиума си имат своята граница. Бързото напредване на болестта ме накара да почна да злоупотребявам с опиума. Сега си плащам за това. Нервната ми система е разнебитена; нощите ми са пълни с ужас. Краят ми не е далече. Нека дойде: аз ненапразно живях и се трудих. Необходимата сума е почти събрана; и аз имам възможност да я попълня, ако последният ми запас от жизнени сили не се изтощи по-рано, отколкото предполагам… Сам не разбирам защо ви разправям всичко това! Не мисля, че съм толкова низък и подъл, та да ви накарам да ме съжалявате. Може би защото си въобразявам, че вие по-лесно ще ми повярвате, ако узнаете, че когато заговорих с вас, аз съм бил твърдо уверен в скорошната си смърт. Не мога да крия, мистър Блейк, вие ме заинтересувахте. Загубата на памет от моя приятел ми послужи като средство да се опитам да се сближа с вас. Разчитах на любопитството, което събуди у вас това, което той искаше да ви каже, както и на възможността от моя страна да удовлетворя това любопитство. Нима няма за мен извинение, че ви се натрапих по този начин? Може би има. Всеки, който е живял като мен, си има своите горчиви минути, когато размишлява върху човешката съдба. Вие сте млад, здрав, богат, заемате високо обществено положение, имате и надежди пред себе си. Вие и хората като вас ми показват слънчевата страна на живота и ме помиряват с този свят, преди да се разделя с него завинаги. Както и да завърши този наш разговор, аз няма да забравя, че вие бяхте така любезен да го приемете. Сега от вас зависи, сър, дали ще ми разкажете това, което възнамерявахте да ми кажете, или ще ми пожелаете добър час…

Имах само един отговор на този негов призив. Без да се колебая нито за минутка, аз му разказах всичко, и то така откровено, както го изложих и в предишните страници.

Когато стигнах до връхната точка в моя разказ, той скочи на крака и ме загледа, едва поемайки дъха си от напрегнато внимание.

— Не ще и съмнение, че аз съм влязъл в стаята — говорех аз. — Не ще и съмнение, че аз съм взел диаманта. И относно тия два неопровержими факта мога само да заявя, че съм извършил това — ако наистина съм го извършил — съвсем несъзнателно!

Езра Дженингз изведнъж ме хвана за ръката.

— Почакайте! — извика той. — Вие ми казахте повече, отколкото предполагате. Имали ли сте някога случай да употребявате опиум?

— Никога в живота си!

— Не ви ли бяха разстроени нервите миналата година по това време? Не се ли чувствувахте неспокоен и раздразнителен?

— Да, така се чувствувах.

— Лошо ли спяхте?

— Ужасно лошо. Много нощи изобщо не спях.

— А не беше ли нощта след рождения ден на мис Вериндър изключение в това отношение? Помъчете се да си припомните. Добре ли спахте тогава?

— Спомням си много добре. Спах великолепно.

Той пусна ръката ми тъй внезапно, както я бе взел, и ме погледна с вид на човек, у когото е изчезнало и последното измъчващо го съмнение.

— Това е забележителен ден във вашия живот и в моя! — каза сериозно той. — В едно нещо съм напълно сигурен, мистър Блейк: сега аз зная това, което мистър Канди е искал да ви каже тази сутрин: то се намира в моя бележник! Почакайте, това още не е всичко. Аз съм твърдо убеден, че мога да ви докажа, че вие сте постъпили несъзнателно, когато сте влезли в стаята и сте взели диаманта. Дайте ми време да помисля и да ви разпитам. Изглежда, че доказателството за вашата невинност е в моите ръце!

— Обяснете се, за бога! Какво искате да кажете с това?

Развълнувани от този разговор, ние бяхме направили няколко крачки, без сами да забележим това, и оставили зад себе си ниските дръвчета, които ни скриваха от пътя. Преди да успее да ми отговори, Езра Дженингз бе извикан по име от някакъв човек, който изглеждаше силно разтревожен.

— Идвам веднага! — извика Езра Дженингз на мъжа и като се обърна към Мен, добави: — Чака ме много сериозен случай в селото. Трябваше да бъда там преди половин час; налага се незабавно да го видя. Точно след два часа се върнете отново при мистър Канди. Давам ви честна дума, че тогава ще бъда напълно на ваше разположение.

— Не ще изчакам дотогава! — възкликнах нетърпеливо аз. — Не можете ли да ме успокоите с една-едничка дума, преди да се разделим?

— Работата е премного сериозна, за да може да се изясни набързо, мистър Блейк. Не подлагам вашето търпение на изпитание по своя воля; напротив, бих направил очакването още по-тежко за вас, ако се опитам да го облекча сега. Довиждане във Фризингхол, сър, след два часа!

Човекът, застанал на пътя, отново го извика. Езра Дженингз избърза към него и ме остави сам.