Уилки Колинс
Лунният камък (37)

Първа глава

През пролетта на хиляда осемстотин четиридесет и девета година, скитайки из Ориента, аз промених плана на моите пътешествия; този план беше съставен преди няколко месеца и бе на моя адвокат и на моя банкер в Лондон.

Това изменение ме застави да изпратя моя слуга за писма и парични преводи при английския консул в един от градовете, който вече не възнамерявах да посетя. Моят слуга трябваше отново да се присъедини към мен в уречено време и на уречено място. Един непредвиден случай, за който той не беше виновен, го бе задържал по пътя. Цяла седмица аз и наетите от мен хора го чакахме до границата на пустинята. Най-после загубеният слуга се появи пред входа на моята палатка с парите и писмата.

— Страхувам се, че ви нося неприятна новина, сър — рече той, показвайки едно от писмата с траурни краища, адресът на който беше написан от ръката на мистър Бреф.

В подобни случаи едва ли има нещо по тежко от неизвестността. С нетърпение отворих писмото с траурните краища преди другите. То ми съобщаваше, че баща ми починал и че аз съм наследил неговото огромно състояние. Богатство, преминало по този начин в моите ръце, ме натоварваше и със съответните отговорности; и мистър Бреф ме умоляваше да не губя време и да се върна незабавно в Англия.

На другия ден сутринта аз вече бях на път за родината.

Моят портрет, нарисуван от стария ми приятел Бетъридж по времето, когато напуснах Англия, е — според мен — малко преувеличен. Той по своему бе изтълкувал твърде сериозно една от многото иронични забележки на младата си господарка относно моето чуждестранно възпитание; и се беше убедил, че действително вижда тия френски, немски и италиански черти на моя характер, по адрес на което моята весела братовчедка просто се е пошегувала и който съществуваха само във въображението на нашия добър Бетъридж. Но като изключим това, аз трябва да призная, че той бе изложил цялата истина по друг един въпрос — аз действително бях дълбоко наранен от държането на Рейчъл и напуснах Англия с първия порив на страдания, причинени ми от най-горчивите разочарования в моя живот.

Заминах за чужбина с надеждата, че промяната на околната среда, продължителното ми отсъствие ще ми помогнат да забравя Рейчъл. Аз съм убеден, че човек, който отрича благотворното влияние на преселването и разлъката при подобни случаи, няма вярна представа за човешката природа. Промяната и раздялата отвличат вниманието от непрестанното съзерцаване на собствената скръб. Аз не забравих Рейчъл, но тъжният спомен загуби полека-лека своята горчивина поне през времето, докато разстоянието и новите впечатления все повече и повече заставаха между нея и мен.

От друга страна обаче, когато се отправих за дома, действието на това лекарство, което ми бе помогнало тъй много, започна да отслабва. Колкото повече се приближавах към страната, където живееше тя, и към възможността да я видя пак, толкова по-непреодолима ставаше и предишната й власт пад мен. Напускайки Англия, аз по-скоро бих умрял, отколкото да произнеса името й. Щом се завърнах в Англия и срещнах мистър Бреф, аз най-напред попитах за Рейчъл.

Разбира се, на мен ми разказаха всичко, което се бе случило в мое отсъствие — с други думи, всичко, което е изложено тук като продължение на разказа на Бетъридж, с изключение на едно обстоятелство. По това време мистър Бреф смяташе, че няма право да ми съобщи причините, които бяха накарали Рейчъл и Годфри Ейблуайт да развалят годежа си. Аз не го безпокоих с неудобни въпроси по това деликатно събитие. След болезненото разочарование, причинено ми от известието за нейното намерение да стане жена на Годфри, за мен бе достатъчно облекчение да узная, че тя бе размислила, бе се убедила в привързаността на своята постъпка и бе оттеглила назад дадената си дума.

След като изслушах разказа за миналото, следващите мои въпроси (все за Рейчъл!) преминаха към настоящето. Под чии грижи се намира тя сега? Къде живее, откога е напуснала дома на мистър Бреф?

Живеела при овдовялата сестра на покойния сър Джон Вериндър, мисис Меридю, която изпълнителите на завещанието на майка й помолили да й стане настойник и която се съгласила. Научих, че те двете се разбирали отлично и че понастоящем се настанили за лондонския сезон в дома на мисис Меридю на площад Портланд.

Половин час след като узнах това, аз се отправих към площад Портланд — без да имам смелостта да кажа за това на мистър Бреф!

Слугата, който ми отвори вратата, не беше сигурен дали мис Вериндър си бе в къщи. Аз го проводих горе с моята визитна картичка, за да може по-скоро да се разреши този въпрос: слугата се зърна и с проницателен израз на лицето ми съобщи, че мис Вериндър не била в къщи.

Бих могъл да подозирам някои други хора, че умишлено отказват да се срещнат с мен; но да подозирам Рейчъл в подобно нещо, ми бе невъзможно. Помолих да й предадат, че ще се върна пак в шест вечерта.

В шест часа на мен отново ми казаха, че мис Рейчъл я няма в къщи. Не беше ли поръчала тя да ми предадат нещо? Нищо. Нима мис Вериндър не бе получила моята картичка? Да, тя я получила.

Изводът беше съвсем ясен. Рейчъл не желаеше да ме види.

Аз, от моя страна, не можех да допусна да се отнасят към мен по този начин, без да се опитам да узная причината за това. Изпратих картичката си на мисис Меридю с молба да ми определи час за свиждане, когато на нея ще й бъде най-удобно.

Мисис Меридю ме прие веднага. Аз бях въведен в приятна малка гостна стая и се намерих пред приятна, дребна възрастна дама. Тя се оказа тъй добра, че изрази своето дълбоко съчувствие към мен, както и известна изненада. Но същевременно тя не можа. да ми обясни поведението на Рейчъл, нито можела да я уговаря за неща, отнасящи се очевидно до личните й чувства. Старата дама повтаряше все това — много пъти, с учтиво вежливо търпение, което нищо не бе в състояние да изтощи. Това беше всичко, което спечелих, обръщайки се към мисис Меридю.

Оставаше ми една последна възможност: да пиша на Рейчъл. Слугата, който й занесе писмото на другия ден, получи от мен строго нареждане да чака за отговор.

Донесеният отговор се състоеше само от една фраза:

„Мис Вериндър отказва да се впуска в кореспонденция с мистър Франклин Блейк“.

Колкото и да я обичах, оскърблението, нанесено ми с този отговор, предизвика в мен буря на негодувание. Още не бях се съвзел, когато мистър Бреф дойде да поговори с мен по някаква работа. Аз тутакси отклоних неговите делови въпроси и най-откровено му разказах всичко. И той като мисис Меридю не можа да ми даде никакво задоволително обяснение. Попитах го дали някой не беше ме оклеветил пред Рейчъл. Мистър Бреф не знаеше нищо за подобна клевета. Не бе ли споменавала Рейчъл нещо за мен, когато бе живяла под неговия покрив? Никога нищичко. Не беше ли попитала тя по време на моето дълго отсъствие дали съм жив или умрял? Такъв въпрос тя не била задавала. Аз извадих от портмонето си писмото, което бедната лейди Вериндър ми бе писала от Фризингхол в деня, когато напуснах нейния дом в Йоркшир, и обърнах внимание на мистър Бреф върху две изречения в това писмо:

„Ценната помощ, която оказахте при разследването във връзка с изчезналия диамант, изглежда, все още си остава непростителна обида за Рейчъл в сегашното й тежко душевно състояние. Вземайки слепешком участие в тази работа, вие сте увеличили нейните тревоги, тъй като с вашите старания неволно сте я заплашвали с разкриване на тайната й.“

— Възможно ли е — попитах аз, — тя и сега да изпитва към мен същото чувство на горчивина, както тогава?

Мистър Бреф изглеждаше явно подтиснат.

— Щом настоявате за отговор — каза той, — признавам, че не мога да си обясня нейното поведение по друг начин…

Позвъних, заповядах на слугата да опакова нещата ми и да изпрати за разписанието на влаковете. Изненадан, мистър Бреф ме попита какво възнамерявам да правя.

— Отивам в Йоркшир — отговорих аз — с първия влак.

— Мога ли да ви попитам с каква цел?

— Мистър Бреф, помощта, която аз най-невинно изявих при търсенето на диаманта, се оказа непростително оскърбление за Рейчъл преди една година и още продължава да бъде същото непростително оскърбление! Аз няма да търпя това положение! Решил съм да узная защо тя не искаше да каже нищо на майка си и защо изпитва такава неприязън към мен. Ако време, труд и пари могат да свършат това, аз на всяка цена ще открия крадеца на Лунния камък!

Достопочтеният стар джентълмен се опита да възрази, да ме накара да послушам гласа на разума — с една дума, искаше да изпълни своя дълг към мен. Но аз останах глух към всичките му увещания. Никакви съображения на света не биха могли да разколебаят в тази минута моята решителност.

— Ще подновя издирването — заявих аз — оттам, откъдето го прекъснах. И ще го провеждам стъпка по стъпка дотогава, докато стигна до решаващия факт. За пълнотата на следствието не достигат няколко неща — тях може да ми достави Габриел Бетъридж. И аз отивам при Габриел Бетъридж!

Същата вечер, при залез слънце, аз отново се намерих на познатата ми тераса пред тихия стар селски дом. Първият, когото срещнах в запустелия двор, беше градинарят. На въпроса: къде е Бетъридж, той ми отговори, че го е видял преди един час да се пече на слънце на обичайното си място в задния двор.

Аз добре познавах това място и му казах, че ще отида сам да го потърся.

Тръгнах по познатите пътеки и пътечки и погледнах през отворената портичка.

Ето го — милия стар приятел от щастливите дни, които никога вече няма да се върнат; ето го — на старото си място, на стария си плетен стол, с лула в устата, с „Робинзон Крузо“ на коленете и с двамата си другари — кучетата, които дремеха до него! Бях застанал така, че последните коси лъчи на слънцето хвърляха сянката пред мен. Дали кучетата я бяха забелязали, или пък острото им обоняние бе доловило моето присъствие — но те изръмжаха и скочиха на крака. Трепвайки на свой ред, старецът с едно подвикване ги накара да млъкнат, а после, като засенчи с ръка слабите си очи, погледна въпросително към човека, застанал на портата.

Очите ми се напълниха със сълзи. Аз трябваше да помълча за минутка, преди да се реша да проговоря.