Уилки Колинс
Лунният камък (13)

Девета глава

На двадесет и първи юни (рождения ден) сутринта времето беше облачно и променливо, но към обед небето съвсем се проясни.

Ние, служителите, започнахме този щастлив ден, както обикновено, с поднасяне малки подаръци на мис Рейчъл; аз произнесох речта, която произнасям ежегодно като шеф на прислугата. В този случай аз следвам метода, възприет от кралицата при откриване на парламента — тоест казвам всяка година почти едно и също нещо. Преди да бъде произнесена моята реч (както и речта на кралицата), всички я очакват с такова нетърпение, сякаш нищо подобно не е било слушано по-рано. И когато се окаже, че в нея няма нищо ново, слушателите, макар и да помърморят малко, си остават е надеждата, че ще чуят нещо ново идущата година. Лесно се управляват хората… и в парламента, и в кухнята — това е заключението, което трябва да се направи.

След закуска мистър Франклин има с мен тайно съвещание по въпроса за Лунния камък, който трябваше вече да бъде изнесен от банката във Фризингхол и да бъде предаден в ръцете на мис Рейчъл.

Опитвал ли се беше той отново да се обясни в любов на своята братовчедка и бе получил отказ или пък мъчителното безсъние, нощ след нощ, бе изострило странните противоречия и нерешителност в неговия характер — това аз не зная. Вярно е обаче, че мистър Франклин съвсем не беше във форма сутринта на рождения ден — за двадесет минути той двадесет пъти промени своите намерения относно диаманта. Що се отнася до мен, аз се придържах към простите факти, които не бяха известни. Не беше се случило нищо, което да ни накара да безпокоим моята господарка по въпроса за диаманта; и нищо не бе изменило закона, според който мистър Франклин трябваше да предаде диаманта на своята братовчедка. Такова беше моето мнение по въпроса и макар че мистър Франклин много пъти променяше решението си, той беше принуден накрая да се съгласи с мен. Решихме следобед той да отиде на кон във Фризингхол, да вземе диаманта и по всяка вероятност да се върне заедно с мистър Годфри и двете млади дами.

След това решение нашият млад джентълмен отиде пак при мис Рейчъл.

Те прекараха цялата сутрин и част от следобеда в украсяване на вратата. Пенелопа, застанала наблизо, разбъркваше боите по тяхно указание, а моята господарка, когато наближи времето за обед, ту влизаше, ту излизаше от стаята, притискайки кърпичката до носа си (тъй като него ден те попрекалиха с употребата на препарата на мистър Франклин), и напразно се опитваше да откъсне художниците от тяхната работа. Едва към три часа те си свалиха престилките, освободиха Пенелопа (за голямо нещастие на препарата) и се измиха от всичките мръсотии. Но те бяха постигнали целта си — бяха боядисали вратата за рождения ден и много се гордееха със своя успех. Разните грифони, купидони и прочие бяха, трябва да призная, твърде красиви наглед; но те бяха толкова много на брой, тъй отрупани с цветя и орнаменти, бяха представени в такива неестествени положения и пози, че оставяха в паметта ви някакво неприятно чувство, което вие продължавахте да усещате дълго време след като сте имали удоволствието да ги разгледате. И ако прибавя, че след завършване на сутрешната работа на Пенелопа й прилоша долу в кухнята, това не значи, че изпитвам някакво предубеждение срещу препарата. Не-не! Той преставаше да вони, когато изсъхнеше. И ако изкуството има нужда от подобни жертви, то, макар че Пенелопа е моя родна дъщеря, аз казвам: нека изкуството си получи тия жертви!

Мистър Франклин хапна набързо и тръгна към Фризингхол — за да доведе братовчедките си, както той съобщи на моята господарка, и да донесе Лунния камък, както бе известно само на него и на мене.

Тъй като това беше един от ония тържествени дни, когато аз трябваше да присъствувам в кухнята и да се разпореждам с прислугата по време па вечерята, то в отсъствието на мистър Франклин имаше какво да занимава мислите ми. След като приготвих виното и прегледах мъжете и жените, които щяха да прислужват на вечеря, аз се оттеглих в стаята да см събера мислите, преди да пристигнат гостите. След като вдъхнах няколко пъти — вие знаете какво — и попрелистих книгата, за която вече имах случай да спомена, аз се успокоих — и духом, и тялом. Пробуди ме — не от дрямка, а по-скоро от замисленост — тропотът на копита; и аз излязох да посрещна цяла кавалкада, състояща се от мистър Франклин, братовчед му и двете му братовчедки, съпровождани от коняря на стария мистър Ейблуайт.

Мистър Годфри ме изненада поразително с това, че много приличаше на мистър Франклин в едно отношение: и той не беше в обичайното си настроение. Както винаги, той любезно се ръкува с мен и вежливо изрази удоволствието си, че намира своя стар приятел Бетъридж все тъй здрав и читав. Но той изглеждаше някак си мрачен — което аз с нищо не можах да си обясня; и когато го попитах за здравето на неговия баща, отвърна доста накратко:

— Както винаги, Бетъридж!

Затова пък двете госпожици Ейблуайт бяха весели за двадесет души и това напълно възстанови равновесието. Те бяха високи почти колкото брат си: чевръсти, русокоси, румени девойки, преливащи от много плът и кръв; здраве и веселост се излъчваше от тях. Бедните коне направо подгъваха крака под тях и когато скочиха от седлата (без да дочакат чужда помощ), братовчедките — уверявам ви — се друснаха на земята, сякаш бяха направени от твърд каучук. Всичко, което госпожиците Ейблуайт казваха, започваше с главната буква „О“; всичко, което вършеха, се съпровождаше от страшен шум; те се кикотеха и крещяха, когато трябва и не трябва, по най-малкия повод. „Кречеталки“ — ето как ги наричах аз.

Възползувайки се от шума, вдиган от двете млади госпожици, аз незабелязано размених няколко думи с мистър Франклин в хола.

— Успяхте ли да вземете диаманта, сър?

Той кимна с глава и потупа вътрешния джоб на палтото си.

— Видяхте ли индусите?

— Съвсем не.

След това мистър Франклин попита къде е господарката ми и когато чу, че тя е в малката приемна стая, тръгна право нататък. Той не бе стоял там и минутка, когато звънецът иззвъня и Пенелопа бе изпратена да съобщи на мис Рейчъл, че мистър Франклин желае да говори с нея.

След около половин час, когато пресичах хола, аз изведнъж се спрях като закован — от малката гостна стая се разнесоха гръмки викове. Не бих могъл да кажа, че се изплаших — в тия викове аз разпознах любимото „О“ на двете сестри Ейблуайт. Все пак влязох (под предлог да получа нареждания за вечерята), за да разбера дали не беше се случило нещо сериозно.

До масата като омаяна стоеше мис Рейчъл със злополучния диамант на полковника в ръка. От двете й страни стояха на колене кречеталките, поглъщайки с поглед скъпоценния камък п крещейки от възторг всеки път. когато той излъчваше нов блясък. На отсрещния край на масата стоеше мистър Годфри. Той пляскаше с ръце като голямо дете и напевно си повтаряше:

— Прелестно! Прелестно!

Мистър Франклин седеше пред библиотечния шкаф, подръпваше брадата си и тревожно гледаше към прозореца. А пред прозореца, накъдето той гледаше, обърнала гръб към цялата компания, стоеше предметът на неговото наблюдение — моята господарка; в ръката си държеше извадка от завещанието на полковника.

Тя се обърна, когато я помолих за разпореждания във връзка с вечерята; и аз видях семейното недоволство да се събира в очите й и семейният гняв да трепти в ъгълчетата на устата й.

— Елате в моята стая след половин час — отвърна тя. — Трябва да ви кажа някои неща.

След тези думи лейди Вериндър напусна гостната. Ясно беше, че тя бе обхваната от същите съмнения, които бяха налегнали мистър Франклин и мен по време на нашето съвещание долу при Подвижните пясъци. Какво можеше да означава завещанието на полковника? Дали това, че тя се беше отнесла жестоко и несправедливо към своя брат? Или пък то беше доказателство, че той е бил още по-лош, отколкото тя го бе смятала? На тия сериозни въпроси трябваше да отговори моята господарка; а в това време нейната дъщеря, не знаейки нищо за характера на полковника, седеше с неговия подарък в ръка.

Преди да успея на свой ред да напусна стаята, мис Рейчъл, винаги внимателна към стария слуга, пребивавал в този дом и в деня на нейното рождение, ме спря.

— Погледнете, Габриел! — каза тя и поднесе искрящия диамант към слънчевия лъч, който нахлуваше през прозореца.

Господи помилуй, това беше наистина диамант! Голям колкото яйце на бекас! Блясъкът, който струеше от него, приличаше на сиянието на пълна луна. Когато гледахте към камъка, неговата златиста глъбина притегляше очите ви така, че вие не виждахте нищо друго. Тази глъбина изглеждаше неизмерна. Този камък, който можехте да държите между двата си пръста, изглеждаше бездънен като самото небе. Ние го оставихме да постои на слънце; после спуснахме щорите и ето че в тъмнината той засия със собствения си лунен блясък. Нищо чудно, че мис Рейчъл беше възхитена; нищо чудно, че братовчедките й крещяха. Диамантът до такава степен завладя и мен, че и аз гръмко възкликнах „О!“ като кречеталките. Само мистър Годфри запази самообладание. Той прегърна сестрите си през кръста и като поглеждаше снизходително ту към диаманта, ту към мене, рече:

— Въглен, Бетъридж! Прост въглен, добри ми приятелю, и нищо друго!

Предполагам, че той каза това с цел да ме просвети. Но той само ми напомни за вечерята. Аз се заклатушках към своята команда от сервитьори долу в столовата. Когато излизах от гостната стая, мистър Годфри подхвърли:

— Милият, стар Бетъридж! Аз изпитвам към него най-искрено уважение.

В момента, когато ме удостои с тия изявления на своето благоразположение, мистър Годфри прегърна сестрите си и нежно погледна към мис Рейчъл — ето какъв запас от любов се криеше в него! Мистър Франклин беше истински дивак в сравнение със своя братовчед.

След половин час аз се представих, както ми беше наредено, в стаята на моята господарка.

Това, което се случи на тази среща между моята господарка и мен, беше само едно повторение на онова, което се случи между мистър Франклин и мен долу при Подвижните пясъци — с тая разлика, че аз премълчах всичко за фокусниците, тъй като не виждах никаква причина да тревожа господарката си с този въпрос. Когато ме освободиха, аз не можах да не забележа, че моята господарка смяташе подбужденията на полковника за най-злонамерени и че тя бе решила при първия удобен случай да лиши дъщеря си от скъпоценния камък.

Когато се връщах към помещенията на прислугата, ме срещна мистър Франклин. Искаше да узнае дали не съм виждал братовчедка му Рейчъл. Не, не бях я виждал. Не бих ли могъл да му кажа къде е братовчедът му Годфри? Това аз не знаех; започнах да подозирам, че братовчедът Годфри трябва да се намира някъде наблизо до братовчедката Рейчъл. Подозренията на мистър Франклин очевидно бяха взели същата насока. Той подръпна силно брадата си и се затвори в библиотеката, като тръшна вратата с трясък, който беше твърде многозначителен.

Мене вече не ме откъсваха от приготовленията за тържествената вечеря, докато не дойде часът и аз да се подокарам за посрещане на гостите. Но едва успял да надяна бялата си жилетка, ето че се появи Пенелопа, уж с цел да приглади оределите ми коси, останали все още на главата ми, и да пооправи възела на вратовръзката ми. Моята щерка беше много весела и аз разбрах, че искаше нещо да ми каже. Тя ме целуна по оплешивялото теме и прошепна:

— Имам новини за теб, татенце! Мис Рейчъл му отказа.

— На кого? — попитах аз.

— На онзи от Дамския комитет — отвърна Пенелопа. — Подлия му хитрец! Мразя го, задето се опитва да измести мистър Франклин!

Ако можех свободно да си поема дъх в този миг, аз бих запротестирал против подобни неприлични изказвания по адрес на знаменития филантроп. Но в тази минута дъщеря ми пристягаше възела на моята вратовръзка и всичката сила на нейните чувства бе преминала в пръстите й. Никога в живота си не съм бивал тъй близо до задушаване…

— Видях как я отведе сама в градината — бърбореше Пенелопа — и почаках зад чемшира да видя как ще се върнат. Те отидоха натам ръка за ръка, смееха се и двамата. А се върнаха разделени, по-мрачни от смъртта, и гледаха на различни страни, така че не можеше да има никаква грешка. Никога не съм се радвала тъй много, татенце! Има на тоя свят една жена, която може да устои на мистър Годфри Ейблуайт! И ако аз бях знатна дама, щях да бъда втората!

Тук аз отново исках да протестирам. Но в това време дъщеря ми взе в ръце гребена и всичката сила на пръстите й премина в него. Ако сте плешив, вие ще разберете как ме ожули! Ако не сте плешив, прескочете тия редове и благодарете на бога, че у вас има какво да защити кожата на главата ви от гребена.

— Мистър Годфри се спря от другата страна на чемшира — продължи Пенелопа. — „Искате — рече той — да остана тук и да се държа, като че ли нищо не се е случило?“ Мис Рейчъл се обърна към него бързо като светкавица. „Вие сте приели поканата на майка ми — рече тя — и сте тук заедно с другите й гости. И ако не желаете да предизвикате скандал, разбира се, че ще останете!“ Тя направи няколко крачки, след което стана сякаш малко по-любезна. „Нека забравим това, което се случи, Годфри, и да си останем братовчеди.“ При тези думи тя му подаде ръка, която той целуна — нещо, което аз бих сметнала за волност — и си отиде. Мистър Годфри постоя малко сам; отпуснал глава, той бавно ровеше с токове в пясъка на пътеката. Никога в живота си не бях виждала по-сконфузен човек! „Лошо!“ — процеди през зъби той, като вдигна глава и се отправи към къщата. „Много лошо!“ Ако това беше неговото мнение за самия себе си, той беше напълно прав. И ето че в края на краищата, татенце, всичко излезе така, както аз ти казах! — Извика Пенелопа и за последен път ме одраска с гребена с всичка сила. — Щастливецът е само мистър Франклин.

Аз грабнах гребена и отворих уста, за да произнеса упрека, който (вярвам, и вие ще се съгласите) думите и поведението на моята дъщеря напълно заслужаваха.

Но преди да успея да издумам и една думичка, отвън се чу трясъкът на колела. Първите гости за вечеря бяха пристигнали. Пенелопа тутакси изтича навън. Нахлузих фрака си и се погледнах в огледалото. Главата ми беше червена като рак; но във всяко друго отношение аз бях облечен за вечерните церемонии тъй прилично, както се изискваше от мен. Слязох в хола тъкмо навреме, за да съобщя за пристигането на първите двама гости. За вас те не представляват някакъв особен интерес. Това бяха само бащата и майката на нашия филантроп — мистър и мисис Ейблуайт.