Уилки Колинс
Лунният камък (3)

III

Такава беше фантастичната история на Лунния камък, която се разказваше из нашия лагер. Тя не направи сериозно впечатление на никого от нас освен на моя братовчед — неговата любов към чудесата го накара да повярва в тази легенда. В навечерието на атаката срещу Серингапатам той по най-безсмислен начин се разсърди на мен и на другите офицери, задето се отнасяхме към тази история като към някаква басня. Възникна глупав спор, при който злочестият ми братовчед излезе извън кожата си. Със свойственото си самохвалство той заяви, че ако английската армия превземе Серингапатам, то ние ще видим диаманта на неговия пръст. Силен смях посрещна тази негова бомбастична декларация и ние си помислихме, че с това въпросът бе приключен.

А сега позволете ми да се върна към деня на атаката.

Братовчед ми и аз бяхме разделени още преди нападението. Аз не го видях, когато пребродихме реката; не го видях, когато забихме английското знаме при първия пробив; не го видях, когато преминахме рова и сражавайки се за всяка педя земя, навлязохме в града. Едва по здрач, когато градът бе вече наш и генерал Бейрд сам бе открил трупа на Типу под купищата убити, аз отново срещнах Хърнкасл.

Ние и двамата бяхме причислени към отряда, изпратен по заповед на генерала да преустанови грабежите и безредиците, настъпили след нашата победа. Войниците вършеха страшни безчинства; нещо по-лошо — през някаква забравена, непазена врата те се бяха добрали до складовете на двореца й разграбили златото и скъпоценните камъни. Именно, в двора пред тия складове се срещнахме с моя братовчед, където бяхме отишли да въдворим ред сред нашите войници. Аз веднага видях, че пламенният Хърнкасл беше възбуден до крайност от ужасната сеч, в която току-що бяхме участвували. Според мен той съвсем не беше способен да изпълни своите задължения.

В дворцовите складове цареше голяма суматоха, но аз не видях никакво насилие. Войниците се позоряха доста тихо и мирно — ако мога така да се изразя. Подхвърляха си всякакви груби шеги и закачки; сегиз-тогиз някой неочаквано ще спомене нещо и за Лунния камък. И щом грабежът стихваше на едно място, повикът: „А кой намери Лунния камък?“ — го предизвикваше да избухне на друго място. Докато напразно се мъчех да възстановя някакъв ред, откъм другата страна на двора се разнесе страшен вик и аз тутакси изтичах нататък, опасявайки се от някакво ново безчинство.

Пристъпих към отворената врата и се натъкнах на телата на двама убити индуси, проснати на прага. (По дрехите им узнах, че са дворцови офицери.)

Нов вик отвътре ме накара да избързам към една зала, която се оказа оръжеен склад. Тук трети индус, смъртно ранен, лежеше в краката на някакъв мъж, който стоеше с гръб към мен. В същия миг мъжът се обърна и аз видях Джон Хърнкасл с факел в едната си ръка и с окървавен кинжал в другата. Когато той се обърна към мен, един камък, поставен в дръжката на кинжала, блесна като огнена искра под светлината на факела. Умиращият индус се надигна на колене, посочи към кинжала в ръката на Хърнкасл и промълви на своя роден език: „Нека Лунният камък отмъсти на теб и твоите потомци!“ — след което падна мъртъв на земята.

Преди да успея да предприема нещо, войниците, които вървяха подире ми, се втурнаха в залата. Моят братовчед като луд се спусна към тях.

— Очистете залата! — изкрещя им той. — И поставете караул на вратата!

Когато Хърнкасл се хвърли срещу войниците с факела и кинжала си, те отстъпиха назад. Аз оставих двама от моите най-верни хора на пост пред вратата. През останалата част на нощта вече не видях моя братовчед.

Рано на другата сутрин грабежите все още продължаваха и генерал Бейрд заповяда да обявят на всеослушание, че всеки, хванат на местопрестъплението, който и да е той, ще бъде обесен. Присъствието на началника на военната полиция ясно говореше, че генералът не се шегува. И сред тълпата, която изслушваше тая заповед, аз отново се срещнах с Хърнкасл.

Той ме поздрави с добро утро и както обикновено ми подаде ръката си.

Аз се забавих да му подам моята.

— Отговорете ми най-напред — рекох му аз, — кой уби индуса в оръжейния склад и какво означаваха последните му думи, когато посочи към кинжала във вашата ръка?

— Предполагам, че индусът умря от смъртоносните си рани — отвърна Хърнкасл. — А какво са означавали последните му думи, това аз знам толкова, колкото и вие.

Аз го изгледах внимателно. Гневът му от предишната вечер бе утихнал. Реших да му дам още една възможност да се оправдае.

— И нищо ли повече нямате да ми кажете? — попитах го аз.

— Нищо! — отвърна той.

Обърнах му гръб и оттогава не сме си продумвали.