Уилки Колинс
Лунният камък (33)

Седма глава

Предходната кореспонденция ще обясни задоволително защо не ми остава друг избор освен да премина през смъртта на лейди Вериндър просто чрез представянето на този факт, с което свърших глава пета.

Придържайки се за в бъдеще строго в границите на личните си преживявания, тук трябва да спомена, че измина цял месец от смъртта на леля ми, преди аз отново да се срещна с Рейчъл Вериндър. По времето на тази среща аз прекарах няколко дни под един покрив с нея. По същото това време се случи и нещо важно, отнасящо се до нейния годеж с мистър Годфри Ейблуайт, което също трябва да се спомене на това място. Когато и тази последна от многото семейни неприятности бъде описана, моята задача ще бъде завършена; защото тогава аз ще съм разказала за всичко, което зная, като непосредствена (макар и неволна) свидетелка на събитията.

Тялото на леля ми беше пренесено от Лондон и погребано в малкото гробище край църквата в собствения й парк. Аз бях поканена на погребението заедно с всички роднини. Но за мен беше невъзможно (с моите религиозни убеждения) да се съвзема тъй скоро от сътресението, което нейната смърт ми беше причинило. Освен това на мен ми беше съобщено, че заупокойната молитва ще прочете ректорът от Фризингхол. Но тъй като аз бях видяла този духовен отцепник да играе карти с лейди Вериндър, съмнявам се дали бих постъпила добре, ако отидех на погребението — дори и ако бях в състояние да сторя това.

След смъртта на лейди Вериндър дъщеря й остана под грижите на зетя на покойната, мистър Ейблуайт-старши. Според завещанието, той беше определен за опекун на Рейчъл до нейното омъжване или пълнолетие. При тези обстоятелства мистър Годфри вероятно бе уведомил баща си за своите нови отношения към братовчедка си. Както и да е, десетина дни след смъртта на леля ми годежът на Рейчъл вече не беше тайна за семейния кръг; и за мистър Ейблуайт-старши — друг завършен отцепник! — беше твърде важно да направи своята опекунска власт колкото се може по-приятна за богатата девойка, която щеше да се омъжи за неговия син.

Отначало Рейчъл му създаде не малко неприятности във връзка с избора на мястото, където тя трябваше да живее. Къщата на Монтегю скуеър й напомняше за смъртта на майка й. Къщата в Йоркшир й напомняше за скандала, свързан с изчезването на Лунния камък. Резиденцията на нейния опекун във Фризингхол не й напомняше нито за едното, нито за другото. Но присъствието на Рейчъл в този дом след наскоро постигналата я скръб би попречило на нейните братовчедки — госпожиците Ейблуайт — да се забавляват. Ето защо Рейчъл сама помоли нейното посещение във Фризингхол да бъде отложено за по-благоприятно време. Свърши се с това, че старият Ейблуайт й предложи да наемат една мебелирана къща в Брайтън. Заедно е нея там щяха да живеят неговата жена и болната му дъщеря; а той се готвеше да се присъедини към тях по-късно. Там нямаше да приемат никакви гости освен неколцина стари приятели, а неговият син Годфри, пътувайки насам-натам с лондонския влак, щеше да бъде винаги на техните услуги. Аз описвам това безсмислено преселване от едно място на друго — тази ненаситна физическа тревога и този страшен душевен застой — само заради крайния резултат, към който те водеха. Защото именно наемането на къщата в Брайтън се оказа това събитие, което (по волята на провидението) отново ме събра с Рейчъл.

Леля ми, мисис Ейблуайт, беше пълна, мълчалива, с бяло лице жена и притежаваше една забележителна черта на своя характер. Още от рождение тя никога нищо не бе направила за себе си. Бе прекарала живота си, ползувайки се винаги и за всичко от чужда помощ и възприемайки чуждото мнение. По-безнадеждна личност от духовна гледна точка едва ли можеше да съществува; в нейния объркан случай нямаше абсолютно никаква почва за духовна, градивна работа. Леля Ейблуайт би слушала тибетския Далай лама със същото внимание, с което слушаше и мен, и би размишлявала върху неговите възгледи със същата готовност, с която размишляваше и върху моите. Тя отседна в един лондонски хотел, излегна се на дивана, изпрати за сина си в Брайтън и така нае мебелираната къща — с негова помощ. Необходимите слуги ангажира, докато закусваше една сутрин в леглото (все още в същия хотел), по следния начин: освободи камериерката си да излезе и се позабавлява с условие, че „преди това ще отиде да повика мис Клак“. Аз отидох при нея към единадесет часа и я заварих още по пеньоар; тя спокойно си вееше с ветрилото.

— Мила Друзила, аз имам нужда от прислуга. Вие сте тъй умна, моля, намерете ми слуги.

Аз огледах разхвърляната стая. Църковните камбани подканваха за обедната литургия. Те ме подтикнаха да говоря с приятелски укор.

— Ах, лельо! — казах аз тъжно. — Нима това е достойно за една християнка и англичанка? Нима нашият преход към вечността трябва да става по този начин?

— Аз ще се облека, Друзила — отговори леля ми, — ако вие бъдете тъй добра да ми помогнете.

Какво можеше да се каже след това? Аз бях извършила чудеса с убийци… ала не постигнах нищичко с леля Ейблуайт.

— Къде е списъкът? — попитах аз. — Списъкът на слугите, от които имате нужда?

Леля поклати глава: на нея не й достигаше енергия дори за това, да запази списъка при себе си.

— Той е у Рейчъл, мила — каза тя, — в съседната стая.

Аз отидох в съседната стая и по този начин отново видях Рейчъл за пръв път след деня, в който се разделихме на Монтегю скуеър.

В траурната си рокля тя изглеждаше тъй мъничка и слабичка, почти жалка. Ако придавах сериозно значение на такива тленни дребнавости като човешката външност, аз бих могла да прибавя, че тя имаше такъв цвят на лицето, който за жалост всякога губи, ако на шията няма нещо беличко. Но какво значение има нашият външен вид? Той е пълен с препятствия и ями, мили девойки, които ни преграждат пътя към по-висши неща! За голяма моя изненада Рейчъл стана, когато влязох в стаята, и ме посрещна с протегнати ръце.

— Радвам се да ви видя — каза тя. — Друзила, аз имах навика да ви говоря доста неприлично и доста грубо досега. Моля за извинение. Надявам се, че ще ми простите.

Изглежда, че лицето ми издаде изумлението, което почувствувах при тези нейни думи. Рейчъл се по-изчерви, а сетне продължи своето обяснение:

— Докато бедната ми майка беше жива, нейните приятелки не винаги бяха и мои приятелки. Сега, когато я загубих, моето сърце се обръща за утешение към хората, които тя обичаше. А тя ви обичаше. Постарайте се да бъдете моя приятелка, Друзила, ако можете.

За всеки здравомислещ човек тъй изложеното обяснение би изглеждало просто невъзможно! Тук, в християнска Англия, се намираше една млада жена в дълбок траур, която имаше тъй малка представа къде трябва да търси утеха, че се надяваше да я намери сред приятелите и приятелките на майка си! Пред мен стоеше една моя роднина, която бе съзнала своите прегрешения по отношение на близките си, и то не под влиянието на убеждение и дълг, а от сантименталност и светска вежливост! Жалко състояние, наистина… но все пак състояние, което дава някаква надежда на труженичка като мен — занимавала се усърдно с божието дело. Няма да има никаква вреда, помислих си аз, ако се опитам да установя докъде се простира промяната, която загубата на нейната майка бе предизвикала в характера на Рейчъл. Като полезен опит аз реших да я изпитам по въпроса относно нейния годеж с мистър Годфри Ейблуайт.

Отзовавайки се на доброто й предразположение с всичкото мое дружелюбие, аз седнах по нейна молба до Рейчъл на дивана. Ние заговорихме за семейни работи и планове за бъдещето — за всичко, с изключение само на един проект, който трябваше да свърши с женитба. Колкото и да се мъчех да обърна разговора в тази насока, тя решително отказваше да разбере моите намеци. Всяко прямо докосване на този въпрос от моя страна би се оказало преждевременно в този ранен стадий на възобновени приятелски връзки. Освен това аз бях вече узнала всичко, което исках да узная. Тя не беше вече онова неспокойно, непокорно създание, което познавах от дните на моето мъченичество в къщата на Монтегю скуеър. Това само по себе си беше достатъчно да ме насърчи, за да поведа по-нататък нашия разговор, започвайки с няколко предупредителни думи срещу всяка прибързана женитба. Гледайки сега на нея с нов интерес и припомняйки си колко неочаквано тя бе приела предложението на мистър Годфри, аз счетох за свой свещен дълг да се намеся енергично и бях уверена в изключителния си успех. Бързината на действие в този случай беше, според мен, залог за сигурен успех. Аз тутакси се върнах към въпроса за прислугата, необходима за мебелираната къща.

— Къде е списъкът, миличка?

Рейчъл ми подаде списъка.

— „Готвачка, миячка на съдове, камериерка и лакей“ — прочетох аз. — Мила Рейчъл, тия слуги са нужни само за един кратък срок — срока, за който вашият опекун е наел къщата в Брайтън. Ще ни бъде много трудно да намерим честни и опитни слуги, които биха се съгласили да постъпят на такава временна работа, ако искаме да сторим това тук в Лондон. Наета ли е вече къщата в Брайтън?

— Да. Годфри я е наел; и заварените там слуги го помолили да ги остави. Той не бил уверен, че те ще подхождат за нас, и се върна, без да е решил нещо по този въпрос.

— А вие самата нямате опит в подобни неща, Рейчъл, нали?

— Никакъв.

— И леля Ейблуайт не иска да се тревожи за това?

— Точно така. Не я обвинявайте, Друзила. Аз мисля, че тя е единствената щастлива жена, която някога съм срещала.

— Има различни степени на щастие, миличка. Ние трябва да си поговорим някой ден по този въпрос. А сега аз ще се заема с трудностите по наемане на слугите. Дано вашата леля напише писмо до слугите в брайтънската къща…

— Тя ще го подпише, ако вие го напишете вместо нея… А това е едно и също нещо.

— Да, съвсем същото нещо. Тогава аз ще взема писмото и утре ще отида в Брайтън.

— Колко мило от ваша страна! Ние ще дойдем при вас, щом уредите всичко. Надявам се, че и вие ще останете като моя гостенка. В Брайтън е тъй хубаво… и на вас сигурно ще ви хареса.

Ето по какъв начин ми беше отправена поканата; и пред мен се откри прекрасната възможност да се намесвам във всичко!

Това стана по средата на седмицата. До събота къщата в Брайтън беше готова. В тези няколко дни аз проверих не само препоръките, но и религиозните схващания на всички слуги, които се обърнаха към мен, и успях да направя избор, който да задоволи моята съвест. Аз открих и посетих също така двама мои добри приятели, живущи в този град, на които можех да поверя благочестивата мисия, която ме бе завела в Брайтън. Един от тях — духовно лице — беше тъй любезен и ми помогна да запазя места за нашето малко семейство в църквата, в която сам той служеше. Другият — една неомъжена жена като мен — предостави на мое разположение цялата си библиотека, пълна с ценни издания. Аз взех половин дузина брошури, старателно избрани нарочно за Рейчъл. Когато ги пръснах из стаите, които тя щеше да заема, аз счетох приготовленията за завършени. Твърда вяра у слугите, които ще й прислужват, твърда вяра у свещеника, който ще й проповядва; твърда вяра в книжките, оставени на нейната маса — такъв беше ценният подарък, приготвен от моето усърдие за осиротялата девойка! Небесно спокойствие изпълваше душата ми в тая събота, когато седях на прозореца, очаквайки пристигането на моите роднини. Суетната тълпа сновеше насам-натам пред моите очи. Уви, колко ли от тия хора съзнаваха като мен, че безупречно са изпълнили своите задължения? Ужасен въпрос! Нека не се спираме на него.

Към седем часа пътниците пристигнаха. За голяма моя изненада тях ги съпровождаше не мистър Годфри (както бях очаквала), а адвокатът мистър Бреф.

— Как сте, мис Клак? — каза той. — Този път аз възнамерявам да остана.

Този намек за случая, когато го бях принудила да отстъпи със своите работи пред моето дело на Монтегю скуеър, ме убеди, че старият грешник е пристигнал в Брайтън с някаква своя особена цел. Бях приготвила един малък рай на моята възлюбена Рейчъл, а ето че вече се появи и змията изкусителка!

— На Годфри му беше много мъчно, Друзила, че не можеше да дойде с нас — каза леля Ейблуайт. — Някаква работа го задържа в Лондон. Мистър Бреф изказа желание да заеме неговото място и да остане с нас до понеделник сутринта. Впрочем, мистър Бреф, на мене ми предписаха да се движа повече, а това никак не ми харесва. Ето… — прибави леля Ейблуайт, показвайки през прозореца някакъв инвалид, когото слугата возеше на стол с колелца, — това е моята идея за разходка и движение. Ако ви е нужен въздух, можете да го имате и на количката; а пък ако ви е нужна умора, сигурна съм, че можете да си я доставите, като гледате този слуга.

Рейчъл мълчаливо стоеше сама на прозореца и гледаше към морето.

— Уморена ли сте, миличка?

— Не. Само ми е малко тъжно — отговори тя. — Често съм гледала морето от нашия йоркширски бряг при също такава светлина… И си мислех, Друзила, за дните, които никога няма да се върнат.

Мистър Бреф остана на вечеря и до късно след това. Колкото повече го наблюдавах, толкова повече се убеждавах, че той бе дошъл в Брайтън с някаква скрита цел. Наблюдавах то внимателно. Той имаше все същия непринуден вид и през цялото време бъбреше безбожните си празнословия, докато най-после дойде време да се сбогува. Когато се ръкуваше с Рейчъл, аз забелязах как неговите строги и хитри очи се взираха дълго в нея, изпълнени с особен интерес и внимание. Очевидно целта, която той таеше, се отнасяше до нея. Не каза нищо особено нито на нея, нито на някой друг при раздялата. Сам се покани на обяд за другия ден и с това се отправи към своя хотел.

На следната сутрин беше съвсем невъзможно да накарам леля Ейблуайт да си свали пеньоара и да се облече навреме за църква. Болната й дъщеря (която според мен не страдаше от нищо освен от хронически мързел, наследен от майката) съобщи, че възнамерява да остане целия ден в леглото. Ние с Рейчъл отидохме сами на църква. Моят даровит приятел изнесе една великолепна проповед върху езическото равнодушие на хората към дребните прегрешения. Повече от час гърмеше неговият, глас (тъй красноречив!) под сводовете на свещената сграда. Когато излязохме вън от църквата, аз попитах Рейчъл:

— Докосна ли това ваше сърце, мила?

— Не, то само ми причини силно главоболие — отвърна тя.

Подобен отговор би обезкуражил мнозина. Но когато аз започна някоя душеспасителна акция, нищо не може да ме обезкуражи!

В къщи заварихме леля Ейблуайт и мистър Бреф на обед. Рейчъл, споменавайки за своето главоболие, отказа да обядва, а хитрият адвокат тутакси се възползува от това обстоятелство.

— За главоболието има само едно лекарство — рече този противен старик, — разходката, мис Рейчъл, ще ви излекува. Аз съм на ваше разположение; ще ми направите ли честта, като приемете ръката ми?

— С най-голямо удоволствие. Аз самата исках тъй много да се поразходя.

— Вече минава два часът — кротко забелязах аз. — А следобедната литургия, Рейчъл, започва в три.

— Нима мислите, че ще отида пак на църква — изрече тя капризно — с такова главоболие!?

Мистър Бреф раболепно отвори вратата пред нея. След миг и двамата излязоха от къщи. Не зная дали някога съм чувствувала по-силно свещения си дълг да се намеся, отколкото в тази минута. Но какво можеше да се направи? Нищо, освен да се намеся при първия удобен случай по-късно през деня.

Когато се върнах от следобедната черковна служба, те току-що се бяха прибрали от разходка. Още щом ги погледнах, аз се убедих, че адвокатът беше успял да каже на Рейчъл това, което имаше да й казва. Никога по-рано не бях виждала Рейчъл тъй мълчалива, тъй замислена. Никога по-рано не бях виждала мистър Бреф да й оказва такова внимание, да я гледа тъй предано и с толкова подчертано уважение. Той съобщи (може би си беше измислил това), че бил поканен на вечеря; раздели се с нас с намерението да се върне в Лондон с първия сутрешен влак.

— Стоите ли твърдо на взетото си решение? — попита той Рейчъл на тръгване.

— Да — отговори тя. И те се сбогуваха.

Щом той се скри от погледите ни, Рейчъл се прибра в стаята си. Тя не слезе на вечеря. Нейната камериерка (същата особа с панделки на шапката) дойде да ни каже, че господарката й пак има главоболие. Аз изтичах горе и започнах да й предлагам услугите си през затворената врата. Но вратата беше заключена и си остана заключена. Колко препятствия ми предстоеше да преодолея тук! Почувствувах нов прилив на сили и въодушевления при вида на тази заключена врата.

Когато на другата сутрин й носеха чаша чай, аз влязох при Рейчъл след слугинята. Седнах до леглото и й казах няколко задушевни думи. Тя ме слушаше с разсеяна вежливост. Забелязах ценните брошури на моята благочестива приятелка, струпани накуп върху масичката на ъгъла. Дали бе имала случай да ги разгледа? — попитах аз. Да, но те не бяха я заинтересували. Не би ли ми позволила да й прочета на глас няколко места, крайно интересни, които по всяка вероятност се бяха изплъзнали от нейното внимание? Не, не сега — имало други неща, за които тя трябвало да мисли. Давайки ми тези отговори, Рейчъл най-съсредоточено навиваше и развиваше дантелите на нощницата си. Необходимо беше да привлека вниманието й, като намекна за някои неща от светски характер, на които тя държеше.

— Знаете ли, миличка — рекох аз, — вчера ми дойде наум една странна мисъл относно мистър Бреф. И когато ви видях двамата с него след разходката, стори ми се, че той ви бе съобщил някаква неприятна вест.

Рейчъл отпусна пръсти от нощницата си и свирепо ме погледна.

— Напротив! Тази новина беше много интересна за мен и аз съм дълбоко благодарна на мистър Бреф, задето ми я съобщи.

— Да? — казах аз с лек интерес в гласа си.

Тя отново започна да прокарва пръсти по дантелите и с досада отвърна лице от мен. Аз се бях натъквала на подобно държане хиляди пъти при изпълнение на благородната си мисия. Това и сега ме подтикна да направя нов опит. В ревностното си усърдие да спася тази бедна душа аз се реших на голям риск и открито й намекнах за нейния годеж.

— Чули сте интересна новина? — повторих аз. — Вероятно, мила Рейчъл, тази новина се е отнасяла до мистър Годфри Ейблуайт?

Тя се приповдигна смъртно бледа и очевидно се канеше да ми отговори с предишната си необуздана дързост. Но се сдържа; отпусна отново глава на възглавницата, поразмисли за минутка и след това произнесе следните забележителни думи:

— Аз никога няма да се омъжа за мистър Годфри Ейблуайт!

Сега дойде моят ред да подскоча от изненада.

— Какво искате да кажете? — възкликнах аз. — Тази женитба се смята от всичките ви роднини за свършен факт…

— Мистър Годфри Ейблуайт се очаква да дойде тук днес — каза тя троснато. — Почакайте, докато дойде, и ще видите!

— Но, мила Рейчъл…

Тя позвъни със звънеца, който висеше над главата й. Появи се особата с панделки на шапката.

— Пенелопа, пригответе ваната!

Трябва да кажа, че Рейчъл имаше право. При тогавашното ми душевно състояние тя бе налучкала единствения възможен начин, за да се отърве от мен.

За всеки непосветен в божието дело човек моето отношение към Рейчъл би изглеждало пълно с непреодолими трудности. Аз бях разчитала да я поведа към по-висши интереси, като я посъветвам сериозно по въпроса за нейната женитба. А ето че сега, ако можеше да й се вярва, такава женитба изобщо нямаше да има. Но, о, мили мои приятели! Един християнин и една християнка с опитност като моята гледат на нещата много по-широко. Да предположим, че Рейчъл наистина провали брака, на който Ейблуайтови — както бащата, така и синът — разчитат със сигурност, — какво ще излезе от това? То би могло да свърши, ако тя продължава да упорствува, само по един начин: с остри нападки и от двете страни. И какво ще стане тогава с Рейчъл, когато бурната разпра завърши? Тя ще изпадне в здравословна душевна депресия! Нейната гордост, нейната упоритост — всичко ще бъде изтощено от решителната съпротива, която тя ще трябва да окаже при дадените обстоятелства. Тя ще се обърне за съчувствие към най-близкия човек, който може да й предложи такова съчувствие. А този най-близък човек бях аз — преизпълнена с утеха, преизпълнена с подходящи и съживителни думи. Никога моята евангелистка дейност не ми е обещавала повече, отколкото сега.

Рейчъл слезе на закуска, но нищо не хапна и мълча почти през цялото време. След закуска безцелно скита от стая в стая, сетне изведнъж се опомни и отвори пианото. Музиката, която си избра да свири, беше непристойна, нечестива, взета от тия постановки на сцената, за които — щом човек си помисли, и кръвта в жилите му замръзва. Аз тайно се осведомих за часа, в който се очаква да пристигне мистър Годфри, и се избавих от тая музика, като излязох от къщи.

Останала сама, аз се възползувах от случая да посетя двамата си местни приятели. Това беше неописуемо наслаждение — отново да се почувствувам заета със сериозни разговори със сериозни хора! Безкрайно ободрена и освежена, аз се отправих назад към къщи, за да не пропусна пристигането на очаквания гост. Влязох в столовата, всякога празна по това време на деня — и се намерих лице срещу лице с мистър Годфри Ейблуайт!

Той не направи никакъв опит да избяга. Напротив, пристъпи да ме посрещне най-енергично.

— Драга мис Клак, тъкмо вас чаках! Аз случайно се освободих по-рано от моите лондонски задължения и ето че пристигнах преди определеното време.

В неговото обяснение не се чувствуваше ни най-малкото смущение, макар че това беше нашата първа среща след сцената на Монтегю скуеър. Наистина мистър Годфри не знаеше, че аз бях свидетелка на тази сцена. Но, от друга страна, той знаеше, че членовете на Дамския опекунски комитет, както и приятелите ми от другите благотворителни дружества може да са ме осведомили за неговото безсрамно пренебрегване на дамите и бедните. И все пак ето го пред мен — с очарователния си глас и пленяваща усмивка!

— Видяхте ли се вече с Рейчъл? — попитах аз. Той кротко въздъхна и ми взе ръката. Разбира

се, аз незабавно щях да си отдръпна ръката, ако тонът на неговия отговор не бе ме поразил.

— Видях се с Рейчъл — каза той най-спокойно. — Вие знаете, скъпа приятелко, че тя беше сгодена за мен, нали? Но ето че сега внезапно е решила да ми върне годежа. Нейните размишления са я убедили, че за наше общо благо щяло да бъде по-добре, ако тя се откаже от обещанието си и ми даде възможност да направя друг, по-щастлив избор. Това е единствената причина, която тя изтъква, и единственият отговор, който може да ми даде.

— А какво направихте вие от ваша страна? — попитах аз. — Съгласихте ли се?

— Да — каза той с невъзмутимо спокойствие. — Съгласих се.

Неговото държане в този случай беше тъй непонятно, че аз стоях като вцепенена, докато ръката ми лежеше в неговата ръка. Да се взирате втренчено в когото и да било — е грубост, а в един джентълмен — неделикатно.

— Какво означава това? — казах аз като насън.

— Позволете ми да ви кажа — отвърна той — и елате да седнем!

Той ме поведе към креслото. Смътно си спомням, че беше много внимателен. Може би сложи ръката си около моя кръст — за да ме подкрепи, макар че не съм напълно сигурна в това. Аз бях съвсем безпомощна, а неговото държане с дамите е било винаги тъй сърдечно. Както и да е, ние седнахме. За това поне мога да гарантирам!

Седма глава

— Аз загубих красива невяста, прекрасно обществено положение и значителна зестра — започна мистър Годфри — и се примирих с това без борба. Каква може да бъде причината за такова едно необикновено поведение? Скъпа моя приятелко, причина няма.

— Причини няма? — повторих аз.

— Позволете ми, скъпа мис Клак, да направя едно сравнение с децата — продължи той. — Детето извършва редица странни постъпки. Вие оставате учудена и се опитвате да откриете причината. Милото бедно дете не може да ви обясни тази причина. Все едно да попитате тревата защо расте и птиците — защо пеят. И тъй, в дадения случай аз приличам на малкото дете, на тревата, на птиците. Не зная защо направих предложение на мис Вериндър. Не зная защо пренебрегнах моите мили дами по такъв долен начин. Не зная как съм могъл да се откажа от „Комитета за майчинско опекунство“. Вие казвате на детето: Защо си толкова лош? А малкото ангелче слага пръст в устата Си и не знае какво да отговори. Същото е и с мен, мис Клак! Аз не бих могъл да призная това пред никой друг. Но се чувствувам задължен да го призная пред вас.

Аз започнах да идвам на себе си. Предстоеше ми да вникна в известни нравствени проблеми. Подобни проблеми дълбоко ме Интересуват и мисля, че съм достатъчно способна да ги разрешавам.

— Вие сте най-добрият приятел, напрегнете разума си и ми помогнете — продължи мистър Годфри. — Кажете ми защо настъпва време, когато моите брачни планове започват да ми изглеждат като някакъв сън? Защо изведнъж започвам да си мисля, че моето истинско щастие се състои в това: да помагам на милите дами в изпълнение на скромни, полезни дела, да произнасям няколко убедителни слова, когато ме покани председателят? За какво ми е потрябвало обществено положение? Аз и без това го имам! За какво ми е зестра? Аз и без това мога да Си заплащам хляба и сиренето, малката си квартира и двата костюма в годината. За какво ми е мис Вериндър? Тя сама си призна пред мен (нека това си остане между нас, мила мис Клак), че обича друг и че би се омъжила за мен само за да забрави по-скоро този друг мъж. Каква ужасна перспектива! О, боже мой, каква ужасна перспектива! Ето за какво размишлявах, мис Клак, на път за Брайтън. Когато се намерих пред Рейчъл, аз се почувствувах като престъпник, очакващ своята присъда. Когато узнах, че тя също бе променила решението си и ми предложи да разтурим годежа, аз почувствувах (в това не може да има никакво съмнение) крайно голямо облекчение. Само преди един месец аз с възторг я притисках до гърдите си. А преди един час, когато узнах, че никога вече няма да я притискам до гърдите си, бях опиянен като от силно питие. Всичко това изглежда невъзможно… то като че ли не може да бъде истина. И все пак това са фактите — както имам честта да ви ги изложа сега, когато ние с вас седим на тия два стола. Аз загубих красива невяста, прекрасно обществено положение и значителен доход; и приех съдбата си без никаква борба. Можете ли да ми обясните всичко това, скъпа приятелко? Аз не мога — то е извън моите сили.

Неговата красива глава клюмна и той с отчаяние се отказа от разрешаването на нравствения проблем.

Бях дълбоко трогната. Случаят (ако мога да говоря като духовен лекар) ми стана ясен като ден. Всички ние от опит знаем, че хора с прекрасни възможности често падат до нивото на най-ограничените простосмъртни, които ги обкръжават. Не ще и съмнение, че целта на мъдрото Провидение се състои в това: да напомни на величията от този свят, че и те са смъртни и че Властникът, който им дава .това величие, може да им го отнеме. Сега, струва ми се, читателят лесно може да различи — в жалките постъпки на мистър Годфри, на които аз бях невидима свидетелка — едно от тия полезни унижения. Лесно може също така да се Открие желателното възвръщане на благородния му характер — в ужаса, с който той прогони мисълта за женитба с мис Рейчъл, както и в приятното усърдие, с което той изрази желанието си да се върне при своите дами и бедняци.

Аз му изложих своето мнение с прости и сестрински думи. Приятно беше да се види неговата радост. И докато говорех, той заприлича на човек, който излиза от тъмнината и навлиза в светлината. Когато го уверих, че Майчинският опекунски комитет с радост и любов ще го приеме пак, сърцето на нашия християнски герой преля от благодарност. Той поднасяше към устните си ту едната, ту другата ми ръка. Развълнувана до крайност от мисълта, че той ще се върне пак при нас, аз го оставих да прави, каквото си иска с моите ръце. Затворих очи. Попаднала в екстаза на духовна самозабрава, аз отпуснах глава на рамото му. Още една минутка и аз сигурно бих припаднала в неговата прегръдка, ако някакъв шум отвън не бе ме накарал да се опомня. Отвратително дрънкане на ножове и вилици се чу зад вратата — лакеят идваше да сложи масата за обед.

Мистър Годфри скочи на крака и погледна часовника над камината.

— Как лети времето, когато съм с вас! — възкликна той. — Ще изпусна влака…

Осмелих се да го попитам защо тъй много бърза да се завърне в Лондон. Неговият отговор ми припомни за семейните затруднения, които трябваше да бъдат уредени, и за семейните недоразумения, които тепърва щяха да настъпят.

— Получих писмо от баща ми — каза той. — Някаква работа го принуждава да дойде от Фризингхол в Лондон днес и той възнамерява да пристигне тук тази вечер или утре сутринта. Искам да му съобщя за това, което се случи между Рейчъл и мен. Той взима много присърце нашата женитба — ще си имаме големи неприятности. Страхувам се, че няма лесно да се примири с развалянето на годежа. Трябва да му попреча да идва тук, докато не се успокои. Скъпа приятелко, ние ще се срещнем пак!

С тия думи той побърза да си отиде. Аз също побързах да се кача горе, в стаята си — трябваше да се поуспокоя, докато дойде времето да се срещна с леля Ейблуайт и Рейчъл на обед.

На мене ми беше добре известно — нека се спра още малко на мистър Годфри, — че всеоскверняващото обществено мнение бе обвинило мистър Годфри, че тон си имал свои, лични съображения, за да освободи Рейчъл от нейната дадена дума при първия удобен случай, който тя му предложи. До ушите ми бе стигнал също и слухът, че неговото нетърпеливо желание да си възстанови уважението в моите очи било преписвано в известни среди на користното му намерение да се помири (чрез мен) с една почтена дама, членка на „Комитета за майчинско опекунство“ — обилно надарена с всички земни блага и моя възлюбена приятелка. Аз споменавам за тия отвратителни сплетни само за да обявя на всеослушание, че те никога не са оказвали ни най-малкото влияние върху моята душа. Подчинявайки се на дадените ми инструкции, аз изложих колебанията в моето мнение за християнския герой точно така, както ги намерих записани в дневника си. За свое оправдание позволете ми тук да прибавя, че веднъж спечелил отново моето уважение, този мой даровит приятел никога вече не го загуби.

Слязох в столовата на обед с голямо нетърпение да видя как развалянето на годежа бе подействувало на Рейчъл.

Стори ми се (трябва обаче да си призная, че аз не съм много веща в това отношение), че получената днес свобода я бе върнала към предишните мисли за другия мъж, когото тя обичаше; и че тя се сърдеше на себе си, задето не може да преодолее чувства, от които тайно се срамуваше. Кой беше този мъж? Аз се досещах, ала нямаше смисъл да губя време в разни догадки. Ако ми се удаде да я върна в лоното на бога, тя, разбира се, не ще има никакви тайни от мен. Тогава ще чуя всичко за този човек; ще чуя всичко за Лунния камък. И дори ако нямах по-висши цели, за да я изведа до висотата на духовния живот, само желанието да освободя душата й от тези греховни мисли би било достатъчно, за да ме насърчи да продължа мисълта си.

Следобед леля Ейблуайт направи разходката си в креело на колелца. Рейчъл я придружаваше.

— Как бих искала аз самата да бутам тази количка — избухна тя. — Как бих искала да мога да се изтощя тъй много, че да падна на земята от умора!

Нейното настроение, не се промени и привечер. Между ценните издания на моята приятелка аз намерих брошурата: „Житието, посланията и работата на мис Джейн-Ана Стампър“ — четиридесет и пето издание; в това съчинение имаше няколко места, напълно подходящи за сегашното състояние на Рейчъл. Но когато й предложих да ги прочете, тя ме остави и отиде при пианото. Колко малко познаваше тя сериозните хора, ако е могла да си помисли, че моето търпение тъй бързо се изчерпва! Аз задържах мис Стампър при себе си с непоколебима вяра в бъдещето.

Старият мистър Ейблуайт не се появи нея вечер. Но аз знаех какво значение този алчен светски човек отдава на брака на своя син с мис Вериндър и бях уверена, че (каквото и да предприеме мистър Годфри, за да го спре) ние ще го видим на другия ден. С неговата намеса по въпроса щеше да настъпи и бурята, на която разчитах, а така също и благотворното изтощение на съпротивителните сили на Рейчъл. Известно ми е, че старият мистър Ейблуайт се ползува (особено сред по-нискостоящите от него) с името на добродушен човек. И доколкото го познавам, той си заслужава тази слава, но само докато се слуша неговата воля — и нито минутка повече.

И действително на другия ден, както предвиждах, леля Ейблуайт, доколкото й позволяваше характерът, едва ли не остана учудена от внезапното появяване на нейния съпруг. Не прекарал още и една минутка в къщи, и ето след него се появи — този път за мое голямо учудване — едно неочаквано и объркано обстоятелство — в лицето на мистър Бреф.

Не помня дали някога присъствието на адвоката ми е било по-неприятно, отколкото в този момент. Той очевидно беше готов на всичко — за да запази мира в семейството!

— Каква приятна изненада, сър! — обърна се към него мистър Ейблуайт с измамническа вежливост. — Когато напуснах вашата кантора вчера, аз не очаквах, че ще имам честта да ви видя в Брайтън днес.

— След като вече си отидохте, аз поразмислих върху нашия разговор — отвърна мистър Бреф — и ми се стори, че може да се окажа полезен тук. Едва успях да хвана влака и не можах да открия в кой вагон се бяхте настанили.

Давайки това обяснение, той седна близо до Рейчъл. Аз скромно се настаних в ъгъла с мис Джейн-Ана Стампър на коленете си за всеки случай. Леля седна до прозореца; и както винаги спокойно си вееше с ветрилото. Мистър Ейблуайт застана насред стаята; голото му теме изглеждаше по-червено от обикновено, когато той по най-дружелюбен начин се обърна към своята племенница.

— Мила Рейчъл — каза той, — научих от Годфри нещо много странно. И дойдох да се осведомя по този въпрос. Вие си имате отделна гостна стая тук, нали? Моля, заведете ме там.

Рейчъл не се и помръдна. Дали се бе решила да доведе работите до избухване, или пък бе се подчинила на някакъв таен знак от страна на мистър Бреф — това не мога да кажа. Но тя отказа да изпълни молбата на стария мистър Ейблуайт и да го заведе в гостната си.

— Всичко, каквото имате да ми казвате — отговори тя, — можете да кажете и тук, в присъствието на моите роднини и (тя погледна към мистър Бреф) в присъствието на този стар приятел на майка ми.

— Както желаете, мила моя — каза любезно мистър Ейблуайт.

Той си взе стола и седна. Другите го гледаха в лицето — сякаш очакваха, че след седемдесетгодишен светски опит той ще говори само истината. Аз гледах голото му теме: тъй като бях забелязала при други подобни случаи, че настроението му често пъти се отразяваше именно там.

— Преди няколко седмици — продължи старият Джентълмен — моят син ме уведоми, че мис Вериндър му дала дума да се омъжи за него. Възможно ли е, Рейчъл, той да не ви е разбрал добре или пък да си е пофантазирал.

— Съвсем не — отговори тя. — Аз му дадох дума, че ще се омъжа за него.

— Много откровен отговор — каза мистър Ейблуайт — и напълно удовлетворителен, мила моя! Годфри значи не греши по отношение на това, което се е случило между вас преди няколко седмици. Тогава очевидно той греши по отношение на това, което се е случило вчера. Сега разбирам… Вие просто сте се поскарали — като двама влюбени — и моят смахнат син е взел това за сериозно. Ах, на моите години би трябвало да бъда по-съобразителен!

Греховната природа на нашата прамайка Ева се пробуди сега в Рейчъл и тя започна да се разгорещява.

— Нека се постараем да се разберем един друг, мистър Ейблуайт — каза тя. — Никакво скарване между вашия син и мен не е имало вчера. И ако той ви е казал, че аз го помолих да разтурим годежа и той се съгласи — тогава ви е казал истината!

Подобно на термометър, отбелязващ повишение на температурата, цветът на плешивото теме на мистър Ейблуайт показа, че той започва да се сърди. Лицето му изглеждаше по-любезно от всякога, но червената ивица в горния край на челото му стана още по-червена.

— Хайде, хайде, мила моя! — продума той с най-успокоителен тон. — Не бъдете тъй жестока към бедния Годфри! Очевидно Ви е казал нещо не на място. Той си е бил винаги тромав, още от дете, но намеренията му са добри, Рейчъл, намеренията му са добри!

— Мистър Ейблуайт, или аз съм се изразила неясно, или пък вие нарочно не искате да разберете. Въпросът между вашия син и мен е разрешен веднъж завинаги — ние си оставаме за цял живот братовчеди и нищо повече. Достатъчно ясно ли е това?

Тя произнесе тия думи с такъв тон, че дори и за стария Ейблуайт беше невъзможно да не я разбере. Термометърът му се дигна с още един градус, а гласът му, когато той отново заговори, престана да бъде глас, подобаващ на човек, известен със своето добродушие.

— Значи аз трябва да разбирам — каза той, — че между вас всичко е свършено?

— Точно така, мистър Ейблуайт.

— И трябва също така да разбирам, че инициативата за този разрив произхожда по начало от вас?

— Да, от мен. Но, както вече ви казах, със съгласието и одобрението на вашия син.

Термометърът се вдигна до пределната точка: червенината заля цялата глава.

— Моят син е просто един страхопъзльо! — изкрещя старият грешник. — Сега аз като баща — и не заради него — бих искал да зная, мис Вериндър, какви са вашите оплаквания от мистър Годфри Ейблуайт?

Тук за пръв път се намеси адвокатът Бреф.

— Вие не сте длъжна да отговорите на този въпрос — каза той на Рейчъл.

Старият Ейблуайт тутакси се нахвърли срещу него.

— Не забравяйте, сър — каза той, — че вие сте тук неканен гост! Вашата намеса би била много по-желателна и по-приятна, ако бяхте почакали да ви помолят за нея!

Мистър Бреф не обърна на това никакво внимание. Лустрото на любезност не изчезна от грешното му лице. Рейчъл му поблагодари за съвета, а след това се обърна към стария Ейблуайт, запазвайки такова спокойствие, което (взимайки под внимание възрастта и пола й) беше просто страшно да се наблюдава.

— Вашият син ми зададе съвсем същия въпрос — каза тя. — За него аз имах само един отговор; само един отговор имам и за вас. Предложих да се разделим, защото моите размишления ме убедиха, че за негово и мое благо ще бъде много по-добре да си взема назад набързо дадената дума и да го оставя свободен да си направи друг избор.

— Но какво е направил моят син? — настояваше мистър Ейблуайт. — Аз имам право да зная! Какво е направил моят син?

Рейчъл не по-малко упорито държеше на своето.

— Вие си получихте единственото обяснение, което аз смятам за необходимо да дам на него или на вас — отговори тя.

— Казано на прост език, мис Рейчъл, вие смятате за редно да си играете като някоя кокетка с чувствата на моя син?

Рейчъл помълча. Седнала зад нея, аз чух как тя въздъхна. Мистър Бреф взе ръката й и лекичко я стисна. След като се съвзе, тя отговори на мистър Ейблуайт все тъй смело, както и преди.

— Моето поведение даде повод за още по-погрешни и неприятни тълкувания — каза тя — и аз ги понесох търпеливо. Мина онова време, когато вие бихте могли да ме оскърбите, наричайки ме лекомислена кокетка…

Тя говореше с такава горчивина в гласа си, което ме накара да предположа, че в нейния ум бе влязла мисълта за скандалната история с Лунния камък.

— Аз нямам повече какво да казвам — добави уморено тя, сякаш говореше на себе си, и се загледа навън през близкия прозорец.

Мистър Ейблуайт скочи на крака и тъй силно блъсна стола си, че той се преобърна и падна на пода.

— А пък аз имам какво да кажа! — обяви той, като тресна с длан по масата. — Ще кажа, че ако моят син не чувствува това като обида, аз го чувствувам!

Рейчъл потръпна и го загледа с внезапно учудване.

— Обида? — повтори тя. — Какво искате да кажете с това?

— Обида! — повтори мистър Ейблуайт. — Аз зная по какви причини, мис Вериндър, вие нарушавате обещанието, дадено на моя син. Зная това тъй добре, като да сте го признали вие самата. Вашата проклета семейна гордост оскърбява, обижда Годфри, така както обиди, оскърби и мене, когато се ожених за вашата леля. Нейните роднини, нейните просяшки роднини, й показаха гърба си за това, че се е омъжила за един честен човек, който само с помощта на собствените си ръце се бе издигнал в обществото и натрупал цяло състояние. Аз нямах прадеди. Аз не бях потомък на разни главорези и мошеници, живели с кражби и убийства. Аз не можех да посоча времето, когато Ейблуайтови не са имали риза на гърба си и когато не са умеели да си подпишат името. Ха-ха! Аз не бях достатъчно добър за Хърнкаслови, когато се ожених. А ето че сега и моят син не е достатъчно добър за вас! Аз отдавна подозирах това. Във вашите жили тече и говори кръвта на Хърнкаслови, мила моя! Аз отдавна подозирах това!

— Твърде недостойно подозрение… — забеляза мистър Бреф. — Учудвам се, че имате смелостта да го изкажете.

Преди мистър Ейблуайт да успее да намери думи, за да отговори, Рейчъл се обади с глас, изпълнен с най-оскърбително презрение.

— Наистина не си струва да се обръща внимание на всичко това — каза тя на адвоката. — Ако той може да мисли така, нека го оставим да си мисли, каквото ще.

Червеното лице на мистър Ейблуайт сега стана синьо. Той едва си поемаше дъх. Гледаше ту към Рейчъл, ту към мистър Бреф с такъв изблик на ярост, сякаш не знаеше кого да нападне най-напред. Жена му, която досега най-безучастно си вееше с ветрилото, се поизплаши и се опита — съвсем безрезултатно — да го успокои. По време на целия този мъчителен разговор неведнъж ме обхващаше желанието да се намеся и да кажа няколко проникновени думи, но аз се бях въздържала от страх пред възможните последствия — страх, недостоен за една християнка и англичанка, която се стреми не към това, което е само благоразумно, а към това, което е нравствено и справедливо. Виждайки докъде стигнаха работите, аз станах, абстрахирайки се от всякакви съображения за благоприличие. Ако бях се спряла да разглеждам собствените си, смирено намислени доводи, може би щях да се разколебая. Но печалният семеен разрив, на който бях свидетелка, беше по най-чуден и прекрасен начин предвиден в кореспонденцията на мис Джейн-Ана Стампър — писмо хиляда и първо — на тема: „Семейният мир“. Аз излязох от скромния си ъгъл и разтворих ценната книжка.

— Любезни мистър Ейблуайт — казах аз, — само една дума!

Когато станах и привлякох към себе си вниманието на цялата компания, забелязах, че мистър Ейблуайт се канеше да ме нагруби. Моите сестринскн думи обаче го спряха. Той се втренчи в мен с някакво езическо изумление.

— Позволете ми — продължих аз — като искрена доброжелателка и като жена, отдавна привикнала да пробужда, да убеждава, да подготвя, да просвещава и подкрепя другите, — позволете ми тази най-простителна волност, волността да успокоя вашите души.

Старият грешник започна да идва на себе си; той беше готов да избухне в ярост и би избухнал, ако на мое място се намираше някой друг. Но моят глас (обикновено кротък и тих) притежава и високи нотки за важни случаи в живота. В дадения случай аз изпитвах неотстъпното призвание да говоря с най-висок глас. Поднесох към него моята скъпоценна книжка и почуках с пръст върху отворената страница.

— Това не са мои думи! — възкликнах аз в порив на пламенно усърдие. — О, не предполагайте, че аз изисквам вашето внимание към моите смирени слова! Манна в пустинята, мистър Ейблуайт! Роса по изсъхналата земя! Думи на утеха, думи на благоразумие, думи на любов — блажени, блажени, блажени думи на мис Джейн-Ана Стампър!…

Тук се спрях, защото не ми достигаше дъх. Преди да успея да се съвзема, това чудовище в човешки образ бясно закрещя:

— Мис Джейн-Ана Стампър може да върви по… Не мога да напиша ужасната дума, заменена тук от многоточие. Изкрещях, когато тя се отрони от неговите устни. Втурнах се към чантата си, оставена на страничната маса; изтърсих от нея всичките си брошури: избрах една беседа върху нечестивите ругателства под заглавие „Млъкнете, в името на бога!“ и му я подадох с израз на отчаяна молба. Той я скъса и я запокити към мен над масата. Всички скочиха на крака в уплаха, незнаейки какво ще се случи по-нататък. Аз тутакси седнах отново в ъгъла си. Някога се случило така, почти при същите обстоятелства, че хванали мис Джейн-Ана Стампър за раменете и я изтласкали навън от стаята. Вдъхновена от нейната смелост, аз очаквах да се повтори същото мъченичество и с мен.

Но не, това не се случи. Сега бе дошъл ред на жена му и старият Ейблуайт се обърна към нея:

— Кой, кой, кой — запъваше се той гневно — е поканил тук тая нахална фанатичка? Вие ли?

Преди леля Ейблуайт да успее да продума, Рейчъл отговори вместо нея:

— Мис Клак е моя гостенка!

Тия думи оказаха особено въздействие на мистър Ейблуайт. Те изведнъж го превърнаха от човек, страшно ядосан, в човек, обхванат от ледено презрение. На всички стана ясно, че Рейчъл бе казала нещо — колкото кратък и прям да беше нейният отговор, — което най-после му позволи да вземе връх над нея.

— О, така ли?! — каза той. — Мис Клак значи е ваша гостенка в моята къща?

Ето че сега пък Рейчъл загуби търпение; лицето й настръхна, очите гневно засвяткаха. Тя се обърна към адвоката и като посочи мистър Ейблуайт, надменно попита:

— Какво иска да каже с това?

Мистър Бреф се намеси за трети път.

— Вие, изглежда, забравяте — обърна се той към мистър Ейблуайт, — че наехте тази къща за мис Вериндър като неин настойник…

— Почакайте, не бързайте толкова! — прекъсна го мистър Ейблуайт. — Остава ми да кажа още една последна дума и аз отдавна щях да я кажа, ако тази тук… — той погледна към мен, чудейки се с какво гнусно име да ме нарече — ако тази необуздана стара мома не беше ни прекъснала. Позволете ми да ви уведомя, сър, че ако моят син не е достатъчно добър за съпруг на мис Вериндър, то аз не мисля, че неговият баща е достатъчно добър да й бъде настойник. Моля да си вземете бележка, че се отказвам от опекунството, възложено ми от завещанието на лейди Вериндър. Казано на юридически език, аз си давам оставката като опекун. Тази къща беше наета на мое име. Аз поемам цялата отговорност за това върху себе си. Това е моя къща. Аз мога да я задържа или да я дам под наем — според желанието си. Не искам да карам мис Вериндър да бърза… Напротив, моля я да отпрати своята гостенка и да си събере багажа, когато на нея й бъде удобно.

Той се поклони и напусна стаята. Ето по какъв начин мистър Ейблуайт си отмъсти за това, дето Рейчъл не пожела да се омъжи за неговия син!

Щом вратата зад него се затвори, леля Ейблуайт показа необикновен прилив на енергия — нещо, което ни накара всички да млъкнем. В нея се намериха достатъчно сили да прекоси стаята!

— Мила моя — каза тя, като хвана Рейчъл за ръката, — аз бих се срамувала от мъжа си, ако не знаех, че с тебе говореше неговият гняв, а не самият той. Вие, вие… — продължи леля Ейблуайт, обръщайки се към моя ъгъл с нов пристъп на енергия, този път изразена в гласа, а не в краката й — вие сте тази пакостница, която го разяри. Надявам се, че никога вече няма да ви видя — нито вас, нито вашите брошури! — Тя се върна при Рейчъл и я целуна. — Искам прошка от теб, душичке, от името на моя съпруг. С какво бих могла да ти бъда полезна?

Винаги своенравна във всичко, капризна и безразсъдна във всичките си постъпки, Рейчъл неочаквано се размекна, обля се в сълзи при тия най-обикновени думи и на свой ред мълчаливо целуна леля.

— Ако ми позволите да отговоря вместо мис Вериндър — каза мистър Бреф, — аз бих ви помолил, мисис Ейблуайт, да изпратите тук Пенелопа с шапката и шала на нейната господарка. Оставете ни насаме десетина минути — добави той тихичко — и разчитайте на мен да уредя всичко, както трябва — за ваше и на Рейчъл удоволствие.

Доверието, което това семейство изпитваше към адвоката, беше просто изумително. Без да продума повече, леля Ейблуайт излезе от стаята.

— Ах! — каза мистър Бреф, гледайки след нея. — Кръвта на Хърнкаслови си има и своите лоши страни, с това съм съгласен. Но все пак в благородния произход има нещо!…

Направил тая чисто светска забележка, той се вторачи към моя ъгъл, сякаш очакваше да си отида. Но моето съчувствие към Рейчъл, несравнимо по-голямо от неговото, ме бе приковало към стола. Мистър Бреф и сега се отказа от надеждата да ми види гърба, както се бе отказал някога на Монтегю скуеър. Той отведе Рейчъл към един стол до прозореца и заговори там с нея.

— Мила моя мис Рейчъл — каза той, — поведението на мистър Ейблуайт, естествено, ви оскърби и изненада едновременно. Ако би си струвало трудът да се спори с такъв човек, ние скоро бихме му доказали, че той не може да постъпва, както на него му скимне! Ала това не си заслужава. Вие бяхте абсолютно права, когато казахте, че на него не трябва да му се обръща внимание.

Той млъкна и погледна към моя ъгъл. Аз седях съвсем неподвижно, с брошурите под мишница и с мис Джейн-Ана Стампър на коленете.

— Вие знаете — обърна се той отново към Рейчъл, — че вашата майка имаше една прекрасна черта — винаги виждаше в обкръжаващите я хора само най-хубавите страни и никога не забелязваше лошите. Тя назначи за ваш опекун своя зет, защото вярваше в него и защото мислеше, че това ще зарадва нейната сестра. Лично на мен мистър Ейблуайт никога не ми е харесвал и затова убедих вашата майка да включи в завещанието една точка, според която изпълнителите на нейното завещание в някои случаи имат право да се съветват с мен по въпроса за назначаването на нов настойник. Подобен случай се представи днес. И на мен ми е приятно да свърша с тия сухи делови подробности, като ви предам поръчението на моята жена. Ще направите ли тази чест на мисис Бреф да й погостувате? И ще се съгласите ли да останете в моя дом като член на семейството ми, докато ние, умните хора, се посъветваме и решим какво да правим по-нататък?

При тия думи аз станах с намерение да се намеся. Мистър Бреф беше направил точно това, което аз се страхувах, че ще направи, когато той помоли мисис Ейблуайт да изпрати шапката и шала на Рейчъл.

Преди да мога да кажа и една думичка, Рейчъл вече бе приела неговата покана с най-гореща благодарност. Ако оставех да бъде изпълнено това разпореждане, ако тя веднъж прескочи прага и влезе в дома на мистър Бреф — тогава сбогом на най-скъпата ми надежда — надеждата да върна тази загубена овца в божието стадо!

— Спрете! — извиках аз. — Спрете! Вие трябва да ме изслушате! Мистър Бреф, вие не сте й роднина, аз съм нейна роднина. Аз я каня… аз умолявам изпълнителите на завещанието да назначат мен за нейна настойница! Рейчъл, миличка Рейчъл, аз ви предлагам моя скромен дом! Елате в Лондон със следващия влак, душичке, и споделете с мен всичко, което имам!

Мистър Бреф не каза нищо. Рейчъл ме погледна с жестоко учудване, което тя дори и не се опита да скрие.

— Вие сте много любезна, Друзила — отвърна тя. — И аз се надявам да ви посетя, когато ми се случи да бъда в Лондон. Но вече приех поканата на мистър Бреф и мисля, че ще бъда много по-добре, ако засега остана под неговите грижи.

— О, не говорете така! — помолих я аз. — Не мога да се разделя с вас, Рейчъл, не мога да се разделя с вас!

Опитах се да я прегърна, но тя се отдръпна. Моят плам не беше преминал в нея, а само я бе уплашил.

— Наистина, колко сте развълнувана! — каза тя. — Аз не виждам никакви причини за това…

— И аз също — произнесе мистър Бреф.

Тяхното коравосърдечие, тяхното отвратително светско коравосърдечие ме възмути.

— О, Рейчъл, Рейчъл! — избухнах аз. — Нима още не сте забелязали, че от все сърце се стремя да ви направя християнка? Нима никакъв вътрешен глас не ви е казал, че аз се мъча да направя от вас това, което се опитвах да направя за вашата мила майка, докато смъртта не я изтръгна от ръцете ми?

Рейчъл се приближи към мен и някак странно ме загледа.

— Не разбирам намека ви за моята майка — каза тя. — Бъдете така добра, мис Клак, да се обясните.

Преди да успея да и отговоря, мистър Бреф пристъпи напред и предложи на Рейчъл ръка, за да я изведе от стаята.

— По-добре е да не продължавате този разговор, мила моя — каза той. — По-добре е мис Клак нищо да не обяснява.

Дори и ако бях пън или камък, подобно вмешателство пак би ме накарало да кажа истината. Аз с негодувание отстраних мистър Бреф и най-тържествено, с подобаващи за случая думи й изложих християнското учение за страшното бедствие, което очаква непокаялия се след неговата смърт.

Рейчъл се отдръпна от мен — червя се, като пиша за това — с вик на ужас.

— Да се махаме оттук! — каза тя на мистър Бреф. — Да вървим, за бога, преди тая жена да каже нещо повече! О, спомняте си за невинния, полезен, прекрасен живот на бедната ми майка. Вие бяхте на погребението, мистър Бреф; вие видяхте как бедните хорица плачеха над нейния гроб, загубили най-добрата си приятелка. А тази тук негодница се опитва да събуди в мен съмнението, че моята майка, която беше ангел на земята, не е ангел и на небето! Престанете да говорите за това! Да вървим! Аз просто се задушавам при мисълта, че дишам същия въздух с нея! Ужасява ме обстоятелството, че се намираме в една и съща стая с нея!

Глуха за всички по-нататъшни увещания, тя побягна към вратата. В тази минута дойде и камериерката й с шапката и шала. Рейчъл ги нахлузи, както можа.

— Опаковай нещата ми — каза тя — и ги отнеси в дома на мистър Бреф!

Опитах да се приближа до нея; бях огорчена и натъжена, но — излишно е да казвам това — не се чувствувах обидена. Исках само да й кажа: „Дано вашето кораво сърце се смекчи! Аз наистина ви прощавам!“ Но тя спусна воала си, издърпа от ръката ми крайчеца на своя шал и като изтича през стаята, тръшна вратата под носа ми. Понесох и това оскърбление с присъщата ми твърдост. Спомням си за това с обичайното си търпение, привикнала да се поставям над всяка обида, над всяко оскърбление.

Преди да си излезе, мистър Бреф ми подхвърли една подигравка вместо сбогом.

— По-добре е да не се обяснявате, мис Клак! — каза той, поклони се и напусна стаята.

След това към мен се обърна особата с панделки на шапката.

— Лесно е да се отгатне кой ги накара да се изпокарат всичките — рече тя. — Аз съм само една бедна прислужница, но трябва да ви кажа, че просто ме е срам за вас.

Тя също излезе и тръшна вратата след себе си.

Аз останах сама. Поругана и изоставена от всички, аз останах сама в стаята.

Има ли нещо повече да се прибави към това ясно положение на фактите, към този вълнуващ образ на една християнка, преследвана от хората? Не! Моят дневник ми припомня, че с това се свършва още една от многото разнообразни глави на моя живот. Оттогава аз никога не видях Рейчъл Вериндър. Аз й простих, когато тя ме обиди и оскърби. Аз се молих за нея през следващите дни. И когато умра като завършек на моето отвръщане с добро на злото, — тя ще получи „Животът, писмата и дейността“ на мис Джейн-Ана Стампър, оставени й като наследство в моето завещание.