Уилки Колинс
Лунният камък (30)

Четвърта глава

Церемонията по подписването на завещанието се оказа много по-кратка, отколкото очаквах. Според мен, всичко бе извършено с непривична бързина. Изпратиха за Самюел, лакея, който трябваше да стане вторият свидетел, и тутакси подадоха перото на леля ми. Аз изпитвах силното желание да кажа няколко подходящи за този тържествен случай думи, но държането на мистър Бреф ме убеди, че ще бъде по-благоразумно да се въздържам, докато той се намира в стаята. Едва ли изтекоха и две минути, и всичко беше свършено; Самюел (лишен от благотворното влияние на това, което можех да кажа) се върна отново долу.

Мистър Бреф прибра завещанието и погледна към мен; той сякаш се питаше дали не възнамерявах да го оставя насаме с леля ми. Но аз трябваше да изпълня благородната си мисия и пътната ми чанта със скъпоценната литература лежеше на колената ми. Адвокатът по-лесно би могъл да премести със своя поглед катедралата Свети Павел, отколкото да ме помръдне. Той имаше една добра черта, която се дължи без съмнение на светското му възпитание и която аз нямам желанието да отричам: той бързо схващаше всичко. Изглежда, че аз му направих почти същото впечатление, каквото бях направила и на файтонджията. Той също така промърмори някакви нечестиви думи и бързо-бързо си отиде, оставяйки ме господарка на положението.

Щом оставахме сами, леля се поизлегна на дивана, а след това намекна с някакво объркване за своето завещание.

— Надявам се, че няма да се чувствувате пренебрегната, Друзила — каза тя, — Аз възнамерявам да ви предам вашето малко наследство лично, мила моя.

Ето го златния случай! Аз тутакси се възползувах от него. С други думи, аз тутакси отворих пътната си чанта и извадих брошурата, която лежеше отгоре. Тя се оказа едно от първите издания — само двадесет и петото — на прочутото анонимно съчинение (казват, че го е писала благочестивата мис Белоуз), озаглавено „Змията в семейството“. Целта на тази книжка — с която може би светският читател не е запознат — е да покаже как злият дух ни подстрекава към всички, наглед невинни постъпки в нашия всекидневен живот. Главите, най-подходящи за четене от жени, носят следните заглавия: „Сатаната в гребена“, „Сатаната зад огледалото“, „Сатаната под чайната масичка“, „Сатаната гледа през прозореца“ и тъй нататък.

— Подарете вашето внимание, мила лельо, на тази скъпоценна книжка. Това е най-хубавият подарък, който искам от вас.

С тия думи аз й подадох брошурата, отворена на най-забележителното място: „Сатана между възглавниците на дивана“.

Бедната лейди Вериндър (излегнала се лекомислено върху възглавниците на своя диван) погледна книжката и ми я върна, смутена повече отпреди.

— Страхувам се, Друзила — каза тя, — че ще трябва да почакам, докато ми стане по-добре, преди да мога да прочета тази книга. Лекарят…

Щом спомена името на лекаря, аз вече знаех какво ще последва. Много и много пъти досега в моята спасителна работа сред загиващите човешки същества ратниците на тази прословута безбожна професия — медицината, са се вмъквали между мен и моята мисия на милосърдие под жалкия предлог, че пациентите им имали нужда от спокойствие и че измежду тревожните влияния на всички фактори най-страшно било влиянието на мис Клак и нейните книжки. Същият този сляп материализъм (действуващ най-коварно зад гърба ми) искаше сега да ме ограби от едничкото право на собственост, което моята бедност можеше да предявява — правото на духовна собственост по отношение на загиващата ми леля.

— Лекарят ми каза — продължи заблудената моя родственица, — че днес не съм много добре. Той ми забрани да приемам непознати лица; и нареди — ако искам да чета, то това да бъде само нещо много леко и забавно. „Не правете нищо, лейди Вериндър, което може да ви разтревожи и да ускори пулса ви!“ — това бяха последните му думи, Друзила, преди да си отиде.

Не ми оставаше нищо друго, освен да отстъпя — но само за една минута. Всяко открито настояване, че моята работа е много по-важна от работата на лекаря, би накарало същият този лекар да въздействува върху човешката слабост на своята пациентка, като я заплаши, че ще престане да я лекува. За щастие има много начини за посяване на доброто семе и малцина са хората, които познават тия пътища по-добре от мен.

— Вие може би ще се почувствувате по-добре, мила, след час или два — рекох аз. — Или пък може да се събудите утре сутринта с чувството, че нещо ви липсва, и тогава тази непретенциозна книжка би могла да ви го достави. Ще ми позволите ли да оставя книжката тук, лельо? Лекарят едва ли би могъл да каже нещо против това.

Аз пъхнах книжката под възглавницата на дивана, близо до носната й кърпа и до шишенцето с амоняк. Всякога, когато протегне ръка да вземе едното или другото, тя ще докосне и книгата и, кой знае, рано или късно книгата на свой ред може да докосне и нея. След като се разпоредих по този начин, аз сметнах за благоразумно да си отида.

— Оставям ви да си починете, скъпа лельо! Утре ще дойда пак.

Казвайки това, аз случайно погледнах към прозореца. Там беше пълно с цветя — в кутии и в саксии. Лейди Вериндър обичаше до безумие тези тленни съкровища и имаше навика да става от време на време, да отива при тях, да им се любува и да ги мирише. Нова мисъл ми влезе в главата.

— О, мога ли да си откъсна едно цвете? — рекох аз и без да събуждам подозрение, тръгнах към прозореца.

Но вместо да си откъсна цветя, аз прибавих към тях още едно във вид на друга книжка, която оставих като сюрприз на леля между гераниите и розите. И ето че последва щастливата мисъл: „Защо не направя това нещо за нея, бедната, във всяка друга стая, където тя влиза?“ Незабавно се сбогувах с леля и минавайки през хола, влязох в библиотеката, Самюел дойде горе, за да ме изпрати, но предполагайки, че вече съм си отишла, отново си слезе долу. На масата в библиотеката забелязах две от „забавните книги“, препоръчани от нечестивия лекар. Аз тутакси ги покрих с две от моите скъпоценни издания — за да не се виждат. В столовата видях клетката с любимото канарче на леля. Тя имаше навика да храни птичката. На масичката под клетката бяха разсипани семена. Оставих една книжка между семената. В приемния салон открих още по-сгоден случай да изпразня пътната си чанта. Любимите музикални пиеси на леля бяха на пианото. Пъхнах още две книжки между нотите. Друга книжка сложих в малката гостна, под недовършеното ръкоделие на лейди Вериндър. Отделена от малката гостна със завеса, а не с врата, се намираше една друга стаичка. Там, върху камината, лежеше старомодното ветрило на леля ми. Аз разтворих деветата си книжка на твърде полезно място и сложих там ветрилото вместо лентичка. Тогава изникна въпросът: дали не трябва да се кача по-горе и да се добера до спалните, рискувайки без съмнение да бъда заварена и оскърбена, ако особата с панделки на шапката се намира по това време на етажа? Но какво от това? Не е истински християнин този, който се страхува от оскърбления. Аз се качих горе, готова да посрещна всичко. Наоколо беше тихо и пусто — изглежда, че прислугата закусваше. Първата стая беше спалнята на леля. На стената срещу леглото висеше миниатюрният портрет на милия ми, починал вуйчо, сър Джон. Той сякаш ми се усмихваше, сякаш ми казваше: „Друзила, сложи тук една книжка!“ От двете страни на леглото имаше масички. Леля ми страдаше от безсъние и през нощта на нея й бяха нужни (или тя си мислеше, че й бяха нужни) най-различни неща. Аз сложих една книжка до кибритената кутия върху едната масичка и втора книжка до кутията с шоколадови дражета върху другата. Дали щеше да й потрябва огън, или пък шоколадово драже — скъпоценната книжка щеше да попадне под ръката на леля ми и да й каже с мълчаливо красноречие: „Вземи ме! Вземи ме и ме опитай!“ Оставаше ми само още една книжка и само още една стая, в която не бях влизала — банята. Аз надзърнах в нея; и свещеният вътрешен глас, който никога не ме мами, ми прошепна: „Ти си сложила книжки навсякъде, Друзила, сложи сега и в банята, и твоята мисия ще бъде завършена.“ Хвърлен на стола забелязах някакъв пеньоар. На него имаше джоб и в този джоб аз мушнах последната си книжка. Би ли могло да се изкаже с думи сладостното чувство на изпълнен дълг, което ме обхвана, когато напуснах къщата, незабелязана от никого, и се намерих на улицата с празна чанта в ръка? О, мои светски приятели, преследващи сянката на Удоволствието из греховните лабиринти на Разгулността, колко лесно ще познаете щастието, ако само бъдете добри!

Когато се прибрах у дома нея вечер и си помислих за истинските богатства, които бях разпръснала с щедра ръка из цялата къща на бедната ми леля — аз се почувствувах тъй свободна от всякакви грижи, като че бях станала отново малко дете. Тъй леко ми беше на душата, че изпях един куплет от Вечерния химн. Тъй леко на сърцето, че заспах още преди да довърша втория куплет. Също като дете, като малко дете!

Така прекарах тази блажена нощ. И когато се събудих на следната сутрин — о, колко млада се почувствувах! Аз бих могла да прибавя: колко млада изглеждах, ако бях способна да говоря за тленното си тяло. Но аз не съм способна на това — и не прибавям нищо.

Когато наближи обед — подтикната не от някакви човешки интереси, а за да видя милата си леля, — аз си сложих шапката, за да се отправя към Монтегю скуеър. Току-що се бях приготвила и ето че прислужницата в квартирата, където живеех тогава, надникна през вратата и каза:

— Дошъл е човек от лейди Вериндър за мис Клак.

Аз заемах долния етаж по време на моето пребиваване в Лондон. Предната стая ми служеше за гостна: много малка, ниска и оскъдно мебелирана, но затова пък колко спретната! Погледнах в коридора да видя кой от слугите на лейди Вериндър бе попитал за мен. Беше младият лакей Самюел — вежлив, със свежо, интелигентно лице и с учтиви маниери. Аз винаги бях изпитвала духовен интерес към Самюел и желание да му кажа няколко поучителни слова. Сега го поканих в гостната си.

Той влезе с голям пакет под мишница. Сложи го на масата така, сякаш се боеше от него.

— Моята господарка ви поздравява, мис, и каза, че тук ще намерите писмо…

Изпълнил поръчението си, вежливият младолик лакей ме учуди: той сякаш искаше тутакси да се обърне и да избяга.

Аз го задържах, за да му задам няколко любезни въпроса. Бих ли могла да видя леля, ако отида на Монтегю скуеър? Не, тя излязла на разходка с кола. Мис Рейчъл отишла с нея и мистър Ейблуайт също седнал при тях в каляската. Знаейки колко много милият мистър Годфри бе изоставил своите благотворителни задължения, аз намерих за странно такова едно губене на време. Спрях Самюел на вратата и му зададох още няколко любезни въпроса. Мис Рейчъл щяла да ходи на бал тази вечер, а мистър Ейблуайт се уговорил да бъде у тях на кафе и след това да я придружи. За утре сутринта бил обявен голям концерт и на Самюел било заръчано да запази няколко места, в това число и за мистър Ейблуайт.

— Страхувам се, че всички билети ще се продадат, мис — каза този невинен младеж, — ако не изтичам за тях незабавно!

Той избяга, още недовършил думите си, и аз отново останах сама с тревожни мисли в главата.

Същата тази вечер трябваше да се състои спешно заседание на „Комитета за майчинско опекунство“, свикано със специалната цел да получим съвет и помощ от мистър Годфри. И вместо да подкрепи нашия комитет, отрупан целият с купища панталони, които съвсем бяха изтощили нашата малка организация, той се бе наговорил да пие следобедното си кафе на Монтегю скуеър, а след това да отиде на бал! За другия ден беше уреден фестивал на „Дамското британско дружество за надзор върху неделните обожатели на слугините“. Вместо да присъствува на този фестивал и да бъде душата на това борещо се с големи трудности общество, той дал дума на разни суетни хора да отиде с тях на концерт! Аз се попитах: „Какво значи всичко това?“ Уви, това значеше, че нашият християнски герой ми се представи в съвършено нова светлина и в моите мисли се свърза с най-ужасните прегрешения на нашето време.

Да се върнем обаче към събитията на този ден. Останала сама в стаята, аз, естествено, насочих вниманието си към пакета, който очевидно бе хвърлил в такъв странен ужас румения млад лакей. Дали леля не беше ми изпратила обещаното наследство? И дали то нямаше да се окаже някоя износена дреха, изтъркано сребро, излязло от мода украшение или нещо от този род? Готова да приема всичко и да не се сърдя за нищо, аз отворих пакета. И какво видяха очите ми? Дванайсетте скъпоценни брошури, които снощи бях пръснала из цялата къща — всички ми се връщаха по поръчение на лекаря! И как да не се разтрепери младият Самюел, когато ми донесе пакета в стаята? Как можеше да не избяга, след като бе изпълнил такова жалко поръчение! Що се отнася до писмото на леля ми — тя просто ми съобщаваше, бедната, че не смеела да не се подчини на заповедите на лекаря.

Какво трябваше да се прави сега? С моето възпитание и моите принципи аз не изпитвах ни най-малкото съмнение по този въпрос.

Осланяйки се на своята съвест и действувайки в полза на своите ближни, истинската християнка никога не пада духом. Нито общественото мнение, нито влиянието на отделни лица не ни оказват никакво влияние, щом вече сме пристъпили към изпълнението на своята мисия.

В случая на моята заблудена леля формата, която трябваше да вземе набожната ми настойчивост, беше за мен съвсем ясна.

Подготовката на лейди Вериндър за вечния живот с помощта на духовните лица не се удаде поради нейното явно нежелание. Не се удаде и подготовката й с помощта на книги поради нечестивото упорство на лекаря. Така да бъде! Какво оставаше да се прави? Оставаше тя да се подготви чрез късички писма. С други думи, тъй като всички книжки бяха върнати, то някои избрани от тях места, преписани с различни почерци и оформени във вид на писма, адресирани до леля, трябваше да й бъдат изпратени по пощата, а също и да бъдат пръснати в дома й така, както бях сторила предишния ден с книжките. Като писма те няма да събудят подозрение; като писма — те ще бъдат отворени и може би прочетени. Някои от тях аз написах собственоръчно. „Мила лельо, мога ли да ви помоля да обърнете внимание на тия няколко реда?“ и прочие. „Мила лельо, като четях снощи, аз случайно попаднах на това място…“ и прочие. Други писма бяха написани вместо мен от моите неоценими сътруднички, сестрите от „Дружеството за майчинско опекунство“. „Милостива госпожо, простете за интереса, проявяван към вас от една истинска, макар и смирена приятелка…“ „Милостива госпожо, ще позволите ли на една сериозна жена да ви безпокои с няколко утешителни думи?“ По такъв един вежлив начин на нас ни се удаде да й поднесели наново всички ценни пасажи, и то в такава форма, в която не би могъл да се усъмни дори и най-проницателният от лекарите материалисти. Още преди да се сгъсти вечерният мрак, аз вече разполагах с дванадесет поучителни книжки. Незабавно се разпоредих шест от тях да й бъдат изпратени по пощата; останалите шест прибрах в джоба си, за да ги пръсна сама из къщата на другия ден.

Малко след два часа аз отново стъпих на благочестивото бойно поле, обръщайки се с любезни въпроси към Самюел, пред входа на дома на лейди Вериндър. Леля прекарала кошмарна нощ. Тя отново се намирала в стаята, където се подписах като свидетелка на нейното завещание, лежала на дивана и се опитвала да поспи.

Казах, че ще почакам в библиотеката с надеждата да я видя по-късно. В пламенното ми усърдие да разпръсна по-скоро писмата на мен и през ума не ми мина да разузная нещо за Рейчъл. В къщата беше тихо; минал беше и часът, когато трябваше да започне концертът. Уверена, че Рейчъл и нейната компания, търсещи удоволствия (включително — уви! — и мистър Годфри), са на концерта, аз с жар се посветих на доброто дело, докато времето и удобният случай се намираха все още на моя страна.

Сутрешната поща на леля — включително и шестте изпратени от мен писма — лежеше още неразпечатана на масата в библиотеката. Тя очевидно не се чувствуваше в състояние да се заеме с толкова много писма и може би щеше да се уплаши от големия им брой, ако влезеше по-късно в библиотеката. Затова аз оставих едно от другите шест писма отделно върху камината, за да привлече нейното любопитство с това, че не е при другите. Второ писмо нарочно хвърлих на пода в столовата. Първият слуга, който влезе тук след мен, ще си помисли, че леля ми го е изпуснала, и ще се постарае да й го предаде на ръка. Посяла по този начин семето на долния етаж, аз лекичко изтичах по стълбите към горния, за да пръсна своите благодеяния и там.

Влизайки в гостната, аз чух да се чука на входната врата откъм улицата — тихо и предпазливо. Преди да успея да се върна долу в библиотеката (където трябваше да чакам), енергичният млад лакей беше вече в хола и отваряше вратата. Аз не придадох на това голямо значение. Здравословното състояние на леля не позволяваше, общо взето, да се приемат гости. Но за мой ужас и учудване този, който бе почукал тъй тихо и предпазливо, се оказа изключение от общото правило. Гласът на Самюел (очевидно в отговор на въпроса, който аз не бях чула) произнесе твърде ясно:

— Моля, заповядайте горе, сър!

След минутка аз чух стъпки, мъжки стъпки, да се приближават нагоре по стълбите! Кой ли можеше да бъде този привилегирован гост? Заедно със задаването на този въпрос в ума ми се мярна и отговорът. Кой друг можеше да бъде, ако не лекарят?

Ако беше някой друг посетител, аз бих му позволила да ме завари в гостната. Нямаше да има нищо необикновено в това, че ми беше доскучало да чакам в библиотеката и се бях качила горе да променя обстановката. Ала самоуважението ми не ми позволяваше да се срещна с човека, който ме бе оскърбил, нареждайки да ми върнат книжките. Аз се промъкнах в съседната малка стая, която, както вече споменах, се намираше до гостната, и дръпнах завесата, която служеше вместо врата. Трябваше да почакам минутка-две, за да се случеше това, което обикновено се случва в подобни случаи; с други думи — докато заведат лекаря в стаята на неговата пациентка.

Но ето че изминаха две минути, дори и повече. Чувах как посетителят неспокойно се разхожда назад-напред. Чувах го също как си говореше сам на себе си. Стори ми се дори, че познах гласа му. Дали нещо не бях сбъркала? Лекарят ли беше това, или някой друг? Мистър Бреф например? Не, някакъв безпогрешен инстинкт ми подсказваше, че това не беше мистър Бреф. Но който и да беше, той продължаваше да разговаря със себе си. Аз едва-едва по-разтворих завесата и се ослушах.

Думите, които чувах, бяха: „Ще го сторя още днес!“ А гласът, който ги произнесе, принадлежеше на мистър Годфри Ейблуайт!