Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

VI. Тиферет

64

Ако сънуваш, че живееш в нов и непознат град, означава, че в скоро време ще умреш. И наистина, мъртвите живеят другаде, не се знае къде.

(Джероламо Кардано, „Книга за тълкуванията на сънищата“ / Gerolamo Cardano. Somniorum Synesiorum, Basel, Базел, 1562, 1, 58)

Ако Гевура е сефирата на злото и страха, то Тиферет е сефирата на красотата и хармонията. Тъй казваше Диоталеви: Тиферет е светлото съграждане, дървото на живота, удоволствието, пурпурният лик. Той е съюзът между Правилото и Свободата.

Тази година бе за нас годината на удоволствието, на тържествата над Великия вселенски текст, в който се възхвалява венчавката между Традицията и Електронната Машина. Създавахме и извличахме наслада от създаването. Тази година измислихме Плана.

Поне за мен, мога да кажа със сигурност, това беше щастлива година. Бременността на Лия се развиваше спокойно, печелех от „Гарамонд“ и от моята агенция достатъчно, че да не се притеснявам, запазих офиса си в старата фабрична сграда в крайния квартал, но преустроихме апартамента на Лия.

Чудесното приключение на металите вече беше в ръцете на печатарите и коректорите. Точно тогава господин Гарамонд бе споходен от гениална идея:

— Една илюстрирана история на магическите и херметическите науки. С материала, който ви носят диаболистите, със знанията, които натрупахте междувременно, със съветите на този невероятен човек Алие за една годинка ще успеете да подготвите такъв богато илюстриран том, голям формат, четиристотин страници, с такива цветни приложения, че да им се замаят главите. Ще подберете и от илюстрациите, които останаха от историята на металите.

— Не е възможно — възразих. — Материалът е съвсем различен. Как ще използувам снимката на един циклотрон?

— Как ще го използувате ли? Въображение, Казобон, въображение! Какво става в тези атомни машини, в тези мегатронни позитрони, или там както се наричат? Материята се разкашква, слагаш малко сирене и започват да изкачат кварки, черни дупки, центрофугиран уран и тям подобни! Практическо приложение на магията, Хермес и Алхермес — въобще вие трябва да намерите отговора. Вляво — гравюра на Парацелз, на Абракадабра с техните аламбици-каламбици на златен фон, вдясно — квазари, бъркачки за тежка вода, гравитационногалактическа антиматерия, въобще аз ли да ви го измислям? Да не смятате, че окултните тайни на материята са разкрити от магьосника, дето нищо не е разбирал и само се е опитвал да налучква? Разкривали са ги учените, които насила са ги изтръгвали със знанията си. Магичното е около нас, действувайте, накарайте читателя да заподозре ония, дето са на връх Паломар[257], че се занимават с окултна дейност…

За да ме стимулира, ми увеличи хонорара, и то доста чувствително. И аз се спуснах да търся миниатюри от „Liber solis“[258] на Трисмозин[259], от „Liber mutus“[260] на Псевдо-Лулий. Тъпчех се с пентакули, сефиротски стволове, декани, талисмани. Отключвах вратите на най-задънени зали в библиотеките, изнамерих десетки томове от онези антиквари, които навремето продаваха културната революция.

Движех се сред диаболистите с такава лекота, с каквато психиатърът посещава любимите си пациенти, убеден, че ветрецът в многовековния парк на частната му клиника е благотворен и за него. Малко по-късно сяда да пише книги за делириума, после книги в състояние на делириум. Не си дава сметка, че неговите болни са го заразили: вече живее със съзнанието, че е творец. Така се роди идеята за Плана.

Диоталеви се включи в играта, защото за него беше като молитва. Колкото до Якопо Белбо, аз бях убеден, че се забавлява не по-малко от мен. Едва сега разбирам, че не е изпитвал истинско удоволствие. Участвувал е, както някои хора си гризат ноктите.

Или по-скоро е играл, за да открие поне един от фалшивите адреси или онази сцена без рампа, за която говори във файла, озаглавен „Сън“. Теология заместителка на един Ангел, който никога нямаше да се яви.

име на файла: Сън

Не си спомням да съм сънувал едно в друго или да се случват в една и съща нощ, или поне да се редуват.

Търся една жена, една жена, която познавам, с която съм бил в близки отношения, дотолкова, че не мога да се примиря със загубата. Аз съм виновен, аз пожелах да изчезна. Струва ми се недопустимо, че съм пропуснал толкова време. Явно търся нея, дори тях, жената не е една, много са, всички изгубени по един и същи начин, поради моята немарливост. Обхванат съм от несигурност — и една би ми била достатъчна, защото зная, че съм загубил много, като съм ги загубил. Все не успявам да намеря, вече го нямам, не се решавам да отворя бележника си, където би трябвало да съм записал телефонния й номер, а ако най-сетне го отворя, не мога да го прочета, като че ли съм късоглед.

Зная къде е, или по-право не зная точно мястото, но зная какво е, ясен ми е споменът за едно стълбище, за коридор, за площадка. Не прекосявам града, за да намеря това място, повече съм обхванат от тревога, силна, остра, продължавам да разсъждавам върху причината, поради която съм си позволил, пожелал съм тази връзка да се прекъсне, като не съм отишъл на последната среща. Сигурен съм, че тя очаква да й се обадя. Само ако знаех как се казва, прекрасно знам коя е, но не мога да си спомня лицето й.

Понякога, когато постепенно излизам от съня, аз се бунтувам срещу него. Сети се, познаваш и си спомняш всичко и с всичко си приключил или въобще не си го започвал. Няма нищо, което да не знаеш къде е. Нищо.

Остава съмнението, че нещо си забравил, че си го мушнал между гънките на добрите пожелания, както се забравя банкнота или бележка с важно съдържание в някакъв джоб на панталона или в старо сако, и в определен момент си даваш сметка, че това е било най-важното нещо, решаващото, единственото.

За града представата ми е по-ясна. Това е Париж, аз се намирам на левия бряг, зная, че като премина реката, ще се озова на площад, който е може би площад Вож… Не, по-широк е, защото в дъното му се издига нещо, което прилича на Мадлената. Минавам през целия площад, завивам покрай катедралата и намирам една улица (на ъгъла има антикварен магазин), която прави чупка вдясно и се разклонява на множество улички, и вече очевидно се намирам в готическия квартал на Барселона. Оттам може да се излезе на един много широк и силно осветен булевард и именно по този път, спомням си го с ейдетична яснота, вдясно, в края на една задънена уличка се намира Театърът.

Не ми е ясно какво точно става на това вълшебно място, но е сигурно, че е нещо твърде съмнително, от рода на стриптийз (затова не смея да искам уточнения), важното е, че не желая да се върна там, че съм изпитал възбуда. Но напразно, към Чатъм Роуд[261] улиците се объркват.

Събуждам се с неприятното чувство за неосъществената среща. Не успявам да се примиря с това, че не зная какво съм изгубил.

Понякога се озовавам в голяма селска къща. Много е обширна, но зная, че съществува и друго крило, а не мога да стигна до него, сякаш връзките са зазидани. А в другото крило има множество стаи, някога съм ги виждал, не е възможно да съм ги сънувал в друг сън, със старинни мебели и избледнели гравюри, полици с наредени по тях грубо изрязани картонени фигурки от миналия век, дивани с големи бродирани калъфи и шкафове с много, много книги, всички подвързани годишнини на „Илюстрован вестник на пътешественика“ и на „Приключения по земя и по море“; не е вярно, че никой не ги чете, но мама ги подари на вехтошаря. Питам се кой е объркал коридорите и стълбищата, защото там, сред тези миризми на мил вехтошарски магазин, бих искал да изкарам старините си.

Защо не мога като всички други да сънувам зрелостния си изпит?

Бележки

[257] Паломар — планина в САЩ (Калифорния), на върха на която се намира обсерваторията с най-големия телескоп в света.

[258] „Liber solis“ (лат.) — „Книга на слънцето“.

[259] Трисмозин — Соломон Трисмозин, немски алхимик от XVI в., смятан е за учител на Парацелз. — Бел. NomaD.

[260] „Liber mutus“ (лат.) — „Безмълвната книга“.

[261] Чатъм Роуд — централна улица в Лондон.