Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

27

Разказвайки веднъж, че се бил запознал с Пилат Понтийски в Йерусалим, той описа най-подробно дома на прокуратора и изброяваше ястията, сервирани на вечерята. Кардиналът на Роан, убеден, че слуша измислици, се обърнал към прислужника на граф Сен-Жермен, побелял старец с достопочтен вид: „Приятелю, трудно мога да повярвам в това, което разказва вашият господар. Че бил вентрилок, приемам, че получавал злато, добре; но че бил на две хиляди години и бил виждал Пилат Понтийски, ми се струва прекалено. Вие бяхте ли там?“ — „О, не, ваше преосвещенство — отвърнал с наивен тон прислужникът, аз съм на служба при господина само от четиристотин години.“

(Колен дьо Планси, „Адски речник“, Париж, „Мелие“ / Collin de Plancy, Dictionnaire infernal, Paris, Mellier, 1844, с. 434)

През следващите дни Салвадор ме покори изцяло. Малко време прекарвах в хотела. Прелиствайки книгата за Розенкройцерите, намерих бележка за граф Сен-Жермен. Я виж ти, казах си, всичко съвпада.

За него Волтер пишеше: „Това е човек, който никога не умира и знае всичко“, но Фридрих Велики го нарича смехотворен граф. Хорас Уолпол[136] говори за него като за италианец, испанец или поляк, който натрупал голямо състояние в Мексико и после избягал в Константинопол с накитите на жена си. По-сигурни данни за него се научават от спомените на госпожа Дьо Осе, камериерка на Мадам дьо Помпадур („Хубава препоръка!“, възкликна нетолерантната Ампаро). Представял се с различни имена: Сюрмон в Брюксел, Уелдън в Лайпциг, маркиз Д’Емар, Дьо Бедмер или Белмар, граф Салтиков. Арестуван през 1745 година в Лондон, където се прочул в различни салони като блестящ изпълнител на цигулка и клавичембало; три години по-късно, в Париж, предложил услугите си на Луи XV като експерт по лекарствата, поисквайки в замяна един апартамент в замъка Шамбор. Кралят го използувал за дипломатически мисии в Холандия, където пак сгазил лука и отново избягал в Лондон. През 1762 година го откриваме в Русия, после пак в Белгия. Там се среща с Казанова, който разказва как графът превърнал една обикновена монета в златна. През 1776 е в двора на Фридрих II, на когото предлага различни химически проекти, а осем години по-късно умира в Шлезвиг, при Хесенския ландграф, където завършвал строежа на фабрика за оцветители.

Нищо изключително, типична кариера на авантюрист от XVIII век с по-малко любовни приключения от Казанова и по-малко театрален в мошеничествата от Калиостро. Всъщност с изключение на една-две неприятности се е радвал на известно доверие в дворовете на владетелите, на които обещавал алхимични чудеса с индустриален размах. Само че около него, и явно поддържан от него, се ражда слухът, че е безсмъртен. Из салоните го чували да описва с привидно нехайство отдавнашни събития, сякаш бил техен очевидец, и така той подхранвал своята легенда елегантно, почти неохотно.

В книгата ми се цитираше дори пасаж от „Гог“ на Джовани Папини[137], в който се описва една нощна среща с граф Сен-Жермен: потиснат от своето хилядолетно минало, от спомените, които населявали паметта му, с нотки на отчаяние, които напомнят Фунес, „човека с памет“ на Борхес (само че текстът на Папини беше от 1930 година), той споделя с Гог: „Не си представяйте, че нашата съдба е за завиждане. След два-три века прокълнатите с безсмъртие са обзети от неизлечима досада. Светът е еднообразен, хората не научават нищо ново и стоварват на следващите поколения същите грешки или грехове, събитията не се повтарят, но си приличат… Няма повече новости, изненади, няма открития. Мога да го призная пред вас сега, когато само Червеното море ни чува — моето безсмъртие ми тежи. Земята няма повече тайни за мен и аз вече не храня надежда в себеподобните си.“

 

 

— Странна личност, — възкликнах.

— Явно нашият Алие се опитва да се представи за него. Възрастен благородник, леко ексцентричен, с много пари за пилеене, свободно време за пътешествия и склонност към свръхестественото.

— Завършен реакционер, който има смелостта да бъде декадент. В крайна сметка аз го предпочитам пред буржоазните демократи — отвърна Ампаро.

— Women power, women power[138], а пък се побърквате от едно целуване на ръка.

— Така сте ни възпитавали в продължение на векове. Оставете ни да се освобождаваме постепенно. Не съм казала, че искам да се омъжа за него.

— И слава Богу.

 

 

Алие ми телефонира на следващата седмица. Вечерта сме били поканени на кандомбле. Нямало да бъдем допуснати на самия ритуал, защото ялоришата не обичала туристите, но преди началото щяла да ни приеме и да ни покаже обстановката.

Алие дойде да ни вземе с кола и ни преведе през бедните квартали отвъд хълма. Сградата, пред която спряхме, изглеждаше изоставена, приличаше по-скоро на заводско хале, но на прага ни посрещна стар негър и ни окади с ароматични треви. По-навътре, в малка неугледна градина, видяхме нещо като огромна кошница, изплетена от едри палмови листа, в която имаше различни местни лакомства, comida de santo, храната на светеца.

Като влязохме вътре, пред нас се откри голяма зала, чиито стени бяха украсени с картини, благодарствени плочки, африкански маски. Алие ни обясни функциите на подредбата — в дъното бяха пейките за непосветените, малкият подиум до стената беше за свирачите, до него бяха наредени столовете за присъствуващите „огани“, заможни граждани, не непременно вярващи, но уважаващи култа. Тук, в Баия, великият Жоржи Амаду бил „оган“ в едно кандомбле. Бил избран от Янсан, господарката на войната и ветровете…

— Но откъде идват тези божества? — запитах.

— Сложна история. Преди всичко съществува един судански клон, който се налага на север още от началото на робовладелството, и от това стебло произлиза така нареченото „кандомбле на ориша“, тоест на африканските божества. В южните щати се наблюдава влияние на групите банту и оттук вече тръгват верижни смесици. Докато северните култове остават верни на африканските религии, на юг примитивната макумба еволюира към умбанда, която е повлияна от католицизма, кардецизма[139] и европейския окултизъм.

— Значи тази вечер няма нищо общо с Тамплиерите?

— Тамплиерите са били един символ. Във всеки случай тази вечер няма нищо общо с тях. Но синкретизмът е изграден върху много тънък механизъм. Забелязахте ли навън, близо до „храната на светеца“, една желязна статуетка, нещо като дяволче с вила и дарове в краката? Това е Ешу, много могъщ при умбандата, но не и при кандомблето. Все пак и кандомблето го почита, смята го за дух вестител, нещо като преобразен Меркурий. При умбандата човек е обладан от Ешу, но тук — не. Кандомблето обаче се отнася към него благосклонно, защото всичко се случва. Погледнете там, на стената… — Посочи ни оцветена статуя на гол индианец и друга, на стар черен роб, облечен в бяло и седнал с лула в устата. — Това са „кабокло“ и „прето вельо“, духове на умрели, които в ритуала умбанда имат огромно значение. Какво правят тук ли? Приемат почести, но не се използуват, защото кандомблето установява отношения само с африканските „ориша“, но и не ги отрича.

— Но какво тогава е общото между всички тези култове?

— Може да се каже, че всички афробразилски култове имат една обща характерна черта: това, че по време на ритуала посветените са обладани до транс от едно висше същество — при кандомблето това са божествата „ориша“, при умбандата — духовете на мъртвите…

— Бях забравила и страната, и расата си — каза Ампаро. — Боже мой, малко Европа, малко исторически материализъм, и ето че не си спомням нищо, при това тези истории съм ги чувала от баба си…

— Историческият материализъм ли? — усмихна се Алие. — Струва ми се, че съм чувал за него. Някакъв апокалиптичен култ, практикуван в Трир[140], нали?

Стиснах ръката на Ампаро.

— No passaran[141], миличка.

— Боже мой — измърмори в отговор тя.

Алие бе проследил, без да се намесва, нашата полугласна размяна на реплики.

— Силите на синкретизма се неограничени, скъпа моя. Ако искате, мога да ви предложа политическата версия на цялата тази история. Законите на XIX век възвръщат свободата на робите, но в опита да се премахнат белезите на робството биват изгорени всички архиви, свързани с пазара за роби. Робите формално стават свободни, но се оказват без минало. И тогава започват да си възстановяват едно колективно самосъзнание по липса на фамилно. Връщат се към корените. Това е техният начин да се противопоставят, както казвате вие, младите, на господствуващия строй.

— Но вие току-що ни казахте, че се намесват европейски секти… — възрази Ампаро.

— Скъпа моя, чистотата е лукс, а робите взимат каквото намерят. Но си отмъщават. Днес са взели в плен много повече бели, отколкото допускате. Африканските култове са страдали от слабостите на всички религии, били са локални, етнически, късогледи. Влизайки в контакт с митовете на конкистадорите, те са възродили едно древно чудо — вдъхнали са нов живот на мистериите от II–III век в Средиземноморието между Рим, който постепенно се разпада, и ферментите, идващи от Персия, от Египет, от предюдейска Палестина… През вековете на Долното царство Африка получава отблясъците на цялата средиземноморска религия и я консервира в концентриран вид. Европа е покварена от християнството, превърнало се в държава. А пък Африка запазва съкровища от знания, както вече ги е била запазила и разпространила по времето на египтяните, предавайки ги на гърците, които ги умножават…

Бележки

[136] Хорас Уолпол (1717–1797) — английски писател, историк и критик, създател на „готическия роман“ в Англия.

[137] Джовани Папини (1881–1956) — италиански писател.

[138] Women power (англ.) — власт на жените.

[139] Кардецизъм — мистично учение, създадено от френския писател спиритист Алан Кардек (1803–1863).

[140] Трир — родният град на Маркс.

[141] No pasaran (исп.) — няма да минат. Лозунг на испанските републиканци срещу франкистите.