Умберто Еко
Махалото на Фуко (103)

103

И се появи Кайрос, и държеше в десница жезъл, който значеше царственост, и го даде на първия създаден Бог и Той го пое и рече: „Тайното ти име ще бъде от тридесет и шест букви.“

(Хасан-и Саббах, „Животоописание на нашия Господин“ / Hasan-i Sabbah, Sargozast-i Sayyid-na)

Бях изпълнил коронния си номер и сега дължах обяснения. Подготвих ги предварително и ги сервирах на Белбо — подробни и подкрепени с документи, когато на масичката в бара го затрупвах с доказателства, а той ги следеше с все по-замъглени очи, палейки цигара от цигара и протягайки всеки пет минути празна чаша с някакъв остатък от лед на дъното към Пилад, който се спускаше да я напълни, без да чака специална поръчка.

Първите източници бяха именно тези, в които се появяваха най-ранните упоменавания на Тамплиерите, от Герхард Страсбургски до Жоанвил. Тамплиерите бяха влизали във връзка, ту в конфликт, ту в таен съюз, с Кръвниците на Стареца от Планината.

Разбира се, историята беше по-сложна. Започваше след смъртта на Мохамед с разцеплението между последователите на официалния закон, сунитите, и поддръжниците на Али, зетя на Пророка, мъжа на Фатима, който бил лишен от наследствената титла. Пламенните привърженици на Али, свързани от shi’a, сиреч групата на посветените, основали еретичното крило на исляма, това на шиитите. Затворено учение, което вижда постоянната практика на откровението не в традиционно преповтаряните думи на Пророка, а в самата личност на Имама, господар, водач, въплъщение на аллах, осезаемост на бог, Цар на Света.

И какво се случило с това еретично крило на исляма, което постепенно се прониквало от всички магически доктрини на средиземноморския басейн, от манихеите до гностиците, от неоплатониците до иранската мистика, с всички влияния, които бяхме следили от години в хода на тяхното западно развитие? Тази история беше трудна за разплитане не само защото беше дълга, но и защото разните арабски автори и участници в нея имаха безкрайни имена и ние до късни нощи не успявахме да различим Абу Абдулла Мухаммад от Али ибн Разам ад-Таи ал-Куфи, Абу Мухаммад Убайд Аллах от Абу Муин ад-Дин Насир ибн Хосроф Марвази Кобадиани (макар че навярно и един арабин би се затруднил не по-малко да направи разлика между нашите Аристотел, Аристосен, Аристарх, Аристид, Анаксимандър, Анаксимен, Анаксагор, Анакреонт и Анахарс).

Но едно беше безспорно: движението на шиитите се разделя на два клона. Единият, наречен „на дванадесятниците“, очаква своя Имам, изчезнал и обещан, а другият, „на исмаилитите“, се ражда по време на царуването на Каирските Фатимиди и после, през множество различни перипетии, се утвърждава като реформиран исмаилизъм в Персия благодарение на една очарователна, мистична и жестока личност, Хасан Саббах. Тук Саббах създава своя център, издига своя непревзимаем престол на югозапад от Каспийско море в крепостта Аламут, Гнездото на Грабливата птица.

Тук Саббах се обкръжава със своите предани до смърт привърженици, фидаюни или федаини, които праща да извършват необходимите му политически убийства като оръдия на тайната свещена война, gihad hafi. Федаините, или там както се наричат, по-нататък придобили печална слава под името Ал-Хашшашиин^[395], Кръвници — име, което не е много привлекателно за нас, но навремето за тях било прекрасно, символ на една общност от войнствени братя по вяра, които приличали много на Тамплиерите, също готови да загинат за своя бог. Изобщо, духовно рицарство.

Крепостта или замъкът Аламут — това е Камъкът. Изграден върху един планински гребен, дълъг четиристотин метра и широк на места само няколко стъпки, най-много тридесет, замъкът се появявал пред този, който идвал по пътя за Азербайджан, като естествен хребет, ослепителен с белотата си под слънцето, синкав на фона на пурпурния залез, млечноблед на разсъмване и кървавочервен под лъчите на изгряващото слънце, а някои дни забулен в облаци или призрачно осветен от мълнии. По протежение на горния му ръб с мъка се различавала някаква изкуствена прибавка от четириъгълни кули. Гледан откъм подножието, Аламут приличал на поредица от скални плочи, които се издигали на стотици метри, заплашително надвиснали над пътника. Най-достъпният склон бил един хлъзгав чакълест сипей, който и до ден-днешен археолозите не успяват да преодолеят. По онова време до замъка се стигало по тайно спираловидно стълбище, издълбано в скалата така, както се бели ябълка, което един-единствен стрелец можел да защитава със своя лък. Непревзимаем, извисяващ се на главозамайваща височина в Отвъдното, Аламут, крепостта на Кръвниците. Човек е могъл да стигне до нея само яхнал орел. Тук властвувал Саббах, а след него тези, които щели да носят един по един титлата Старецът от планината. И първи от тях, наследникът на Саббах — Синан.

Саббах измислил един особен начин да властвува над своите и над противниците си. На враговете съобщавал, че ако не се покорят на волята му, ще бъдат убити. А никой не можел да убегне на Кръвниците. По времето, когато кръстоносците още се мъчели да превземат Йерусалим, низам ал-мулк^[396], първият министър на султана, бил прободен смъртоносно от един преоблечен като дервиш наемен убиец в носилката, която го отвеждала към харема му. Химският атабек също бил заклан от хората на Стареца, когато, обкръжен от въоръжени до зъби телопазители, излязъл от замъка си за петъчната молитва.

Синан решил да убие християнина кръстоносец маркиз Корадо ди Монтефелтро и за тази цел изпратил двамина от своите, които след дълга подготовка се промъкнали сред неверниците, подражавайки на техните навици и говорейки езика им. По време на една гощавка, дадена от Тирския епископ, те, преоблечени като монаси, скочили върху изненадания маркиз и го ранили. Единият от нападателите веднага бил убит от стражите, а другият се скрил в една църква. Изчакал там да донесат ранения, нападнал го, довършил го и щастлив, се оставил да бъде убит.

Всичко това защото, както разказват арабските историци сунити, а после и християнските хроникьори от Одорико да Порденоне до Марко Поло, Стареца бил открил един жесток способ да превръща своите рицари в непобедими военни машини, верни нему до върховна саможертва. Още съвсем млади ги отвличал, докато спели, в крепостта, обсипвал ги със сладости, вино, жени, цветя, омайващи гощавки, замъглявал умовете им с хашиш. И когато вече не можели да се откажат от извратените удоволствия на измамния рай, събуждал ги и ги поставял пред избора: върви и убивай, ако успееш, този рай ще бъде отново твой завинаги; ако се провалиш, ще затънеш във всекидневния ад.

И младежите, замаяни от опиата, покорни на волята му, се жертвували, за да взимат жертви — убийци, осъдени на смърт, нещастници, изпращани да носят нещастие.

Как се бояли от тях, как разправяли легенди за тях кръстоносците в безлунните нощи, когато свирел пустинният самум! Как се възхищавали от тях Тамплиерите, зверове, покорени от кристалночистата им готовност за саможертва! Как се съгласявали да им плащат, за да минат по техните земи, искайки в замяна само формални данъци в една игра на взаимни отстъпки, съзаклятничества, военни побратимявания, изкормвайки се едни други на полесражението и после сред тайни милувки, нашепвайки си мистични обреди, магически формули, алхимични рецепти…

Тамплиерите възприели тайните ритуали на Кръвниците. Само тъпото невежество попречило на стражите и инквизиторите на крал Филип да се досетят, че заплюването на кръста, целувката по задника, черната котка и почитането на Бафомет са повторение на други обреди, които Тамплиерите извършвали под въздействието на първата тайна, открита им от Изтока: употребата на хашиш.

Тогава беше очевидно, че Планът се е родил, трябваше да се е родил там: от хората на Аламут Тамплиерите са узнали за подземните токове, с хората от Аламут са се срещнали в Провенс и са създали тайната мрежа на тридесет и шестимата невидими. И затова Кристиан Розенкройц отишъл във Фес и в други източни градове, затова към Изтока се насочил Постел, затова от Изтока и от Египет, седалище на исмаилитската династия на Фатимидите, ренесансовите магьосници внесли главното божество на Плана — Хермес, Хермес-Теут или Тот, и затова с египетски образи изпъстрял своите ритуали мистификаторът Калиостро. И затова йезуитите, не толкова глупави, колкото сме си ги представяли, заедно с нашия приятел Кирхер се нахвърлили върху йероглифите, върху коптското писмо и върху другите източни говори, използувайки иврита само като прикритие, като отстъпка пред модата на времето.