Умберто Еко
Махалото на Фуко (39)

39

Кавалер на Полукълбата, Принц на Зодиака, Върховен Философ-Херметик, Висш Командор на Небесните Тела, Върховен Жрец на Изида, Принц на Светия Хълм, Философ на Самотраки, Титан на Кавказ, Отрок на Златната Лира, Кавалер на Истинния Феникс, Кавалер на Сфинкса, Върховен Мъдрец на Лабиринта, Принц на Брама, Таен Пазител на Светилището, Архитект на Тайнствената Кула, Върховен Принц на Свещената Завеса, Тълкувател на Йероглифите, Доктор на Орфическите Науки, Пазител на Трите Огъня, Хранител на Неизказуемото Име, Върховен Едип на Великите Тайни, Любим Пастор на Оазиса на Тайнствата, Доктор на Свещения Огън, Кавалер на Сияйния Триъгълник.

(Титли на Древния и Първичен ритуал на Мемфис-Мизраим)

„Мануцио“ беше издателство за „сефета“.

Едно „сефе“ на жаргона на „Мануцио“ представляваше… Но защо използувам минало време? „Сефетата“ съществуват още, там всичко си продължава, сякаш нищо не е станало, само аз вече отпращам всичко в едно ужасно далечно минало, защото това, което се случи онзи ден в кораба на църквата „Сен Мартен-де-Шан“, изглеждаше като разкъсване на времето, като разместване на вековете, а може би го усещах така, защото изведнъж онзи ден остарях с десетилетия или пък защото ужасът, че Те ще ме заловят, ме кара да говоря, като че възстановявам историята на една разлагаща се империя, потопен във великия басейн с разрязани вени, очаквайки да се удавя в собствената си кръв…

„СФ“ е автор със Собствено Финансиране и „Мануцио“ беше от онези издателства, които в англосаксонските страни се наричат „vanity press“. Цени — най-високи, административни разходи — никакви. Гарамонд, госпожа Грация, счетоводителят, наричан административен директор и настанен в килерчето в дъното на коридора, и Лучано, инвалидът експедитор, в големия склад в приземния етаж.

— Така и не разбрах как Лучано успява да опакова книгите само с една ръка — каза ми веднъж Белбо — Може би си помага със зъби. От друга страна, не опакова кой знае колко, експедиторите в нормалните издателства изпращат книги на книжарниците, докато Лучано изпраща само на авторите. „Мануцио“ не се интересува от читателите. Важното е, както казва господин Гарамонд, авторите да не ни изневерят. Без читателите можем да оцелеем.

Белбо се възхищаваше от господин Гарамонд. Смяташе, че той притежава сила, каквато на него му липсваше.

Системата на „Мануцио“ беше много проста. Няколко реклами в местните всекидневници, специализираните списания и провинициалните издания, особено тези, които бързо фалираха. Рекламни пространства от средна големина, с портрет на автора и няколко силни думи: „Един извисен глас в нашата поезия“ или „Новата проза на автора, който създаде «Флориана и нейните сестри»“.

— В този момент мрежата е опъната — обясняваше ми Белбо — и „сефетата“ се улавят на гроздове, ако в мрежата могат да се улавят гроздове, но неуместните метафори са характерни за авторите на „Мануцио“ и аз съм се заразил от тях, извинявайте.

— И после?

— Вземете случая Де Губернатис. След един месец, след като нашият клиент се е измъчил от напрежение, господин Гарамонд му се обажда по телефона и го кани на вечеря заедно с неколцина писатели. Срещата е в един арабски ресторант, много специален, без никаква фирма отвън, звъни се на входа и си казваш името на портиера. Обстановка луксозна, интимна светлина, екзотична музика. Гарамонд стиска ръката на управителя, говори на „ти“ със сервитьорите и връща бутилки, защото годината не го задоволявала, или казва: извинявай, драги, но това не е кускусът, който се яде в Маракеш. Де Губернатис е представен на комисаря Кай, началник на всички аерогари, но по-важното — изобретател, апостол на косморанто, езика на вселенския мир, чиято граматика сега се обсъжда в ЮНЕСКО. След това се запознава с професор Едикойси, талант на разказвач, лауреат на „Петруцелис делла Гатина“ за 1980 година, но също и светило в медицината. От колко години преподавате, професоре? Други времена, тогава наистина учението беше сериозна работа. И нашата изключителна поетеса, милата Олинда Медзофанти Сасабети, авторката на „Непорочни трепети“, навярно сте ги чели.

Белбо ми довери, че дълго време се е питал защо всички „сефета“ от женски пол се подписват с две фамилни имена — Лаурета Солимени-Кавалканти, Дора Арденти-Фиама, Каролина Пасторели-Чефал. Защо известните писателки имат само една фамилия, с изключение на Айви Комптън-Бърнет^[198], други дори само презиме — Колет, а една самофинансираща се авторка да се нарича Олинда Медзофанти-Сасабети? Защото истинският писател пише от любов към своето произведение и не се интересува дали ще бъде познат с някакъв псевдоним — вижте Нервал. Докато „сефето“ иска да бъде признат от близките си, от жителите на квартала, в който живее, както и на квартала, в който е живял преди. При мъжа е достатъчна фамилията, но при жената не, защото някои хора я познават като госпожица, други — като омъжена. Затова използува и двете имена…

— С една дума, вечер, изпълнена с интелектуални преживявания. Де Губернатис ще добие впечатление, че е изпил коктейл от ЛСД. Ще слуша клюките на сътрапезниците, ще научи забавната история за великия поет, за когото се знаело, че е импотентен и че и като поет не струвал кой знае колко, ще хвърли няколко изпълнени с вълнение погледа върху новото издание на „Енциклопедия на прочутите италианци“, която Гарамонд неочаквано ще извади, показвайки една страница на комисаря Кай („Виждате ли, скъпи, и вие влязохте в Пантеона, о, напълно справедливо!“).

Белбо ми показа тази енциклопедия.

— Преди час изядохме едно конско, но никой не е невинен. Енциклопедията я правим главно ние двамата с Диоталеви. Кълна ви се, не е заради повишаване на заплатите. Няма по-забавно нещо на света и всяка година трябва да се подготвя новото допълнено издание. Работата протича горе-долу по следната схема: в една буква се слагат един известен писател и едно „сефе“, проблемът е да се спазва стриктно азбучният ред и да не се хаби много място за прочутите писатели. Ето ви например буквата „Л“.

ЛАМПЕДУЗА, Джузепе Томази ди (1889–1959). Сицилиански писател, живял дълго непризнат и станал известен едва след смъртта си с романа „Гепардът“.

ЛАМПУСТРИ, Адеодато (1919). Писател, преподавател, воин (бронзов медал за храброст в Източна Африка), философ, разказвач, поет. Утвърждава се като една от най-значимите фигури в италианската литература на нашия век. Дебютира през 1959 г. с първата част от многообхватния триптих „Братя Кармаси“, белязан със суров реализъм и поетичен патос — историята на едно семейство рибари от Лука. Тази творба, отличена през 1960 г. с наградата „Петруцелис делла Гатина“, е последвана от „Удостоените“ и „Пантерата с очи без ресници“, които дори повече от гореспоменатото произведение съдържат епичната сила, поразяващото поетическо въображение, лиричния дъх, характерни за този неповторим автор. Усърден функционер във Военното министерство, Л. е уважаван като изградена личност, примерен баща и съпруг, изтънчен оратор.

— Този Де Губернатис — обясни Белбо, — сигурно ще пожелае да бъде включен в енциклопедията. Винаги е твърдял, че славата на прочутите творци е фалшива. Че е конспирация на приятели критици. Но преди всичко ще разбере, че е влязъл в семейството на писатели, които са същевременно директори на обществени ведомства, банкови чиновници, аристократи, съдии. С един замах той ще увеличи кръга на познанствата си и ако трябва да иска някаква услуга, ще знае към кого да се обърне. Господин Гарамонд притежава властта да извади Де Губернатис от провинцията и да го изстреля към върховете. В края на вечерята Гарамонд ще му прошепне на ухото да мине на другата сутрин в редакцията.

— И той ще отиде ли?

— Мога да се закълна. Ще прекара безсънна нощ, мечтаейки за величието на Адеодато Лампустри.

— А после?

— После, на сутринта, Гарамонд ще му каже: „Снощи не посмях да говоря с вас, за да не засегна другите. Какво прекрасно нещо, не става дума за възторжените, бих казал дори положителни рецензии, но аз самият прекарах цяла нощ над тези страници. Книга за литературна награда. Велика, велика!“ Ще се върне към писалището, ще удари с длан ръкописа, вече омачкан, изтъркан от влюбените погледи поне на трима рецензенти и ще се втренчи в „сефето“ озадачен. „Какво ще правим?“ „Какво ще правим?“, ще попита и Де Губернатис. А Гарамонд ще отвърне, че по въпроса за стойността на ръкописа изобщо няма спор, но е ясно, че е нещо, което е изпреварило времето си, а що се отнася до тиража, не може да стигне повече от две хиляди, две хиляди и петстотин най-много. За Де Губернатис и две хиляди биха били напълно достатъчни, за да покрие всички, които познава. „Сефето“ не мисли в планетарни мащаби или по-точно неговата планета е съставена от познати лица, съученици, директори на банката, колеги учители, о.з. полковници. Все хора, които „сефето“ желае да влязат в неговия поетичен свят, дори такива, които не го искат, като кварталния касапин или кмета например… Пред опасността Гарамонд да се дръпне, след като всички вкъщи, в градчето, в работата знаят, че е представил ръкописа си на голям издател в Милано, Де Губернатис ще си направи сметките, може да си изтегли всички спестявания от банката, да вземе заем от работата, да поиска кредит, да продаде малкото държавни облигации, които притежава — целта оправдава средствата. Предлага плахо да участвува в разходите. Гарамонд ще се престори на смутен. Не било прието „Мануцио“ да… Но все пак… Е, добре, така да бъде, убедихте ме, всъщност и Пруст, и Джойс са били принудени да се подчинят на жестоката действителност. Засега ще отпечатаме две хиляди, а после ще стигнем до десет. Сметнете, двеста екземпляра за вас, безплатно, за да ги разпратите на приятели, двеста за редакциите, защото искаме да вдигнем такъв шум в пресата, като че ли става дума за „Вечната Амбър“, хиляда и шестстотин за книжарниците. Над тези, естествено, никакви права за вас, а ако книгата върви, допечатваме и тогава получавате вашите дванадесет процента.

След това видях типовия договор, който Де Губернатис, вече в пълен авторски шемет, щеше да подпише, без дори да го прочете, докато административният директор щеше да хленчи, че господин Гарамонд е определил много ниска сума. Десет гъсто изписани страници, пълни с клаузи — преводи в чужбина, радио-, телевизионни и кино-драматизации, издания на Брайл за слепи, резюмета в „Ридърс дайджест“, гаранции в случай на процеси за обида, редакторски поправки само със съгласие на автора, компетентност на Градския съд в случай на спор.

„Сефето“ трябваше да стигне изтощен, с вече зареян в мечтите за слава поглед, до най-смъртоносните клаузи, в които се казва, че десет хиляди е максималният тираж, но не се говори нито за минималния, нито за това, че сумата, която трябва да се заплати, не е обвързана с тиража (за това е имало само устна уговорка), нито пък за най-важното, че след една година издателят има право да изпрати непродадените екземпляри за претопяване, освен ако авторът не ги изкупи на половин цена. Подпис.

Лансирането щеше да бъде грубиянско. Съобщение за пресата от десетина страници, с биография и критическо есе. Никакви задръжки — така или иначе, в редакциите на вестниците всичко това щеше да отиде в кошчето. Реално отпечатване: хиляда екземпляра на коли, от които само триста и петдесет подвързани. Двеста за автора, петдесетина за второстепенни книжарници, петдесет за провинциалните списания и тридесетина, да чукаме на дърво, за вестниците, в случай че им остане един ред между другите новополучени книги. Неподвързаните щяха да се изпратят като дарение за болници и затвори, от което става ясно защо първите не изцеряват, а вторите не превъзпитават.

През лятото щеше да пристигне наградата „Петруцелис делла Гатина“, основана от Гарамонд. Всичко разноски: храна и хотел за журито, два дни, и статуетка на Самотракийската Победа от месинг. Поздравителни телеграми от авторите на „Мануцио“.

И накрая, година и половина по-късно, щеше да настъпи мигът на истината. Гарамонд щеше да му пише: „Драги приятелю, за съжаление аз се оказах прав — вие сте изпреварили времето си с половин век. Рецензиите сами сте видели, с лопата да ги ринеш, награди и високи оценки от критиката — то се знае. Но твърде малко продадени книги, уви, читателите още не са дорасли. Принудени сме да освободим склада, следвайки клаузите на договора (приложен). Или за претопяване, или ще се възползувате от правото си да ги купите на половин цена.“

Де Губернатис полудява от мъка, роднините го утешават, хората не те разбират, ех, ако беше от техните и бе намазал нечия лапа, щяха да пишат за теб и в „Кориере делла сера“, истинска мафия, трябва да се бориш. От твоите екземпляри са ти останали само пет, а има още толкова важни личности, които би могъл да ощастливиш. Не бива да позволяваш твоята книга да отиде за претопяване и да се превърне в тоалетна хартия, ще видим колко ще съберем, няма да са пари на вятъра, един път се живее, ще кажем, че можем да изкупим сто и петдесет, за другите — sic transit gloria mundi^[199]. В издателството са останали 650, неподвързани, господин Гарамонд дава за подвързване 500 и ги изпраща с наложен платеж. Накратко, авторът е заплатил щедро разходите за 2000 екземпляра, „Мануцио“ е отпечатал 1000 и е подвързал 850, от които 500 платени двукратно. Петдесетина автори годишно и „Мануцио“ приключва винаги със солиден актив.

И без угризения: разпространява щастие.