Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

47

Другата наша задача беше да намерим реда в тези седем мерки, подходящия, правилния, ясния и който винаги да държи будна мисълта и свежа паметта… Това висше и несравнимо разположение не само ни служи да запазим поверените ни неща, слова и умения… но и ни дава истинското Знание…

(Джулио Камило Делминио, „Схващането за Театъра“, Флоренция, „Торентино“, 1550, Въведение / Giulio Camillo Delminio, L’idea del Theatre, Firenze, Torrentino, 1550, Introduzione)

Алие влезе няколко минути по-късно.

— Извинявайте, драги господа. Току-що приключих с една, меко казано, неприятна история. Както моят приятел Казобон знае, аз съм смятан за специалист по история на религиите и поради това някои хора, и то нерядко, прибягват до моите услуги и може би не толкова до знанията ми, колкото до здравия ми разум. Любопитно е да видите как сред привържениците на научните изследвания се намират странни личности… Говоря не само за вечните търсачи на трансцендентална утеха и за меланхоличните души, но и за хората с богати знания и висока интелектуална изтънченост, които обаче се отдават на нощни фантазии и губят усет за границата между традиционната истина и архипелага на неочакваното. Господата, с които току-що разговарях например, спореха върху детински теми. Уви, както се казва, това се случва и в най-добрите семейства. Но моля ви, заповядайте в моя малък кабинет, там ще разговаряме в по-приятна обстановка.

Повдигна кожената завеса и ни покани в съседната стая. Не бих я нарекъл малък кабинет — беше мебелирана с красиви старинни шкафове, пълни с елегантно подвързани книги, очевидно всички на преклонна възраст. Но не толкова книгите ни смаяха, колкото малките витринки, пълни с неопределими предмети, нещо като камъни и животинки, не се разбираше дали бяха препарирани, мумифицирани или изключително точно възпроизведени. Цялата стая бе потънала в мека приглушена светлина. Сякаш идеше от големия двоен прозорец в дъното, разделен с метални пръчки на ромбове и остъклен с кафеникави матови стъкла, но светлината от прозореца се смесваше с тази на голямата лампа, поставена върху масата от тъмен махагон, цялата отрупана с книжа. Беше от ония лампи, каквито има понякога по масите в читалните на старите библиотеки, с двоен конусовиден абажур, който хвърля бял овал върху страниците и потапя останалата част от помещението в млечен полумрак. Но тази игра на различни светлини, и двете неестествени, не скриваше, а в известен смисъл подчертаваше многоцветния таван.

А таванът беше във форма на свод и декоративната му функция се изтъкваше чрез керемиденочервените колонки с изящни позлатени капители, издигнати в четирите ъгъла, но зрителната измама на изображенията, които го изпълваха, разделени на седем зони, го превръщаха в своего рода триъгълно корабно платно и цялата стая добиваше вида на погребален параклис, в който царяха едва доловима греховност и меланхолична чувственост.

— Моят малък театър — каза Алие. — По подобие на онези ренесансови фантазии, където са подреждали нагледни енциклопедии, антологии на вселената. Не толкова жилище, колкото машина за запаметяване. Тук няма образ, който вие да виждате и който, като се съчетава по определен начин с другите, да не разкрива и изразява някоя мистерия на света. Ще забележите, че поредицата от фигури, които художникът е изобразил, се доближава до тази на двореца в Мантуа: това са тридесет и шестимата декани, Властелините на небето. И както съм свикнал, а и от вярност към Традицията, откакто намерих това великолепно копие, осъществено от неизвестен автор, реших, че трябва и дребните допълнения — във витрините, по рисунките на тавана — да изразяват основните елементи на вселената: въздух, вода, земя и огън. С това се обяснява присъствието на този елегантен саламандър например, шедьовъра на един мой близък приятел таксидермист, или пък това тук изящно копие на Хероновата парна въртележка, при която, ако запалим тази бензинова лампичка, голяма колкото орехова черупка, въздухът, съдържащ се в сферата, се затопля, започва да излиза от страничните човчици и предизвиква въртенето. Вълшебен инструмент, използуван още от египетските жреци в техните светилища, както обясняват множество прочути текстове. Използували са го, за да мамят тълпата, че става чудо, и тълпата вярвала. Но истинското чудо е в златния закон, който управлява простия и таен, въздушен и елементарен механизъм: въздух и огън. Това е знанието, което са притежавали нашите праотци и хората на алхимията и което са изгубили конструкторите на циклотрони. Така аз обръщам поглед към моя театър на паметта, рожба на толкова други, по-богати, които са възторгвали великите духове на миналото, и зная. Зная повече от така наречените знаещи. Зная, че така, както е долу, така е и горе. И няма какво друго да се знае.

Предложи ни кубински пури със странна форма, не прави, а усукани, къдрави, макар че бяха месести и тлъсти. Изразихме на висок глас възхищението си, после Диоталеви се приближи до шкафовете.

— О, библиотеката ми е скромна, както виждате — каза Алие. — Не повече от двеста тома, но във фамилната ми къща имам много повече. Не че се хваля, обаче всички са редки и с доста голяма стойност. Естествено, подредени са по определен принцип, и редът на словесната материя съответствува на реда на изображенията и предметите.

Диоталеви плахо посегна към книгите.

— Разбира се, разгледайте ги — покани го Алие. — Това например е „Oedipus Aegyptiacus“ от Атаназиус Кирхер[215]. Знаете, той е първият след Хораполон[216], който се опита да разчете йероглифите. Прелюбопитна личност, бих искал всичко това да бъде като неговия музей на чудесата, който днес е разпръснат, защото, който не знае да търси, не намира… Беше изключителен събеседник. Колко се радваше, като откри, че този йероглиф означава „благодеянията на божествения Озирис са съчетани с ритуали и с веригата на гениите“. След това се появява онзи измамник Шамполион, отвратителен човек, вярвайте ми, безумно самолюбив, който упорито твърдеше, че знакът съответствувал само на името на някакъв фараон. Гениални са съвременните хора в обезценяването на свещените символи. Тази книга не е от най-редките, струва по-малко от един мерцедес. По-скоро погледнете тази, първото издание от 1595 на „Амфитеатър на вечните науки“ от Кунрат. Казват, че съществуват само два екземпляра в целия свят. Това е третият. А тази книга пък е първото издание на „Свещена теория за Земята“ от Барнеций[217]. Не мога да гледам звездните карти, без да изпитвам усещането за мистична клаустрофобия. Дълбочината на нашето земно кълбо… Невероятно, нали? Виждам, че вие, доктор Диоталеви, се възхищавате от еврейските надписи в „Трактат за Числата“ на Дьо Вижнер. Тогава погледнете този том: това е първото издание на „Разбулената Кабала“ от Кнор Кристиан фон Розенрот. Не може да не го знаете, още повече, че тази книга беше преведена, частично и твърде неумело, и разпространена на английски в началото на века от онзи проклетник МакГрегор Мадърс… Вероятно сте чували за скандалното тайно сборище, което така омая британските естети — „Златната Долина“? От подобна банда фалшификатори на свещени документи можеха да се родят само извратени общества като „Утринна звезда“ или сатанинските църкви на Алистър Кроули, който призоваваше демоните, за да умилостиви някои благородници, отдаващи се на „английския порок“, тоест на садомазохизма. Можете ли да си представите, драги приятели, колко съмнителни, за да не кажа друго, лица среща човек, когато се е посветил на тези изследвания? Сами ще се убедите в това, ако решите да публикувате книги от тази област.

Белбо се възползува от случая, който Алие му предостави, за да подхване темата. Съобщи му, че издателство „Гарамонд“ би желало да публикува по няколко книги годишно, както каза, от езотеричен тип.

— Езотеричен ли? — усмихна се Алие и Белбо се изчерви.

— По-скоро… херметичен?

— Херметичен ли? — усмихна се Алие.

— Все едно — примири се Белбо. — Може би бъркам термините, но вие разбирате за какъв вид става дума.

— Вид ли? — усмихна се Алие. — Няма видове. Това е Знанието. Вие значи искате да публикувате преглед на неизроденото знание. За вас може би това ще бъде само издателски избор, но ако трябва аз да се нагърбя с него, то ще бъде търсене на истината, търсене на свещения Граал, queste du Graal.

Белбо отбеляза, че също както рибарят, хвърляйки мрежата си, може да улови празни раковини и найлонови пликчета, така и в „Гарамонд“ ще пристигнат множество ръкописи със съмнителна стойност и че се търси един строг рецензент, който да отсява зърното от плявата, отделяйки и любопитните остатъци, тъй като една съседна издателска къща щяла да се радва да й бъдат препращани автори от средна ръка…

— Естествено, би трябвало да се определи съответствуваща форма на заплащане, допълни Белбо.

— Слава Богу, аз съм от тези, за които може да се каже, че са осигурени. Човек осигурен, любознателен и, мога да кажа, прозорлив. Достатъчно ми е по време на изследванията да открия още един екземпляр от Кунрат или друг такъв красив препариран саламандър, или пък някой рог от нарвал (какъвто бих се срамувал да държа в колекцията си, ако Виенската съкровищница не го излагаше като рог на еднорог), и ще зная, че съм спечелил в една бърза и приятна сделка повече, отколкото вие бихте ми дали за десет години консултации. Ще прегледам вашите ръкописи от чиста човещина. Убеден съм, че и в най-невзрачния текст може да се намери искрица, ако не на истината, то поне на странната измама, а често, както знаете, крайностите се докосват. Единствено се отегчавам от очевидното и заради това именно отегчение вие ще ми плащате. Въз основа на отегчението, което ще съм изпитал, на края на всеки месец ще ви изпращам нещо като отчет, който, разбира се, ще бъде почти символичен. Ако сметнете, че е прекомерен, ще ми изпратите една каса хубаво вино.

Белбо онемя от изненада. Беше свикнал да преговаря с хленчещи и алчни консултанти. Отвори чантата си и измъкна обемист ръкопис.

— Не бих искал да ви внушавам прекален оптимизъм. Ето например този, който ми се струва типичен за средното равнище.

Алие разлисти ръкописа.

— „Тайният език на Пирамидите“… Да видим съдържанието… Пирамидион… Смъртта на лорд Карнавън… Свидетелствата на Херодот… — Затвори го.

— Вие чели ли сте го?

— Да, набързо, преди няколко дни.

Алие му върна ръкописа.

— Добре, сега ще ми кажете дали ще ви го преразкажа точно.

Седна зад писалището, бръкна в малкото джобче на панталона си, извади кутийката за хапчета, която знаех още от Бразилия, започна да я върти между своите тънки вретеновидни пръсти, които допреди малко галеха любимите му книги, вдигна очи към рисунките на тавана и заговори така, сякаш рецитираше наизуст текст.

— Авторът на тази книга вероятно припомня, че през 1864 година Пиаци Смит е открил свещените и езотерични мерки на пирамидите. Позволете ми да цитирам само целите числа, тъй като на моята възраст паметта започва да ми изневерява… Странното е, че основата им е квадрат със страна 232 метра. Първоначално височината им е била 148 метра. Ако ги превърнем в свещените египетски единици — лактите, получаваме за основата 366 лакти, тоест броя на дните във високосната година. Според Пиаци Смит височината, умножена по 10 на девета степен, дава разстоянието от Земята до Слънцето: 148 милиона километра. Доста точен резултат за времето, като се има предвид, че изчисленото днес разстояние е 149 и половина милиона километра, а не е речено, че непременно днешните учени са прави. Основата, разделена на ширината на един от каменните блокове, дава 365. Обиколката на основата е 931 метра. Ако се раздели на удвоената височина, се получава 3,14, числото Пи. Смайващо, нали?

Белбо се усмихваше смутено.

— Невероятно! Но кажете ми как можете да…

— Не прекъсвай доктор Алие, Якопо — спря го нетърпеливо Диоталеви.

Алие му благодари с учтива усмивка. След това продължи, все така разхождайки очи по тавана, но ми се стори, че огледът, който правеше, не беше нито обичаен, нито пък случаен. Очите му следваха определена линия, сякаш четяха в изображенията това, което той се преструваше, че разказва по памет.

Бележки

[215] „Oedipus Aegyptiacus“ от Атаназиус Кирхер — „Едип Египетски“ от Атаназиус Кирхер (1601–1680), немски учен-ориенталист и йезуит.

[216] Хораполон (IV–V в.) — гръцки граматик.

[217] Барнеций — латинизираното име на Томас Бърнет (1635–1715), английски юрист и теолог.