Ернст Мулдашев
От кого сме произлезли (31)

Какво е казал Нострадамус за Русия?

През 1555 г. великият френски прорицател Нострадамус пише, че в началото на XX век в страната Аквилон (Русия — бел. Е.М.) ще дойде самият Антихрист и ще я управлява в „два облика“, чиито рождени дати ще се различават с 9 години, 9 месеца и 9 часа. Доколкото вникнах в изследователите на Нострадамус, рождените дати на Ленин и Сталин се отличават с посочените три деветки. Същите изследователи предполагат, че духът на Ленин се е преселил в тялото на Сталин, като е изгонил неговия по-слаб дух. Нострадамус пише още, че при управлението на Антихриста над страната Аквилон ще надвисне негативна психична аура и хората ще се избиват взаимно.

Не се наемам да съдя Нострадамус и не съм уверен дали правилно съм разбрал изследователите на великия прорицател, но съвпадението с идването и управлението на болшевиките се налага от само себе си. Не ми се иска да обиждам милионите възрастни хора, чийто живот е посветен на строителството на комунизма, но фактът си остава факт — ленинските и сталинските репресии погубиха милиони от най-добрите хора на Русия (СССР). Култът към властта достигна крайната си степен. Заради него не жалеха никого — нито селяните (кулаците), нито писателите, нито учените, нито руската аристокрация. Под външно красивия лозунг за „равенство“ косата играеше по контингента от хора, който беше над сивия средняк. Под лозунга за „диктатура на пролетариата“ (абсурдността му не предизвиква съмнение, тъй като това е диктатура на изпълнителя) работниците бяха противопоставяни на интелигенцията, което също служеше за заздравяване на култа към властта. Тоталното обобществяване не оставяше място за развитието на личността. Досадните партийни щампи бяха набивани като молитви в мозъците на хората. Религията бе извън закона.

Негативната комунистическа аура над Русия

Защо комунизмът, чиято античовешка същност не предизвиква съмнение, устоя толкова години? От гледна точка на Всеобщото информационно пространство идеите на комунизма експлоатираха някакъв силен вид отрицателна психична енергия, тъй като тя до голяма степен успя да потисне положителните прояви на психичната енергия. Според мен въпросните идеи масово експлоатираха онази отрицателна психична енергия, в чиято основа е завистта.

Завистта е твърде разпространено явление сред хората: слабият завижда на силния, некрасивата жена завижда на красивата, посредствеността — на таланта, бедният — на богатия и т.н. Завистта е в основата на много отрицателни моменти в нашия живот: интриги, жалби, кариеризъм, потискане на талантите и други. Обществото се старае да тушира проявите на завист, като създава различни закони и теории. В противен случай всичко напредничаво би било разрушено в угода на сладките инстинкти на завистливците. Завистливият човек не може да намери спокойствие, денем и нощем го гложди чувството за собствена непълноценност. Ако усещането за завист е туширано, човек живее що-годе спокойно, но ако то само малко се подбутне, превръща се в болезнена и тежка мания. Помня един директор на институт, който ми каза: „Вярвам, че твоите операции носят полза на хората. Но, Мулдашев, ще се боря с теб, ще те унищожа, дори да загубя всичко“.

Комунистическата идея за „равенство“ узаконява освен всичко друго и равните права на слабия и силния, на глупавия и умния, на бедния и богатия, поради което опосредствано се узаконява чувството на завист към по-силния, на глупавия към умния, на бедния към богатия. В дълбините на душата си завиждащият човек усеща, че равните права все още не са равни възможности, но това не му пречи да ползва тези равни права в угода на своята въжделена завист. Точно затова комунистите можаха за броени месеци да организират репресии срещу кулаците, аристокрацията и учените. Отрицателната психична енергия, а това е пробудилата се завист към високопоставените, беше техен съюзник.

Мисля, че комунистите в дълбините на душата си са разбирали, че религията им противостои, тъй като говори за Онзи свят, за божествения произход на човека и пропагандира положителните психични моменти (любов, добро и т.н.), противоречащи на тяхното акцентиране върху отрицателната психична енергия. Затова комунистите сринаха религията и създадоха свои богове — Ленин, Сталин и други — богове на завистта. Култът към властта достигна висшия си стадии — отричането на Висшия разум и заменянето му с идолоподобни лидери.

Единственото от положителните явления, което комунистите се уплашиха да разрушат, бяха знанията. Те им бяха необходими, за да осъществят „световната революция“. Пропагандата сред научните работници беше особено силна, беше въведена „партийността в науката“, а водещите и свободолюбиви учени (Вавилов и др.) бяха подложени на репресии.

Въпреки това не може да се каже, че всички хора, живели при комунистическия режим, бяха изцяло привърженици на отрицателната психична енергия, надвиснала над страната. Напротив, у мнозина се пробуждаше дълбокото вътрешно чувство за съпротива срещу настъплението на психичния негативизъм и те се бореха, пряко или косвено, за положителните начала в живота. Например трябва да се признае, че през социалистическия период в Русия бурно се разви науката, въпреки че учените получаваха мизерни заплати и в много отношения бяха откъснати от останалия научен свят. Очевидно обаче действаше неизменното желание за самоутвърждаване, макар и в получаването на знания, за чиято божественост и значимост на учения нашепваше кармата. Широко беше разпространен и туризмът, когато човек в планината или тайгата се самоутвърждаваше в борба с дивата природа, при която няма компромиси и на карта е поставен не резултатът, а животът.

Точно такива хора, успели по времето на комунистическия режим да намерят ниши за положителните и съзидателни деяния, спасиха Русия (СССР), като не й позволиха да се търкулне по наклона на вътрешното самоунищожение и дори да запази статута си на велика държава. Тези хора бяха истински борци и със своята положителна психична енергия противодействаха на политиката за утвърждаване на тоталния негативизъм. Те са герои, тъй като не позволиха на отрицателните сили да превърнат Русия (СССР) в деградираща, ленива и полугладна страна като Куба и Камбоджа (бил съм там и мога да го твърдя с пълна увереност). Сред тези хора имаше учени, лекари, учители, работници, а и партийни дейци. Трябва да им свалим шапка, тъй като те не просто градяха, а го правеха при властването на черните отрицателни сили. А партийният билет, който притежаваха, не беше пречка за съзидателни деяния.

Нека все пак да отговорим на въпроса за парадоксалността на руснаците, поставен в началото. Отговорът идва от самосебе си — онази част от тях, които в борба с негативизма създаваха положителни жизнени моменти, се утвърдиха и запазиха високия научно-интелектуален потенциал на страната, а друга част, които в комунистическите години се поддадоха на отрицателните психични моменти, слязоха до равнището на равнодушни, пиещи и озлобени субекти, тайно ненавиждащи обществото и плюещи в същия обществен кладенец, от който и самите те пиеха.

Комунистическият режим беше свален, настъпи капитализмът. Какво се случва сега?

Негативната капиталистическа аура над Русия

На руснаците им изглеждаше, че със свалянето на комунистическия режим всичко ще тръгне добре, животът ще стане по-хубав. Настъпи период на политически романтизъм, когато, възбудени от гласността, те с настървение критикуваха комунистическото минало, чернеха всички и всичко и не оставяха място за положителните и дори за героичните положителни моменти, за които споменахме. Вървеше страстно желаното наслаждение от предъвква-нето на стария комунистически негатив, но без опити за съзидателна позитивна дейност, което запазваше отрицателната аура над страната.

Почти всички претенденти за президенти, депутати и други органи на властта получаваха признание не толкова въз основа на своите програми, колкото на критиките към миналото. Страната не можа да се изтръгне от негативната аура: за многото години тя й стана сякаш по-близка, разговорите за лошото бяха по-сладки, отколкото реалния и напрегнат труд за създаване на ново общество. Не се намери човек, който да викне така, че да се чуе в цялата страна: „Стига сте предъвквали! Хайде да работим!“. Страната от комунизъм се търкаляше към див капитализъм, чиято отрицателна същност не се нуждае от коментар.

През този период бях народен депутат на РСФСР. И осъзнавах какво ще доведе дивият капитализъм, тъй като съм бил в десетки страни и можех да сравнявам. Добрах се до трибуната и се обърнах към президента Борис Елцин:

— Борис Николаевич, бях в Колумбия и видях, че обществото е поляризирано на супербогати, живеещи в домове — крепости с кули, охранявани от хора с автомати, и престъпна беднотия, способна само да граби. Ако напълно освободим цените и отслабим държавния контрол, бързо ще се смъкнем до колумбийския вариант. След като се е освободил от комунистическите мрежи, всеки втори руснак, почувствал се свободен, ще стане крадец, защото и досега над него има негативна психична аура и той не е готов съзидателно да работи без твърдата дисциплина, с която е свикнал през комунистическите години. Чисто икономическите проекти, за които говорите и които до голяма степен са заимствани от Запада, няма да задействат в посткомунистическа страна. Трябва да се обърне внимание на японско-китайския вариант на развитие. Дън Сяопин…

— Вие за кого сте, за Елцин или за комунистите? — прекъснаха ме от залата.

— Да! За кого призовавате да се гласува? — попита Елцин.

— Ще гласувам за Елцин — отговорих напрегнат.

На следващия ден централната телевизия в програма „Время“ представи моето изказване, като постави особен акцент върху това, че ще гласувам за Елцин. По онова време обществото ни беше поляризирано и сладостно се отдаваше на политическа борба, забравило за съзидателната позитивна работа. Тогава то не бе способно да чуе, че капитализмът не е вълшебна покривка, а трябва да се гради под твърд контрол и дисциплина. Негативната комунистическа аура над страната не се беше разсеяла, тя беше преминала в налудничаво-еуфоричната негативна аура на дивия капитализъм.

Сега „с гордост“ можем да кажем, че дивият криминален капитализъм е изграден. За еуфорично-отрицателната психична енергия, в чиято основа са всепозволеността и възвеличаването на умело крадящия, страната плата със стотиците милиарди долари, изнесени в чужбина, спад на производството, обедняване на ресурсите, отслабване на армията, разпадане на старата Русия (СССР) и т.н.

Наливаха и наливат масло в огъня журналистите. Погледнете която и да е страница на който и да е наш вестник: навсякъде се предъвкват негативите (криминална хроника, правителствени вести и др.), в опитите си за интервюта журналистите задават предимно язвителни въпроси, почти всяка личност се обсъжда в мрачни тонове и т.н. Черният цвят не само преобладава, журналистите сякаш се състезават в представянето на оттенъците на черния цвят.

Ако те, макар и за секунда, бяха се замислили, че не е необходима само „негативната истина“, че трябва да се поднасят и положителните моменти от живота, биха постигнали два важни момента: първо, „негативната истина“, съпоставена с положителните явления, би била по-действена; второ, хората, докато четат положителната информация, ще излъчват положителна психична енергия, способна да се конкурира с негативната аура над Русия. А в нашата страна има за какво да се говори в положителен смисъл — в магазините се появиха продукти, има добри фермери, напредничави кооперации, постижения в науката и техниката и т.н. Трябва да се пише за руския патриотичен дух — дори и малко хвалебствено, а това ще повдигне тонуса и духа на руснаците, тъй като те са уморени от похлупака на негативната аура.

Всичко казано по адрес на журналистите се отнася и за телевизията. Средствата за масово осведомяване се наричат четвърта власт, а властта не бива да задълбочава и без това непрестанния негативизъм, а да се бори с него. Тя трябва, макар и малко, да познава законите на психичната енергия, която в армията много точно наричат боен дух.

Закономерно е да се зададе въпросът защо Онзи свят, ако е толкова всесилен и е създал човека на Земята, не помогне на Русия да се освободи от негативната аура. Мисля, че отговорът е следният. Човекът на Земята е бил зароден не като рожба на Онзи свят, за която трябва да се полагат нежни грижи, а като саморазвиващо се начало със собствен път. Висшите опазващи системи (Генофондът на човечеството и Шамбала) ще бъдат задействани само в краен случай (масово подивяване, глобални катастрофи и т.н.).

Мръсният вход

Да си представим, че шлосерът Н., който живее, да речем, в апартамент № 34 на шестия етаж на девететажен панелен блок, излиза сутрин от жилището си. Излиза в лошо настроение (съседът алкохолик на седмия етаж цяла нощ е „бучал“) и заключва бронираната си врата с двадесетсантиметров гаражен ключ. Газейки фасове и шлюпки от семки, пристъпва към асансьора и натиска бутона, прогорен с угарка. Докато го чака, мрачно се взира в стените, уж не толкова отдавна боядисани с мръснозелена боя, но вече олющени и „художествено оформени“ с думи като „х…“ и „Fuck you“. Става му студено, тъй като прозорецът вече цяла година е счупен. „Кой ли мерзавец го е строшил! И къде ли гледа жилищната комисия, все й е тая!“ — мисли той.

Свежият ветрец донася траен мирис на помийна яма „Пак ли е задръстен сметопроводът? А и да не е, ще сипват покрай него. Ех, че народ! Живеем като в помия“ — мисли шлосерът, подритва гнил домат и обилно се изплюва върху вратата на асансьора.

Отваря асансьора, влиза и натиска бутона за първия етаж, който също е пробит от цигара, стиска си носа, като се старае да не стъпи в локвата пикня, но вижда, че има и нещо по-сериозно. „Свине, а не хора! Пътувам като в тоалетна“ — мисли шлосерът.

След като си дръпва лакета, прилепнал към дъвката на стената, той най-после излиза. Тегли тлъста псувня, с удоволствие вдишва с пълни гърди, но болезнено се спъва в някакъв сандък, оставен бог знае от кого. „Не хора, а твари“ — измърморва, рита потрошената входна врата и излиза навън. Оглежда разсипания боклук и стъпва на тротоара. Заобикаля няколкото локви, образували се на местата на вечните ями в асфалта, поглежда към красивата девойка с гумени галоши, която стои до кално място, където би трябвало да има полянка, и към разхождащия се, отвратителен на вид пес с размери на теле. Песът започва да души шлосера и гръмко лае. „Джеси“ — крещи девойката.

„Сигурно подушва миризмата на асансьора — мисли мъжът. — Ех че кучета са развъдили, като динозаври. Опасно е да се излиза на улицата, тези твари не само крака, но и з… ще ти отхапят.“

По пътя към трамвайната спирка има канавка с прехвърлена над нея дъска. Когато е отгоре, шлосерът си казва: „Някакви перила да бяха измислили, може някой да падне. Колко ли пияни са се изръсили. Година вече не я заравят. Що за държава! Жалба ли да пиша?“.

Мъжът преминава канавката, повдига крачолите си, почистени предишния ден, и тръгва с неестествена походка, стараейки се да не изцапа панталона си с рядката кал, размазана по асфалта на половин километър наоколо. Стигнал най-после до чист асфалт, той се опитва да махне калта от обувките си. След като оглежда панталона си, с удовлетворение си казва: „Само до кръста съм се изцапал. А стругарят Васка вчера дойде и мръсотията беше по ушите му. Що за народ! Като свине живеем в калта. Трудно ли е да се зарови канавката? Що за правителство!“.

В очакване на трамвая Н. оглежда хората на спирката. Буца от злоба напира в гърлото му: „Тези сигурно с…т в асансьора и копаят канавки. Твари, а не хора.“

След като блъска някого така, че да го заболи, шлосерът се пъха в трамвая. Вижда свободно място и бързичко се намества. До него застава старица с мрежичка в ръка. Той обръща глава и гледа през стъклото, сякаш мяркащите се пейзажи са му безкрайно интересни. „Тази пък развалина къде е тръгнала сутрин. По-добре да беше си седяла вкъщи. Народила пиянкаджии посранковци, които бъркат асансьора с тоалетна. А и уважение иска!“.

Мъжът преминава през овехтялата въртележка на входа на завода и започва работа. Стиска в менгемето една заготовка и мрачно я обработва с пилата. „Ама защо я пиля? Заради тази заплата ли? Пиля си тук, а животът ми е кучешки.“

Взема половинлитровия си буркан, отива в пушалнята, налива вода в него и пъха бързовара. Изпушва цигарата и пие чай от буркана. „Като последна отрепка пия чай. В пушалнята до тоалетната. Никаква грижа за работния човек! Да бяха ни купили поне ръбести чаши.“

Надмогвайки себе си, шлосерът отива на работното си място и пили детайла. Настъпва време за обяд. „Дали да отида в стола. Ама докато чакаш на опашката, червата ти ще се скъсат. И готвачите всичките са крадльовци. Правят кюфтета от сланина и хляб, да бяха турили поне малко месо. Салатите вчерашни… Алуминиевите вилици са огънати като спирали. Работят същите твари като в нашия вход. Е, добре, ще вървя в пушалнята, ще си хапна сандвичите с чай. Ама трябва да ида в столовата, да си гепя една лъжица. Моята някакъв негодник я сви.“

Шлосерът продължава мрачно да работи следобед, но спира и отива в тоалетната. „Ама че воня, по-зле от асансьора — мисли той, качвайки се върху чинията и измъквайки вестник от джоба си. — Всичко е зацапано, можеш ли да седнеш! Седиш като кокошка на пръта и работата е ясна, не улучваш целта. Поне тоалетна хартия да имаше, казват, във вестника канцерогени имало. Добре поне, че е безплатно! Че на гарата всички си плащат. А ако нямаш пари, да се н…ш ли? Ама че мастни работят там! Пред тях да се изтървеш, няма да те пуснат!“

Забравил да пусне водата, шлосерът излиза от тоалетната и продължава да пили. Настроението му е лошо, работата не върви. Измерва с шублер обработения детайл, съпоставя го с чертежа и установява, че е произвел натурален брак. Плюе на пода, спомня си мръсния вход, вонящия асансьор, канавката с прехвърлената дъска, половинлитровия буркан за чай, огънатата алуминиева вилица, платената тоалетна. „Ама да върви по дяволите тоя детайл. Ще отиде при ония твари. Нека тяхната машина да се троши с него, нека по-добре някакъв негодник да я ремонтира, отколкото да с…е в асансьора!“

След приключването на работния ден, стараейки се да си подобри настроението, той купува бутилка водка от магазина. Заедно със стругаря Васка и общия работник Колка търсят удобно място, за да ликвидират бутилката. „Казват, че в чужбина работните хора ходят в ресторанти. А при нас те са почти златни, а и на входа стоят едни чукове, няма да те пуснат.“

Шлосерът, Васка и Колка изпиват заедно бутилката на един ъгъл. Добре наквасен, по пътя за вкъщи Н. стига до канавката с дъската, подхлъзва се на нея, пада на ръба и добре омазва с кал и без това изцапаните си панталони. Измъква се и проклинайки всичко, влиза във входа си. Тъмно е, някой е развил крушките, а асансьорът дълго не идва. „Коя ли кучка се вози в тази «пътуваща тоалетна». Ох, че зор имам, как да търпя до квартирата!“

Най-после вратата на асансьора се отваря. Шлосерът с удовлетворение отбелязва, че пикнята на пода вече е засъхнала, а по-сериозното нещо някой го е размазал. „Ами защо да търпя — казва си той, разкопчава се и пикае в асансьора. — Утре поне в собствената си урина ще бъда.“

Напълно разбираемо е, че шлосерът Н. през целия ден, като се започне от мръсния вход, е подложен на купчина отрицателни битови емоции. Над него надвисва негативната психична аура, която се отразява върху резултатите от работата му. В мащабите на страната това води до снижаване качествата на руската продукция. В резултат от негативната аура работникът започва да намира удовлетворение в пиенето и в това самият той да върши мръсотии. Разчита на правителството и народа, които са длъжни да му създадат достойни условия за живот и работа, въпреки че той лениво обработва детайла и няма да си мръдне пръста, за да оправи създалото се положение.

Преустройството би трябвало да започне не само с икономически проекти, но и така, че хората сами да си създават достойни условия за живот и да се самоуважават. Поне да бяхме взели пример от японците. Японският работник, независимо дали е шлосер, стругар или боклукчия, ходи на работа с костюм, бяла риза и вратовръзка. Горд е, че работи. Сменя костюма със специално облекло и върши всяка работа с удоволствие, защото уважава себе си и хората, за които я върши. След работа японците се преобличат и често отиват в ресторантчета (сравнително евтини), пият бира или саке и развеселени се връщат вкъщи. В Япония канавките се заравят същия ден. Никой дори и не си помисля да използва асансьорите като тоалетни. Над хората в Япония има позитивна психична аура.

Защо все пак президентът на Русия и правителството не предприемат мерки срещу негативната психична аура? Главната причина е, че те не само не разбират нейната роля, но и не забелязват причините, които я предизвикват. Например в Кремъл във всички тоалетни висят кърпи, които много отдавна са забранени от санитарните власти като преносители на инфекции. Депутатите и правителството си бършат в тях ръцете, а на тоалетните чинии се качват също като шлосера Н. Не навсякъде има тоалетна хартия, често вместо нея се използват разни проекти за постановления и т.н.

Един високопоставен субект в областта на градската архитектура имаше разкошен офис, чиято входна врата безобразно хлопаше, разтърсвайки всичко, но той дори не я забелязваше. Затова пък портиерката не дочуваше.

Министърът на културата никога не е убеждавал руските кинорежисьори, че не бива безкрайно да се изтъкват отрицателните моменти в живота, дори и да са правдиви, че не трябва постоянно да се показва реалистичната кал, че е необходимо да се избират високи и красиви актьори, а не къси мъжленца, облечени със сиви отвратителни пуловери. След като изгледа подобен филм, шлосерът Н. веднага ще види собствената си действителност, ще й се надсмее, но това само ще засили негативизма и безизходицата му. Трябва в определена степен да се взема пример от холивудските филми с тяхната превзетост и щастлив край.

Един от най-популярните руски вестници писа, че във връзка с идването в Москва на мага Копърфийлд, способен да изтрива сгради от лицето на земята, най-силното желание на московчани било това да е сградата на Държавната дума с всички депутати в нея. Шлосерът Н., след като прочете тези вестникарски редове, може би ще си помисли, че да се изтрият от лицето на земята народните избраници, означава в крайна сметка да се изтрие изобщо този народ. Все пак не бива постоянно да се хулят депутатите и да се показват в идиотски комичен план.

Негативната аура над Русия достигна апогея си при изборите за губернатор на Иркутск през 1997 г. За поста претендираха крадец, насилник и педераст. Вестниците оповестиха „достойнствата“ на всеки от тях. Народът избра крадеца. Очевидно краденето е изглеждало „по-привлекателна“ черта в сравнение с насилието и хомосексуализма.

Творчество във входа

Като секретарка при мен работеше деветнадесетгодишната донска казачка Ирина, родом от град Волгодонск (Ростовска област). Навремето наркоман стрелял в група девойки със сачмен пистолет и една от сачмите попаднала в окото й. Направихме на Ирина три изключително сложни операции и й запазихме окото и зрението.

По време на пребиваването й в клиниката лекарите често се забавляваха с необичайната й реч. Тя беше изпълнена не само с пословици и поговорки, но се отличаваше и с особена мекота и ласкавост. Например лекарката в средната част на Русия грубо може да бъде наричана „докторица“. За своя лекуващ лекар Ирина казваше:

— Лилия Фуатовна е много добра лекарчица. Веднъж, след като сне превръзката от окото си, каза:

— Ей там е кацнал воронок.

Нищо не разбрах, защото знаех, че на руски „воронок“ е кола, в която возят престъпници. Оказа се, че с тази дума тя ласкаво нарича враната. На свраката казваше „сорочка“, а хората, облечени с ризи, изпадаха в недоумение. В нейния език звездите звучаха като „звездевички“. На чинийката казваше „чинийчица“. Вместо „късно е вече“ произнасяше „късновати са“, „сутрин“ при нея звучеше „на ранинко“. Джобовете наричаше „втулки“, а джобчетата — „втулчици“.

— Ле (погледни — бел. Е.М.), небето е звездево-звездево, а нощта е толкова лунева-лунева — казваше тя.

Прочетох на Ирина част от „главата“ за шлосера Н. и я попитах за мнението й.

— Не всички входове са такива — рече тя. — Когато влизам в моя уфимски вход, от мръсотията психото ме хваща (действа ми на нервите — бел. Е.М.), краставици се търкалят и още някаква грухтявина (боклук — бел. Е.М.). Тъмно е, светлината ли, мисля, са взели (изключили са осветлението — бел. Е.М.), цялата ме плаши (треперя от страх — бел. Е.М.), затварям се (заключвам се — бел. Е.М.) моментално. Учудвам се, Буратино, богати ли сме станали, та своето да цапотим. Във Волгодонск, където израснах, входът ни беше изрисуван.

— Игра на думи: сорока (сврака) — сорочка (риза). — Бел.пр.

— С всякакви мръсни думички ли?

— Не, ние сме донски — досетулки (досетливи — бел. Е.М.). Схванахме, че макар и входът да е общекарски (обществен — бел. Е.М.), все пак си е наш. Родителите ни се бръкнаха и купиха цимент и боя. Ние, децата, запълнихме всички дупдочки (дупки — бел. Е.М.), а бащите ни боядисаха стените. Само един гребач (скъперник — бел. Е.М.) не даде пари. А после си казахме: „Хайде, момчета и момичета, да мушкаме“ (да се хващаме на работа — бел. Е.М.) и започнахме да рисуваме стените. Имахме едно момче — съчиняколец (съчинител — бел. Е.М.), правеше макети на картини по стените, а ние ги боядисвахме. Аз рисувах зебра и пингвин, а и другите по нещичко. Всеки се стараеше да обетова (направи — бел. Е.М.) най-добре картината си.

— Е, и какво впечатление създаваше този изрисуван вход?

— О! — каза Ирина. — Като от храст ще кажа (убедително — бел. Е.М.), всеки външен възкликваше: „Ле, кино и немци“ (признак за удивление — бел. Е.М.) че това е картинна галерия. А всички деца от нашия вход излязоха добри, получиха образование, грамотици (грамотни — бел. Е.М.). Нито един нарик (наркоман — бел. Е.М.). Нали красотата с ръцете си я правеха. Най-голямата от входа ни, Наташка, вече е омъжена, поосвинена (понадебялала — бел. Е.М.), ама и досега на стената си нови рисунки обетова. Който и да влезе във входа ни, не марчи (мълчи — бел. Е.М.), хвали ни, никому не е паралелно (безразлично — бел. Е.М.). Децата от другите входове, като гледаха нашите рисунки, също на умнотия ги изби (събраха си ума — бел. Е.М.), започнаха входовете си с хубави картинки да обетоват. Никой не ги затваряше.

— Случвало ли се е и във вашия вход да вършат гадости?

— А, два пъти! Най-напред един алкохолик, местен, Петрович, такива на пазара на връзки ги продават за три копейки. Но момчетата бързо го приклещиха (разкриха — бел. Е.М.), туриха го на маховика (набиха го — бел. Е.М.), казаха, че такива като него ще ги изритват от входа на същите връзки. Ходи сега един такъв напнат (не е на себе си — бел. Е.М.), марчи, а понякога хвърля юфка в ушите (лъже — бел. Е.М.), че жена му ще мре, нарича я глист в скафандър. Не му идва наум, че не може да бъде по-хубава, когато с нея живее хрон (хроничен алкохолик — бел. Е.М.).

— Ами вторият случай?

— Пристигна тука един замразен (човек от Севера — бел. Е.М.) при съседа есаул, пийна си и започна да мърси. Тогава бях ситна (малка — бел. Е.М.), но като видях това, започнах виелица да му въртя (да се карам — бел. Е.М.), казвах, че без една, без две ръце и без глава ще остане, че такива като него във входа ни ги хвърлят на боклука. А пък той се оказа и с приглухие (гяуховат — бел. Е.М.), падна му летвата (нервира се — бел. Е.М.) и на мен, детето, ми организира ураган. Баща ми чул шума и излезе, като рече, че който обиди дете, ще умре, а такива като него трябва да ги прибират (в затвора — бел. Е.М.).

— Как ти се струва, Ирина, в южната част на Русия хората по-културни ли са от северняците?

— Не бих казала. Само че тук е студено. Когато дойдох през декември, такъв мраз беше, че термометрите едва не се чупеха, зъбите ми тракаха, едва не ги изпотроших. При нас е топло и грозде зрее. Но тук ми харесва работата, обичам си болните.

И наистина около тази девойка съществуваше топла положителна аура. Постоянно заобиколена от болни, които идваха от цяла Русия и от други страни, тя никога не се държеше като традиционната официално-студена секретарка. Винаги намираше топла дума, предлагаше чай, обясняваше на чакащите, че съм изморен след операциите и трябва малко да си почина.

Ирина чудесно разбираше, че хората пристигат при нас с последната си надежда и се стараеше да не я угаси. Болните също я обичаха. Положителната аура се усилваше и се превръщаше в един от важните моменти при лечението. Една болна от Украйна например ми каза, че моята секретарка е говорила толкова добре с нея по телефона, че е пристигнала при нас напълно уверена, че пак ще започне да вижда. Наистина това се случи. А болните от Ростовска област попадаха в категорията на особено уважаваните.

Трудно ми е да определя какво роля е изиграл рисуваният вход. Очевидно е обаче, че родители и деца са успели да изменят рязко ситуацията в положителна посока и да превърнат общественото място почти от тоалетна в произведение на детското изкуство. Основното е, че успяват сами, а не разчитат на народа и правителството като шлосера Н. Естествено е у живеещите в този рисуван вход да се създаде положителна аура, тъй като доброто побеждава злото.

Остава ни да пожелаем на казачката Ирина да остане същата, а и да не забравя ласкавия си донски език.

Какво все пак да се прави с руските входове? Струва ми се, че за мръсотията и безкрайните безобразия в тях трябва да се глобяват живеещите във всеки отделен вход. На пръв поглед като че ли е по-добре да се притиснат жилищните комисии, които са длъжни да правят ремонтите и да въвеждат ред. Това обаче са фантазии. Работниците от тези комисии отдавна са с негативна аура и дори гледат с ненавист към скотообразните обитатели, тъй като трудът им за полагане на мръснозелената боя се „оценява“ с храчки и мръсни думи. И парите няма да помогнат в случая — те, рискувайки, ще ги откраднат, но няма да направят добър ремонт за храчещите и секнещите се. Негативната аура е по-силна.

Ако се възприеме системата за глобяване на мръсните входове, живеещите в тях бързо ще изчислят най-мърсящите и ще ги принудят те да плащат глобата, ще поставят портиер от уморените от безделие пенсионери и сами ще направят ремонт. Скоро ще се появи състезателен инстинкт — чий вход е по-хубав.

В моя вход бързо открих човека, който пикаеше в асансьора. Приближих се до група момчета и строго ги попитах:

— Вие ли пикаете в асансьора?

— Какво говорите, не сме, Дима от втория етаж е — с наведени глави отговориха малчуганите.

По моя молба момчетата набиха Дима от втория етаж и клозетните безобразия от негова страна в асансьора спряха. Същите момчета ми казаха, че така постъпва и един алкохолик от седмия етаж. Помолих кварталния милиционер и той разговаря с него, но онзи, позовавайки се на липсата на закон по този въпрос, продължаваше да пикае в асансьора. Взех флумастер и написах на стената му: „Пишкащият в асансьора като в храст е сто процента педераст“.

Момчетата ми съобщиха, че алкохоликът изтрил надписа и пак се изпикал. Възстанових го. Той трайно получи прякора „педераст“, с който момчетата го пресрещаха при излизането му от входа. Заради този позор алкохоликът спря да пикае в асансьора и скоро дори напусна входа. Все пак изглежда беше съхранил гордостта си.

Не призовавам посоченият надпис да стои във всички асансьори. Но човек трябва да бъде принуден да не мърси. В това отношение твърде забележителен е един разказ на М. Зошченко: руски писател върви по улицата и негодува от пейзажа с калта, локвите и умрелите котки. Неочаквано му се удава да пътува в Германия. Ходи по германските улици, любува се на чистотата и хока своя народ, та пушек се вдига. В този момент му се приисква да отиде в тоалетна. Намира я, влиза вътре и започва да се любува на чистотата и теменужките, поставени на перваза. Свършва си работата, вдига си гащите и дръпва вратата. Тя не се отваря. Писателят започва да крещи. Събират се немци и нещо му говоряша неразбираемия си език. Скоро намират рускоговорящ, който казва: „Вземи и пусни водата, измий мръсотията, която си сътворил, и вратата автоматично ще се отвори“. Тогава през главата на руския писател минава мисълта, че и културните немци измислят всякакви хитрости, за да пазят чистотата и реда.

Мисля, че не бива да се страхуваме да принуждаваме хората да бъдат културни. Културата сама няма да се насади, за нея трябва да се води борба.

Ако в задълженията на контролните органи по пътищата влиза не само дългоочаквания водач, който не си е сложил колана или е превишил скоростта, а и наказването на нехайните копачи на канавки или на пътните „майстори“, поставящи асфалта направо в локвите, нашите улици скоро биха станали същите като в Европа. Ако глобяваха водачите, паркирали в тревна площ и разнасящи току-що закарания там чернозем по целия град, автомобилите ни щяха да бъдат чисти, а по панталоните ни нямаше да има кални пръски. Ако селските жители, превърнали улиците си в кални коловози, проходими само за трактори, или в патешко-свински свърталища, бяха наказвани, те бързо щяха да организират и построяването на нормален път. Ако виладжиите бяха задължавани да влагат пари не само в градинския си парцел, но и в строителството на път към него…

За съжаление, всички заприличахме на шлосера Н., свикнахме да мърморим и да сочим другия, да ругаем властта или народа и да усилваме негативната си аура. Така ще измърморим целия си живот. Трябва да ни принуждават сами да го променяме и да създаваме около себе си аура от положителни емоции. Само ние, при това съзнателно, можем да сменим негативната аура с позитивна.

Ролята на президента на страната

Защо президентът на страната притежава огромна власт? Умен или глупав, добър или зъл, прогресивен или регресивен, властта му е огромна. Вероятно във всяка страна има хора, които са много по-умни и способни от президента, но те никога няма да имат дори мизерна част от неговата власт, независимо че статиите им всекидневно се публикуват във вестниците, а словата им постоянно вървят по телевизията. Защо е така?

Нека да си припомним времето, когато властта в страната започна да се клати. Например последните месеци от управлението на Горбачов, когато неговите думи вече нищо не можеха да променят и предизвикваха само смях. Защо кумирът, чиято всяка дума ловяхме, стана смехотворен? Като че ли някакви свръхестествени сили в определен промеждутък от време подкрепят президента и стимулират властта му над хората, а в друг промеждутък му обръщат гръб и го превръщат в жалка кукла.

Огромната власт на президента се обяснява с това, че психичната енергия на масите (жителите на държавата) се концентрира върху избраника и сякаш му делегира пълномощия не само в лидерството и ръководството, но и в съдбата на всяка отделна личност. Надеждите и желанията на всеки човек се предават на един човек — на президента, като от него се очакват мъдри и точни действия. Ако все пак надеждите и очакванията на масите не се оправдават дълго време, потокът от психична енергия, идващ от хората, започва да отслабва и президентската власт се разклаща.

С други думи, президентът не бива да забравя, че е личност със земните си грижи, но е концентрирал в себе си психичната енергия на жителите на страната, очакващи да оправдае надеждите им. При това колкото е по-голяма държавата, толкова повече психична енергия концентрира президентът. Човекът, който става президент, трябва да помни, че преминава в ново качествено психично състояние, попадайки в епицентъра на психичната енергия на страната. Като потвърждение можем да сравним какво казва Горбачов сега и какво е говорил преди десет години — разлика няма. Но тогава, когато беше в епицентъра на психичната енергия, речите му предизвикваха буря от емоции, а сега, когато е далеч от него, думите му просто не се възприемат.

За президента е много страшно да напусне епицентъра на психичната енергия в страната. Точно той му дава неограничена власт, удовлетворение от собствената му значимост. Да бъдеш в епицентъра е много сладко, но след като се окажеш извън него, страданията са толкова силни, че по-добре изобщо да не си бил там.

Как може да не се изгуби положението в епицентъра? Като се има предвид изложеното в книгата, президентът не би трябвало да използва положението си за укрепване на култа към властта, а чрез силата на психичната енергия на милионите хора да насажда култ към знанията, доброто и любовта. Всички цивилизации на Земята са загивали поради култа към властта. Той е проява на отрицателната психична енергия, а знанията, доброто и любовта водят до положителни психоенергийни явления. Култът към властта, действащ на принципа „вземи властта по всякакъв начин“, измъква от хората лошото и спомага да се формира негативна аура над страната, а култът към знанията, доброто и любовта води до формирането на положителна аура, която съдейства на прогреса.

Известно е, че при комунизма всички лидери експлоатираха култа към властта, като оставяха и известно място за знанията и доброто. Ами Борис Елцин? За съжаление, този човек, победил комунизма, все пак не успя да се освободи от сладостта на така трудно постигнатата власт и попадна под влиянието на култа към нея. Той беше наистина народен герой и заслужено застана в епицентъра на човешките надежди, но не успя да се възползва от това. Народът очакваше от него велики съзидателни дела, но той, след като съзнателно повери икономиката на една от икономическите теории (Е. Гайдар), се зае с всички сили да укрепва и засилва личната си власт. В борба с парламента, с Конгреса на народните депутати и дори жертвайки Съветския съюз, той постигна запазването и укрепването й. Но така и не разбра, че тя щеше да е още по-силна, ако беше направил съзидателни усилия. Егор Гайдар с теорията си за икономическото развитие отпадаше от епицентъра, а Елцин, който беше там, насочваше хората не към всекидневен съзидателен труд, а към политически дележи и борби.

Жалко, че не разбра ситуацията, а вероятно и никога няма да я разбере. При него разцъфтяха корупцията и криминалните престъпления, обиращата народа групировка МММ и други подобни формирования, разигра се престъпната война в Чечения, банковият произвол достигна апогея си. Положителната психична енергия, насочвана към епицентъра и президента, започва да намалява, озлоблението и негативизмът се засилиха и президентът от народен герой се превърна в куклено-фейлетонен персонаж. В борбата за власт Елцин забрави народа, който го изпрати в епицентъра на надеждите. За втори мандат беше избран само защото му противостоеше комунистът Зюганов, с когото хората асоциираха връщането на дяволски омръзналия им комунизъм с купонната система и празните щандове.

В Русия обаче все пак има хора, които схващат вредите от култа към властта и се възпират от съблазънта да попаднат в неговите обятия. Например такива са президентите на Башкортостан и Татарстан Муртаза. Рахимов и Ментимер Шаймиев. Те се изолираха от законите и негативната аура на Русия и изцяло се отдадоха на съзидателна работа, не преследваха претендентите за техните постове, а насочиха цялото си внимание към грижи за хората, предприятията, кооперативите, фермерите и т.н.

Рахимов успя да обедини всички нефтодобивни, нефтопреработващи и енергийни компании в Башкортостан в единен комплекс, като целта му беше броят на посредниците, които са в състояние на „гроздове да висят по проводниците“, рязко да намалее. Това позволи печалбата да се насочи към развитието на производството, а не да се разхвърля по посредническите джобове. До голяма степен затова Башкортостан има стабилна икономика, което не може да се каже за много региони в Русия.

Съвсем неочакван и твърде любопитен момент в политиката на Рахимов се оказа постулатът, който на простонароден език можеше да се изрази като „фермата е място за крадене“. В потвърждение ще приведа диалога си с някой си Фанис, който завежда ферма в един от кооперативите:

— Фанис, в твоята ферма крадат ли фураж? — попитах аз.

— Разбира се! Почти половината…

— Кой?

— Ами всички, които живеят в селото. Без фураж как да изхраниш кравите? Не ни дават земята, техниката е колхозна, с председателя не можеш да се споразумееш… И ето че крадат…

— Чакай, Фанис, нали по руския закон всеки колхозник може да вземе земя и да отглежда каквото поиска. Може би е по-добре да имаш собствен фураж, отколкото да го крадеш?

— Не е възможно. Председателят няма да даде. Ако раздаде цялата земя, каква власт ще му остане? А той иска власт… Затова е по-добре да се краде.

— Ами председателят краде ли?

— И още как! Знаеш ли колко крави има?

— Значи, излиза, че доячките работят, а останалите крадат?

— Да, доячките работят много, стават в пет сутринта. А вкъщи имат и своя крава. Освен това до фермата трябва да изгазят в калта три километра.

— Вие ухажвате ли доячките?

— Как щяло, никой не ги ухажва!

— Защо, Фанис?

— Цялото село ще научи!

— Как, ако е през нощта, във фермата, нали имаш кабинет там?

— Не е възможно във фермата.

— Защо, Фанис?

— Ами ако заведеш някоя доячка нощем във фермата, тутакси някой ще дойде да краде фураж!

Муртаза Рахимов до голяма степен успя да пречупи тази порочна система на общественото стопанство, когато всеки колхозник краде и страхувайки се от председателя, безгранично му се подчинява. Президентът на Башкортостан успя в много колхози да ликвидира тази система, да накара селяните да вземат земята и да се самоуважават. Освен това принуди колхозите да спрат да разора-ват ливадите, да махнат много ферми от речните брегове, да не пасат добитък в горите и т.н. Рахимов използва цялата си власт. Но я използва не за да я удържи, а за съзидание.

Президентът на Татарстан Шаймиев приложи два възлови момента в съзидателната си дейност: гъвкава данъчна система и принципа „помагай на силния, а не на слабия“. С тази система той спаси десетки предприятия от неминуем фалит. Например след излизането на пазара в Татарстан стана неизгодно да се добива нефт, поради което 10 000 работници в тази индустрия трябваше да попълнят армията на безработните. Президентът ги освободи от всички данъци, като каза, че ще плащат от заплатата си само данък общ доход. Работниците при тези условия се възродиха, скоро производството стана рентабилно, а те се превърнаха в нормални данъкоплатци, запазили при това своя отрасъл. Същото може да се каже за Казанския медико-инструментален завод, който успешно се конкурира със световните производители на медицински инструменти. Същото се отнася и за военните заводи — например за производството на сръхзвукови бомбардировачи по 1 млрд. щ.д. всеки и т.н.

Принципът „помагай на силния“ води до бърз подем на „силните“ и до фалит на „слабите“ с последващото им поглъщане от „силните“. „Слабите“, попаднали в ръцете на „силните“, са принудени да се учат от тях на добра и продуктивна работа. Резултатите не закъсняват: например добивът от зърнените култури през 1996 г. достига средно 28 центнера от хектар (повече, отколкото в Кубан), а в много райони и над 60 центнера (повече, отколкото в Холандия).

Резултатите от дейността на Шаймиев в епицентъра на народните надежди се свеждат до това, че вече няколко години Татарстан има средногодишен икономически ръст от 4,5%, докато в други региони на Русия се отбелязва ежегоден спад. Шаймиев е наясно с вредата от борбата за власт и успява да се отдалечи от култа към нея. Затова той започва да се ползва с всенародната любов и на руснаците, и на татарите. На поредните избори за него гласува 96% от населението на Татарстан. Човек, който не се е борил за власт, идва на власт повторно без всякакви усилия само за сметка на народната любов.

Ако президентите, които идват на власт, са наясно, че ще бъдат в епицентъра на надеждите, че властта може да се задържи само със съзидателна работа, а не с борба за нея, прогресът и всенародната любов не биха закъснели.

Какво бих направил на мястото на президента на Русия?

Нескромно е да се дават препоръки. Въпреки това искам да изкажа мнението си, като се опирам на анализа в тази книга.

1. Президентът трябва ясно да осъзнае, че е в епицентъра на надеждите на народа и че те трябва да се оправдават със съзидателен труд. Борбата за власт е сладка и винаги е в центъра на вниманието, но за народа тя е безсмислена. Съзидателният труд не е толкова забележим, разтегнат е във времето, но е единственият, който води към прогреса, за чието гарантиране е предназначен президентът. Лидери, посветили се на революции и борба за власт, влизат в историята, но осигурилите съзидателен труд и прогрес стават народни герои.

2. Президентът трябва да знае, че съществува светът на психичната енергия, поради което над страната може да надвисне негативна или позитивна аура.

3. Президентът на Русия трябва да е наясно, че сега повечето хора в страната представляват нещо като прословутия посткомунистически шлосер Н., който се възмущава от хорските мръсотии, но и самият той ги върши. Отрицателните емоции за дреболии, мърморенето и некачественият труд на тези хора спомагат за формирането на негативната аура над страната. Необходимо е те да се превъзпитат. За целта средствата за масово осведомяване трябва да пропагандират положителните инициативи. Президентът и правителството следва да предприемат редица мерки за въвеждането на санкции за нарушаване на чистота и за организирането й по входове, тоалетни, улици, пътища, села и на други места, както и за поощряване на работещите в това направление. Чрез спазването на принципа „чистотата и редът на обществените места трябва да се въвеждат със собствени ръце“ може да се постигне постепенно повишаване на културното равнище и добротата, а като следствие — да се подобри качеството на труда.

4. Необходимо е да бъдат убедени средствата за масово осведомяване, че те наистина са четвърта власт и също носят отговорност пред народа. Ръководителите им трябва да са наясно, че безкрайното предъвкване на скандални истории, на „горещи факти“ и борби за власт при недостатъчно внимание към положителните моменти в живота, научните постижения и инициативността съдействат за формирането на негативна аура над страната. Трябва да се подобри качеството на рекламата, да се изключи отвратителното зомбиране посредством дъвчещи полудебилни физиономии или издигането на дамските превръзки в ранг на единственото щастие в живота.

5. Президентът трябва да ограничи разходите за избирателни кампании за губернатори, кметове, народни депутати и преди всичко за президент. Това не са само пари, изхарчени напразно, те носят вреда, тъй като дават възможност (чрез лъжливо възхваляване) на отговорни държавни постове да се промъкнат богати и корумпирани хора. Приемането на закон за равно финансиране на претендентите в избирателни кампании и строгото му спазване ще предотвратят негативизма, съществуващ у обикновените хора спрямо властимащите. Изборите се превърнаха в хазартна и не винаги честна игра за милиони, насочваща акцента на вниманието от съзидателния труд към сладки обещания от типа на вълшебната покривка.

6. В икономическата политика е целесъобразно да се проучи опитът на М. Шаймиев за използването му в общоруски мащаб и да се предприемат редица законодателни мерки, дали добри резултати в Татарстан, като гъвкавата данъчна система и принципа „Помагай на силния“. Истинският федерализъм е икономическа самостоятелност на регионите с делегиране на центъра на ясни общо-федерални пълномощия (отбрана, енергетика, пътища и т.н.) и отчисляване на съответния федерален налог. Управляващите трябва да съзнават, че суперцентрализираната комунистическа икономика с прехвърляне на пари от регионите в центъра и последващото им връщане обратно, която продължава и сега, до такава степен е омръзнала на регионите, че „московските министерски коридори“ са на езика на всички, а московчаните изглеждат на жителите на периферията като закоравели бездушни бюрократи. Постепенно трябва да се избавим от негативизма към Москва, за да се повиши авторитетът на централната власт и да се избегнат сепаратистките настроения.

7. Понятието „новите руснаци“ изобщо не е свързано с нов тип производител, а се отнася за посредници, умеещи в процеса на търговските операции да добавят своите 100–300%. Народът разбира, че те лесно изкарват пари и че „процентът“ им в крайна сметка е от джоба на всеки човек. Затова техните мерцедеси, разкошни жилища, шикозни сгради на банки и други подобни се възприемат не като трудови, а като грабителски постижения. Това засилва негативизма в страната.

Независимо че посредникът запълни празните щандове на магазините и така свърши нещо полезно, трябва да се предприемат редица мерки, ограничаващи безкрайните доходи от подобни операции. Конкуренцията далеч невинаги може да намали цените и да задържи нарастването им, затова не е възможно да се избегнат редица монополистични моменти (самолетните полети, енергетиката и т.н.). В много капиталистически страни е приета системата за лимитирани най-високи цени за основните видове продукция (горива, електроенергия, зърнени храни, метали и др.), от които се образуват и останалите цени. На посредника е разрешена печалба от 7 до 30%, а надвишаването се преследва от закона. Подобен подход спомага за снижаването на цените и инфлацията, ограничава свръхдоходите на посредниците и свързаните с тях престъпления, но основното е, че дава приоритет на производителя.

Президентът и правителството трябва да разберат казаното дори ако техни деца и роднини са посредници във фирми и акционерни дружества. Парите не идват от въздуха, а преминават от един джоб в друг. Посредник, който ги прибира без ограничение, е вреден за обществото. Негативизмът, възникващ у производителя към системата „купи-продай“, няма да доведе до нищо добро. Посредникът може да погуби страната.

8. Президентът трябва да спре банковият произвол, царящ в Русия. В това отношение показателен е примерът на Рузвелт, който временно ограничава банките и ги проверява. Резултатите водят до закриване на много от тях. След това в страната започва прогрес, корумпираността в обществото намалява, а престъпността се снижава.

За да се оцени ролята на банките в обществото, достатъчно е да се видят най-красивите сгради в Москва и другите градове. Те са собственост на банките. Стойността на всяка от тях се изчислява на десетки милиони долари. Те са като символ на мощта и богатството, но и намек за това кой е реалният господар в живота.

Откъде банките имат пари, за да строят суперлуксозни сгради? Те ги получават от свръхвисоките проценти при отпускане на кредити и свръхвисоките цени на банковите услуги. В развитите страни печалбата при отпускане на кредити е 5–7%, а в Русия — 100-300%. Тоест за всяка взета рубла трябва да върнете минимум две. Така приходите на банките идват сякаш от небето, докато в същото време предприятията, които не могат да оцелеят без кредити, неизбежно отиват към фалит. Несправедливостта е толкова голяма, че дори не си струва да се обсъжда.

Не може да се разчита, че конкуренцията между банките ще доведе до снижаване на лихвения процент при кредитите, тъй като съществува взаимно поръчителство помежду им (кой ще се откаже от лесни пари). Ако пък дадена банка започне да се разорява, ръководството й едва ли ще бъде на загуба, тъй като ще успее да прехвърли „пропадащите“ пари по чуждестранните си сметки. Световната беда са офшорните зони и швейцарските банки, които пазят тайната на влога, включително и за крадени пари.

Представям си каква смелост е имал Рузвелт, за да постави на колене американските банки и да спре техния произвол, водещ до престъпност, корупция, спад в производството и негативизъм на народа към властта. Сигурен съм, че и у нас скоро ще се намери човек със същата смелост. Тогава луксозните сгради на банките няма да дразнят хората.

9. Русия винаги се е славела с развита наука и гениални учени. В периода на дивия капитализъм тя се оказа в задния двор, а всеки „нов руснак“, умеещ само да събира и изважда, е сто пъти по-богат от професора.

Президентът и правителството трябва да намерят средства и да възстановят разпадащата се руска наука. Наистина не всички изследвания, особено фундаменталните, се внедряват бързо в производството и дават печалба. Но науката също като спорта е престиж за страната. Отново се връщам към М. Шаймиев, който полага основите на научен медицински център за 46 милиона долара, като по този повод заявява, че ако на лечение в Казан идват болни от цяла Русия и от чужбина, това ще издигне престижа на Татарстан, което в крайна сметка ще се изрази в инвестиции в икономиката на републиката. Така е с М. Рахимов, който започва строителството на нов комплекс на нашия Общоруски център по очна и пластична хирургия, независимо че е руски, а не башкирски.

Науката обаче не е само престиж. Тя установява йерархията на знанията, която по законите на психичната енергия противодейства на негативните психични явления. Ако предположим, че в телевизията и вестниците бъде включена рубриката „Среща с учени“, обикновените хора, включително и шлосерът Н., на следващия ден оживено ще обсъждат проблема, а няма да мърморят или ругаят мръсния вход. Знанията, доброто и любовта са основата на съществуването на торзионните полета (вълновата форма на живот) на Онзи свят. А както е известно, ние не сме само физическа форма на живот на Земята, а и деца на Онзи свят.

10. Президентът трябва да издигне патриотизма в страната.

Американците са наясно с това, в техния манталитет отдавна е закодирано желанието им да имат вкъщи знамето на страната и да пеят държавния химн. Руският патриотизъм никога не е падал толкова ниско. Ролята му не бива да се принизява: той е и бойният дух на армията, и желанието за труд в името на страната, и любов към родината, и ред други неща, които не могат да се пипнат с ръка, но имат колосално значение за живота ни. Патриотизмът също е категория на положителната психична енергия и противодейства на страшния негативизъм.

Обобщавайки мислите си за преустройството на нашата родина, бях впечатлен, че повечето от тях се отнасят до неразбираемата и само интуитивно усещаната област на човешката психична енергия. Очевидно фактът, че сме рожба на вълновата форма на живот на Онзи свят, налага по-значим отпечатък върху нас, отколкото желанията да хапнем, пийнем и поспим. След хималайската експедиция вече бях убеден, че животът на Земята е създаден от Онзи свят, за да се усвои физическият. Затова в процеса на това усвояване трябва да използваме не само физически методи, но и родоначалните психични принципи на Онзи свят, в чиято основа са доброто, любовта и знанията.

Мисля, че Русия ще се стане най-мощната страна в света, когато посткомунистическият мърморещ и цапащ шлосер Н. се превърне в прототип на донската казачка Ирина, украсяваща обществения вход.