Тери Брукс
Магьосникът Куестър Тюс (6)

МАЙКЪЛ АРД РИ

Абърнати прекара първия си ден в света на Бен, затворен в стаята на Елизабет, като все повече осъзнаваше в каква беда се е забъркал. Елизабет мислеше да се направи на болна, за да не ходи на училище и да остане при него, но се отказа, когато се сети, че това ще накара домакинята да я обгради с грижи и при това можеше да открие Абърнати. Освен това тя още не бе намислила подходящ план как да изведе Абърнати от Гроум Уайт и имаше нужда от време.

И така, тя отиде на училище, а Абърнати остана в стаята й и се зачете из старите вестници и списания. Той я бе помолил за тези четива и тя му ги донесе от кабинета на баща си, преди да излезе. Абърнати беше дворцов писар и историк на Отвъдната земя и знаеше някои неща за историята на останалите светове. Беше решил да изучи историята на света на Бен от времето, когато Мийкс се бе прехвърлил тук и започнал да мами хора, готови да плащат за трона на Отвъдната земя. Това бе доста опасна работа. Повечето от нещата, които Абърнати си спомняше, се отнасяха до машини, науки и някои войни. Тъй като носеше медальона, имаше способността да говори и да пише на езика на всеки от световете, в които попада, тъй че нямаше да му е трудно да разбере нещо за света на Бен. Но това му беше крайно необходимо, ако трябваше да намери път обратно към собствения си свят. И така, той започна да се запознава със списанията и вестниците, седнал на леглото на Елизабет сред плюшените й животни и кукли, поставил няколко възглавници зад гърба си, за да се обляга на тях. Опитваше се да разбере какво става в този свят. Повечето прочетени неща не му казваха нищо. Имаше невероятно много съобщения за войни и убийства, болшинството от които политически и икономически, лишени от всякакви разумни основания. Някои от съобщенията бяха свързани с научни постижения в една или друга област. След като почете малко, Абърнати се отказа да продължи, като стигна до извода, че е затворен в някакъв свят на крадци и убийци. Някои от списанията се занимаваха с романтични и приключенски истории, но Абърнати ги прескочи. По-подробно изчете обявите — както се наричаха — и запомни, каквото сметна за полезно.

Обявленията се отнасяха до предлаганите стоки и услуги и му помогнаха да разбере няколко неща. Благодарение на тях той установи, че никой тук не пътуваше на кон или в карети, а с коли и дори с летателни машини, изобретени от науката. Разбра още, че за да се ползва от услугите на тези машини, трябва да плати с пари или кредитна карта, както се наричаше, а той, разбира се, не разполагаше с нищо подобно. И най-сетне, той установи, че дори ако се абстрахираше от това, че е говорещо куче, той се различаваше напълно от всички тук, както по облеклото и обноските си, така и по социалните, икономическите и културните си представи.

Едно от списанията съдържаше карта на Съединените щати, което, както веднага разбра, бе страната на Бен. Той откри щата Вашингтон, където се намираше, и щата Вирджиния, където трябваше да отиде. Топографията на местата, които разделяха двата щата един от друг, беше ясно очертана на картата. Легендата му даде възможност да установи разстоянието, което се налагаше да измине. Елизабет се оказа права — пътят от тук до там бе наистина много, много дълъг. Би могъл да го измине и пеша, но това щеше да му отнеме цяла вечност.

След известно време той остави настрана вестниците и списанията, стана от леглото, отиде до двойните прозорци с решетки, които гледаха на юг и се загледа през тях.

Около замъка се намираха лозя. Имаше няколко празни парцела земя, едно малко, криволичещо поточе и пръснати къщи в далечината, но нищо повече. Къщите заинтригуваха Абърнати. Беше виждал снимки на подобни къщи в списанията, но те нямаха нищо общо с къщите на Отвъдната земя. Гроум Уайт беше съвсем не на мястото си сред тези сгради, сякаш е бил взет и посаден тук, без никой да се съобразява дали тук му е мястото или не. Абърнати реши, че съществуването на този замък се дължи единствено на това, че е самонадеяно възпроизвеждане на въображаемата крепост на Майкъл Ард Ри от детството му — мястото, което бе обитавал през по-голяма част от живота си. Обграждаше го ров, пропусквателни пунктове в края на всеки мост за преминаване отвъд замъка, ниска каменна стена отвън с остри зъбци и портал. Абърнати поклати глава. Майкъл не се беше променил.

Елизабет му бе приготвила сандвичи и пържени картофи за обяд и той ги изяде, след което отново се настани да чете списания и вестници. Не бяха минали и няколко минути, когато чу стъпки, приближаващи към вратата на спалнята, бравата бе натисната и той с ужас видя как вратата се отваря.

Нямаше време да се скрие. Нямаше време за нищо друго, освен за това да се отпусне сред вестниците и списанията и да се престори на мъртъв. Това и направи.

В стаята влезе някаква жена, която носеше принадлежности за почистване. Абърнати видя това през полупритворените си очи. Тя си тананикаше, без все още да разбере, че в стаята има някой. Абърнати се беше свил на кълбо, опитвайки се да се слее с изкуствените животни. Дали това бе домакинята, от която се опасяваше Елизабет, когато реши да отиде на училище, вместо да се престори на болна? Защо Елизабет не беше го предупредила, че и без това тя може да влезе в стаята да чисти? Той се стремеше да не диша. Може пък тя да не го забележи. Може би ще си отиде, ако той…

Тя се извърна и погледна право към него. Вкамени се от изненада и сложи ръце на хълбоците си. — Ей, какво е това? Какво правиш ти тук? Та тук не трябва да се пуска куче! Тази Елизабет!

Тя се усмихна, но не се сдържа и направо се разсмя Абърнати реши, че това е някаква шега, която не разбира. Нищо друго не му оставаше, освен да се преструва. Лежеше и мърдаше късата си опашка, стараейки се да изглежда като най-обикновено куче.

— Е, добре, добре. Толкова си сладичък! И как са те облекли — като кукличка! — чистачката приближи, протегна ръце и го прегърна така, че за малко не го задуши.

Тя беше доста якичка и Абърнати направо остана без дъх от тази нейна прегръдка. — А сега, какво да те правя? — продължаваше да си говори тя, като отстъпи назад и го огледа така, сякаш искаше да оцени качествата му. — Мога да се обзаложа, че никой не знае, че си тук, нали така?

Абърнати продължи да размахва опашка, опитвайки се да изглежда мил и приятен.

— Цялата стая си разбъркал — виж тези списания и вестници! — жената започна да се суети наоколо и да подрежда и оправя стаята. — И този сандвич ли си изял? Но откъде си го намерил? Ах, тази Елизабет! — и тя отново се разсмя.

Абърнати лежеше и чакаше търпеливо, докато чистачката шеташе наоколо, а после вдигна поглед, очаквайки всичко, когато тя отново приближи и го потупа по главата. — Това не ми влиза в работата — промърмори тя и го потупа още веднъж. — Виж какво ще ти кажа — каза тя конспиративно. — Стой си тук и не мърдай никъде. Ще изчистя стаята, защото това ми е задължението и ще се махна. Не е моя работа да се занимавам с теб. Ще те оставя на Елизабет. Съгласен ли си?

Абърнати отново врътна опашка; как му се искаше тя да беше по-дълга. Чистачката пъхна един шнур в стената и започна да движи някакъв много шумен уред по пода и килимите, след което забърса мебелите с кърпа, пооправи още някои неща и с това свърши.

После отново приближи до него.

— И бъди добричък — предупреди го тя, като го милваше зад ушите. — Никой не бива да узнае, че си тук. Аз няма да кажа, но и ти не трябва да се издаваш, съгласен ли си? А сега, дай една целувка. Ето тук — и тя се наведе и си подаде бузата. — Хайде де, само една целувчица.

Абърнати чинно я близна по бузата.

— Какво добричко кученце! — и тя го потупа по главата и потърка муцуната му, след което подвикна: — Сбогом, приятел!

Вратата тихо се затвори и шумът от стъпките й заглъхна.

На Абърнати му се искаше да има нещо да си обърше устата.

Елизабет се върна в ранния следобед, бликаща от жизнерадост.

— Здрасти, Абърнати! — поздрави тя, като връхлетя през вратата и плътно я затвори подире си. — Как мина денят?

— Можеше да мине и по-добре, ако ме беше предупредила, че чистачката ще идва да чисти! — отвърна той наежено.

— О, да, наистина! Та днес сме понеделник! — извика Елизабет и шумно изсипа учебниците на бюрото си. — Извинявай. Тя видя ли те?

— Да, видя ме. Но ме взе за някое домашно куче и заяви, че не й влизам в работата. Май няма да каже на никого.

Елизабет кимна тежко.

— Госпожа Алън ми е приятелка. Щом е дала дума, я спазва. Не е като някои — и тя сурово се намръщи. — И Нита Коулс ми беше приятелка, но вече не е. И знаеш ли защо? Защото разказа на всички, че Томи Самюълсън ми харесва. Не знам защо го е направила. Та той дори не ми е приятел. Само й бях казала, че ми харесва. Той е много мил. А тя казала на Дона Хелмс, Дона пък разказва всичко на всички и сега цялото училище говори за мене и за Тони Самюълсън и мене така ме е срам, че чак ми се плаче! Обзалагам се, че знае дори и учителят, господин Мак! Казах на другата ми приятелка Ева Ричардс, че ако Нита не си вземе думите назад, аз няма да…

— Елизабет! — прекъсна я Абърнати, като почти изръмжа. — Елизабет — повтори той отново името й, този път по-меко. Тя го погледна. — Измисли ли как да ме измъкнеш оттук?

— Разбира се — заяви тя категорично, сякаш по този въпрос не би могло да има никакво съмнение. Тя се отпусна на леглото до него. — Има един чудесен начин, Абърнати.

— И какъв е той? Тя се усмихна.

— Ами ще те изпратя заедно с прането! — Абърнати така я изгледа, че усмивката веднага изчезна от лицето й. — Виж, съвсем е просто. Една камионетка взема всеки вторник прането за пералнята. Това значи утре. Това са няколко големи, покрити с платно кошове, пълни с чаршафи и дрехи. Можеш да се скриеш в някой от тях. Пазачите никога не проверяват дрехите за пране. Ще пътуваш в задната част на камионетката и, когато спре да разтовари, ще скочиш и ще избягаш. За нула време ще си на мили оттук — и тя отново се усмихна. — Какво ще кажеш?

Абърнати се замисли.

— Струва ми се, че планът е добър. Но когато ме товарят в камионетката, може и да забележат, че прането е малко тежичко.

Елизабет категорично поклати глава.

— В никакъв случай. Кърпите и дрехите винаги ги откарват влажни. Та те тежат с тонове. Чувала съм господин Абът да го твърди. Той е шофьорът. Нищо няма да му мине през ума, когато те натоварва. Ще реши, че може би са мокри кърпи.

— Разбирам — Абърнати все още не беше съвсем уверен в това.

— Повярвай ми, ще успееш — уверяваше го Елизабет. — Трябва само да се промъкнеш сред прането рано сутринта. И аз ще дойда с тебе. Ако отидем много рано, никой няма да ни забележи. Мога да си навия будилника — добави тя убедително.

Абърнати погледна към този уред за отчитане на времето с известно колебание, после отново впери очи в момичето и въздъхна.

— Можеш ли да ми дадеш една хубава карта на страната, Елизабет, за да намеря пътя до Вирджиния?

Елизабет веднага поклати отрицателно глава.

— И за това имам план, Абърнати. Ти не можеш да изминеш целия път до Вирджиния пеша. Това е много далече. Оттук дотам има планини, които ще трябва да прекосиш, а вече е зима; можеш да замръзнеш! Тя се протегна и сложи ръка на главата му.

— Имам спестени малко пари. Искам да ти ги дам. Ще трябва да направя нещо, че татко да не разбере, но ще се справя. Ще ти дам тези пари и виж какво трябва да направиш. Ще се увиеш целия в бинт, тъй че никой да не може да види как изглеждаш. Всички ще си помислят, че си обгорял или си пострадал. Така ще идеш до летището и ще си купиш второкласен билет до Вирджиния. Те са много евтини и аз мога да те науча как да направиш така. Със самолет ще стигнеш за няколко часа. Пак ще трябва да вървиш известно разстояние, когато стигнеш дотам, но не чак толкова дълго, колкото е оттука — само стотина мили. А там е все още топло — няма да премръзнеш.

Абърнати не знаеше какво да каже. Известно време той само втренчено я гледаше.

— Елизабет, не мога да ти взема парите…

— Шшшт, шшшт! — изшътка му тя. — Не говори така. Разбира се, че ще ги вземеш. Длъжен си. Аз няма да мога да спя, като си те представя да се скиташ из страната пеша. Нужно ми е да съм сигурна, че ще се оправиш. Трябваше да ми позволиш да дойда с теб. Но щом не искаш, поне ще вземеш парите — тя замълча. — Можеш да ми ги върнеш, щом предпочиташ — след време.

Абърнати остана трогнат.

— Благодаря ти, Елизабет — тихо каза той. Елизабет се наведе и го прегърна. Нейната прегръдка беше много по-приятна от онази на госпожа Алън.

Абърнати остана в стаята на Елизабет, докато тя отиде да вечеря и търпеливо зачака да му донесе нещо за ядене и на него. Той лениво прекара времето си, преглеждайки нещо, което се наричаше Телевизионен справочник и от което той не можа нищо да разбере. Очакваше, че Елизабет ще се върне бързо, както предишната вечер, но минутите се нижеха, а тя така и не се появяваше. Той се вслушваше към вратата и дори рискува да надникне в коридора. Елизабет не се виждаше никъде.

Когато най-сетне се появи, беше пребледняла като призрак и изглеждаше явно разстроена.

— Абърнати! — възкликна тя шепнешком и бързо затръшна вратата зад гърба си. — Трябва веднага да изчезваш оттук! Майкъл е научил за тебе!

Абърнати се вцепени.

— Но как е успял да разбере?

Елизабет отчаяно разтърсваше глава и сълзи започнаха да се търкалят по бузите й.

— Аз съм виновна за всичко, Абърнати! — хлипаше тя. — Бях принудена да му кажа!

— Стига, стига — започна да я утешава той, като коленичи и сложи лапи на раменете й, за да я успокои. Повече от всичко на света му се искаше да побегне от тази стая с всички сили, но преди това трябваше да разбере каква заплаха го грози.

— Кажи ми какво стана — помоли я той, опитвайки се да овладее гласа си.

Елизабет преглътна сълзите и хлиповете си и го погледна в очите.

— Пазачите казаха на Майкъл за теб, както и очаквах. Веднага след вечерята дойдоха за редовния си доклад и му споменаха и за теб. Спомниха си за случката като ме видяха и единият попита дали още държа онова куче. Спомена за странните дрехи, в които те видяха облечен и за това, че лапите ти са малко особени. Описа подробно как изглеждаш. Майкъл ме изгледа странно и започна да ме разпитва. Попита ме къде съм те намерила и аз… Виж, Абърнати, просто не можах да го излъжа. Просто не можах! Той има навика да те гледа някак подмолно, сякаш вижда всичко…

И тя отново се разхлипа и Абърнати пак я прегърна и я държа в прегръдките си, докато се успокои.

— Продължавай — подкани я той.

— Ами казах му, че съм те намерила близо до залата с произведения на изкуството. Не му казах, че си бил вътре, но все едно. Той веднага отиде там, като ми заповяда да остана на мястото си и да го чакам, а когато се върна, беше направо бесен! Искаше да узнае къде е бутилката му. Аз му казах, че не зная. Тогава той поиска да разбере какво е станало с теб! И аз му казах, че и това не зная. Разплаках се и му казах, че просто съм искала да си поиграя на маскарад с някого и като съм те видяла в тези странни дрехи, просто съм ти сложила каишка и съм те завела на разходка и… Тогава той ме попита дали нещо си ми казал! Та той знаеше, че ти можеш да говориш, Абърнати!

Абърнати се чувстваше така, сякаш таванът ще се срути над главата му.

— Побързай, Елизабет! — подкани я той. — Кажи ми всичко останало, но колкото се може по-бързо.

Момиченцето си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Е, вече ти казах, че не можах напълно да го излъжа и заявих: „Ами, да, наистина това куче говореше!“ — сякаш съм удивена, че той също знае. Казах му, че затова и съм те пуснала, защото съм се уплашила, и ти си побягнал. И че повече не съм те виждала. Обясних, че не съм казала на никого, защото съм се бояла, че няма да ми повярват и съм чакала да се върне баща ми в сряда, за да му разкажа за всичко — и тя го хвана с двете си ръце. — Стори ми се, че ми повярва. Само ми каза да се прибера в стаята си и да го почакам тук. Разпореди на пазачите да започват претърсване. Но им крещеше като обезумял, Абърнати! Трябва да се махаш час по-скоро от тук!

Абърнати кимна угрижено.

— Но как да стане това, Елизабет? Момиченцето още по-силно стисна ръцете му.

— Ами точно така, както вече ти казах — само че ще трябва да се скриеш в прането още сега!

— Но нали току що каза, че ме търсят навсякъде, Елизабет?

— Не, Абърнати, не — изслушай ме! — и тя сведе близо до него кръгличкото си лице, свила решително вежди. Луничките по носа й сякаш танцуваха. — Те претърсиха вече стаята с прането. Тъкмо оттам започнаха. Аз им казах, че там си избягал, след като те пуснах. Там вече няма никого. Търсят те навсякъде другаде. Пералното помещение е надолу по коридора, след ъгъла вдясно, на партера — не е далеч. Ако излезеш през прозореца… чуй ме… ако излезеш през прозореца и се спуснеш по лозата, можеш да се промъкнеш до отсрещния ъгъл и през прозорчето!

— Елизабет, но аз не мога да стигна дотам…

— Капакът е вдигнат, Абърнати! Аз го вдигнах в неделя, докато си играех на криеница с госпожица Алън! Можеш да скочиш от прозореца право в коша и там да чакаш! Ако не успееш, остани и чакай в храстите; веднага щом успея, ще дойда и ще ти отворя. Наистина много съжалявам за случилото се, Абърнати! Всичко стана по моя вина Но сега трябва да бягаш! Побързай! Ако те открият тук, веднага ще разберат, че съм излъгала и съм ти помогнала…

От коридора до тях долетяха шум на стъпки и гласове, които бързо приближаваха.

— Абърнати! — промълви Елизабет уплашено.

Абърнати вече се бе спуснал към прозорците. Той освободи резето и отвори двете крила на дървените решетки, за да надникне надолу. В тъмнината успя да различи дебелото стъбло на увивна лоза. То изглеждаше яко, сигурно щеше да го издържи.

Обърна се към Елизабет.

— Сбогом. Елизабет — промълви той. — Благодаря ти за помощта.

— Това е петият прозорец след ъгъла! — прошепна му в отговор тя и в същия миг ужасена сложи ръка на устата си. — Абърнати, та аз не ти дадох парите за самолета!

— Остави това — каза Абърнати и предпазливо се опита да се прехвърли през прозореца, изпробвайки лозницата. Пръстите на лапите му не бяха много чевръсти. Голям късмет щеше да е, ако успееше да не си счупи врата.

— Не, трябва да вземеш тези пари на всяка цена! — настояваше Елизабет, направо обезумяла. — Сигурна съм, че трябва! Ела утре по обяд в училище — основно училище „Франклин“, дотогава ще ги имам.

На вратата се почука.

— Елизабет? Отвори!

Абърнати разпозна този глас на момента.

— Сбогом, Елизабет! — промълви отново той. Крилата на дървените решетки мълчаливо се затвориха над него и той остана увиснал сам в мрака.

На Абърнати му се стори, че се спуска невероятно дълго. Изпитваше ужас от това, че може да го заловят тук горе, но още по-голям ужас от това да не падне. Въпреки страха си обаче, той се спускаше бавно като змия, като внимаваше за всяка клонка, за която се хващаше и на която стъпваше, опитвайки се да се държи колкото се може по-близо до каменния зид. Градината долу бе осветена от електрически лампи, за каквито бе чел, и вече не можеше да разчита на укритието на мрака. Чувстваше се като муха, която чака удара, който щеше да сложи край на безсмисления й живот.

Но удар не последва и най-сетне той усети твърда почва под краката си с чувство на облекчение. Мигновено приклекна и огледа целия двор, за да види дали нещо не се движи наоколо. Не забеляза нищо. Бързо се запрокрадва покрай стената, като се криеше под тъмната й сянка, по-далеч от светлината на лампите. Някъде зад него се отвори врата и долетяха гласове. Той се запромъква по-бързо и стигна ъгъла, зад който беше обещаният прозорец на пералното помещение. Тук беше по-тъмно, стената свърваше към дълбока, сенчеста ниша. Той тихо се прокрадна, като броеше прозорците. Елизабет му бе казала да търси петия прозорец. Един, два…

Светлинен лъч прониза мрака зад него и се плъзна по целия двор до външната стена, рова и обратно. Абърнати реши, че това е фенерче. Чел бе и за тях. А фенерчето беше знак, че някой претърсва лично околността. Той започна да тича, като броеше: три, четири… пет!

Рязко спря, защото едва не бе подминал петия прозорец, който беше скрит сред гъсти храсталаци. Погледна го. Беше по-малък от предишните четири — както и от следващите прозорци. Дали това беше истинският прозорец, или може би този не трябва да се брои? Вътре се виждаше светлина, но в следващия прозорец също. Започна да го обзема паника. Той се приведе по-близо и се вслуша. Не му ли се счуха някакви гласове отвътре? Той трескаво се обърна назад. Светлината на фенерчето приближаваше, гласовете в тила му също.

Загледа се в прозореца отчаяно. Нищо друго не му оставаше, освен да рискува. Ако продължи да стои тук, със сигурност щяха да го открият. Протегна ръка към прозореца и предпазливо го побутна навътре. Щом само го докосна, и прозорецът се отвори. Той зърна един кош с чаршафи. Отдъхна си. Коленичи бързо и пропълзя откъм вътрешната му страна.

Няколко чифта ръце се протегнаха да му помогнат.

— Открихме го, докато се опитваше да се промъкне в пералното помещение през прозореца — каза един от пазачите, които бяха заловили Абърнати. Те здраво го държаха за ръце. — Голям късмет, че се върнахме, иначе щяхме да го изпуснем. Преди това претърсихме цялото помещение, но не го намерихме. Но ето че Джеф каза, че според него единият от прозорците е оставен незатворен и трябва да идем да проверим. И тогава го открихме, докато се промъкваше вътре.

Намираха се в някакъв кабинет, пълен с книги и папки, с бюра и етажерки — Абърнати, онези, които го бяха заловили и Майкъл Ард Ри.

Пазачът млъкна и хвърли поглед, изпълнен с неувереност, към Абърнати.

— Що за създание е това, господин Ард Ри?

Майкъл Ард Ри остави въпроса му без отговор. Цялото му внимание бе насочено към Абърнати. Той бе висок, кокалест човек, с рошава черна коса и тясно, изпито лице, което имаше такова изражение, сякаш току-що е хапнал нещо вкиснато. Изглеждаше състарен за годините си, челото му бе набраздено, кожата с нездрав вид. Очите му бяха тъмни и враждебни и в тях се четеше израз на неодобрение към всичко, което зърнеха. Стоеше изправен, като че ли е глътнал бастун, с вид на върховно превъзходство.

— Абърнати — прошепна той, едва ли не беззвучно, сякаш това бе отговорът на въпроса на пазача.

Той внимателно разглежда своя пленник още известно време, след което нареди на пазачите, без дори да ги погледне:

— Изчакайте навън.

Пазачите напуснаха кабинета и тихо затвориха вратата подире си. Майкъл Ард Ри остави Абърнати прав, а той се настани зад едно огромно, полирано бюро, отрупано с книжа.

— Абърнати — повтори той името му, сякаш още не можеше да повярва, че е наистина той. — Как си попаднал тук?

Абърнати бе престанал да трепери. Когато пазачите го заловиха, той така се уплаши, че едва успя да се задържи прав на краката си. Сега обаче бе успял да приеме ситуацията си с примирението на обречения и фактът, че бе успял да я приеме, му вдъхна известни сили да я понесе. Опита се да овладее гласа си да не трепери.

— Куестър Тюс ме изпрати тук погрешка. Опитваше се да направи една магия.

— О, така ли? — прояви интерес Майкъл Ард Ри. — И какво е искал да стори този стар глупак този път?

Абърнати го гледаше без да реагира.

— Опитваше се да ме превърне отново в човек. Майкъл Ард Ри го изгледа, сякаш едва ли не се възхищава от думите му и после се разсмя.

— Та не си ли спомняш как те превърна в куче, Абърнати? Каква нескопосна работа, а? Учудвам се, че си му разрешил изобщо да припари до тебе — и той поклати глава, сякаш случаят му се струваше безнадежден. — Куестър Тюс никога нищо не е успявал да направи, както трябва, не е ли така?

Това той заяви като безспорен факт, а не като някакъв въпрос. Абърнати нищо не казваше. Мислеше си за медальона на краля, който все още бе в него, скрит под мантията му. Каквото и друго да се случи, за нищо на света не биваше да допусне Майкъл Ард Ри да открие, че носи този медальон.

Майкъл сякаш прочете мислите му.

— Е, значи така — замислено процеди той — твоят некадърен доброжелател те е докарал при мен. Каква ирония на съдбата. Но знаеш ли какво, Абърнати? Нещо подозрително има тук. Никой — нито човек, нито куче — не може да прекоси мъглите на вълшебния свят без медальона. Не е ли така, Абърнати?

Той зачака да получи отговор. Абърнати поклати глава, като обмисляше думите си предпазливо.

— Магията…

— Магията ли? — веднага го прекъсна Майкъл. — Магията на Куестър Тюс ли имаш предвид? Искаш да ми внушиш, че магията е причината ти да преминеш от Отвъдната земя в този свят, така ли? Колко… невероятно звучи това — той се замисли, след което противно се ухили. — Не ти вярвам. Можеш ли да ми докажеш думите си? Хайде, задоволи любопитството ми. Открий мантията си.

Абърнати се смрази.

— Вече ти казах…

— Мантията. Открий мантията си.

Абърнати се предаде. Той бавно разкопча предната част на мантията си. Когато се показа сребърният медальон, Майкъл цял се приведе напред.

— Значи, така — направо просъска той. — Медальонът е наистина в теб.

Той се изправи и излезе иззад бюрото, като се спря точно пред Абърнати. Усмивката не слизаше от устните му — една зловещо хладна усмивка.

— А къде ми е бутилката? — попита той с тих глас. Абърнати успя да се овладее и преодоля инстинктивното си желание да отстъпи крачка назад.

— За каква бутилка говориш, Майкъл?

— Бутилката в шкафа, Абърнати — къде е тя? Знаеш къде е и трябва веднага да ми кажеш. Дори и за миг не бих могъл да повярвам, че си се появил в замъка ми по чиста случайност. Не ти вярвам, че това е просто резултат на сбъркана магия. Чак за такъв глупак ли ме мислиш? Медальонът ти е помогнал да дойдеш от Отвъдната земя тук. Дошъл си в Гроум Уайт, за да откраднеш бутилката и така и си направил. Остава само да разбера, къде си я скрил — той млъкна замислено. — Може би е в стаята на Елизабет. Така ли е, Абърнати? Сигурно Елизабет е твоя съучастница във всичко това?

Абърнати се опита да овладее гласа си, за да не се долови в него и следа от безпокойство за Елизабет.

— За онова малко момиченце ли говориш? Тя ме откри случайно и се наложи известно време да се преструвам пред нея. Щом искаш, можеш да й претърсиш стаята — той се опита да звучи така, все едно му е безразлично.

Майкъл го наблюдаваше зорко като ястреб. Надвеси се над него.

— Знаеш ли какво ще отправя от тебе? Абърнати леко настръхна.

— Сигурно ще ми кажеш.

— Ще те поставя в клетка, Абърнати. Ще те поставя в клетка като уловено животно. Ще ти давам кучешка храна и вода и сламеник за спане. И ще те държа там, Абърнати — усмивката вече бе напълно изчезнала. — Ще те държа там, докато не ми кажеш, къде е бутилката. И… — той замълча. — И докато не свалиш медальона и ми го дадеш.

Той се наведе още по-близо и Абърнати усети дъха му право в ноздрите си.

— Знам закона на този медальон. Аз не мога да ти го отнема насила. Ти ще трябва да ми го дадеш. Трябва да се даде доброволно, в противен случай магията не действа. Трябва да ми го дадеш, Абърнати, иначе ще те оставя в клетката, докато се скапеш — той помълча малко. — А това може да се окаже бавно и мъчително.

Абърнати не проронваше нито дума. Стоеше без да помръдва, като парализиран.

— Стража! — извика Майкъл Ард Ри. Мъжете отвън се появиха веднага. — Заведете го в мазето и го сложете в клетка. Ще му давате вода и кучешка храна два пъти на ден и нищо друго. Никой да не бъде допускан да се приближи до него.

И Абърнати беше грубо повлечен през вратата. Той чу Майкъл, който напевно му подвикна зад гърба, с изкусителен глас:

— Въобще не биваше да стъпваш тук, Абърнати! Абърнати беше склонен да се съгласи с него.