Тери Брукс
Магьосникът Куестър Тюс (12)

ИЕРИХОН

Вечерта се спускаше, когато Куестър Тюс, коболдите и чупка гномите пристигнаха в Риндуеър. Небето беше сиво-синкаво с тънки розови ивици, където слънцето още не се бе отдръпнало от настъпващия мрак. Над Зеленоречието се спускаше мъгла на вълма и земята изглеждаше призрачна и мрачна. Продължаваше да вали, сякаш във въздуха бе надвиснала влажна пелена. Звуците долитаха глухи, неизвестно откъде в здрача, и човек имаше чувството, че всичко живо е станало безплътно.

Буниън предпазливо ги преведе през моста, който минаваше над мястото, където се срещаха няколко реки, над които се издигаше платото, върху което бе построен укрепеният замък на лорд Календбор. Градът в подножието изпращаше поредния ден. Чуваха се гласове на хора и рев на животни, подрънкване на железа и скърцане на дървени порти, усещаше се отмала и се носеше дъх на пот. Дружинката премина по улицата между къщите и магазинчетата; сградите бяха скупчени ниски и притъмнели в мъглата и само пламъчетата на свещите мъждукаха отвътре едва-едва. Пътят беше изровен и кален от дъжда и калта полепваше по обувките им и копитата на конете. Хората извръщаха глави подире им заинтригувани, но веднага преставаха да им обръщат внимание.

— Гладен съм! — проплака Филип.

— Краката ме болят! — добави Сот.

Но Парснип им изсъска предупредително и гномите отново млъкнаха.

Иззад мъглата и дъжда пред тях най-сетне се появи Риндуеър. Стените и парапетите, кулите и бойниците, целият този огромен замък бавно възправи очертанията си като чудовищен призрак, спотаен в нощта. Беше нещо огромно, издигаше се на стотина метра нагоре към небето и най-високите му заострени кули се губеха сред надвисналите облаци. От стълбовете бяха увиснали свити флагове, мъждукаха фенери и десетки мокри часовои стояха на стража по стените. Външните порти зееха отворени като огромни дървени челюсти, обковани с желязо, зад които се намираха спуснатите метални решетки. Вътрешните порти бяха затворени. Отстрани целият замък внушаваше страх и малката дружинка приближаваше със смесени чувства на безпокойство и трепет.

Стражът пред вратите ги спря, попита ги за какво са дошли и ги отведе на завет под една ниша под стената, докато бъде съобщено за пристигането им на лорд Календбор. Времето минаваше бавно, докато чакаха целите треперещи и преуморени в мрака и влагата. На Куестър му стана твърде неприятно; един представител на краля не беше редно да бъде държан да чака. Когато най-сетне дойде ескортът, който трябваше да ги придружи — двамина от по-нисшите благородници, веднага изпратени от Календбор с извинения за това, че са ги задържали, магьосникът изрази своето недоволство от проявеното отношение към тях. Те са представители на краля — хладно заяви той, а не молители. Ескортът просто им се извини още веднъж, не особено впечатлен, и те бяха поканени да влязат.

Оставиха конете си и товарните добичета и успяха да избегнат спуснатите решетки и вътрешния портал, като се промъкнаха през редица тайни проходи, прекосиха главния двор и стигнаха замъка, където влязоха през едва забележима странична вратичка, която им отключиха специално, и най-сетне минаха през няколко коридора, докато стигнаха огромна зала, озарена от голяма камина в най-отдалечения й край. В камината горяха едри трупи и беше почти задушно. Куестър леко потръпна и запримига срещу светлината.

Лорд Календбор стана от мястото, което бе заел близо до огъня, и приближи — на Куестър му се стори, че е седнал толкова близо, че ще се опърли. Едър човек беше Календбор, висок и мускулест, тялото и лицето му носеха белезите на безбройни битки. Той носеше ризница под робата си, ботуши и връзка ками. Великолепните му рижи коси и брада му придаваха внушителен вид — още повече на фона на пламъците в камината. Когато пристъпи напред, сякаш пренесе пламъците със себе си.

Той освободи благородниците от ескорта с леко кимване на глава.

— Добре дошъл, Куестър — промълви Календбор и протегна грубата си ръка, за да се ръкува с него.

Куестър задържа ръката му.

— Щеше да е по-добре, милорд, ако не бях държан да чакам толкова дълго в студа и дъжда!

Коболдите леко просъскаха в знак на солидарност, докато чупка гномите се сгушиха зад краката на Куестър, ококорили очи като чинии. Календбор ги огледа всичките и веднага отклони вниманието си от тях.

— Приемете моите извинения — обърна се той към Куестър, като издърпа ръката си. — Известна несигурност цари напоследък. Налага се да бъда предпазлив.

Куестър отърси дъждовните капки от наметалото си и свъси лицето си, прилично на бухал.

— Предпазлив ли? Май си по-предпазлив от необходимото. Видях колко много часовои си поставил, стражи пред всички входове, спуснатите решетки, затворената вътрешна порта. Прави ми впечатление и това, че носиш броня дори и у дома си. Държиш се едва ли не като в обсада.

Календбор грубо потри ръце и се загледа в огъня.

— Може и така да е — изглеждаше разтревожен. — Какво те води в Риндуеър, Куестър Тюс? Може би някакво поръчение от страна на Негово Величество? Какво желае този път? Да се бия с демоните заедно с него, може би? Или отново да гоня онзи черен еднорог? Какво ще иска сега? Кажи.

Куестър се подвоуми какво да отговори. Нещо в начина, по който Календбор задаваше въпросите си, му подсказваше, че вече знае отговорите им.

— От Негово Величество бе откраднато нещо — каза накрая той.

— А? — Календбор продължаваше да гледа към огъня.

— И какво може да е това? Да не би да е някаква бутилка?

Цялата стая притихна. Куестър направо остана без дъх.

— Бутилка с танцуващи клоуни, изрисувани на стъклото, така ли? — тихо добави Календбор.

— Значи, бутилката е попаднала в твои ръце — заяви направо Куестър, защото въпросите бяха излишни.

Този път Календбор извърна очи към него, усмихнат така зловещо, както и коболдите не можеха да се усмихнат.

— Да, Куестър Тюс, в мои ръце е. Един трол ми я даде — един окаян трол, който я е откраднал. Той си бе наумил всъщност да ми я продаде, крадецът му с крадец. Беше я откраднал от другите тролове, които се сбили помежду си за нея. Той успял да оцелее, ранен след битката, и дойде при мен. Едва ли всъщност щеше да дойде, ако можеше да мисли разумно и не беше толкова зле пострадал…

Мъжът, какъвто си беше едър, млъкна и поклати глава.

— Каза ми, че това е магическа бутилка и че в нея има някакво дребно същество, някакъв демон, наречен Черньото, който може да предостави на притежателя на бутилката всичко, което онзи си пожелае. Аз направо му се изсмях, Куестър Тюс. Можеш да си представиш. Никога не съм имал много вяра в магията, винаги съм разчитал на силата и оръжието. А защо си решил да ми продаваш нещо, чак толкова ценно? — попитах аз трола. И в този момент забелязах страха в погледа му и разбрах. Той се бе уплашил от тази бутилка. Тя криеше твърде голяма сила. Искаше да се отърве от нея, но беше прекалено алчен, за да я отстъпи безвъзмездно.

Календбор се загледа встрани.

— Струва ми се, че си мислеше, че бутилката е виновна за унищожението на останалите тролове — че това създание, което живее вътре в нея, е причината за тяхната смърт.

Куестър нищо не отвръщаше, чакаше го да довърши думите си. Още не беше сигурен накъде бие Календбор и искаше да разбере.

Календбор въздъхна.

— И така, платих му цената, която поиска, а след това заповядах да му отрежат главата и да я набучат на кол пред портите. Не я ли видяхте, когато идвахте насам? Не? Е, сложих я там да напомня на всеки, който се нуждае от напомняне, че не ми трябват никакви крадци и мошеници.

Филип и Сот трепереха, долепени за краката на Куестър. Куестър протегна ръка към тях крадешком и ги плясна по главите. После отново изпъна тяло, докато Календбор се оглеждаше наоколо.

— Ти твърдиш, че тази бутилка принадлежи на Негово Величество, Куестър Тюс, но тя не носи емблемата на престола — Календбор сви рамене. — Тя би могла да принадлежи на всекиго.

Куестър се наежи.

— И въпреки това…

— Въпреки това — веднага го прекъсна едрият мъж, — аз ще ти дам тази бутилка — той замълча. — След като си свърша работата с нея.

Пламъците силно изпращяха в тишината, обгръщайки дървените трупи. В Куестър се бореха най-противоречиви чувства.

— Не те разбирам — каза той.

— Искам да кажа, че аз ще се възползвам от бутилката, Куестър — тихо каза другият. — Ще изпробвам магията.

В очите на този едър човек имаше нещо, което Куестър се затрудняваше да определи — не точно гняв или решителност, нито каквото и да било чувство, което му беше познато от преди.

— Не бива да правиш това — посъветва го той.

— Не бива ли? Но защо, Куестър Тюс? Защото ти ми казваш ли?

— Защото магията на тази бутилка е нещо твърде опасно!

Календбор се изсмя.

— Аз не се плаша от никаква магия!

— Значи си готов да отправиш предизвикателство на Негово Величество? — Куестър беше вече разгневен.

Лицето на Календбор стана сурово.

— Негово Величество не е тук, Куестър Тюс. Тук си само ти.

— Но аз го представлявам!

— В собствения ми дом! — Календбор беше направо бесен. — Да оставим тази работа!

Куестър бавно кимна с глава. Едва сега успя да определи онова, което изразяваше погледът на Календбор. Това беше почти отчаян копнеж. Но за какво ли, питаше се той. Какво ли очаква Календбор да получи от тази бутилка?

Той се прокашля.

— Няма защо да спорим, милорд — съгласи се той примирително. — Кажи ми, за какво смяташ да използваш магията?

Ала едрият мъж поклати глава отрицателно.

— Не сега, Куестър Тюс. Утре ще имаме достатъчно време да поговорим за това — той плясна с ръце и се появиха неколцина прислужници. — Пригответе топла баня, сухи дрехи и хубава вечеря за нашите гости — разпореди се той. — А след това ще си лягаме.

Куестър направи поклон, макар и с неохота, обърна се да върви, но все пак се разколеба.

— Все пак мисля…

— И аз също мисля — прекъсна го Календбор, като наблягаше на думите си, — че засега трябва да си отдъхнете, Куестър Тюс.

Застанал бе така, че бронята му хвърляше отблясъци на светлината на пламъците, очите му гледаха сурово и навъсено. Куестър разбра, че нищо повече не може да се очаква от тази среща. Трябваше да се оттегли.

— Много добре, милорд — примири се най-сетне той. — Лека нощ.

Той се поклони и напусна стаята, заедно с коболдите и гномите, които следваха подире му.

По-късно вечерта, когато спътниците му вече спяха и замъкът беше стихнал, Куестър Тюс се върна. Промъкна се през празните коридори, като успя да се прикрие с магически заклинания от малцината стражи, които срещна, като се движеше с котешка стъпка в тишината. Целта му беше доста смътна, дори за самия него. Искаше да се увери, че нещата с Календбор и бутилката стояха така, както го бе уверил лордът на Риндуеър, а не както той самият се опасяваше, че стоят.

Успя да стигне огромната зала, без да го забележат, задмина входа, където имаше часови и предпочете да влезе през една странична врата, която тихо отвори и също тъй тихо притвори подире си. Известно време се опитваше да привикне очите си към мрака. Познаваше този замък, както всички останали замъци в Отвъдната земя. И този, както и останалите, представляваше лабиринт от взаимосвързани коридори и зали, някои от които бяха познати, а други тайни. Беше научил много неща, които не се очакваше от него да научава, докато разнасяше вести от страна на някогашния крал.

Когато зрението му се приспособи, така че можеше да вижда, той отиде до отсрещната страна на залата в едно тъмно ъгълче, докосна едно дървено щифтче в стената и внимателно блъсна панела, който то свързваше. Панелът се дръпна назад и той успя ясно да види всичко, което се криеше зад него.

Календбор седеше в един огромен стол с лице към камината, а бутилката с изрисуваните клоуни беше поставена в скута му. Лицето му цялото се бе зачервило, а устните му се бяха изкривили в усмивка, която приличаше на странна гримаса. Черньото се разхождаше из стаята, ту тук, ту там, а очите му бяха пламнали като огъня в камината, само че много по-зловещи. Куестър не можеше да задържи погледа си срещу тези очи повече от секунда.

Календбор го извика и Черньото се покатери по ръката му и започна да се гали в него като котка.

— Господарю, велики мой господарю, такава сила усещам в тебе! — мъркаше той.

Календбор се засмя и му каза:

— Хайде, демонче, остави ме! Върви да играеш!

Черньото скочи от него долу и изприпка по каменния под до камината, за да скочи в огъня. Той танцуваше и си играеше с пламъците, сякаш бяха хладна вода.

— Тъмна твар! — шепнеше Календбор. Куестър го видя как надига чаша бира с разтреперана ръка и я разля отпред си. Календбор беше пиян.

В този момент Куестър Тюс сериозно се замисли, че трябва да открадне бутилката и отвратителния й обитател от господаря на Риндуеър, за да сложи веднъж завинаги край на тази нелепица. Рискът не беше особено голям. Можеше просто да изчака, докато той се умори от тази игра и върне бутилката там, където я криеше, след което можеше да я отмъкне, като извика коболдите и чупка гномите и се махне оттук.

Тази мисъл бе твърде съблазнителна.

Но реши, че не бива. Преди всичко, досега всеки, който откраднеше бутилката, биваше сполетян от нещастие. Второ, Куестър не е бил никога крадец и нямаше желание да става тепърва такъв. И накрая, Календбор бе казал, че ще върне бутилката, след като си свърши работата с нея, и нямаше причина да не му вярва. Въпреки всичките си други слабости, той винаги е бил човек, който държи на думите си.

Тъй че Куестър трябваше, макар и неохотно, да се откаже от открилата му се възможност.

Рискува да погледне в стаята още един последен път. Календбор седеше отпуснат в стола си, загледан в камината. Черньото се смееше и весело танцуваше сред пламъците й.

Куестър отново затвори панела в стената, поклати прошарената си глава, изпълнен със съмнения, и се отправи отново към стаята си.

Призори дъждът бе престанал и небето се бе прояснило от тъмните облаци и бе озарено от обширна, бездънна синева. Слънце обливаше долината и дори тъмните, глухи подземия на Риндуеър изглеждаха светли и обновени.

Куестър и неговите спътници бяха събудени още на зазоряване от удари по вратата на спалнята им и повикване от страна на Календбор. Трябваше да се облекат и да дойдат на закуска, оповести един млад паж. Подир туй ще отидат на езда.

Чупка гномите нямаха желание да се срещат с Календбор и помолиха Куестър да им бъде позволено да останат в стаята си, където можеха да спуснат капаците на прозорците и да се сгушат на сигурно в мрака. Куестър само сви рамене и даде съгласието си, като изпита вътрешно облекчение от това, че няма да му се наложи да понася непрестанния им хленч, докато се опитва да реши как да си върне бутилката от Календбор, преди той да е направил някоя пакост с нея. Разпореди Парснип да остане да ги пази и уреди да им занесат закуската в стаите. Подир туй, следван от Буниън, побърза да отиде при господаря на Риндуеър.

Закуската обаче беше почти привършила, когато се появи Календбор, покрит в броня от глава до пети и в най-бляскаво бойно снаряжение. В едната си ръка, пъхната в ръкавица, той носеше торба, в която положително се криеше бутилката. Той механично поздрави Куестър и му махна с ръка да го последва.

Излязоха през централния двор. Няколкостотин рицари в пълно бойно снаряжение ги чакаха, възседнали конете си. Календбор повика да му доведат коня, разпореди Куестър да получи своя сив кон, възседна го и заповяда на рицарите да се подредят в строй. Куестър трябваше доста да бърза, за да бъде в крачка. Портите се отвориха, желязната решетка се вдигна, като остро проскърца, и колоната пое.

Куестър Тюс трябваше да язди редом с Календбор в началото. Буниън препускаше сам, както винаги пеша, като се опитваше да се абстрахира от праха и шума, който вдигаха конниците. Куестър се обърна веднъж-два пъти да го погледне, но коболдът беше невидим като въздуха. Магьосникът веднага престана да го търси и насочи всичките си усилия към това да разбере, какви са намеренията на Календбор.

Господарят на Риндуеър обаче съвсем не смяташе да му открие какво възнамерява, и не обръщаше никакво внимание на Куестър, докато водеше хората си надолу по разровения път през селището. Хората надзъртаха през вратите и прозорците на магазините и къщите и някои вяли подвиквания и подсвирквания ги сподиряха. Никой в селището нямаше и представа какво е намислил Календбор, а и не се интересуваше особено от това. Те искаха да са спокойни за себе си — и само това имаше значение за тях. Календбор не беше обичан господар, той управляваше от позицията на силата. Двайсет лордове държаха властта над Зеленоречието в свои ръце, но Календбор беше най-могъщия измежду тях и хората знаеха това. Той беше онзи единствен господар, с когото се съобразяваха всички останали. Беше господар, когото никой не се осмеляваше да предизвика. Поне досега изглеждаше така.

— Аз съм предаден, Куестър Тюс! — най-неочаквано започна да говори Календбор. — Нападнат съм от всички страни. Никога не съм допускал, че това е възможно! И то съм предаден не от враговете си, а от моите приятели лордовете! Стосит, Харандай, Уилс! Лордове, на които си въобразявах, че мога да се доверя и да разчитам — лордове, които най-малкото се страхуваха да предприемат нещо, ако аз не го одобрявам! — лицето на Календбор почервеня от гняв. — Но Стрехан е онзи, който ме изненада и огорчи най-много от всички, Куестър Тюс — Стрехан, който ми беше най-близък от всички! Като неблагодарно дете, което захапва ръката, която баща му протяга да го погали!

Той се изплю в пръстта, както яздеше. Колоната се точеше по моста и пое през ливадите. Чуваше се проскърцването на кожени бойни доспехи, дрънчаха метални закопчалки, конете сумтяха и цвилеха, разнасяха се викове. Куестър се опита да си представи високия тромав Стрехан като дете, каквото и да било, неблагодарно или не, но не можа.

— Те построиха онази… онази крепостна кула, Куестър Тюс! — Календбор беше направо бесен. — Те четиримата построиха кулата при водопадите на Сир, граничеща със земите ми! Искат да изкарат, че не е нищо повече от стражева охрана. Вземат ме направо за глупак! Та тя е по-висока от стените на Риндуеър, а бойниците й имат обсег по цялата ми източна граница! Ако поискат, могат дори да ми заприщят реката и да ме лишат от водата, с която напоявам полята си! Тази крепостна кула е обида за мене, магьоснико! Тя наранява достойнството ми, както не съм и допускал, че е възможно да бъда наранен! Той се приведе по-близо към Куестър, както яздеха.

— Щях да я разруша, още щом я зърнах, но обединените армии на тези четири псета я охраняват като един! Нямам сили да ги победя, без да изложа на изтребление по-голямата част от своята армия и да остана слаб и беззащитен спрямо всички! И така, принуден съм да понасям тази… тази аномалия!

Той отново се изопна на седлото, погледът му беше ледено студен.

— Но край на това!

Куестър мигновено разбра всичко.

— Милорд, магията на бутилката е твърде опасна…

— Опасна ли! — Календбор махна с ръка и злостно го прекъсна. — Няма нищо по-опасно от тази кула! Нищо! Тя трябва да бъде унищожена! Ако магията ще ми помогне, то аз съм готов да се възползвам от нея, независимо от всякакви опасности, и то с удоволствие!

Той пришпори коня си напред и Куестър остана с празна уста и с чувство на безпомощност пред лицето на онова, което предстоеше неминуемо.

Те яздеха на североизток по посока на Мелкор цялата сутрин, докато накрая към обяд, водопадите на Сир се появиха пред очите им. Там се извисяваше и кулата, една каменна крепост, разположена в равнинна местност от едната страна на водопадите, които се спускаха надолу към долината. Кулата наистина беше нещо зловещо, цялата черна и отрупана с бойници и съоръжения за отбрана. Въоръжени хора се разхождаха по парапетите й, а конници охраняваха проходите, водещи към нея. Зазвучаха тръби и се надигнаха викове с приближаването на конниците на Календбор и животът в крепостта се раздвижи, сякаш тя беше лениво отпуснат великан, който се събужда от сън.

Лордът на Риндуеър даде сигнал на конниците си да спрат и колоната спря на брега на реката, на няколкостотин метра разстояние от подножието на заравнената височина, върху която беше разположена крепостната кула. Календбор застана няколко мига, загледан в крепостта, след което повика един от конниците си.

— Иди и кажи на тези от крепостта, че им давам време до обяд, за да я напуснат — заповяда му той. — Кажи им, че по обяд крепостта ще бъде разрушена. Върви.

Конникът пришпори коня си, а Календбор заповяда на останалите да слязат от конете. Всички зачакаха. Куестър си мислеше отново да предупреди Календбор за опасността от използването на магията на бутилката, но се отказа. Нямаше смисъл повече да се обсъжда въпроса; Календбор бе взел своето решение. По-разумният подход бе да остави лордът на Риндуеър да постигне своето за момента, но да успее да вземе от него бутилката веднага, щом приключи цялата тази работа. Куестър Тюс не беше въодушевен от подобна възможност, но явно нямаше друг избор.

Той застана редом със сивия си кон, високият му силует беше прегърбен под разноцветната мантия, и се загледа в далечината, замислен внезапно за Негово Величество краля и Абърнати. Мисълта за тях го накара да се почувства още по-потиснат. До този момент не бе успял да им помогне с нищо — нито на единия, нито на другия — печално си мислеше той.

Вестоносецът се върна. Хората от кулата няма да напуснат — извести той. Просто се бяха надсмели над ултиматума. Предложили по-скоро самият Календбор да напусне. Календбор се ухили хищно като вълк, когато чу известието на вестоносеца, загледа се отново в кулата и повече не отмести поглед от нея, докато изчакваше да стане обяд.

И когато настана обяд, лордът на Риндуеър изсумтя от задоволство, възседна коня си и каза:

— Ела с мене, Куестър Тюс.

Те яздиха заедно покрай брега на реката около стотина метра, след което спряха и слязоха от конете. Календбор застана по такъв начин, че конете да скриват от конниците, които го чакаха, онова, което прави. Тогава извади торбата от дисагите и измъкна от нея пъстроцветната бутилка.

— Сега ще ги видим — промълви той, прегърнал своето съкровище.

Той извади запушалката и Черньото се измъкна навън, присвил зачервените си очички срещу слънчевата светлина.

— Господарю! — тихо просъска той, като заумилква ръце в покритите с ръкавици пръсти на Календбор. — Какво желае моят господар?

Календбор посочи кулата.

— Да унищожиш тази крепостна кула! — той замълча, като погледна под око Куестър. — Сега ще видим, дали имаш власт над магията! — добави той предизвикателно.

— Господарю, аз имам власт над магията, както ти имаш власт над живота си! — изписука демонът, изкривил устни.

Черньото слезе от бутилката и се втурна по земята, прекоси реката, все едно че беше най-обикновена пътека и се спусна из поляните точно под крепостната кула. Там спря. В първия миг не стори нищо, а само беше вдигнал глава нагоре. Подир туй се завъртя и заподскача, и затанцува сред внезапно появилите се цветни светлини, и сякаш от нищото изникна един чудовищен рог. Демонът се стрелна отново и се отдалечи на още стотина метра по склона, водещ към височината, където се появи втори рог. Той се стрелна отново и се появи трети рог.

Тогава демонът се отдръпна, направи жест с ръка и роговете засвириха — един продължителен, жален вой, който напомняше как силен вятър вие сред някой пуст каньон.

— Гледай! — прошепна Календбор със задоволство. Роговете виеха така, че цялата земя се тресеше, но трусовете бяха най-силни на височината, където се издигаше оскърбителната крепост. Крепостта цяла се разтърси като ранен звяр. По сглобките й се появиха пукнатини и каменните блокове започнаха да охлабват. Календбор и Куестър Тюс застанаха нащрек. Звуците на роговете се надигнаха и конете започнаха да се изправят на задните си крака и да цвилят и Календбор здраво хвана юздите и на двата коня, за да ги задържи да не избягат.

— Демонско изчадие! — викна лордът на Риндуеър с див рев.

Роговете изсвириха още по-високо и навсякъде наоколо им в земята зейнаха процепи и дълбоки пукнатини.

Височината цялата се разтърси и кулата се превърна в лавина от свличащи се камъни. Отвътре се чуваха стенания на хора. Стените се взривиха и превърнаха в купчини чакъл само за секунди и цялата кула се срути. Свлече се в долината и в речните води и изчезна.

Тогава роговете също изчезнаха и престанаха да вият. Отново настъпи тишина. Навсякъде всичко притихна и опустя, с изключение на хората от Риндуеър, които бяха загубили ума и дума от страх, и облака дим и прах, който се издигаше над останките на унищожената кула.

Черньото прекоси реката отново и се качи на устието на бутилката, със злостна и нагла усмивка.

— Готово, господарю! — просъска той. — Както ми заповяда!

Лицето на Календбор цялото се оживи от вълнение.

— Да, демоне! Голяма сила, а!

— Твоя е тази сила! — поласка го Черньото. — Твоя е и ти можеш да правиш с нея, каквото си поискаш!

За Куестър Тюс така и нямаше особено значение каква физиономия се изобрази на лицето на Календбор, когато чу тези думи.

— Календбор… — опита се нещо да каже той. Но едрият мъж му махна с ръка да не говори.

— Хайде обратно в бутилката, дребосък — заповяда той. Черньото покорно се скри от погледа и Календбор отново сложи запушалката.

— Спомни си какво ми обеща — за пореден път Куестър се опита да си вземе бутилката, като се изпъчи напред.

Ала Календбор я дръпна от него.

— Да, да, Куестър Тюс! — викна насреща му той. — Но само щом свърша с нея! Само тогава. Може да ми потрябва и за друго.

Без да дочака отговора на магьосника, той се качи на коня си и бързо препусна. Куестър Тюс остана безмълвно загледан подире му. Той се обърна за последен път да погледне към развалините, където само преди малко се бе издигала кулата. Толкова хора загинаха, каза си той. А Календбор дори и не помисли за тях.

Той поклати глава угрижено и отново възседна подплашената си сива кобила.

Вече ясно разбираше, че Календбор никога няма сам да му върне бутилката. Трябваше да му я отнеме.

Върна се в Риндуеър, оборен от мисли. Денят бе отминал, почти без той да усети, и вече се спускаше вечерта. Вечеря в стаята си, заедно с гномите и Парснип. Календбор с удоволствие го остави там, като не настоя особено на неговото присъствие в трапезарията за вечеря. Самият Календбор не се появи на вечеря. Явно за господаря на Риндуеър имаше далеч по-належащи дела.

Куестър вече преполовяваше своята вечеря, когато осъзна, че Буниън още не се е върнал. Нямаше и представа, какво би могло да се е случило с бедния коболд. Никой не го беше виждал от сутринта.

След вечеря Куестър отиде да се поразходи, за да събере мислите си, но не успя, тъй като те бяха твърде мрачни и се върна в стаята си за нощуване. Легна си, все още недоумявайки какво може да се е случило с Буниън.

Минаваше полунощ, когато вратата на спалнята му с трясък се отвори и вътре нахълта Календбор.

— Къде е, Куестър Тюс? — крещеше той, направо бесен.

Куестър надигна глава от възглавницата си със сънени очи и се опита да разбере какво става. Парснип вече бе застанал между него и господаря на Риндуеър, като съскаше заплашително, оголил зъби. Чупка гномите се бяха пъхнали под леглото. Светлината на фенерите проникваше откъм коридора и въоръжени лица колебливо кръстосваха напред-назад.

Календбор се възправи над него като разярен великан.

— Веднага да ми я върнеш, старче! Куестър се надигна, обладан от възмущение.

— Нямам ни най-малка представа, какво…

— Бутилката, Куестър Тюс! — Какво си направил с бутилката?

— Бутилката ли?

— Няма я, магьоснико! — Календбор беше направо вбесен. — Открадната е от стая, заключена отвсякъде и охранявана от стражи на всеки ъгъл! Обикновен човек не може да направи това! Това е някой, който би могъл да влезе и да излезе, без да го забележат, някой като теб!

Буниън! — помисли си Куестър на мига. Коболдите могат да проникват там, където за другите е недостъпно, без да ги забележат! Сигурно е бил Буниън…

Календбор бе протегнал ръце към Куестър и единственото, което го спря да извие врата на магьосника, бяха оголените зъби на Парснип.

— Върни ми я, Куестър Тюс, или ще те…!

— Бутилката не е в мен, милорд! — викна му Куестър Тюс в отговор и смело се изпъчи насреща му. Календбор беше огромен като канара.

— Щом не е в теб, сигурно знаеш къде е! — крещеше вбесен другият. — Казвай веднага!

Куестър си пое дълбоко дъх.

— Моята дума винаги е тежала навсякъде, милорд — каза той, без да повиши глас. — И ти знаеш това. Аз никога не съм лъгал. Истината е точно тази, която ти казвам. Бутилката не е в мен и не зная къде е. Не съм я виждал от тази заран, когато ти я отнесе със себе си — той се изкашля. — Предупредих те, че магията е опасна и че…

— Стига! — Календбор се извърна и закрачи към отворената врата. Щом стигна до нея, обърна се отново. — Ще трябва да останеш тук като мой гост още няколко дни, Куестър Тюс! — заяви той. — Добре ще бъде да се помолиш бутилката да се появи отново през това време — по един или друг начин!

Той излезе, като тресна вратата зад гърба си. Куестър чу как се превъртяха ключове и шума на часовои, които застанаха на пост.

— Затворени сме! — възкликна той, без още да може да повярва.

Той закрачи из стаята, спря, тръгна отново, отново спря, ядно си помисли какво ли би направил Негово Величество кралят, когато разбере, че негови представители са били задържани против волята им от някакъв си едър земевладелец, но после си спомни, че кралят не би могъл да стори нищо, тъй като дори не се намира в Отвъдната земя и няма как да узнае за случилото се.

Накратко, Куестър трябваше да осъзнае с печал, че няма на кого да разчита, освен на себе си.

Едва подир няколко часа се появи Буниън. Той, разбира се, не беше такъв глупак, че да се опита да влезе през вратата, а се появи през прозореца на крепостната стена. Тихо почука на капака на прозореца, докато Куестър го отвори, обхванат от любопитство, и го откри, покачен на перваза на прозореца. Беше се покатерил поне на двайсет метра височина.

Дребният коболд широко се усмихваше с белнали зъби. В едната си ръка държеше дълго, възлесто въже. Куестър надникна навън. Буниън някак си се беше покатерил по самите стени на замъка, за да се добере до тях.

— Виждам, че си дошъл да ни освободиш! — промълви Куестър развълнуван и му се усмихна в отговор. — И с право!

Буниън, както се оказа, бе проявил също такова подозрение относно намеренията на Календбор, каквото и Куестър, и бе решил да наблюдава от известно разстояние нещата, след като бе станал свидетел на разрушението на кулата. Коболдите, разбира се, умееха това; ако поискат, те умееха да стават невидими за човека. Това качество беше присъщо на истинските вълшебни същества. Буниън твърде добре разбираше опасната сила на магията, която владееше Черньото, и не вярваше, че Календбор има достатъчно морални сили, за да устои на изкушението й. По-добре да се скрие, реши той, докато се увери, че Куестър и останалите няма да станат жертва на криворазбраните амбиции на Календбор. И добре, че бе постъпил така.

Куестър помогна на коболда да пропълзи вътре и заедно започнаха да изпробват възлестото въже от единия му край, като го окачиха на кука в стената. И другите вече бяха се събудили и Куестър бързо изшътка на гномите да пазят тишина. Само това му трябваше — точно сега Филип и Сот да се разхленчат. Те бързо и мълчаливо се заеха с работа и въжето беше твърдо закрепено само след минути. Подир туй всички се спуснаха през прозореца един след друг, като се прикрепяха с ръце за крепостната стена. За коболдите и гномите спускането не представляваше особено затруднение и само Куестър беше принуден да положи известно усилие.

След като се спуснаха долу, те тръгнаха подир Буниън покрай крепостната стена до една стълба и се промъкнаха през подземен проход, който ги изведе до желязна врата, извеждаща вън от крепостта. Промъкваха се в тъмното, като се стремяха да се крият под сенките, и така стигнаха края на селището и се озоваха край заслона, където ги чакаха конете и товарните мулета, които Буниън, кой знае как, беше успял да доведе дотук.

Куестър се качи на сивия кон, сложи Филип и Сот заедно на Юрисдикция, остави другите животни на грижите на Парснип и даде сигнал на Буниън да ги води. Бавно и предпазливо те се запромъкваха през спящото селище, прекосиха моста и изчезнаха в нощта.

— Сбогом и прав ти път, лорд Календбор! — извика Куестър назад, след като се бяха отдалечили на безопасно разстояние сред поляните.

Настроението му вече се беше доста подобрило. Беше успял да се измъкне заедно с приятелите си от една много тежка ситуация, преди да им се е случило нещо лошо. Той съвсем леко заобиколи факта, че всъщност Буниън ги беше освободил, като си каза, че всичко е станало възможно благодарение на неговото водачество. Вече бе свободен да се върне към задълженията си и да поеме отговорностите, които му бяха поверени. Тепърва щеше да покаже на Негово Величество краля на какво е способен!

Но имаше един неразрешим проблем. Оказа се, че в края на краищата изчезналата бутилка не е в Буниън. Откраднал я беше някой друг — някой друг, който също както и Буниън, беше способен да влезе и да излезе в една силно охранявана стая, без да бъде забелязан.

Куестър Тюс сбръчка бухалското си лице замислен. Но кой ли би могъл да бъде това?