Тери Брукс
Магьосникът Куестър Тюс (15)

ИЗГУБЕН И НАМЕРЕН

Бен Холидей свърна с колата, която бе наел, към Горски парк, номер 2986, спря, изключи мотора и удари спирачките. Хвърли поглед към Майлс, който изглеждаше като мечок от комиксите и към Уилоу, която му се усмихна, опитвайки се да скрие умората и болката си. Бен отвърна на усмивката й. Това все по-трудно започваше да му се удава.

Излязоха от колата и приближиха преддверието на малката спретната къщурка и почукаха на вратата. Бен чуваше ударите на сърцето си и се местеше от крак на крак.

Вратата се отвори и един дълъг като върлина брадат човек с празен и предпазлив поглед застана пред тях. В едната си ръка държеше чаша бира.

— Моля? — той впери очи в Уилоу.

— Дейвис Уитсел? — попита Бен.

— Да, аз съм — в гласа на Уитсел звучеше смесица от страх и недоверие. Той не можеше да отмести очи от силфидата.

— Вие ли сте човекът с говорещото куче? Уитсел продължаваше да гледа втренчено.

— Който се обажда в Холивудски наблюдател! — настоятелно запита Бен.

Уилоу се усмихна. Дейвис Уитсел с усилие отмести очи от нея.

— Вие от Наблюдател ли сте? — предпазливо попита той.

Майлс поклати глава.

— Съвсем не, господин Уитсел. Ние сме от…

— Ние идваме за друго — намеси се Бен. — Можем ли да влезем да поговорим?

Уитсел се колебаеше.

— Не мисля, че…

— И така можете да си допиете бирата — прекъсна го Бен. — А и дамата малко ще си почине. Не се чувства много добре.

— Кучето вече не е при мен — неочаквано каза онзи. Бен се спогледа със спътниците си. Лицата им изразяваха тревога и загриженост.

— И все пак, не бихте ли ни позволили да влезем, господин Уитсел? — тихо попита той.

На Бен му се струваше, че ще получи отказ. Уитсел направо се канеше да им откаже, да им затвори вратата и да ги изхвърли завинаги от своя живот. Но в последния момент нещо го накара да промени решението си. Той безмълвно кимна и им отстъпи да влязат.

Щом се озоваха вътре, той затвори вратата зад тях и отиде да седне в един протрит фотьойл. Къщата беше притихнала и мрачна, транспарантите бяха спуснати и тиктакането на стария часовник високо на стената в хола беше единственият звук. Бен и спътниците му седнаха на канапето. Уитсел отпи една голяма глътка бира и ги погледна с очакване.

— Вече ви казах, че кучето го няма — повтори той. Бен бързо се спогледа с Майлс.

— Но къде отиде то? — попита.

Уитсел сви рамене, като се стараеше с всички сили да изглежда равнодушен.

— Не зная.

— Не знаете ли? Да не би просто да си е тръгнало?

— Нещо такова. Но какво значение има това? — Уитсел се приведе напред. — Ами вие кои сте? Кой ви е изпратил? Да не би Наблюдателят!

Бен дълбоко си пое дъх.

— Преди да ви кажа това, господин Уитсел, искам да разбера нещо от вас. Искам да зная дали и двамата говорим за едно и също куче. Ние търсим едно твърде особено куче, което наистина може да говори. Онова куче наистина ли говореше, господин Уитсел? Имам предвид, съвсем наистина ли?

Уитсел изведнъж доби много уплашен вид.

— Няма защо повече да водим този разговор — отсече той. — Смятам, че трябва да си вървите.

Никой от тях не се и помръдна. Уилоу дори не му обърна внимание. Тя издаваше странен звук като птица — звук, който Бен никога не бе чувал преди. Това накара един малък черен пудел да се появи със скимтене изпод дивана и да скочи в скута й, сякаш са били приятели през целия си живот. Кученцето душеше момичето и ближеше ръката й, а момичето нежно галеше животинчето.

— Много е уплашена — каза Уилоу, без да се обръща по-специално към някого.

Уитсел се надигна от фотьойла си, но се отказа.

— Но защо искате от мен да ви казвам каквото и да било? — промърмори той. — Откъде да знам какво искате?

Майлс нервно барабанеше с пръсти по коляното си.

— Искаме само малко съдействие от ваша страна, господин Уитсел.

Те се изгледаха един миг.

— Да не сте от полицията? — попита накрая Уитсел. — Сигурно от някоя специална служба? Затова ли е всичко? — но още преди да зададе въпроса си, беше размислил по-добре. — Но що за въпрос задавам аз? Та нима полицията ще използва зеленокоси девойки, за бога?

— Не, не сме от полицията — Бен се изправи неочаквано и започна да кръстосва напред-назад из стаята почти цяла минута. Колко от истината можеше да довери на този човек? Уитсел отново се загледа в Уилоу, наблюдавайки как кутрето се гуши в момичето, докато тя продължаваше да го милва.

Бен най-сетне реши. — Абърнати ли се казваше това куче?

Той спря да крачи и погледна Уитсел право в очите. Другият запримигва от изненада.

— Да, така се казваше — отвърна той. — Но откъде знаете?

Бен седна отново на канапето.

— Аз се казвам Бен. А това са Майлс и Уилоу — посочи той другите двама. — Абърнати е наш приятел, господин Уитсел. Затова знаем. Той е наш приятел и ние сме дошли да го заведем у дома.

Настъпи дълго мълчание, докато те безмълвно се изпитваха, и най-сетне Дейвис Уитсел кимна.

— Вярвам ви. Не мога да кажа дори защо, но ви вярвам. Искаше ми се да мога да ви помогна — въздъхна той. — Но кучето… Абърнати изчезна.

— Да не би да сте го продали, господин Уитсел? — попита Майлс.

— Не, за бога, не! — ядосано му се развика онзи. — Никога не съм си и помислял такова нещо! Имах намерение да взема малко пари от Наблюдател, след което да го изпратя във Вирджиния, както той искаше. Нищо лошо нямаше да му се случи. Това беше шансът, който съм чакал цял живот, да получа известно признание, да изляза от тоя омагьосан кръг и…

Той се бе привел напред във фотьойла, но млъкна и отново се отпусна назад.

— Е, вече това няма значение. Важното е, че го няма. Някой го е отвлякъл.

Той отпи голяма глътка от бирата и внимателно я сложи на масичката до себе си, като отново потъна във вече обичайния си размисъл.

— Наистина ли сте тези, за които се представяте? — попита той. — Наистина ли сте приятели на Абърнати?

Бен кимна.

— А ти негов приятел ли си?

— Да, макар че може и да не ми повярвате след това, което стана.

— А защо не ни разкажеш какво е станало? Уитсел така и направи. Започна от самото начало, как отишъл във Франклинското основно училище да си представи шоуто, как момиченцето Елизабет — по дяволите, той не знаеше дори второто й име — беше дошла при него и помолила за помощта му. Разказа им как кучето, Абърнати, бе дошло у тях една вечер — куче, което наистина говорело и стояло право като човек — и му казало, че момичето го е изпратило и че то, кой знае защо, трябва да замине за Вирджиния и че не може да използва телефон, защото няма. Уитсел не бе повярвал нито дума от разказа му. Но въпреки това се бе съгласил да му помогне, скрил Абърнати в дома си и изпратил жена си Алис при майка й, след което се обадил на Холивудски наблюдател, за да даде интервю и да спечели парите, които му били нужни, за да изпрати кучето във Вирджиния, а и за себе си да поспечели нещичко.

— Но ме измамиха — призна си той огорчено. — Подведоха ме да изляза от къщи и когато се върнах, Абърнати вече го нямаше, а горкичката Софи бе натъпкана във фризера, почти замръзнала! — и той веднага отмести поглед към Уилоу. — Затова е толкова наплашена, госпожице. Тя е много чувствително животинче — после отново погледна Бен. — Нямам разбира се никакви доказателства, но зная със същата сигурност, с която зная, че седя тук пред вас, че човекът, който е държал приятеля ви затворен в клетка, е разбрал какво се опитвам да направя и го е отвлякъл! Проблемът е, че дори не зная кой е той. А пък и не искам да зная такъв човек.

Той внезапно си даде сметка как звучи всичко това и се изчерви. Поклати глава:

— Съжалявам. Истината е, че можех да разбера кой е той от училището, да разбера второто име на момиченцето и къде живее. Тя сигурно знае името на онзи човек. По дяволите, готов съм веднага да го направя, господине, ако смятате, че това може да помогне на кучето! Чувствам се ужасно от цялата тази работа!

— Благодаря ви, но ми се струва, че вече знаем името на този човек — тихо отвърна Бен. — Знаем и къде живее.

Уитсел остана изненадан и разколебан.

— Имате ли какво друго да ни кажете? Уитсел се навъси.

— Не, струва ми се, че не. Мислите ли, че можете да помогнете по някакъв начин на онова куче, ъъъ, на Абърнати?

Бен се изправи без да му отговори и останалите го последваха едновременно. Софи скочи от скута на Уилоу и започна да души краката й през дрехата. Краят й леко се повдигна и Уитсел зърна смарагдовите копринени косми по задната част на глезена на силфидата.

— Благодаря ви за помощта, господин Уитсел — казваше в същото време Майлс.

— Вижте, не искате ли да дойда с вас, ако мога с нещо да ви бъда полезен? — предложи Уитсел най-неочаквано за всеобща изненада. — Това ми изглежда доста опасна работа…

— Не, мисля, че не — каза Бен. Те се отправиха към вратата.

Дейвис Уитсел ги последва.

— Безпокои ме и какво е станало с онова момиченце — добави той. — Може да са я открили.

— Ще се погрижим за това. Всичко ще е наред — Бен вече обмисляше какво да прави оттук нататък.

Уитсел ги изпрати до вратата и излезе с тях навън. Късното следобедно слънце бързо се спускаше зад хоризонта и светлината изглеждаше сребриста в здрача. Сенките бяха прошарили съседните къщи. Някакъв мъж с емблемата на осигурителна служба, нарисувана отстрани на колата му, свърваше на пътя през една пряка и гумите му рязко проскърцаха в тишината.

— Съжалявам за всичко — каза им Дейвис. След известно колебание той протегна ръка и се ръкува с мъжете, сякаш се нуждаеше от уверението им, че му вярват. — Вижте, не зная нито кои сте, нито откъде сте, нито разбирам нещо от цялата тази работа. Но ето какво зная. Никога не съм искал нещо лошо да се случи с Абърнати. Ще му кажете ли? Нито с момичето.

Бен кимна.

— Ще му кажа, господин Уитсел.

И много се надяваше да има този шанс.

В самата Отвъдна земя магьосникът Куестър Тюс също се надяваше на това. Той обаче не беше толкова оптимистично настроен.

След бягството си от замъка Риндуеър, Куестър, коболдите Буниън и Парснип и чупка гномите Филип и Сот бяха тръгнали на югоизток да потърсят убежище в Сребърния дворец. Куестър и коболдите се бяха отправили за дома, тъй като вече нямаше защо да се скитат, след като нямаше никаква следа от изчезналата бутилка. Куестър още не бе успял да разбере кой е откраднал бутилката от Календбор; а докато не разбереше това, не би могъл да има никаква представа къде да я търси. Освен това държавните работи чакаха вече от няколко дни и трябваше да се съблюдават в отсъствието на Негово Величество краля.

Чупка гномите се влачеха подире им, защото бяха много уплашени след изпитанието с троловете и не смееха да сторят друго.

От лорд Календбор се получи известие, че ги очаква най-строго наказание за предполагаемата кражба на бутилката, но Куестър продължи пътя си неотклонно. Календбор едва ли щеше да се осмели да излезе срещу Негово Величество — освен ако не открие, че Холидей го няма, да пази бог! — колкото и ядосан да беше, че бутилката е изчезнала. Куестър изпрати в отговор едно силно изявление за това, че няма нищо общо с кражбата на бутилката, нито някой от спътниците му, и че всяко злонамерено действие ще бъде сурово наказано. Той го запечати с печата на краля и го изпрати. Така му се пада. През следващите двайсет и четири часа той се срещна с делегация от останалите лордове на Зеленоречието, за да изслуша жалбите им, включително тази на Стрехан, че Календбор му е разрушил крепостта, препоръча на новосформирания юридически съвет да установят съдилища, за да се съблюдават по-добре кралските закони, проучва картите на напоителните канали, които щяха да дадат възможност на фермерите да култивират някои от сухите райони на изток и изслушва представители от всички краища. Правеше всичко това като представител и съветник на Негово Величество краля, като уверяваше всички, че кралят веднага ще разгледа проблемите им. Никой не постави под съмнение думите му. Всички продължаваха да смятат, че Холидей е някъде в долината и Куестър не се и опитваше да разсейва това тяхно убеждение. Всичко вървеше гладко и този първи ден премина без никакви инциденти.

Първите признаци на тревога се появиха на следния ден. От всички краища на страната започнаха да пристигат известия за неуредици, които първоначално бяха като отделни капчици, но скоро се превърнаха в порой. Най-неочаквано ч необяснимо скалните тролове бяха започнали да нападат не само чупка гномите, но също и жителите на Зеленоречието, коболди и водни духове, та дори и заставаха едни срещу други. Езерната страна протестираше, че е наводнена с нечисти води от Зеленоречието и заразена с плъхове, които унищожават растителността. От Зеленоречието се оплакваха, че ги е нападнал рой дракони, които унищожаваха животните и реколтата. Вълшебните същества и хората се нападаха едни други, сякаш стълкновенията са някаква нова форма на възпроизводство. Още докато Куестър четеше една жалба, други две вече бяха пристигнали. Тази нощ той си отиде в леглото изтощен.

На третия ден стана дори и по-лошо. Жалбите се бяха натрупали през нощта и със ставането той вече беше затрупан. Всички се бяха настроили срещу всички останали. И никой не знаеше точно защо. Навсякъде господстваше враждебност. И никой не знаеше на какво се дължи. Неудовлетворението бързо се разрасна в решителност за действие. Но къде е Негово Величество? Защо той лично не се заеме с целия този хаос?

Куестър Тюс започна да надушва нещо гнило. Той вече бе започнал да подозира, че Черньото стои по някакъв начин зад цялата тази неразбория и допускаше, че демонът служи на интересите на някой, който явно целеше да нанесе удар на Бен Холидей. За магьосника беше съвсем очевидно, че явната цел на всички тези несвързани помежду си инциденти, бе да насочи всеобщото недоволство срещу Негово Величество краля. Като се изключи Календбор, който вече бе загубил бутилката и едва ли си я бе върнал толкова скоро, имаше още двамина, които повече от всичко желаеха да си отмъстят на Холидей и това бяха драконът Страбон и Нощната сянка. Куестър прецени и двамата.

Страбон едва ли щеше да използва магия по отношение на Холидей; по-скоро просто би се опитал да го премаже със сила. Нощната сянка бе нещо друго.

Куестър остави и вестоносците, и посланиците да чакат в приемните и се качи на най-високата кула на Сребърния дворец, където се намираше Панорамата. Стъпи на платформата, хвана се с две ръце за гладкия парапет и пожела да се пренесе в долината. Стените и кулите на двореца изчезнаха и Куестър Тюс се пренесе в пространството, носен от магията. Той се понесе право през долината към Дълбокия свлек и се спусна долу в него. Това не криеше никаква опасност, защото той само наблюдаваше какво става там, без сам да присъства. Започна да търси вещицата. Не можа да я открие. Излезе от бездната и прекоси долината от край до край. Но отново не я откри.

Върна се в Сребърния дворец, посети различните приемни и изслуша поредните жалби, след което се върна в Панорамата и отново се пренесе в пространството с нея. Повтори същото още четири пъти през деня и ставаше все по-напрегнат и разтревожен от нарастващите проблеми в долината. Нуждата от присъствие на Негово Величество ставаше все по-неотложна, а всички усилия, които сам той полагаше, си оставаха напълно безуспешни. Започна да се съмнява дали е на прав път.

Ала най-сетне, при петото си излизане, намери вещицата. Откри я в най-отдалечения северен край на пропастта, почти под долните върхове на Мелкор, разположила се така, че да може да вижда цялата долина.

Тя държеше изчезналата бутилка и Черньото любвеобилно галеше дребното си, разкривено, бляскаво телце в тънката й бяла ръка.

Куестър се върна в Сребърния дворец, освободи всички за деня и седна да се опита да измисли какво да прави.

Не го напускаше натрапчивата мисъл, че цялата тази каша бе станала по негова вина. Сам той бе настоял да изпробва магията, която би могла да преобрази Абърнати отново в човек. Сам той бе настоял кралят да даде безценния си медальон на кучето, за да активира магията. И после той бе допуснал грешка в магията. Това признание го накара да потръпне. Сам той бе изпратил клетия писар в някогашния свят на Бен Холидей, а бутилката с Черньото — в своя. Той също бе допуснал бутилката да бъде оставена без надзор, тъй че чупка гномите да я откраднат, после троловете, след тях Календбор и накрая неизвестно кой, за да попадне най-сетне в ръцете на Нощната сянка.

Седеше сред тишината и мрака на личните си покои, изправен пред истини, които би предпочел да не си признае. Той беше, меко казано, слаб магьосник. Май беше време да признае този факт.

Потри брадичка и изкриви лице, наподобяващо бухал, от отврат при тази мисъл. Никога! Би предпочел по-скоро да е жаба!

Изправи се и закрачи из тъмната стая, после седна отново. Нямаше никакъв смисъл да седи и да окайва живота си. Независимо дали е истински магьосник или не, длъжен беше да предприеме нещо по отношение на Нощната сянка. Работата бе там, че никак не се досещаше какво. Можеше да се спусне в Дълбокия свлек, да се изправи срещу вещицата и да поиска бутилката, като я заплаши с магията си. За беда, там щеше да намери единствено своята гибел. Той не можеше да бъде равностоен противник на Нощната сянка в собствените й владения и особено след като бутилката и демонът са на нейните услуги. Щеше да го схруска направо като бонбон. Той си представи отново вещицата и Черньото край ръба на бездната, които тъй добре си подхождаха — най-тъмното създание на злото и неговата свидна рожба.

Сключи ръце пред себе си и се навъси дотолкова, че ъгълчетата на устните му почти се скриха под брадичката. Паладин бе единственият, който би могъл да победи вещицата — ала той можеше да се появи, само ако кралят го призове. Кралят обаче бе обречен да остане в някогашния си свят, докато не открие Абърнати и не си вземе медальона обратно, за да се върне отново тук.

Куестър Тюс тежко и отчаяно въздъхна. Всичко така се бе заплело!

— Е, няма какво! — възкликна той и рязко се изправи. — Ще се наложи да го разплете в края на краищата!

Смели думи, мрачно си каза той. За да се разплетат нещата, трябваше да се намери Холидей, Абърнати и медальона и тримата да се върнат в Отвъдната земя здрави и читави, за да се справят с Нощната сянка и Черньото. Той сам нямаше достатъчно магически сили да се справи и беше предупредил Холидей за това, когато го изпращаше обратно в някогашния му свят. Имаше обаче и още една възможност. Доста малко вероятна възможност. Изведнъж го побиха студени тръпки при мисълта за това, което се налагаше да направи. Той се загърна в сивата мантия с пъстроцветните копринени шарфове, за да се постопли, после я пусна, за да се почеше по ухото. Е, или наистина е придворен магьосник, или не е! И най-добре да разбере истината още сега!

— А и няма защо да се чака — промълви на себе си.

Изпълнен с решителност, той излезе и мина през коридора, за да потърси Буниън. Трябваше да тръгне още тази нощ.