Тери Брукс
Магьосникът Куестър Тюс (14)

ЛЮБОВНА ПЕСЕН

Денят отмина и вечерта настъпваше в земите на Речния господар. Вълшебните същества от Елдъру оставяха работата си и започваха да палят лампите по алеите и пътищата, приготвяйки се за настъпващата нощ. Те се стрелкаха насам-натам по огромните стари дървета, в недрата на които се бе сгушил техният град — по стволовете и клоните им, нагоре-надолу по набраздените дънери, сред издължаващите се сенки и все по-сгъстяващата се мъгла. Водни духове, нимфи, наяди, феи, самодиви, първични същества от най-различен вид и форма — всички те принадлежаха към вълшебните създания, които обкръжаваха Отвъдноземската долина, създания, които бяха избягали или са били изхвърлени от светове, където животът не им е носел удоволствие, макар че е траел вечно.

Речния господар беше застанал в края на парка, който се намираше пред неговия горски град и размишляваше за копнежа на всички по изгубения рай. Той бе високо, слабо вълшебно същество, облечено в роба с гористо зелен цвят, воден дух със сребриста лъскава кожа с изпъкнали жилки, с коса, която се спускаше гъста и черна от главата, както и от ръцете и краката му. Лицето му бе особено, изваяно, с очи, които бяха открити и проникновени. Той бе дошъл в Отвъдната земя от момента на създаването на тази страна, довел тук и хората си, и по собствен избор бе приел да живее завинаги изгнан от вълшебните мъгли. Сега беше станал смъртен, така както не би могъл дори и да си представи в предишния си живот, и живееше в уединение в езерната страна, като работеше за чистотата и оцеляването на земята, водата, въздуха и формите на живот. Той бе дух-лечител, който умееше да връща всичко пострадало към живот. Ала някои рани не можеха да зараснат и непоправимата загуба на неговата родина беше язва, която щеше да носи завинаги в душата си.

Той тръгна към селището, като усещаше охраната, която го следваше на почетно разстояние, за да не смущава усамотението му. Пет от осемте луни грееха пълни на нощното небе, с ярки цветове на фона на мрака — бледо-морава, прасковена, нефритена, тъмнорозова и бяла.

— Изгубеният рай — промълви той на себе си, все още замислен за преследващия го копнеж по вълшебните мъгли. Огледа се. — Но има и един намерен рай.

Той обичаше езерната страна. Тя бе сърцето и душата на неговия народ — онези изгнаници и скитници, които се бяха събрали около него, за да започнат нов живот, да открият и изградят за себе си и своите деца един свят, в който съществуваше начало и край, свят, в който нищо не беше абсолютно — свят, какъвто им липсваше сред мъглите. Елдъру се гушеше отвъд тресавищата, посред лабиринт от гори и езера, скрит така добре, че никой не можеше да проникне в него, нито да го напусне, без помощта на неговите поданици. Всеки, който се бе опитвал, просто изчезваше завинаги сред тресавището. Елдъру беше убежище, където човек можеше да се скрие от безумството на обитателите на долината, които не умееха да ценят живота — едрите земевладелски собственици на Зеленоречието, планинските тролове и гноми, чудовищата, които са били прогонени от вълшебния свят, но все още бяха оцелели подир дълговековни войни. Унищожението и безотговорното отношение към земята бяха характерни черти на тези създания. Ала тук, в светилището на Речния господар, цареше покой.

Той зърна една танцова процесия, която бе започнала да се образува в единия край на парка пред очите му — колона от деца, укичени с цветя и в пъстри дрехи, които носеха свещи в ръцете си. Те пееха и извиваха процесията си из алеите, по мостовете над водите и през градини и жив плет. Той ги гледаше и се усмихваше доволен.

Сега животът в земите отвъд езерната страна се беше подобрил, мислеше си той, в сравнение с това, което беше преди да дойде Бен Холидей. Негово Величество кралят на Отвъдната земя беше направил много, за да се преодолее разделението, което съществуваше между различните народи на тази долина; той бе положил големи усилия, за да стимулира опазването на земята и живота на нея. Холидей бе преценил правилно — също както и Речния господар — че съществуваше неразтрогваема връзка между живота навсякъде и ако една от връзките бъде прекъсната, другите също ще се прекъснат.

Уилоу бе последвала Негово Величество краля, Уилоу, детето му — твърдеше, че е предопределена да му принадлежи от предзнаменованието, вплетено в цветята на брачното им ложе, както е ставало със силфидите в древни времена. Уилоу вярваше на Бен Холидей. И Речния господар му завиждаше за нейното доверие.

Той вдъхна дълбоко вечерната прохлада. Напоследък Негово Величество не се съобразяваше с мнението му. Холидей продължаваше да му се сърди, задето преди няколко месеца се беше опитал да залови черния еднорог и да си присвои силата му. Холидей така и не можа да приеме факта, че вълшебната сила принадлежи само на вълшебните същества, защото само те знаят как да я използват.

Той поклати глава. Бен Холидей беше добър крал на Отвъдната земя, но имаше още какво да учи.

Някакъв шум вляво от него го накара да се озърне. Зрителите на танца на децата бързо се бяха отдръпнали встрани, когато двамина от часовоите край тресавището внезапно изникнаха от мрака на долните мъгли, водещи помежду си едно много странно уплашено създание. Часовоите бяха сурови бойци, лицата им, груби като дървесна кора, бяха неподвижни като камък. Горските духове стояха за всеки случай на известно разстояние от своя арестант. Охраната на Речния господар веднага започна да го наобикаля, но той им махна, че няма защо да приближават.

Безсмислено беше да се проявява страх. Той остана на мястото си и изчака създанието да се приближи.

Това беше звярът-сянка. Той беше някаква порода същество, породено от първичните елементи, на което в някакъв момент му е била отнета физическата същност, вероятно поради някаква неокачествима простъпка или злодеяние, и макар да не бе умряло, от него бе останала само душата му. Това окаяно същество бе осъдено вечно да съществува в небитието. То можеше да съществува само на тъмно и в мрачни места, никога на светло. Липсваше му тяло, тъй че то нямаше реално присъствие. Цялото му присъствие се свеждаше до останките от неговите жертви в местата, които обитаваше. Превърнало се във вампир, то отнемаше живота на другите, за да може на свой ред да оцелее, като се впиваше в чезнещите и умиращите като лешояд. От тези ужасни зверове-сенки бяха вече останали малцина, повечето бяха загинали с течение на времето.

Но този специално, помисли си Речния господар, бе особено противен.

Звярът-сянка пристъпваше насреща му с дългите си и тънки криви крака, които спокойно можеха да бъдат на някой остарял трол. Ръцете му бяха някакви животински крайници с детски пръстчета, а лицето, смесица от разграбени оттук-оттам останки.

В едната си ръка държеше стара, тъкана торба.

Беше ухилен така, че устата му изглеждаше разкривена от беззвучен писък.

— Велики Речни господарю — промълви звярът-сянка с глас, който напомняше ехо от празна пещера. Поклони се, уродливо разкривен.

— Дойде сам при нас, никой не го е търсил — изтъкна един от часовоите.

Господарят на езерния народ кимна с глава.

— Защо си дошъл? — попита той звяра. Звярът-сянка се опита да се поизпъне неуверено. Там, където бяха ставите на безформеното му тяло, премина светлина.

— Да ти предложа един подарък и да поискам от тебе друг.

— Както си дошъл, така и да си вървиш — заяви Речния господар, твърд като камък. — Подарявам ти живота — това е моят дар към тебе; да се махаш от очите ми ще бъде най-големият подарък пък за мен.

— Смъртта може да ти е по-голям подарък — промълви звярът-сянка и в празния му поглед се отрази едно далечно пламъче на свещ. Той се обърна в посоката, където децата продължаваха да танцуват, и облиза пресъхналите си устни. — Погледни ме, велики Речни господарю. Нима някога някъде се е намерило създание, по-окаяно и злочесто от мен?

Речния господар нищо не отвръщаше, а само чакаше. Звярът отново отмести празния си поглед.

— Ще ти разкажа една история. Всичко, което искам, е да я чуеш. Това ще ти отнеме само няколко мимолетни мига, велики Речни господарю. Ще ме изслушаш ли?

Направо на устата на Речния господар беше да каже не. Това създание бе толкова отблъскващо, че той едва издържаше присъствието му. Но нещо го накара да отстъпи.

— Говори — заповяда той с досада.

— От две години насам обитавам тъмните ъгли на замъка Риндуеър — пристъпи крачка по-близо звярът-сянка и заговори с толкова тих глас, че само Речния господар можеше да го чуе. — Хранех се с онези окаяници, които господарят на замъка хвърляше в тъмница, и с някои клети създания, които се бяха заблудили в тъмнината. Наблюдавах и се научих на много неща. Ала ето че миналата нощ един ранен трол донесе на господаря на Риндуеър нещо много скъпоценно, което възнамеряваше да му продаде. Това бе невиждано съкровище, с такива вълшебни възможности, че надминаваше всичко, което съм виждал преди! Господарят на Риндуеър взе това скъпоценно нещо от трола и после заповяда да го убият. Аз пък на свой ред го откраднах от господаря на Риндуеър.

— Значи Календбор — изрече Речния господар с омерзение. Той не питаеше особено добри чувства към никой от лордовете на Зеленоречието, но към Календбор беше особено зле настроен.

— Откраднах го от там, където го беше скрил, докато спеше, измъкнах го направо под носа на охраната, защото те все пак са най-обикновени простосмъртни, Речни господарю. И тъй, откраднах го и ти го нося като подарък, а в замяна искам друг подарък от теб!

Речния господар с усилие успя да преодолее онази вълна на погнуса, която целия го заля, когато звярът-сянка кухо се разсмя.

— За какъв подарък става дума?

— Ето за това! — заяви звярът и измъкна от торбата, която държеше в сбръчканата си розова ръка, една бяла бутилка с изрисувани червени танцуващи клоуни.

— О, не! — викна Речния господар, щом позна бутилката. — Аз добре познавам този дар, който ми носиш, звяр-сянко — и мога да ти кажа, че не е никакъв дар! Това е проклятие! Това е бутилката на Черньото!

— Да, така се нарича онова създание — каза звярът-сянка и приближи още повече, толкова, че Речния господар усети дъха му. — Но е истински дар! То може да даде на притежателя на бутилката…

— Всичко! — довърши думите му Речния господар, като се дръпна назад при целия си кураж. — Но нямам думи да кажа колко зловеща е тази магия, която използва!

— Аз въобще не се интересувам от доброто и злото — каза звярът. — Интересува ме само едно. Чуй ме, велики Речни господарю. Откраднах тази бутилка, за да ти я донеса. Изобщо не ме интересува какво ще правиш с нея. Можеш да я унищожиш, ако пожелаеш. Но преди това я използвай, за да ми помогнеш! — в гласа му звучеше отчаяние. — Искам да си върна собственото тяло отново!

Речния господар се ококори.

— Да си върнеш тялото ли? Такова, каквото е било някога?

— Точно така! Само това! Та погледни ме само! Не мога повече сам да се понасям, велики Речни господарю! Живях цяла вечност в това небитие, водех този живот-сянка, плячкосвах и вдъхвах ужас, защото нямах друг избор! Отнемах живот на всеки ъгъл, крадях плътта на всяко живо същество, което ми се мернеше пред очите! Но вече край на това! Искам да се върна към себе си; искам си отново живота!

Речния господар се навъси.

— И какво очакваш от мен да направя?

— Да употребиш тази бутилка, за да ми помогнеш!

— Да употребя бутилката ли? Но защо ти сам не я употребиш, звяр-сянко? Не каза ли току-що, че тази бутилка може да даде на притежателя си всичко, което си поиска?

Звярът понечи да се разплаче, но от съсипаното му тяло не можеха да бликнат дори сълзи.

— Велики Речни господарю, аз нямам нищо, което да дам от себе си, за да получа! Не мога да употребя бутилката, защото нямам собствено битие, за да предизвикам магията! Аз съм… едва-едва на този свят! Нищо повече от една сянка! Цялата магия на този свят е безполезна за мен! Виж ме само! Съвсем съм безпомощен!

Речния господар се вторачи в звяра-сянка с още по-голям ужас, за първи път осъзнал истината за неговото съществуване.

— Много те моля! — умоляваше той като падна на колене. — Помогни ми!

Речния господар се подвоуми, но после взе торбата от протегнатата ръка на звяра.

— Ще си помисля — каза той. Той даде сигнал на часовоя. — Почакай ме известно време. И гледай да не сториш нещо на някой от моите хора, защото това ще предреши нещата за теб.

Той започна да се отдалечава с торбата в ръка, но след малко забави крачка и се обърна назад. Звярът-сянка бе клекнал на земята, свил се като ранен, и го наблюдаваше. Речния господар угрижено се замисли, че собствената му сила няма да му позволи да излекува това създание. А дори ако магическата бутилка би могла да му даде тази сила, имаше ли всъщност правото да я използва?

Той се обърна внезапно и се отдалечи. Влезе през парка в града, мина покрай танцьорите и веселяците, надолу по алеите и редиците градини, потънал в нерадостните си мисли. Той добре знаеше каква сила крие Черньото. От години знаеше за тази сила, както за повечето магии. Спомняше си за какво бе използвана от безотговорния син на някогашния крал и черния магьосник Мийкс.

Знаеше как тази магия може да увие пъстроцветни гирлянди около притежателя си и после най-внезапно да ги превърне във вериги.

Колкото по-голяма е силата, толкова по-голям е рискът, напомни си той.

А сила като тази беше способна почти на всичко. Стигна другия край на града, без дори да осъзнава къде върви. Спря, огледа се за охраната, видя, че тя го следва на почетно разстояние, както обикновено, и веднага я освободи. Имаше нужда да остане насаме. Охраната се поколеба, след което се отдалечи.

Речния господар тръгна да се разхожда сам. Какво ли да направи? Ако реши да помогне на звяра-сянка, бутилката ще да бъде негова. Дори и през ум не му минаваше, че може да задържи бутилката и да изпрати звяра за зелен хайвер; такова нещо не му беше присъщо. Или щеше да задържи бутилката и да помогне на звяра, както бе помолен, или щеше да му върне бутилката и да прогони това злочесто създание от своя живот. Ако предпочете второто, нямаше какво повече да му мисли. Но ако избере първото, трябваше да прецени дали може да използва магията, за да помогне на звяра — а може би и на себе си — без сам да стане жертва на нейната сила. Дали е способен на такова нещо? — питаше се той. Дали изобщо някой е способен? Спря сред полянка, обградена от сини дъбове, които се издигаха на шест-седем метра височина и притулваха небето в мрежа от наситено синя коприна. Обичайните звуци на града се носеха зад него, сподавени и далечни — смехове, песни, музика и детски танци. Наблизо бе старата борова гора, където нимфите танцуваха в полунощ и където той за пръв път беше срещнал майката на Уилоу…

Тази мисъл извика у него горчиви спомени. Колко отдавна беше това? Колко отдавна не я бе виждал? Представяше си я съвсем ясно пред очите си, макар че бе прекарал с нея само една-единствена нощ. Тя бе музата, която все още измъчваше душата му; изумително, безименно същество, една толкова дива водна нимфа, че той не би могъл и да се надява да я притежава нито веднъж повече…

И тогава му хрумна един толкова тъмен план, че той едва успя дъх да си поеме, сякаш го бяха облели с ледено студена вода.

— Не! — промълви той ужасен.

Но защо не? Той хвърли поглед към торбата, в която се намираше магическата бутилка — бутилката, която можеше да му даде всичко, което си поиска.

Защо не?

Бутилката трябваше да се изпита. Трябваше да разбере дали има контрол над нея. Трябваше да разбере дали може да помогне на звяра-сянка в онова, което го бе помолил, или пък магията е твърде силна и той не може да я овладее. Какво лошо, ако си позволи да я използва само веднъж, само в този единствен случай.

Защо да не поиска от Черньото да му доведе майката на Уилоу?

Горещи и студени вълни го заляха едновременно. Горещи при мисълта, че ще я види след толкова много години, студени — от възможността да използва магията по този начин. О, но топлото бе толкова по-силно! Той копнееше по нимфата така, както не бе копнял по нищо друго в своя живот. И имаше чувството, че този копнеж никога не ще го напусне. Нищо в неговия живот не му бе липсвало повече от нея…

— Трябва да опитам! — внезапно промълви той. — Трябва!

Той бързо тръгна през гората, между огромните притихнали дървета, където можеха да го достигнат само шумовете на нощта, докато най-сетне се намери в горичката със старите борове. Тишината бе всепроникваща и само в мислите си той чуваше да кънти детски смях и във въображението си виждаше майката на Уилоу отново да танцува пред него.

Не можеше да иска много, каза си той. Ще поиска само да я види да танцува — само да танцува.

Копнежът да я види го разтресе. Той сложи торбата на земята и извади от нея пъстро боядисаната бутилка. Червените арлекини грейнаха на лунната светлина като нарисувани с кръв.

Той бързо издърпа запушалката.

Черньото изпълзя на светло като някакво отвратително насекомо.

— О, сладостни копнежи имаш ти, господарю! — просъска той и започна да се мята около гърлото на бутилката като обсебен. — Сладостни мечти, които трябва да се осъществят!

— Нима можеш да четеш мислите ми? — попита Речния господар, сякаш внезапно се осъзна.

— Мога да чета направо в душата ти, господарю — промълви черното създание. — Виждам колко дълбока и силна е твоята страст! Позволи ми да ти помогна да я удовлетвориш, господарю! Аз мога да ти дам онова, което желаеш!

Речния господар все още се колебаеше. Хрилете неспирно пърхаха на врата му и дъхът му свистеше в ушите. Това не бива да става, каза си той. Това е ужасна грешка! Магията е твърде…

В този миг демонът се изправи върху бутилката и размаха ръце във въздуха, като извика сякаш от никъде видение на майката на Уилоу. Тя танцуваше в умален вид сред един сребрист облак, лицето й бе по-красиво, отколкото в спомените на Речния господар, а танцът й бе магия, която можеше да надмогне всякакъв разум и задръжки. Тя плавно се виеше и въртеше, а после изведнъж изчезна.

Черньото тихо се разсмя, нетърпелив да действа.

— Искаш ли да я имаш цялата? Да ти се яви в плът и кръв?

Речния господар стоеше като вцепенен.

— Да! — промълви накрая той. — Доведи ми я! Накарай я да танцува!

Черньото изчезна от погледа му като нощна сянка, прогонена от деня. Речния господар остана сам в горичката от стари борове, загледан подире му, и отново чу песните на децата и веселите, завладяващи звуци на танца. Сребристата му кожа лъщеше, а суровите му празни очи изведнъж се оживиха от очакване.

Да я види да танцува отново, само да я види да танцува още веднъж…

В този момент, бърз като стрела, Черньото отново се появи. Изскочи от боровете на поляната и силно се разсмя. Държеше в ръце редица червени огньове, които явно не пареха, и той ги дърпаше като жонгльор.

От другия край на редицата огньове се яви майката на Уилоу.

Тя се появи на светлото, както се появява куче, щом господарят му го повика. Огнените пламъци сключиха обръч около китките и глезените й, а нежното й тяло цяло трепереше, сякаш разтърсвано от студ. Тя бе прелестна, толкова малка и въздушна и много по-жива от онази бледа представа, която Речния господар все още пазеше дълбоко в паметта си. Сребристата й коса падаше до кръста и просветваше при всяко движение на нежните й крака и ръце. Кожата й бе прозрачно зелена като тази на Уилоу, а лицето й като лицето на дете. Роклята й от бяла прозрачна материя бе превързана през кръста със сребърна лента. Тя застана пред него и го гледаше с поглед, в който се четеше страх.

Речния господар не виждаше страха й, той виждаше само красотата, за която бе копнял през всичките тези години и която най-сетне бе се явила пред очите му.

Черньото съскаше и дърпаше веригите от пламъци, но подплашената нимфа чисто и просто седна на земята и зарови лицето си в ръце. Тя окаяно заплака, нададе тих вик на ужас, който почти напомняше писък на птица.

— Не! — гневно извика Речния господар. — Искам тя да танцува, а не да плаче като ранена!

— Да, господарю! — каза Черньото. — Нужна е само една любовна песен!

Демонът отново изсъска и после запя — ако това можеше да бъде наречено пеене. Гласът му приличаше на остър, пронизителен вой, тъй че Речния господар целият настръхна от него, а майката на Уилоу подскочи като обсебена. Веригите от огнени пламъци паднаха и горската нимфа застана отново свободна. Ала все пак не бе истински свободна, тъй като гласът на демона я обвързваше по-сигурно от железни вериги. Той я подемаше и движеше като кукла, като я принуждаваше да танцува и да се движи в ритъма на музиката. Тялото й се извиваше и тя се въртеше из цялата поляна и изглеждаше като безжизнена, макар и съвършено изваяна статуетка. Тя наистина танцуваше, но това не бе танц на красотата и изяществото, а насилствено движение. Тя танцуваше, а в същото време потоци от сълзи се стичаха по детинското й личице.

Речния господар изпита истински ужас.

— Накарай я да танцува свободно! — бясно извика той.

Черньото го изгледа с кърваво червените си очи, просъска от ненавист и започна да пее нещо толкова неописуемо, че Речния господар направо коленичи, когато чу този звук. Майката на Уилоу започна да танцува по-забързано и зад бързите й движения се скриваше това, че тя не владее себе си и танцува против своята воля. Въртеше се като безумна и от нея се забелязваше само едно бяло петно прозрачна материя и сребристата коса, която безпомощно се носеше на вятъра.

Тя се самоунищожава, помисли си Речния господар. Този танц я убиваше!

Тя продължаваше да танцува, а Речния господар я гледаше, безпомощен да стори каквото и да било. Сам бе обсебен от чувството на задоволство пред властта, която може да упражни над нимфата. Съзнаваше ужаса на онова, което става, но не можеше да спре. Искаше танцът да продължи. Не искаше това видение да се прекрати.

И в този момент изведнъж изкрещя без сам да разбира как и защо:

— Спрете! Спрете!

Черньото веднага престана да пее, а майката на Уилоу се свлече в пръстта. Речния господар изпусна бутилката и се втурна към мястото, където лежеше тя, вдигна я нежно на ръце и целият потръпна, щом зърна болезнено смазаното й лице. Тя вече не бе онова видение, което той хранеше в паметта си; тя бе едно съсипано същество.

Той се завъртя и се обърна към Черньото.

— Нали за любовна песен говореше, демоне! Черньото изприпка до захвърлената бутилка и стъпи на нея.

— Аз изпях онази любовна песен, която беше в твоето сърце, господарю! — промълви той.

Речния господар се вцепени. Дълбоко в себе си съзнаваше, че такава е истината. Черньото бе изпял неговата песен, песен, родена от егоизма и незачитането на другия, песен, която нямаше нищо общо с истинската любов. Той се опита да прикрие зад студеното си изражение болката, която го разтърси. Но трябваше да се извърне, за да скрие чувствата си.

Майката на Уилоу се размърда в ръцете му, потрепна с мигли и отвори очи и в същия миг изразът на страх се появи отново в погледа й.

— Шшшт — бързо каза той. — Нищо лошо повече няма да ти сторя. Ще те пусна да си вървиш.

Той се поколеба, после импулсивно я прегърна и притисна до себе си.

— Съжалявам — промълви той.

В този момент копнежът му към нея бе толкова силен, че едва успя да пророни думите, с които да я освободи, но ужасът от онова, което бе сторил, го заставяше. Тя престана да гледа с такава уплаха и в очите й отново се появиха сълзи. Той нежно я погали, почака да се върнат силите й и й помогна да се изправи на крака. Тя застана загледана в него за миг, подир туй хвърли поглед, проникнат от страдание, към онова създание, което бе седнало на ръба на бутилката, обърна се и веднага побегна в гората като подплашена сърна.

Речния господар остана загледан в нея, виждащ само дърветата и мрака и усещащ празнотата, с която нощта го обгръщаше от всякъде. Този път я беше загубил завинаги.

Обърна се.

— Връщай се обратно в бутилката — тихо заповяда на демона.

Черньото покорно се скри от погледа и Речния господар сложи запушалката. Остана за миг, загледан в бутилката, и изведнъж усети, че трепери. Напъха бутилката в торбата и пое през гората обратно към града. Звуците на музиката и танците започваха да се чуват по-отчетливо с приближаването му, но радостта, която му бяха доставяли преди, вече напълно бе изчезнала.

Премина през осветените с фенери мостове, по криволичещи пътеки и градински алеи и през цялото време усещаше как торбата тежи като собствената му вина. Най-сетне отново навлезе в парка.

Звярът-сянка все още седеше, където го беше оставил на тревата, и мъртвешкият му поглед не виждаше нищо. Той се надигна, когато усети Речния господар да приближава, и движенията му изразяваха явно нетърпение. Клетникът, помисли си Речния господар и мигом се запита, дали съжалението му бе насочено само към звяра.

Той приближи към звяра-сянка и остана така, наблюдавайки го. После му подаде обратно торбата с бутилката.

— Не мога да ти помогна — тихо каза той. — Не мога да използвам тази магия.

— Не можеш ли?

— Много е опасна — и за мен, както и за всеки друг.

— Велики Речни господарю, моля те… — простена звярът.

— Послушай ме — внимателно го прекъсна Речния господар. — Вземи тази торба и я пусни в най-дълбокото тресавище, което откриеш. Нека изчезне някъде, и да не се намери никога повече. Когато сториш това, върни се при мен и аз ще направя, каквото мога за теб, използвайки лечителските способности на езерния народ.

Звярът-сянка потръпна.

— Но ти можеш ли да ме върнеш към онова, което съм бил? — извика той. — Можеш ли да направиш това с твоята сила?

Речния господар поклати глава.

— Предполагам, че не. Не съвсем. Това никой не може. Звярът-сянка изпищя като ударен, измъкна торбата с бутилката от ръцете му и безмълвно побегна в нощта.

В първия момент Речния господар поиска да го преследва, но се отказа. Колкото и да му се струваше нежелателна възможността бутилката да попадне в чужди и неблагоразумни ръце, нямаше правото да се намесва в това. Нали в края на краищата звярът-сянка бе дошъл при него по собствена воля; по собствена воля трябваше да бъде оставен и да си отиде. А и освен него, той нямаше към кого друг да се обърне за помощ. Едва ли някой щеше да се реши да му помогне. Всички останали изпитваха ужас от него, а пък той не можеше сам да използва магията на бутилката, тъй че тя за него беше безполезна.

Звярът-сянка най-вероятно щеше да премисли и да послуша съвета му. Сигурно щеше да пусне бутилката и демона в нея в тресавището.

Завладян от мисълта за онова, което бе сторил тази вечер и преследван от спомена за майката на Уилоу на поляната, той напълно забрави за звяра-сянка.

По-късно имаше доста да съжалява за това, че в този момент не бе разсъждавал твърде трезво.

Звярът-сянка бяга през цялата нощ, измъкна се от блатистите гори на езерната страна и покритите с дървета хълмове, които обкръжаваха Сребърния дворец и продължи към високите планински склонове. В началото тичаше безцелно, просто за да избяга от разочарованието и отчаянието, но после, неочаквано и за самия себе си, откри целта, която му липсваше и побягна към онова, която му обещаваше тя. Той прехвърчаше от една долина към друга, южно от езерната страна и северно от Мелкор. Звярът-сянка беше по-бърз от стрела, бърз колкото самия Буниън и можеше да се озове на всяко място направо мигновено.

Призори вече се намираше на ръба на Дълбокия свлек. — Повелителката Нощна сянка ще ми помогне — мълвеше си той в мрака.

Заспуска се надолу по склона, като бързо си проправяше път през шубраците и скалите и стискаше торбата със скъпоценната бутилка в ръка. Светлината пропълзя иззад върхарите на планините и пъстроцветните светли петна прогониха мрака. Звярът-сянка продължаваше да върви.

Когато стигна най-сетне дъното на бездната, дълбоко сред гъстите гори със сплетени дървета, храсти, бурени и блатна растителност, Нощната сянка го чакаше. Тя изникна пред него сякаш от нищото, удълженият й страховит силует се надигна иззад сенките като призрак, черната й мантия контрастираше с бледата кожа, а белият кичур, който прошарваше гарваново черната й коса, сребрееше.

Тя съвсем безстрастно огледа звяра-сянка със зелените си очи.

— Какво те води насам, призрачна твар? — попита вещицата от Дълбокия свлек.

— Повелителко, донесъл съм дар в замяна на друг дар — простена звярът и падна на колене — Донесъл съм магия, която…

— Дай я тук — заповяда тя.

Той покорно й подаде торбата, тъй като не можеше да пита нищо, нито да се противи на гласа й. Тя взе торбата, отвори я и измъкна оттам бутилката.

— Даааа! — възкликна тя, когато позна какво държи в ръцете си и гласът й просъска като на змия.

Тя с любов прегърна бутилката, задържа я така за миг, после отново обърна поглед към звяра-сянка.

— Какъв дар искаш от мене? — попита го тя.

— Върни ми истинската същност! — бързо възкликна звярът. — Направи ме такъв, какъвто бях на времето!

Нощната сянка се усмихна, лицето й, на което нямаше следи от възраст, бе злостно и коварно.

— Но защо, призрачна твар, искаш толкова незначителен дар? На времето ти си бил онова, което сме били всички ние — тя се наведе и лекичко го докосна по лицето. — Нищо.

Блесна огнена светлина и звярът-сянка изчезна. На негово място се появи огромно водно конче. Водното конче изжужа и се стрелна като полудяло. То полетя над блатото. Нещо огромно протегна пипала към него от водите на тресавището и то изчезна.

Нощната сянка се усмихна още повече.

— Толкова глупав подарък — промълви тя.

После премести поглед. Слънцето обливаше небето на изток. Настъпваше новият ден.

Тя се обърна, прегърнала бутилката и се приготви да го посрещне.