Тери Брукс
Магьосникът Куестър Тюс (13)

ШОУТО ЗАПОЧВА

Когато след дълго чакане телефонът позвъни, Бен Холидей за малко не си счупи крака, като се блъсна в един стол, забързан да не го изтърве.

— Дявол да го вземе! Ало!

— Док? Е, най-сетне пристигнах — каза Майлс Бенет в слушалката. — Долу във фоайето съм.

Бен дълбоко и звучно въздъхна от облекчение.

— Слава богу!

— Да се кача ли?

— Веднага.

Той остави слушалката, отпусна се на дивана и започна да си разтрива ударения крак, достоен за окайване. Бе дочакал спасението! От четири дни насам чакаше Майлс да се появи с информация за Майкъл Ард Ри и Абърнати — четири безкрайно дълги дни, в които бе затворен в Шангри-Ла като в пищен затвор. Майлс му бе изпратил обещаните пари, тъй че поне не се наложи да гладува и да го изхвърлят. Но не можеха да напускат стаята си за повече от час-два на ден — и то или късно вечер, или рано сутрин. Уилоу просто привличаше твърде много внимание.

А освен това силфидата не се чувстваше добре, още откакто бяха пристигнали от Отвъдната земя.

Той погледна към нея, седнала гола на балкона, озарена от слънчева светлина, току пред плъзгащата се стъклена врата, която се отваряше към хола на апартамента им. Тя седеше там всеки ден, понякога с часове, като гледаше навън към пустите пространства, изложила лице на слънцето, без да помръдва. Изглежда това й помагаше и той я оставяше да се излага по този начин на слънце. Предполагаше, че това може да е свързано с нейната аморфна физиология, че слънцето е полезно за нейната природа, която имаше нещо общо с растителния и животинския свят. Но въпреки това, тя изглеждаше вяла и отпусната, цветът на лицето й не беше никак добър, и колкото и да бе странно, постоянно се чувстваше обезсилена. Понякога губеше чувство за ориентация. И той много се тревожеше за нея. Започваше да си мисли, че има нещо или нещо липсва в околната среда на неговия свят, което е причината за този неин проблем. Копнееше час по-скоро да реши въпроса с Абърнати и липсващия медальон, за да може да върне Уилоу в Отвъдната земя.

Стана, влезе в банята и си наплиска лицето със студена вода. Не беше спал добре през последните няколко дни, защото беше твърде затворен, нетърпелив да предприеме нещо и да сложи край на цялото това чакане. Избърса се и се загледа в огледалото. Изглеждаше напълно здрав, като се изключат очите. Очите му бяха заприличали направо на понички. Дължеше се на недоспиването и на това, че изчиташе по две-три романчета на ден, за да не мисли за проблемите, които можеха да го доведат до лудост.

На вратата се почука. Той захвърли кърпата, прекоси стаята и надзърна през шпионката. Беше Майлс. Махна секрета и отвори вратата.

— Здрасти, Док — поздрави Майлс и му протегна ръка. Бен я пое и бурно я разтърси. Майлс ни най-малко не беше се променил — беше си все същият едър мечок с бебешко лице, смачкан костюм и пленителна усмивка. Носеше кожено куфарче под мишница.

— Добре изглеждаш, Майлс — каза той най-искрено.

— А ти изглеждаш като някой хипар — забеляза на свой ред Майлс. — Спортен екип, маратонки, хотел Шангри-Ла, нощен живот. Само дето вече си стар за това. Мога ли да вляза?

— Да, разбира се. Заповядай — той отстъпи място на стария си приятел да влезе, озърна се и на двете страни на коридора и затвори вратата зад тях. — Разполагай се удобно.

Майлс се разходи из стаята, като се възхищаваше на мебелировката, леко подсвирна пред претъпканото барче и изведнъж се спря като закован.

— За бога, Док!

Той беше вперил очи през остъклената врата към Уилоу.

— По дяволите! — възкликна Бен ужасен. Той беше напълно забравил за Уилоу.

Той влезе в спалнята, взе един халат и излезе на балкона. Много нежно обви раменете на Уилоу в халата. Тя вдигна очи въпросително и погледът й беше потънал в себе си и изглеждаше като обладана от призраци.

— Тук е Майлс — тихо й каза той.

Тя кимна и се изправи, за да го придружи. Те влязоха заедно в хола и се изправиха пред Майлс, който продължаваше да стои като парализиран и да притиска куфарчето до себе си като някаква защитна броня.

— Майлс, запознай се с Уилоу — каза Бен. Майлс едва се опомни.

— О, да, много ми е приятно да се запозная с теб…, Уилоу — заекна Майлс.

— Уилоу е от Отвъдната земя, Майлс — поясни Бен. — Оттам, където живея сега. Тя е силфида.

Майлс го изгледа.

— Какво е тя?

— Силфида. Смесица между горска нимфа и воден дух.

— Разбирам — Майлс се усмихна с явно неудобство. — Но тя е зеленокожа, Док.

— Просто такъв й е цветът на кожата — на Бен изведнъж му стана неловко. — Предлагам ти да седнем на дивана и да видим какво си донесъл, Майлс.

Майлс кимна, без да откъсва поглед от Уилоу. Силфидата му се усмихна, след което се обърна и влезе в спалнята.

— Хубаво, че дойдох тук да си поговорим, Док, и да видя това момиче, вместо ти да ми разкажеш за нея по телефона — тихо каза Майлс — защото иначе сигурно щях да бъда изкушен завинаги да те отпиша като неоспоримо луд.

Бен се усмихна.

— Не мога да те виня — той се отпусна на дивана и махна на Майлс да седне до него.

— Значи силфида, а? — Майлс поклати глава. — Значи цялата тази история за някакъв си магически свят с дракони и вълшебни същества се е оказала в края на краищата истинска, така ли?

Бен въздъхна.

— Поне отчасти.

— Боже мой — Майлс бавно се отпусна на дивана до него със слисана физиономия. — Нали не се шегуваш с мене? Значи този свят съществува наистина? Да, така ли? Виждам го по лицето ти. А онова момиче… тя е, ами, много красива, различна, каквато човек би си представил, че може да живее в един вълшебен свят. По дяволите, Док!

Бен кимна.

— По-късно ще поговорим за всичко това, Майлс. Получи ли информацията, която те помолих да потърсиш? Имаше ли късмет?

Майлс се бе загледал в Уилоу през вратата на спалнята, когато тя свали халата и влезе под душа.

— Ах, да — каза най-сетне той. Той отвори куфарчето си и извади от там оранжева на цвят папка. — Ето какво могат да кажат следователите за характера на този Майкъл Ард Ри. И можеш да ми повярваш, той е характер с главно Х.

Бен взе папката, отгърна я и бързо започна да преглежда съдържанието й. Първата страница предлагаше най-общи биографични сведения. Майкъл Ард Ри. Къде е роден, кои са неговите родители, възраст, ранни години — всичко това беше неизвестно. В момента бе финансист, занимаващ се предимно с частни сделки. Богатството му възлиза на двеста двайсет и пет милиона долара. Живее извън Удънвил, Вашингтон — Вашингтон ли? — в замък, който е бил купен от Великобритания и прекаран по море камък по камък. Неженен. Няма хоби, не посещава клубове, нито обществени организации.

— Няма кой знае какво — забеляза Бен.

— Чети нататък — каза Майлс.

И той продължи да чете. От втората страница нататък започна да става интересно. Майкъл Ард Ри поддържал своя частна войска. Участвал във финансирането на няколко размирици в чужди страни. Беше собственик на някои банкови институции, на големи военни корпорации и дори на няколко чуждестранни индустрии, субсидирани от правителството. Допускаше се, че може би участва и в други, но нямаше сигурни доказателства. Бил е обвиняван в различни криминални престъпления, предимно измами, насилие, макар да се споменаваше и нещо за зверско отношение към животните, но такъв иск не бе предявяван официално към него. Оказа се, че пътува много, винаги с бодигард и винаги с частен транспорт. Бен затвори папката.

— Значи Вашингтон, а? Не разбирам. Сигурен бях, че в Лас Вегас ще намерим…

— Почакай малко, Док — веднага го прекъсна Майлс. — Има и още нещо, което се разбра едва вчера. Изглежда невероятно, но може някак си да се свърже с това, че онзи човек се намира във Вашингтон.

Той се разрови в куфарчето си и измъкна от там един изписан на машина лист.

— Ето виж. Следователите ми подхвърлиха това, когато им казах, че искам да знам всичко, което могат да научат за някакво си говорещо куче. Май някой измежду тях има връзки в жълтата преса. Чуй само. Някакъв си човек, който живеел в Удънвил, Вашингтон — забележи, мястото е същото — се опитал да сключи сделка с Холивудски наблюдател за сто хиляди долара в брой при условие, че им достави едно уникално интервю и снимки с истинско говорещо куче!

— Абърнати! — веднага възкликна Бен. Майлс сви рамене.

— Възможно е.

— Споменават ли името му? Имам предвид на кучето?

— Не. Само на мъжа. Дейвис Уитсел. Той е дресьор на кучета и шоумен. Но и той живее в Удънвил, където онзи Ард Ри има укрепен замък. Как ти се струва?

Бен се поприведе напред, мисълта му трескаво работеше.

— Съвпадението е твърде голямо, за да е случайно. Но от друга страна, какво ли ще прави Абърнати при онзи Уитсел, а не при Ард Ри? А и защо ние с Уилоу се озовахме тук? Дали Куестър пак е сбъркал магията и ни е изпратил в Невада, вместо във Вашингтон? По дяволите! Май трябва да се благодаря, че не ни е прехвърлил направо в Тихия океан! — той вече беше започнал да си говори на глас и Майлс изумено го наблюдаваше. Той му се усмихна. — Не се тревожи, просто се опитвам да разбера цялата тази каша. Ти много ми помогна, Майлс. Благодаря ти. Майлс сви рамене.

— Пак заповядай. А сега ще ми кажеш ли какво всъщност става?

Бен изгледа своя стар приятел и най-сетне кимна с глава.

— Ще се постарая. Ти заслужаваш това. Искаш ли чаша Гленливет, докато поговорим?

Майлс изпи едно уиски, след това още едно и още едно, докато Бен се опитваше да му обясни историята на Абърнати и изчезналия медальон. Това, разбира се, изискваше донякъде, макар и съвсем бегло, да опише Отвъдната земя, а това от своя страна наложи да разкаже някои странични обстоятелства. Бен не разказа всичко на Майлс, особено нещата, които бяха свързани с опасности, защото знаеше, че това само ще накара Майлс да се тревожи. Уилоу излезе от банята и Бен поръча вечерята. Майлс постепенно започна да се отпуска в присъствието на силфидата и тя пред него и те се заприказваха най-сетне като хората. Повечето от нещата, които Майлс имаше да каже на силфидата, я оставиха озадачена и много от нещата, които тя му каза, го накараха да онемее — но те все пак се разбраха. Вечерта напредваше, повечето въпроси получиха своите отговори и светлинните надписи озариха казината и салоните на фона на нощните небеса.

Най-накрая Уилоу отиде да си легне и Майлс и Бен останаха сами. Бен сипа бренди от барчето и те седнаха един до друг, загледани през прозореца.

— Имаш ли къде да отседнеш? — запита след малко Бен. — Не се сетих да проверя.

Майлс кимна с поглед, който беше далечен и отсъстващ.

— Един-два етажа по-долу. При обикновените граждани без благороднически звания. Наех апартамента заедно със самолетните билети.

— Добре, че ми напомни — и Бен се изправи. — Веднага трябва да се обадя на летището, за да си резервирам билет за утре.

— Вероятно до Вашингтон? Бен кимна.

— Къде е това Удънвил? — обърна се той назад, за да попита през рамо Майлс, докато отиваше към телефона.

— Северно от Сиатъл — Майлс се изтегна. — Направи резервация за трима.

Бен се спря.

— Почакай малко, ти няма защо да идваш. Майлс само въздъхна.

— Разбира се, че ще дойда. Ти какво си мислиш, Док? Че ще се откажа точно когато започва да става интересно ли? А и много е възможно да ти потрябвам. Вече нямаш всички онези връзки, които имаше на времето. А аз имам — да не говорим за кредитните карти и парите.

Бен поклати глава.

— Не зная какво да кажа. Всичко това може да се окаже опасно, Майлс. Кой знае какво ни заплашва в лицето на Майкъл Ард Ри? Не ми е приятно…

— Док! — сряза го Майлс. — Така или иначе ще дойда. Върви да се обадиш.

Бен се отказа от по-нататъшни спорове и направи резервации за един ранен утринен полет, след което се върна обратно на дивана. Майлс отново се бе загледал през прозореца.

— Помниш ли как играехме като деца? Как си създавахме свои измислени светове? Мисля си, какво щастие е за теб, че си намерил един такъв истински свят, Док. На всички останали им се налага да се примирят със света, който имат — той поклати глава. — Но не и ти. Ти живееш в свят, за който всички останали биха могли само да мечтаят.

Бен нищо не каза. Мислеше си по какъв различен начин възприемат нещата. Това бе породено от различието в техните реалности. Неговата реалност беше Отвъдната земя; Майлс имаше само този свят. Спомни си колко отчаяно бе копнял само преди две години да има всичко онова, което имаше сега. Напълно беше забравил. Добре, че можеше отново да си го спомни.

— Наистина ми провървя — каза накрая той. Майлс нищо не отвърна.

Двамата останаха седнали един до друг без да приказват, като отпиваха от брендито и се отдадоха на най-съкровените си мечти.

Полетът им от Лас Вегас беше в 7 часа и 58 минути сутринта с малък самолет на компанията PSA, който имаше еднократен престой в Рено на път северно към Сиатъл. Те пристигнаха на летището рано и се настаниха в празната чакалня, докато дойде време за влизане в самолета, след което заеха задни места, за да не привличат повече внимание, отколкото беше наложително. Бен беше прибрал косата на Уилоу с кърпа за глава, намазал лицето й, за да прикрие цвета на кожата, с фон дьо тен и я бе облякъл от глава до пети, за да скрие цвета на кожата й, ала въпреки това тя продължаваше да привлича погледите като подвижно шоу. А и нещо по-лошо, тя бе по-вяла и отпусната от когато и да било. Силите й просто я напускаха.

Когато втория път излязоха от Рено и Майлс дремеше, тя се понаведе към Бен и прошепна:

— Аз зная какво ми е, Бен. Трябва да поема сили от земята. Нуждая се да се преобразя. Затова съм толкова отслабнала. Съжалявам.

Той кимна и я притисна към себе си. Беше забравил за това, че тя имаше нужда да се преобразява в дърво по веднъж на всеки двайсет дни. Просто не беше помислил за това, когато се бе съгласил да я вземе със себе си в това пътешествие, разчитайки съвсем неоснователно, че няма възникнат тези проблеми. Но ето че тя не можеше да издържи, без да извърши трансформацията си.

Но как ли щяха да се отразят съставните елементи на земята в този свят върху органите на тялото й?

Направо не искаше да мисли за това. Тези мисли го караха да се чувства безсилен. Сега бяха затворници в този свят, затворници, докато не успеят да намерят Абърнати и Бен си възвърне медальона.

Той си пое дълбоко дъх, хвана ръката на Уилоу, покрита с ръкавица, и се отпусна назад на седалката. Само още един ден, обеща си той наум. Още довечера ще бъде пред прага на Дейвис Уитсел и ще е намерил Абърнати.

Телефонът в хола иззвъня и Дейвис Уитсел отмести встрани чинията с варена пшеница, стана от масата за закуска и побърза да вдигне слушалката. Абърнати го следеше през една пролука във вратата на спалнята. Бяха сами в къщи. Алис Уитсел бе отишла да посети майка си преди три дни. Едно са дресираните кучета, съвсем друго — говорещо куче — бе заявила тя на заминаване. Тя щяла да се върне, когато това куче — ако наистина е куче — изчезне от дома й.

И по-добре, каза си Дейвис, след като тя замина. По-добре можеше да се съсредоточи върху въпросите, които имаше да решава, когато не слуша непрекъснато телевизора на Алис, нито пък постоянното й бърборене.

Абърнати не знаеше какво възнамерява. Разбираше само, че доколкото може да прецени, той е по-далеч от възможността да стигне до Вирджиния от всякога. Въпреки непрестанните уверения на своя домакин, че всичко ще бъде наред, той започваше да изпитва известни подозрения.

Когато Дейвис вдигна слушалката, той се заслуша.

— Дейвис Уитсел — настъпи пауза. — Да, господин Стърн, как сте? Аха, разбира се — чувстваше се, че изгаря от желание за нещо. — Не се безпокойте, ще дойда!

Дейвис остави слушалката и потри ръце, хвърли бегъл поглед към спалнята на Абърнати, после отново взе слушалката и набра някакъв номер. Абърнати продължаваше да стои до вратата и да подслушва.

— Бланш? — каза Уитсел в слушалката. Говореше почти шепнешком. — Може и да се чуя с Алис? Да — той зачака. — Алис? Изслушай ме, само за момент. Току-що се обадиха от Холивудски наблюдател. Да, какво ще кажеш? Холивудски наблюдател! А ти си мислеше, че съм се побъркал, а? Сто хиляди долара за интервюто, няколко снимки и, хайде през вратата! Щом свършим, качвам кучето на самолета, пожелавам му всичко най-хубаво, а ние оставаме да си гледаме живота — страхотно по-богати и по-известни. Наблюдател ще има изключителните права, но и другите списания не може да не разкажат историята след това. Ще получа толкова работа, че няма да зная как да се оправям с нея. Ще паднат луди пари, миличка! Няма повече да се чудим как да свържем двата края! — последва кратко мълчание. — Разбира се, че няма никаква опасност! Виж, трябва да тръгвам. Само още няколко дни. Довиждане.

Той остави слушалката и се върна в кухнята. Абърнати го наблюдаваше как почиства чиниите и ги оставя в умивалника, след което се отправя през коридора към спалнята. Абърнати се подвоуми, след което се отдръпна от вратата и легна в леглото, правейки се, че току-що се е събудил.

Уитсел подаде глава през вратата.

— Ще изляза за малко — обади се той. — Онзи човек, за когото ти казах, че ще ми даде останалите пари за заминаването ти до Вирджиния, ме чака в един мотел да поговори с мен. После ще дойдем тук за интервюто. Всичко е уредено, тъй че най-добре е да се приготвиш.

Абърнати примигна и седна в леглото.

— Сигурен ли си, че всичко това се налага, господин Уитсел? Малко неловко ми е да разказвам за себе си и да ме снимат. Не съм сигурен, че Негово Величество…, ух, приятелят ми ще одобри всичко това.

— А, ето че пак споменаваш това „Негово Величество“ — викна Уитсел. — Но кой е той, в края на краищата? — Уитсел уморено поклати глава, когато Абърнати само го изгледа. — Виж какво, ако не поговорим с онзи човек и ти не го оставиш да те снима, просто няма да получим тези пари. А ако не ги получим, няма как да заминеш за Вирджиния. И преди ти казах, че парите, които ти е дала Елизабет, не са достатъчни.

Абърнати кимна колебливо. Той вече му нямаше доверие.

— След колко време ще мога да тръгна? Уитсел вдигна рамене.

— Ден, може би два. Просто имай търпение. Абърнати си помисли, че отдавна вече проявява търпение, но реши да не го казва. Изправи се и тръгна към банята.

— Ще се приготвя, докато се върнеш — обеща той. Уитсел го остави и мина през хола, като се спря и погали Софи зад ушите нежно, излезе през страничната врата под навеса и се качи в стария си пикап. Абърнати гледаше подире му. Знаеше, че искат да го използват, но нищо не можеше да направи срещу това. Нямаше към кого друг да се обърне, нито къде да отиде. Най-многото можеше да се надява, че Уитсел ще удържи на думата си.

Отиде във всекидневната и се загледа през прозореца, докато пикапът излезе на улицата и сви зад ъгъла.

Не обърна никакво внимание на черната покрита кола, паркирана на отсрещния край на улицата.

В дъното на коридора старият часовник равномерно тиктакаше в тишината. Абърнати застана пред огледалото в банята и се загледа в собственото си отражение. Бяха минали четири дни, откакто избяга от Майкъл Ард Ри и Гроум Уайт, а Отвъдната земя си оставаше за него по-далеч от всякога. Той въздъхна и се близна по носа, като премисляше положението си. Ако тази работа с интервюто и снимките не доведе до нищо, щеше да му се наложи просто да се сбогува с Дейвис Уитсел и да се оправя сам. Та нима имаше някакъв друг избор? Времето минаваше. Трябваше да намери начин да върне медальона на Негово Величество краля.

Той си изми зъбите, приглади си с четка козината и още известно време гледа образа си в огледалото. Реши, че все пак изглежда много по-добре, отколкото при пристигането си тук. Това да се храниш и да спиш редовно се оказа, че прави направо чудеса.

Той изтри лапите си с кърпа, но мисълта му беше другаде. Жалко, че госпожа Уитсел бе решила да замине. Не можеше да разбере от какво тя се бе почувствала толкова притеснена…

Стори му се, че чу някакъв шум и се извърна.

Тъкмо в този момент в лицето го плисна спрей, който парализира цялото му тяло. Той се отдръпна назад, започвайки да се задушава. Едно въже бе омотано около муцуната му и напъхаха главата му в чувал. Вдигнаха го и го понесоха нанякъде. Той се опитваше да се бори, но безпомощно, тъй като ръцете, които го държаха, бяха яки и опитни. Чу спотаени и припрени гласове и през малка дупка в чувала зърна черна закрита кола, задните врати на която бяха отворени. Хвърлиха го вътре в колата и затвориха вратата.

Нещо остро се заби в гърба му и той загуби съзнание.