Тери Брукс
Магьосникът Куестър Тюс (1)

КИХАВИЦАТА

Бен Холидей въздъхна угрижено. Как му се искаше да бъде където и да е, само не и тук.

Разположил се бе в закритата градина на Сребърния дворец. Тук бе любимото му място. Беше светло и проветриво. Върху плочките на пода навсякъде бяха наредени саксии с цветя и пъстротата на цветовете им бе зашеметяваща. През южните прозорци, заемащи цялата стена, струяха слънчеви лъчи и в потоците от светлина танцуваха дребни прашинки. Прозорците бяха отворени и нежни аромати нахлуваха в стаята. Тя имаше изглед непосредствено към външната градина, цялата опасана от цветни лехи и храсти, които се спускаха надолу към езерото, сред което бе кацнал дворцовият остров, и цветовете им се смесваха и преливаха, сякаш бои, стичащи се по намокрено от дъжда платно. През цялата година имаше цъфнали цветя, които регулярно се сменяха. Всеки специалист по градинарство от света, от който идваше Бен, би дал какво ли не, за да опознае тази съкровищница — това бяха растителни видове, които вирееха само в кралство Отвъдната земя и никъде другаде.

Но точно в този момент Бен би дал какво ли не, за да не бъде тъкмо тук.

— …Могъщи кралю…

— …Велики кралю…

Познатите умилкващи се обръщения го подразниха и отново му напомниха защо му бе толкова криво. Той вдигна очи към небето. За бога! Местеше поглед от саксиите към лехите с цветя, сякаш в малките им венчелистчета можеше да се открие така отчаяно търсения изход. Но това, разбира се, не ставаше и той все повече се сгушваше сред мекото кресло и размишляваше над несправедливостта на света. Не че искаше да се отърве от своя дълг. Не че вече не се интересуваше от него. Но тук поне бе неговото убежище, за бога! Тук поне можеше да бъде оставен на спокойствие!

— …и ни заграбиха всички запаси от плодове, които бяхме събирали с такъв труд!

— И бирените бъчви.

— И то само задето сме взели няколко кокошки, Ваше Величество.

— Можехме да им възстановим загубите, Ваше Величество.

— Смятахме честно да постъпим.

— Наистина.

— Вие трябва да наредите да ни върнат всичко, каквото са ни ограбили.

— Да, трябва…

И те продължаваха да бръщолевят, без дори дъх да си поемат.

Бен наблюдаваше Филип и Сот, както градинарят му плевелите в цветните лехи. Чупка гномите говореха безкрайно и несвързано и той размишляваше за превратностите на съдбата, които го бяха довели до подобна зла участ. Тези чупка гноми бяха жалка порода — ситни, подобни на порове същества, които живееха под земята и просеха, вземаха назаем, но най-вече крадяха всичко, което им се мернеше пред очите. Местеха се от място на място периодично, но настаняха ли се някъде, с нищо не можеха да бъдат прогонени. Навсякъде гледаха на тях като на голяма напаст. От друга страна, те бяха проявили неизменна вярност към Бен. Когато той купи кралство Отвъдната земя, обявено за продан в Коледната книга на желанията от фирмата „Роузънс“ — две години вече бяха минали оттогава — Филип и Сот от страна на чупка гномите бяха първите, които го признаха за крал. Те му бяха помогнали да утвърди своята власт. Помогнаха му и когато Мийкс, бившият придворен магьосник, се беше промъкнал обратно в Отвъдната земя и му бе отнел самоличността и престола. Те бяха сред малцината, които в трудни моменти му бяха засвидетелствали своето приятелство.

Въздъхна дълбоко. Е, той наистина им беше задължен, но не чак толкова. Та те бяха започнали да се възползват от неговата добронамереност по един напълно недопустим начин. Бяха пренебрегнали съзнателно установения дворцов ред, който той с труд и усилие беше наложил. Размахваха доверието му като факла, за да го преследват по всеки повод — понякога му се струваше, че това става на всеки пет минути. Бяха стигнали до него дори и тук, в последното му убежище. Не допускаха, че могат да разчитат на някой друг да прояви справедливост и безпристрастност в решаването на проблемите им. Настояваха техният „велик крал“, техният „могъщ крал“ да ги изслушва.

И все отново и отново да ги изслушва…

— …Справедливостта изисква всичко да ни върнат и възстановят — каза Филип.

— Справедливостта изисква да ни дадете няколко десетки тролове за известно време — каза Сот.

— За седмица-две — каза Филип.

— Или за месец — каза Сот.

Поне да не си навличаха сами проблемите, мрачно си мислеше Бен. Трудно е човек да е обективен и добронамерен, когато знае, че и те имат поне толкова вина, колкото и онези, срещу които се оплакват.

Филип и Сот не преставаха несвързано да бръщолевят. Кривяха изпоцапаните си лица, присвиваха очи срещу светлината, козината им бе сплъстена и проскубана. Когато размахваха пръсти и жестикулираха, по пода се посипваше кал изпод ноктите им, натрупала се там от ровичкане в земята. Дрехите им, съшити от кожа и власеница, висяха раздърпани и безцветни, с изключение на ярко червеното перо, което стърчеше забито на шапките им. Приличаха на корабокрушенци, изхвърлени кой знае как на брега на неговия живот.

— Може би ще ни обезщетите за загубите, които понесохме — говореше в това време Филип.

— Може би ще ни обезвъзмездите със сребро или злато — отекваше Сот.

Бен отчаяно тръсна глава. Стига толкова. Тъкмо се канеше да ги изгони, когато се появи Куестър, за да му спести необходимостта от това. Придворният магьосник влетя през вратата на градинската стая като изстрелян от гигантска прашка. Размахваше ръце, бялата брада и дългите му коси се ветрееха, сивата мантия с пъстроцветните кръпки се влачеше подире му, сякаш едва успяваше да го настигне.

— Успях, успях! — възкликна той без предисловия. Цял се беше зачервил от вълнение, бухалското му лице бе озарено от онова, което бе извършил. Въобще не забелязваше присъствието на чупка гномите, които проявиха милост и млъкнаха насред изречението, зяпнали.

— Какво си успял? — попита Бен, спотаил дъх. Беше се научил вече да сдържа ентусиазма си, когато се отнасяше за Куестър, защото често се случваше да се окаже печално излъган. Куестър успяваше да осъществи средно половината от онова, което си въобразяваше, че е осъществил.

— Магията, Ваше Величество! Намерих магията! Най-сетне намерих начин да… — той не довърши, продължавайки да размахва ръце. — Не, почакайте за момент! Трябва и другите да го чуят. Всички приятели трябва да се съберат. Позволих си да изпратя да ги повикат. Само за няколко кратки… Това е такова велико… А-а-а, ето ги!

През отворената врата се появи Уилоу, възхитителна, както винаги, ефирният й силует се плъзна в озарената от слънцето стая като сребърен лъч. Обърна бледозеленикавото си лице към Бен и му се усмихна с онази специална, тайна усмивка, която пазеше само за него. Вълшебно същество, тя бе ефимерна като въздух по пладне. Коболдите, Буниън и Парснип, се появиха след нея, едва тътрейки разкривените си тела, сбръчканите им маймунски лица недоверчиво ухилени, зъбести и ръбати. И те също бяха вълшебни същества, но изглеждаха като излезли от някой кошмарен сън. Абърнати се появи последен, внушителен в своята пурпурно-златиста униформа на придворен писар. Той не бе вълшебно същество, а териер, който явно смяташе себе си за човек. Той държеше кучешкото си тяло изправено и наперено и одухотворените му очи веднага стрелнаха омразните, лешоядни чупка гноми.

— Не желая да бъда в една и съща стая с тези ненавистни създания… — започна възмутено той, но бе прекъснат от Куестър Тюс, който приближаваше към него с широко разтворени ръце.

— Стари приятелю! — възкликна магьосникът. — Абърнати, имам прекрасна новина за теб! Ела, ела насам!

Той хвана Абърнати и го накара да застане в средата на стаята. Абърнати гледаше към магьосника и не можеше да повярва на очите си, докато най-сетне успя да се отърве от него.

— Да не си полудял? — попита той, оправи дрехите си и изкриви муцуна. — И какви са тези изявления за старо приятелство? Какво си си наумил пак, Куестър Тюс?

— Нещо, което не можеш дори да си представиш! — магьосникът бе целият грейнал от вълнение, докато потриваше ръце, и махна на останалите да дойдат по-близо. Те се скупчиха наоколо и Куестър сниши глас конспиративно. — Абърнати, какво ще стане, ако поискаш онова, което желаеш повече от всичко на света?

Кучето безмълвно го изгледа. После хвърли мигновен поглед към чупка гномите и отново към Куестър.

— Колко неща мога да си пожелая? Магьосникът вдигна костеливите си ръце и ги сложи ласкаво на рамото му.

— Абърнати — промълви той, — открих магия, с която мога да те преобразя от куче отново в човек!

Всички онемяха, смаяни. На всекиго бе известно как Куестър бе преобразил Абърнати от човек в куче, за да го предпази от злия син на стария крал преди години, когато онзи негодник бе изпаднал в едно от най-омразните си състояния, и как после магьосникът не бе успял да го върне в човешкия му вид. Оттогава насам Абърнати живееше като куче, съхранило човешките си длани и реч, без да губи надеждата, че някой ден все ще се намери начин да си върне човешкия облик. Разочарованият Куестър бе търсил напразно начин да го стори и често се заричаше да го намери, когато открие магическите книги, скрити от Мийкс при напускането му на Отвъдната земя. Ала подир откриването им, книгите се оказаха унищожени и оттогава никой нищо не беше чувал по въпроса. Абърнати се прокашля.

— Дали не си попрекалил с обичайната си глупост, магьоснико? — предпазливо попита той. — Или наистина можеш да ми върнеш предишния вид?

— Мога! — заяви Куестър и кимна разпалено. Помълча малко и сетне добави. — Както ми се струва.

Абърнати се дръпна назад.

— Както ти се струва ли?

— Почакайте! — Бен бе скочил от стола си, завтекъл се към тях колкото се може по-бързо и едва не се сгромоляса пред една саксия с гардении, опитвайки се да предотврати сблъсъка. Едва успя да си поеме дъх.

— Куестър — обърна се и почака, докато улови погледа на магьосника. — Бях останал с впечатлението, че такава магия не ти е по силите. Мислех, че щом изгуби магическите книги, не ще можеш да усвоиш дори уменията на твоите предшественици, а какво остава…

— Успях по пътя на опита и грешките, Ваше Величество! — бързо го прекъсна другият. — Опита и грешките! Просто задълбочавах онова, което знаех, стъпка подир стъпка и с всяка нова стъпка научавах нещо повече, докато не научих всичко. Много време ми трябваше, за да овладея магията, но наистина успях!

— Поне така ти се струва — уточни Бен.

— Ами…

— Само си губим времето — както винаги! — отсече Абърнати, извърна се и беше готов да напусне, само че се блъсна в чупка гномите, които се бяха присламчили, за да чуят какво става. Абърнати отново се обърна. — Истината е, че ти никога не си успявал да направиш нищо, както трябва!

— Глупости! — извика неочаквано Куестър и всички се смълчаха. Той целият се изопна. — Цели десет месеца съм работил, за да овладея тази магия — още откакто древните магически книги бяха унищожени заедно с Мийкс, още оттогава! — той заби пронизващ поглед в Абърнати.

— Зная какво значи за теб това и посветих всички сили, за да установя с каква магия мога да го осъществя. Изпробвах магията върху дребни животинки при пълен успех. Получих потвърждение, доколкото е възможно. Остава ми да я опитам върху самия теб.

Един дълъг миг всички мълчаха. Единственият звук в стаята бе самотното жужене на една пчела, която прелиташе от саксия на саксия. Абърнати изгледа намръщено Куестър Тюс, като нарочно не казваше нищо. В очите му се четеше подозрение, но то не можеше да прикрие напълно надеждата.

— Струва ми се, че трябва да позволим на Куестър да се доизкаже — обади се най-сетне Уилоу. Тя стоеше на крачка-две встрани от останалите и ги гледаше.

— Съгласен съм — присъедини се и Бен към това предложение. — Разкажи ни всичко, Куестър.

Куестър го изгледа засегнат.

— Останало ли? Какво останало? Та това е всичко. Сигурно не очаквате технически подробности за това как действа магията, защото няма да ви ги дам, тъй като и без друго не сте в състояние да ги разберете. Разбрал съм как да превърна куче в човек и това е то! Ако желаете да използвам магията, добре! Ако ли не, приключено е с този въпрос!

— Куестър… — започна сговорчиво Бен.

— Много добре, Ваше Величество! Работил съм упорито да постигна един труден за овладяване магически процес и вместо поздравление, получавам упреци, обиди и насмешки! Започвам да се питам, аз придворен магьосник ли съм или не? Явно някои се съмняват в това!

— Аз само попитах… — опита се да поясни Абърнати.

— Не, не, няма какво да се оправдаваш за истинските си чувства! — Куестър Тюс напълно се вживя в ролята на жертва. — Историята показва, че великите хора винаги са оставали неразбрани. Някои дори са загивали заради своите убеждения.

— Хайде, стига! — ядоса се накрая Бен.

— Не че се страхувам за живота си, разбира се — побърза да добави Куестър. — Само констатирах. Хм! Не ми остава нищо друго, освен да повторя, че търсенията ми се увенчаха с успех, открил съм магията и не ни остана нищо друго, освен да опитаме, ако желаете. Само трябва да кажете. Имате всички факти — той внезапно се прекъсна. — О, освен един. Всички надигнаха глас — Освен един ли? — повтори Бен. Куестър неловко потърка ухо и се прокашля. — Има един дребен проблем, Ваше Величество. Нужен е катализатор за магията, за да се осъществи преображението на това вибрационно ниво. А аз не разполагам с такъв катализатор.

— Знаех си аз… — промълви Абърнати през зъби.

— Но съществува една възможност — незабавно продължи Куестър без въобще да му обръща внимание. Той замълча и си пое дълбоко дъх. — Бихме могли да използваме медальона.

Бен го изгледа изумен. Медальона ли? Кой медальон?

— Вашия медальон, Ваше Величество.

— Моят медальон ли?

— Ще трябва да го свалите и да го дадете на Абърнати да го сложи, докато трае процесът на преобразяване.

— За моя медальон ли говориш?

Куестър изглеждаше така, сякаш чакаше всеки момент таванът да се срути отгоре му.

— Разбирате ли, става дума само за няколко минути и толкова. После ще можете да си получите медальона обратно.

— Ще мога, да. Разбира се.

Бен не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— Куестър, цели седмици бяха нужни, за да си върна този проклет медальон при положение, че той дори не ми беше отнет, а ти искаш сега наистина да го махна? Мислех, че при никакви обстоятелства не бива да го свалям. Нали сам си ми казвал това десетки пъти? Не е ли така?

— Е, да…

— Какво ще стане, ако нещо се получи не както трябва и медальонът се повреди или изгуби? Какво ще стане тогава? — Бен го полазиха студени тръпки. — Какво ще стане ако… ако по някакви причини Абърнати не бъде в състояние да ми го върне? Огън и мълнии! Куестър, това с най-необмислената идея, която съм чувал! Та какво си въобразяваш ти?

Всичка се бяха отдръпнали по време на неговата тирада и тон се озова сам с магьосника посред цветята, Куестър стоеше без да помръдва, но явно се чувстваше неловко.

— Ако имаше някаква друга възможност, Ваше Величество…

— Ами открий, по дяволите! — скастри го Бен. Той искаше да каже още нещо, но се прекъсна и се огледа за останалите. — Какво мислят другите по въпроса? Абърнати? Уилоу?

Абърнати нищо не отвърна.

— Според мен, ти трябва внимателно да прецениш всички рискове, Бен — каза накрая Уилоу.

Бен сложи ръце на хълбоци, изгледа всички подред, след което безмълвно се взря в градината отсреща. Значи, трябва да прецени какво рискува, а? Е, рискува онова, което го бе направило крал на Отвъдната земя и благодарение на което се бе задържал на трона до този момент. Само този медальон можеше да призове Паладий, странстващия рицар, който бе воин и закрилник на краля — на него самия в не един случай досега. Този медальон също му позволяваше да минава от Отвъдната земя в другите светове, включително и в онзи, от който бе пристигнал. Ето какво рискуваше! Без медальона той рискуваше да бъде унищожен като куче!

Той мигновено се разкая за сравнението. В края на краищата, Абърнати от своя страна рискуваше цял живот да си остане куче.

Той мрачно се навъси. Денят, който бе започнал съвсем безоблачно наглед, започваше да очертава най-неприятни перспективи. Спомените му се натрапваха по най-болезнен начин. Само преди десет месеца той измамен по такъв начин, че върна стария магьосник Мийкс обратно в Отвъдната земя, докато си въобразяваше, че е завинаги изгнан извън пределите на тази страна. Тогава Мийкс бе използвал значителните си магически умения, за да отнеме самоличността на Бен и трона му. А и — най-важното — бе успял да го убеди, че сам му е дал своя медальон. Бен за малко не загина — да не говорим за Уилоу — докато не откри измамата и не унищожи стария размирник веднъж завинаги. Вече си бе върнал кралството, настанил се удобно в Сребърния дворец, и държеше властта в свои ръце, като осъществяваше програмата си за подобряване живота в страната, и ето че Куестър Тюс отново започваше да си играе с магии! Дявол да го вземе!

Загледа се в цветята. Гардении, рози, лилии, хиацинти, маргаритки и десетки техни разновидности, както и увивни цветни растения се разкриваха пред очите му като пъстър килим, ароматен и мек. Такъв покой цареше тук. А разполагаше с толкова малко време, за да се порадва на градината. От седмици насам сега му се случваше за първи път да дойде тук. Нима не можеха да го оставят поне за малко на мира?

Но нали е крал. Няма нищо чудно в това. Не беше на някоя чиновническа длъжност от осем до пет. Не за това беше изоставил професията на проспериращ адвокат в Чикаго, Илиноис, и бе дошъл тук, за да претендира за трона на Отвъдната земя — едно кралство на магия и вълшебни създания, което не се намираше някъде в околностите на Чикаго, нито на друго познато място. Не за това бе предпочел да промени коренно живота си, тъй че не бе останала и следа от онзи човек, който бе познат в някогашния му свят. Беше потърсил промяна. Затова и беше дошъл тук. Беше поискал да избяга от безсмислието, от онова, в което се беше превърнал — един изпълнен с горчивина и странящ от хората вдовец, обезверен служител на една професия, която все повече започваше да се обезличава. Беше потърсил предизвикателство, за да осмисли отново живота си и го беше намерил. Предизвикателството обаче беше постоянно, независимо от мястото и времето, нито от неговите нужди и предпочитания. Просто бе налице, винаги ново и неочаквано. И той разбираше и приемаше факта, че винаги трябва да бъде готов да го посрещне.

Въздъхна. Все пак понякога бе много трудно.

Съзнаваше, че всички гледат към него и очакват неговата реакция. Той си пое дълбоко дъх и вдъхна ароматите, които изпълваха обедния въздух, и се обърна към тях. Колебанията му се бяха разсеяли. В края на краищата, от него не се изискваше чак толкова трудно решение. Просто трябваше да постъпи както чувства, че е правилно.

Усмихна се.

— Извинявайте, че бях толкова раздразнителен — каза. — Куестър, ако ти е нужен медальонът, за да направиш магията си, имаш го. Както каза Уилоу, трябваше да преценя риска, но смятам, че си струва да се поеме всякакъв риск, за да помогнем на Абърнати да си върне предишния облик — и той погледна писаря в очите. — Какво ще кажеш, Абърнати? Искаш ли да опиташ?

Абърнати все още се колебаеше.

— Ами не зная. Ваше Величество — той млъкна, замисли се, погледна тялото си, после тръсна глава и вдигна поглед отново, след което кимна. — Да, Ваше Величество. Искам.

— Чудесно! — възкликна Куестър Тюс и веднага излезе напред.

От страна на останалите се чуха одобрителни шепоти, мърморене и съскане.

— Ето така, няма да трае повече от миг. Абърнати, ти застани в средата на стаята, а всички останали да застанат малко зад мен — и той надлежно ги подреди, сияещ през цялото време. — А сега, Ваше Величество, дайте медальона на Абърнати.

Бен хвана медальона, окачен на шията му, и леко се подвоуми.

— Сигурен ли си в това, което правиш, Куестър?

— Напълно сигурен, Ваше Величество. Всичко ще бъде наред.

— Имам предвид, че без медальона аз няма да мога нито да говоря, нито да пиша на Отвъдноземски!

Куестър вдигна ръце да го успокои.

— Вижте сега. Едно кратко заклинание — и проблемът е решен — той махна, промълви нещо и кимна със задоволство. — Така. Хайде сега. Можете да го свалите.

Бен въздъхна, свали медальона и го връчи на Абърнати. Абърнати внимателно го прехвърли около косматия си врат. Медальонът увисна отпред над мантията му и слънчевите лъчи заиграха по лъскавата му повърхност, очертавайки гравирания рицар, излизащ от двореца на острова на фона на изгрева — Паладий, който излизаше от Сребърния дворец. Бен отново въздъхна и се дръпна назад. Усети как Уилоу приближи и хвана ръката му. — Бъди спокоен — прошепна тя. Куестър отново се обърна към Абърнати, като го наместваше ту така, ту иначе и през цялото време повтаряше, че всичко ще трае само миг. Когато най-сетне остана доволен, той се изправи точно пред писаря и напрани две крачки вдясно. Изпробва въздуха с навлажнен пръст. — Ах! — възкликна загадъчно. Издигна високо ръце изпод сивата си мантия, сви пръсти и отвори уста. После застина, като бърчеше нос. Бързо и раздразнено отпусна една ръка да го почеше. — Проклет гъдел — промърмори той. — Нищо не помага срещу този цветен прашец.

Чупка гномите отново приближиха и направо се натикаха в робата на магьосника, като надничаха с лица като на порове към Абърнати, изпълнени с тревожно очакване.

— Не можеш ли да махнеш тези твари? — ядоса се писарят и дори леко изръмжа.

Куестър сведе очи.

— О, да, разбира се. Махайте се, махайте се назад! — той изрита гномите и възстанови първоначалната си поза. Носът му отново го засърбя и той кихна.

— Моля за тишина!

Започна да изрича дълго заклинание. Странни жестикулации придружаваха думите, които накараха слушащите да се свъсят от изумление. Те пристъпиха крачка-две напред, за да могат да чуват. Бен, слаб и силен, четирийсетгодишен човек, на когото годините още не му личаха; Уилоу, дете с тяло на жена, наполовина вълшебно същество, наполовина човек; коболдите Парснип и Буниън, първият набит и як, вторият — с дълги като клечки крака и бърз, и двамата с бляскави и проницателни очи и зъби, в които имаше нещо диво; и чупка гномите Филип и Сот, космати, запуснати създания, които живееха под земята и изглеждаха така, сякаш си бяха подали главите току-що от подземните си бърлоги. Те го наблюдаваха, чакаха и не продумваха нито дума. Абърнати, към когото беше съсредоточено цялото внимание, затвори очи и се приготви за най-лошото.

Куестър Тюс продължаваше своя речитатив и изглеждаше като плашило, което току-що е избягало от полето, а скандирането му изглеждаше безконечно като вайканията на чупка гномите.

Изведнъж на Бен всичко това му се стори крайно нелепо. Ето го него — представител на професия, която изцяло се опираше на фактите и разума, един модерен човек, който принадлежеше на свят, където технологията управляваше повечето страни на живота, свят на космически полети, ядрена енергия, сложни телекомуникации и хиляди други удивителни неща — а ето че се бе оказал в свят, напълно лишен от всякакъв вид технологии, и очакваше най-сериозно един магьосник да преобрази напълно физиологичния вид на едно живо същество по начин, за който науката на неотдавнашния му свят не би могла дори и да мечтае. Тази мисъл едва не го накара да се усмихне. Всичко беше толкова абсурдно.

Куестър Тюс внезапно отпусна ръце с широк замах, после ги вдигна отново и въздухът се изпълни със сребрист прашец, който просветна и затрептя като жив. Прашецът се завъртя като вихър около ръцете на Куестър, след което се посипа върху Абърнати. Абърнати не можа да го види, все още държейки очите си плътно затворени. Куестър продължи да припява, все по силно, почти мелодично. Сребърният прашец се завихри отново, светлината на стаята стана по-ярка и над въздуха се спусна внезапен хлад. Бен усети как чупка гномите плътно се прилепиха до краката му, бръщолевейки уплашено. Уилоу стисна ръката му по-силно.

— Езарац! — извика внезапно Куестър — или нещо подобно — и в този момент се появи ослепителна светлина, която се отрази в медальона на Бен и ги накара всички да отстъпят назад.

Не, почакай, каза си Бен. Та ръцете му ги няма! Вместо тях има лапи!

— Ох, ох — завайка се Куестър. Абърнати отвори очи.

— Джаф! — изджавка той. А после продължи да лае ужасен. — Джаф, джаф, джаф!

— Куестър, та ти го превърна напълно в куче! — възкликна Бен, който направо не можеше да повярва. — Направи нещо!

— По дяволите! — промълви магьосникът. — Един момент! Един момент!

Той размаха ръце и сребристият прашец се разлетя. Започна заклинанието си отново. Абърнати бе установил, че на мястото на ръцете си има лапи. Той широко отвори очи и муцуната му започна да потръпва.

— Еразарац! — изрева Куестър. Светлината проблесна, медальонът се озари и лапите изчезнаха. Абърнати отново имаше ръце.

— Абърнати! — възкликна магьосникът.

— Само да ми паднеш, магьоснико…! — изрева писарят. Явно и гласът му също се беше върнал.

— Стой на място! — заповяда магьосникът, но Абърнати вече приближаваше към него, като се измъкваше вън от пръстена със сребърния прашец. Куестър веднага се спусна да го спре, като отмахваше прашеца, който се изправяше като димна завеса помежду им. Прашецът се оттегляше от него като жив и внезапно го връхлетя право в лицето.

— Еразаца! — прокашля се внезапно Куестър Тюс.

Кладенец от светлина изведнъж се отвори изпод Абърнати и облакът светли прашинки се скупчи около краката му и започна да се впива в тях като с малки пипала. Светлината постепенно започна да свлича Абърнати.

— Помощ! — крещеше той.

— Куестър! — викна Бен.

Той се завтече напред и се спъна в чупка гномите, които кой знае как се бяха озовали пред него.

— Аз… аз го… Ваше Величество! — Куестър едва успяваше да си поеме дъх. Опитваше се отчаяно да насочи Абърнати беше разширил очи още повече, ако това изобщо бе възможно, и се опитваше да се отскубне от обгърналата го светлина, викайки като обезумял. Бен се опитваше да се отърве от чупка гномите.

— Запазете… спокойствие! — повтаряше Куестър. — Запазете… спо… ох, ох, ох… АПЧХИ!

И той кихна толкова силно, че отскочи назад и се блъсна в Бен и другите, като ги събори всичките на земята. Сребристият прашец отлетя през прозореца сред слънчевата градина. Абърнати нададе един последен вик и бе всмукан от светлината. Тя проблесна още веднъж и изчезна.

Бен се изправи, като се подпираше на ръце и колене и яростно изгледа Куестър.

— Gesundheit! — изрева той. Куестър целият почервеня.