Тери Брукс
Магьосникът Куестър Тюс (11)

КОПЧЕТО, КОПЧЕТО

Абърнати лежеше в тъмната си клетка и се унасяше, сънувайки слънцето на Отвъдната земя и зелени поля. Последните един-два дни не му беше добре и той отдаваше това си състояние на факта, че е затворен през цялото време и на храната — по-скоро на липсата й. Имаше известни подозрения, че нещо в тази среда изобщо му действаше омаломощаващо и то нямаше нищо общо с настоящите обстоятелства, ала нямаше начин да провери тази своя теория. Както и да е, повечето от времето си прекарваше в дрямка, намирайки, доколкото му беше възможно, известно убежище в сънищата си за други времена и места.

Елизабет от два дни вече не беше идвала при него. Забеляза, че пазачите му се появяват по-често и предположи, че тя не се появяваше просто поради страх да не бъде разкрита. Майкъл Ард Ри дойде при него веднъж. Но това също беше поне преди два дни. Майкъл беше погледнал своя затворник съвсем безучастно, беше го попитал, дали има нещо да му даде и беше напуснал без да каже нито дума повече, когато Абърнати съвсем категорично му заяви, че само си губи времето.

Никой друг не се беше появявал изобщо.

Абърнати започваше да се плаши. Започваше да вярва, че може наистина да бъде оставен просто да си умре тук.

Тази мисъл го накара да се разсъни, сънищата му изчезнаха и реалността на ситуацията, в която се намираше, го връхлетя отново с пълна сила. Той се вкопчи в мисълта за смъртта. Реши, че може би няма да е толкова страшно, ако се изправи открито пред една такава възможност. Обмисляше какъв избор би могъл да има по отношение на Майкъл Ард Ри и медальона. Всъщност нямаше никакъв друг избор. Той съвсем определено не можеше да отстъпи на Майкъл медальона. Неговата съвест и дълг не му позволяваха такова нещо. Толкова могъща магия не можеше да се остави в ръцете на един толкова зъл човек. Дори и смъртта би била за предпочитане пред нещо подобно.

Разбира се, след като умре, какво би попречило на Майкъл да вземе медальона от безжизненото му тяло?

Той отново падна духом, когато се замисли за подобна възможност и отново затвори очи, опитвайки се да избяга в сънищата си.

— Ей! Абърнати! Събуди се!

Абърнати повдигна клепачи и зърна Елизабет, застанала пред клетката му. Тя нетърпеливо ръкомахаше. — Хайде, Абърнати, събуди се!

Абърнати се надигна вдървен, пооправи изпоцапаните си дрехи, пъхна ръка в джоба си, за да извади оттам очилата и ги сложи на носа си.

— Аз съм буден, Елизабет — продума той сънено и внимателно намести очила.

— Чудесно! — промълви тя, като неумело се опита да отвори вратата на клетката. — Защото ще трябва да излезеш оттук още сега!

Абърнати гледаше объркан как момиченцето намества ключа в ключалката, превърта го и дръпва решетката. Вратата на клетката се отвори.

— Е, какво ще кажеш? — промълви тя доволна.

— Елизабет…

— Взех ключа от полицата в стаята на пазачите, където те държат резервните си ключове. Няма да забележат липсата му веднага. Ще го върна, преди да са разбрали. Не се тревожи. Никой не ме забеляза.

— Елизабет…

— Хайде, Абърнати! Какво чакаш още?

Абърнати беше загубил способността си да мисли и гледаше с празен поглед отворената врата на клетката.

— Ужасно е опасно за теб да…

— Искаш ли да излезеш от тук или не? — попита тя с известно раздразнение.

Долу в коридора, зад входната врата затворените кучета изведнъж започнаха да лаят, като нададоха ужасен вой.

— Да, искам — веднага отвърна Абърнати и пропълзя през отворената врата.

Той застана прав в коридора за първи път, откакто бе затворен тук, и мина през процепа в стената, за да стигне до някаква стълба оттатък. Елизабет се обърна и затвори скрития отвор в стената зад себе си. Лаят на кучетата стихна и настъпи отново тишина.

Двамата останаха един миг в пълен мрак, докато Елизабет успя да запали фенерче. Абърнати с приятна изненада установи, че още си спомняше нещо, което бе прочел за фенерчетата в едно от нейните списания, когато стоеше затворен в стаята й. Това го накара да повярва, че не е загубил силите си чак толкова, колкото си мислеше.

Елизабет тръгна нагоре по стълбите, докато Абърнати чинно я следваше.

— Нямаме много време — говореше тя. — Господин и госпожа Коулс сигурно вече са тук, за да ме закарат за представлението на училищния хор. Помниш ли приятелката ми Нита? Това са родителите й. Сега са при баща ми, а аз им казах, че отивам да се облека — Абърнати обърна внимание, че тя е облечена в плисирана бледорозова рокличка. — Мислят си, че правя в момента тъкмо това. Нита е горе в стаята ми да пази. Престори се, че ми помага в обличането. Когато отидем там, тя ще слезе и ще каже на родителите си и на баща ми, че съм готова и всеки момент идвам. Докато тя прави това, аз ще те изведа по стълбите до една задна врата, която води в двора. Колата на семейство Коулс е паркирана там и можем да те скрием в багажника. И направо си свободен. Планът е съвършен! Стражите няма да се решат да проверяват колата на семейство Коулс, при положение, че баща ми е с тях.

Абърнати я погледна уплашено.

— Ще бъда в автомобил ли? В един от онези механични…

— Шшшт! Да, да, в автомобил! Само ме слушай, ако обичаш — Елизабет нямаше време за никакви прекъсвания. — Щом стигнем училището, всички ще слезем, за да се подготвим за представлението, но аз ще кажа на Коулс, че трябва да се върна за портмонето си, което ще оставя в колата. Щом дойда, ще отворя колата и ще те пусна, разбра ли?

Абърнати клатеше глава с известно съмнение в думите й.

— Ами какво ще стане, ако не успееш да ме измъкнеш оттам? Ами ако аз…?

— Абърнати! — викна му Елизабет вбесена. — Няма защо да се тревожиш, разбрано ли е? Ще те измъкна. А в багажника на колата ще можеш да си дишаш съвсем спокойно. Чуй ме сега! Намерих човек, който ще ти помогне да стигнеш до Вирджиния.

Бяха се изкачили на площадка, където стълбището свършваше пред една врата. Елизабет се обърна с грейнал поглед.

— Името му е господин Уитсел. Той е дресьор на кучета. Обикаля училищата и говори за това, че трябва да се грижим за кучетата и други такива неща. Каза, че ако те заведа при него, той ще ти помогне. А сега, почакай ме тук.

Тя отвори вратата, подаде фенерчето на Абърнати и изчезна във входа, като отново затвори вратата зад гърба си. Абърнати остана да чака, насочил фенерчето към стената. Нещата се развиваха твърде бързо за него, но нямаше какво да се прави. Дори и най-малкият шанс да се измъкне от Гроум Уайт и Майкъл Ард Ри трябваше да се използва.

Елизабет се върна почти веднага, облечена в палто, шал и ръкавици.

— Облечи това — каза му тя и му подаде старо връхно палто и широкопола шапка. — Взех ги от мазето, където държат старите вещи.

Тя пое фенерчето, докато той се опитваше да надене палтото и шапката. Палтото му висеше като торба, а шапката все се изместваше. Елизабет го изгледа и се разсмя.

— Имаш вид на шпионин!

Преведе го през един отвор в стената в мазе, пълно с метли, парцали и ведра за вода. После спря, надникна през вратата навън и му махна да я последва. Те се промъкнаха през коридора до задното стълбище, което се спускаше надолу до една двойна врата, от която излязоха в задния двор.

Абърнати надникна през стъкленото прозорче на вратата през рамото на Елизабет. Един автомобил беше паркиран непосредствено до стената на замъка. Лампи осветяваха двора в бледожълти светлини, но наоколо нямаше никого.

— Готов ли си? — обърна се към него тя.

— Готов съм — отвърна той.

Тя отвори двойната врата и се завтече към колата. Абърнати я последва. Докато стигна до нея, тя вече бе отворила вратичката на шофьора и бе натиснала копчето за отваряне на капака на багажника.

— Побързай! — прошепна му тя и бързо му помогна да се пъхне вътре. — Не се тревожи за нищо! — каза му, когато той вече бе настанен, и остана за миг с ръце върху капака. — Веднага ще се върна да те измъкна навън, щом стигнем училището! Имай търпение!

Капакът се спусна и тя изчезна.

Абърнати лежеше скрит в колата едва от няколко минути, когато чу гласове, които приближиха, вратите за пътници се отвориха и затвориха и моторът забоботи. Колата потегли и го разтърси целия, докато вземаха завоите и постепенно набираха скорост. Багажникът беше постлан с мека постелка, но нямаше добро уплътнение, тъй че Абърнати целият се натърти. Опита се да се хване за нещо, но не намери за какво и не му оставаше нищо друго, освен да се подпира за капака и страните на колата.

Пътуването му се стори нескончаемо. И нещо по-лошо — колата започна да изпуска много противна миризма, от която на Абърнати започна да му се гади и го заболя глава. Започна да се съмнява, че ще издържи на всичко това.

Най-сетне автомобилът забави и спря, вратите отново се отвориха и затвориха, гласовете се отдалечиха и всичко отново стихна, като се чуваха само далечните шумове от други врати, които се отваряха и затваряха и други гласове, които разговаряха. Абърнати чакаше търпеливо, като отпускаше мускули, разтриваше напрегнатите си сухожилия и натъртените си кокали. Той най-тържествено си обеща, че ако успее някак си да стигне до Отвъдната земя, никога повече, при никакви обстоятелства няма да стъпи в някое от тези ужасни механични чудовища.

Времето минаваше. Елизабет така и не се появяваше. Абърнати лежеше в тъмното и се вслушваше да чуе стъпките й, като си мислеше за най-лошото — че нещо й е попречило да се върне и той ще остане затворен тук за неограничено време. Налегна го дрямка. Беше вече почти заспал, когато чу шум от стъпки.

Вратата на колата се отвори, капакът на багажника се вдигна и ето че се появи Елизабет. Тя едва си поемаше Дъх.

— Побързай, Абърнати, трябва да се връщам веднага! — тя му помогна да се измъкне от багажника. — Извинявай, че толкова се забавих, но баща ми искаше да дойде с мен и трябваше да изчакам, докато… Добре ли си? Изглеждаш направо смазан! О, съжалявам за всичко това, наистина съжалявам!

Абърнати веднага тръсна глава.

— Не, не! Няма за какво да се извиняваш. Всичко е наред, Елизабет — няколко закъснели се задаваха в далечината и той се загърна по-добре в палтото си и пооправи широкополата си шапка. После се приведе към нея. — Благодаря ти, Елизабет — тихо й каза. — Благодаря ти за всичко.

Тя го прегърна, после бързо се отдръпна.

— Господин Уитсел живее няколко мили на север оттук. Трябва да тръгнеш по този път — и тя му го посочи. — Щом стигнеш път със знак Горски парк, ще свърнеш в дясно и ще броиш номерата, докато стигнеш 2 986. Отляво е. О, Абърнати!

И тя отново го прегърна, а той на свой ред отвърна на прегръдката й.

— Не се тревожи. Ще го намеря, Елизабет — увери я той.

— А сега трябва да вървя — каза тя и тръгна да се отдалечава. Но след малко се обърна и се върна. — Почти щях да забравя. Вземи това — и тя му пъхна един плик в лапата.

— Какво е то?

— Парите, които ти обещах. За самолетен билет или за каквото друго ти потрябват. Можеш спокойно да ги вземеш — бързо добави тя, когато той се опита да й ги върне. — Може да ти са необходими. Ако ли не, ще ми ги върнеш, когато се видим отново.

— Елизабет…

— Не, задръж ги! — настоя тя и бързо се обърна и започна да се отдалечава. — Сбогом, Абърнати! Много ще ми липсваш!

Тя затича към сградата на училището и се изгуби.

— И ти ще ми липсваш — промълви Абърнати подире й.

Наближаваше полунощ, когато Абърнати стигна по алеята до 2986 номер на Горски парк, все още с широкополата шапка на главата и огромното палто. Беше свърнал неправилно по-рано и се оказа принуден известно разстояние да се върне. Когато наближи малката къщичка с капаци на прозорците и сандъчета с цветя, успя да зърне през полуспуснатия транспарант на предния прозорец един мъж, който дремеше на стола. Лампата, която светеше до него, беше единственото осветление в къщата.

Абърнати предпазливо приближи до вратата и почука. Когато никой не откликна, той почука отново.

— Да, какво има? — викна един глас отвътре. Абърнати не знаеше какво да каже, тъй че зачака. След малко гласът се чу пак:

— Е, добре. Почакай една минута. Идвам.

Чу се шум от приближаващи стъпки. Входната врата се отвори и мъжът, който беше седял на стола се появи със сънливи очи и брадясал, обут в джинси и работна риза, разкопчана до кръста, върху тениска без ръкави. Малко черно пуделче застана до него и започна да души.

— Вие ли сте господин Уитсел? — попита Абърнати. Дейвис Уитсел се ококори и зяпна.

— Ъъъ… да — отвърна най-сетне той.

Абърнати се огледа, започнал да изпитва известно неудобство.

— Аз съм Абърнати. Смятате ли, че…

Мъжът първоначално се сепна; след това като че ли започна да разбира и успя дори леко да се усмихне.

— А, онова момиченце от Франклин! — възкликна той. — Ти си оня, за когото ми говореше! Нали за тебе ми каза, че си бил затворен някъде? Ето, че било вярно — ти си наистина говорещо куче!

— Аз съм човек, но бях превърнат в куче — уточни Абърнати твърде неприветливо.

— О, да, разбира се, тя ми разказа тази история! — Уитсел отстъпи една-две крачки назад. — Е, заповядай, заповядай…, Абърнати! Софи, прибирай се. Е, сваляй това палто. Доста ти е големичко май. И шапката не ти е съвсем удобна. Е, сядай.

— Какво става, Дейвис? — чу се женски глас от дъното на коридора.

— А, няма нищо, Алис, един приятел — побърза да отвърне Уитсел. — Върви да си лягаш — той се наведе близо до Абърнати. — Това е жена ми, Алис — прошепна му.

Взе палтото и шапката на Абърнати и му предложи да седне на един диван в хола. Софи въртеше опашка и тихо скимтеше, като душеше Абърнати с неприятна възторженост. Абърнати я пропъди.

Телевизорът беше включен. Уитсел затвори внимателно книгата и се настани срещу Абърнати. Той се приведе напред с огромно любопитство, като говореше почти шепнешком.

— Е, да си кажа правичката, помислих си, че онова момиченце си прави шега с мене. Предположих, че това са си нейни измислици. Но… — той замълча, сякаш се опитваше да си събере мислите. — Значи са те превърнали в куче, така ли? И то териер? Това е английска порода, доколкото зная.

— Жълт териер с гладък косъм — уточни Абърнати, като оглеждаше стаята, изпълнен с всякакви съмнения.

— Да, точно така — и Уитсел стана отново. — Изглеждаш доста измъчен, знаеш ли? Искаш ли да ти предложа нещо за хапване, нещо да пийнеш? Щом си човек, сигурно ядеш истинска храна? Хайде, ела в кухнята, ще ти приготвя нещо.

Те се преместиха от хола в кухнята, която гледаше към задния двор. Уитсел надникна в хладилника и се върна с шунка, картофена салата и мляко. Той започна да прави сандвич на Абърнати, като все повтаряше колко е изумен. Велики боже, истинско куче, което говори! Повтори го поне десетки пъти. Абърнати се почувства обиден, но не го показа. Най-сетне Уитсел свърши, занесе храната на малка сгъваема масичка с четири стола, предложи на Абърнати да седне, а сам взе чаша бира и също се настани до него.

— Виж, онова момиченце… как му беше името?

— Елизабет.

— Елизабет каза, че трябва да идеш във Вирджиния. Вярно ли е?

Абърнати кимна с пълна уста. Беше направо прегладнял.

— А за какво ти е да идеш във Вирджиния? Абърнати обмисляше какво да отговори.

— Имам там приятели — отвърна накрая той.

— Но не можем ли просто да им се обадим да дойдат? — попита мъжът. — Ако ти трябва помощта им, не е ли по-лесно просто да им се обадиш?

Абърнати се обърка.

— Да им се обадя ли?

— Да, по телефона.

— А, по телефона — едва сега си спомни какво беше това. — Но те нямат телефон.

Дейвис Уитсел се усмихна.

— Така ли? — той отпиваше от бирата си и наблюдаваше Абърнати, който довършваше яденето. Кучето го усещаше, че обмисля.

— Е, няма да е лесно да те закарам чак до Вирджиния — обади се той след известно време.

Абърнати вдигна поглед, поколеба се, но накрая каза:

— Имам пари за път.

Уитсел сви рамене.

— Дори и така да е, не можем просто да те качим на някой самолет, влак или кораб и да те изпратим. Ще възникнат всякакви въпроси за това кой си и какъв си. Ох, извинявай, че казвам това, но трябва да си даваш сметка, че хората не са свикнали да виждат кучета, които се обличат, ходят и говорят като тебе.

Той се прокашля.

— Другото нещо е, че доколкото разбрах момиченцето, си бил затворен някъде. Вярно ли е това?

Абърнати кимна.

— Елизабет ми помогна да избягам.

— В такъв случай, за мен може да се окаже опасно да ти помагам. Някой може да остане твърде разочарован, когато разбере, че те няма. Сигурно ще тръгнат да те търсят. А това означава, че трябва да бъдем много предпазливи, не е ли така? Защото ти наистина си твърде особен. Кучета като теб не се срещат всеки ден. Извинявай. Исках да кажа хора като теб. Значи трябва бързо да се измъкнеш. Да се възползваме от ситуацията — и той отново започна да премисля положението. — Никак няма да е лесно. Ще трябва да изпълняваш всичко, което ти кажа.

Абърнати кимна с глава.

— Разбирам — той допи млякото си. — Можеш ли изобщо да ми помогнеш?

— Разбира се! Обзалагам се, че мога — Уитсел потри ръце. — Но най-добре засега е да си лягаме, а утре ще поговорим и ще решим какво да правим. Съгласен ли си? Има една свободна стая в дъното на коридора, където можеш да се настаниш. Всички легла са оправени. На Алис няма да й се понрави. Тя не харесва нещо да не разбира, но аз ще се оправя с нея, не се тревожи. Хайде, ела с мен.

Той заведе Абърнати през коридора в свободната стая, показа му леглото и банята, даде му комплект кърпи и го остави да се настани. През цялото време си говореше на глас за някакви пропуснати възможности и шансове, които идват веднъж в живота. Ако можел да намери начин да се възползва, повтаряше той отново и отново.

Абърнати се съблече и легна по гръб. Бе леко смутен от онова, което чуваше, но бе твърде изнурен, за да се замисли над него. Затвори очи изтощен. Уитсел изгаси лампите и излезе, като тръшна вратата след себе си.

Къщата напълно притихна. Само отвън клоните на едно дърво се удряха в прозореца като пипала.

Абърнати се заслуша в шума им съвсем за кратко, след което бързо заспа.