Тери Брукс
Магьосникът Куестър Тюс (19)

ПРАЗНИЧНА ЛУДОСТ

Началникът на следствената служба Пик Уилсън се поприведе напред на бюрото си, отрупано с книжа и се обърна към Бен:

— Вие, заедно с приятелите си, сте отивали на празнична забава по случай Вси Светии в… Кой беше хотелът?

Бен погледна, сякаш се опитваше да си спомни.

— Май Шератан. Не съм съвсем сигурен. Имахме уговорка да ни посрещнат с колата.

— Ах-ха! Та значи, тръгнали сте на забава с наемна кола и костюми в багажника…

— Веднага след това отивахме за летището — прекъсна го Бен.

Стаята миришеше на прясно боядисване и беше невероятно задушна.

— Без да имате документи и дори шофьорска книжка, така ли? — Уилсън млъкна с известно учудване, изписано на лицето му.

— Вече ви обясних, господин началник — Бен едва успяваше да прикрие раздразнението си. — Господин Бенет има документи, а аз съм забравил своите съвсем случайно.

— Както и тези на господин Абърнати и младата дама — довърши Уилсън. — Да, вече ми обяснихте.

Той отново се облегна назад и започна да мести поглед от скелета към горилата, рунтавото куче, пребледнялата дама в зелено и обратно. Никой още не си беше махнал костюма, само Бен беше свалил маската на смъртта от лицето си, а Майлс най-сетне бе успял да си измъкне главата от костюма на горилата. Всички седяха в пустата и празна канцелария на следствената служба, където ги бе оставила вашингтонската щатска полиция преди близо час и изглеждаха така, сякаш са готови на всичко, за да постигнат компромис. Уилсън продължаваше изпитателно да ги гледа и Бен можеше съвсем точно да отгатне какво си мислеше.

Началникът се прокашля и сведе поглед над някакви бумаги пред себе си.

— Ами онзи кучешки костюм на задната седалка…?

— Беше излишен. Не ставаше — Бен се наведе напред. — Вече говорихме за това. Ако имате обвинение, направете го и толкоз. Вече видяхте служебните ни документи, господин началнико. Двамата с господин Бенет сме юристи и сме подготвени да защитим и себе си, и нашите приятели, в случай на нужда. Но вече става прекалено досадно да висим тук. Имате ли да питате още нещо?

Уилсън се поусмихна.

— Донякъде. Дали господин Абърнати не би се чувствал по-удобно, ако си свали маската?

— Не, няма да се чувства по-удобно — сряза го Бен ядосано, като хвърли през рамо поглед на Абърнати. — Доста трудно я поставихме, уверявам ви. А продължаваме да се надяваме, че ще участваме в това празненство, господин началник. Можем да ви отделим още пет минути. Така или иначе, ще ви се наложи да формулирате обвинението си.

Блъфираше, но все едно, нещо трябваше да се направи, за да се тласнат нещата в някаква посока. Още не беше съвсем наясно, какво знае Уилсън и какво ги заплашва. Началникът ги увери, че става дума за известно недоразумение, за което се налага изясняване на някои обстоятелства. Но когато се стигна до това наистина да се изяснят обстоятелствата, те като че ли започнаха да се въртят в омагьосан кръг.

Уилоу седеше до него, почти изпаднала в транс. Беше полу-притворила очи и едва дишаше. Уилсън я наблюдаваше с все по-голяма подозрителност. Бен обясни на началника, че времето й влияе зле, но видя, че той не му вярва. Уилсън бе убеден, че е взела наркотици.

— Вашата приятелка май не се чувства никак добре, господин Холидей — каза началникът, сякаш четеше мислите на Бен. — Не би ли предпочела да полегне?

— Не искам да те оставя сам, Бен — промълви Уилоу и едва поотвори очи, след което отново ги затвори.

Уилсън се поколеба, но накрая само сви рамене. Бен премести стола си до Уилоу и обгърна с ръка раменете й, като се опитваше да изглежда така, все едно че я успокоява, а не че я държи да не падне. Тя се отпусна отслабнала на него.

— Искам да се обадя на адвокат, господин Уилсън — заяви Майлс неочаквано и се изправи. — Мога ли да ползвам телефон?

Уилсън кимна.

В съседната канцелария. С деветка се набира външна линия.

Майлс хвърли многозначителен поглед към Бен и излезе от стаята. Тъкмо се бе отправил нататък, една от няколкото служителки на рецепцията подаде глава през вратата и уведоми Уилсън, че го викат на телефона. Уилсън се изправи и тръгна. Бен чу как няколко следователи се разправяха навън, че всяка година из целия град в навечерието на Вси Светии плъзвали какви ли не. Вещици, таласъми, призраци и бог знае още кои, каза единият. И какви ли не животни като от зоологическата градина, допълни другият. И без това е трудно да се поддържа реда, дори и в най-обикновени нощи, каза първият. А в навечерието на Вси Светии е направо невъзможно, каза вторият. Пълно е със смахнати, каза първият. Луди от къде ли не, потвърди вторият.

Уилсън свърши разговора си със служителката.

— Моля, извинете ме за момент, господин Холидей — каза той и излезе. Вратата зад него се затвори.

Абърнати вдигна поглед угрижено.

— Ами сега, какво ще стане с нас, Ваше Величество? — попита той шепнешком. Не беше продумвал нито дума, откакто се озоваха тук, защото Бен го беше предупредил да не говори. И без това беше трудно да се поддържа цялата тази фалшива версия относно празненството по случай Вси Светии, за да обяснява и това как така една кучешка маска движи муцуната си съвсем като истинска.

Бен се усмихна, като се опита да му вдъхне кураж.

— Нищо няма да ни се случи. Скоро ще ни пуснат.

— Не разбирам защо толкова се интересуват защо не си свалям маската, Ваше Величество. Защо направо да не им кажа истината?

— Защото няма да я разберат, затова! — Бен въздъхна, ядосан сам на себе си. Нямаше основание да се сопва на верния си писар. — Извинявай, Абърнати. И на мене ми се ще чисто и просто да кажем истината. Де да можеше да е толкова просто.

Абърнати кимна, изпълнен със съмнения, погледна Уилоу, после се наведе към Бен и прошепна:

— Зная, че си дошъл за мен и съм ти много благодарен. Но ако не успеем скоро да се измъкнем оттук, направо ме забрави. Ще трябва да минеш в Отвъдната земя и да помогнеш на онези, които имат по-належаща нужда — той позадържа очи върху Уилоу и отново ги отмести. Уилоу изглеждаше като заспала.

Бен загрижено поклати глава.

— Късно е вече за това, Абърнати. Сега и аз съм затворник, както и ти. Не, всички ще успеем да се върнем. Всички до един.

Абърнати не отместваше кафявите си очи от очите на Бен.

— Не съм сигурен, дали това ще бъде възможно, Ваше Величество — тихо каза той.

Бен нищо не отвърна. Нямаше сили. Видя как Майлс се появи на вратата отново и я затвори зад гърба си.

— Скоро ще имаме помощ — каза той. — Свързах се с Уинстън Сак, шеф на фирмата Сак, Соул и Макуин. Работили сме заедно преди няколко години по един случай. Каза, че веднага ще изпрати човек.

Бен кимна.

— Надявам се да побърза.

Уилсън се завърна в стаята, много делови.

— Господин Холидей, познавате ли човек на име Майкъл Ард Ри?

Бен беше подготвен за такъв въпрос от самото начало. Не можеше да има никаква друга причина да ги задържат по този незаконен начин. Той се направи, че се замисля, след което поклати отрицателно глава.

— Струва ми се, че не.

— Както изглежда, господин Ард Ри ви обвинява, че сте откраднали нещо от него — някакъв медальон.

Цялата стая се смълча.

— Та това е смехотворно.

— Господин Ард Ри ни описа медальона в пълни подробности. Това трябва да е сребърен медальон, върху който им гравиран рицар и някакъв замък — той млъкна за момент. — Имате ли подобен медальон, господин Холидей?

Бен почувства как гърлото му се свива.

— Ще почакаме адвоката, с когото господин Бенет се свърза, преди да отговаряме на всякакви по-нататъшни въпроси, нали може?

Уилсън сви рамене.

— Както желаете. Господин Ард Ри се е свързал с главната адвокатска служба. Затова бяхте задържани. Господин Ард Ри е тръгнал насам от Удънвил, доколкото ми е известно. Всеки момент ще бъде тук. Главната адвокатска служба вече е изпратила човек — той се изправи. — Може би щом всички пристигнат, ще успеем да изясним целия случай.

И той отново излезе, затваряйки тихо вратата след себе си. Всички бяха спотаили дъх, докато излизаше, след което Майлс извика:

— По дяволите, Док, та той трябва само да те претърси, за да открие…

— Майлс! — просъска му Бен. — Та какво всъщност можех да направя? Да му кажа, че нося такъв медальон ли? Ако установи, че го имам, със сигурност ще бъдем обвинени и медальонът ще бъде конфискуван! Не мога да допусна да стане това!

— Да, но не виждам как можеш да попречиш да стане! без това ще го открият веднага, щом те претърсят!

— Няма ли да ме изслушаш най-сетне? Той няма да ме претърсва! Не може да ме претърси без основателна причина, а такава няма. А и няма да се стигне до това.

Майлс изопна лице.

— Моите уважения, Док, но като адвокат ти не разбираш нищо от криминални случаи. Вярно е, че си съдебен адвокат, но си специалист по гражданско право. От къде знаеш дали има основание или не? Ард Ри ще заяви, че ти си го откраднал, а това ми се струва достатъчно основание.

Бен се почувства хванат натясно. Знаеше добре, че Майлс е прав. Но ако признаеше, че притежава такъв медальон, щяха да си останат в следствената служба до края на живота си или почти толкова. Той започна да мести поглед от Майлс към Абърнати и Уилоу. Майлс бе съсипан от притеснение, Абърнати беше на косъм от това да извърши нещо, което може да го разконспирира, а Уилоу бе толкова зле, че не можеше дори да стои изправена без нечия помощ. С всяка минута все повече и повече се отдалечаваха от възможността да се доберат до Отвъдната земя. Планът му за бягство все повече се проваляше. Не можеше да си позволи никакви по-нататъшни усложнения. Трябваше да намери начин да ги измъкне оттук и то веднага.

Той отиде до вратата и я отвори.

— Уилсън — тихо го повика и началникът на следствената служба остави онова, което вършеше и дойде. — Мислех си, не можем ли да отложим всичко това до утре? А може би до понеделник? Не е нещо неотложно. Уилоу става все по-зле. Иска ми се да си почине, а може би и да се прегледа. След това с удоволствие ще отговорим на всичките ви въпроси. Може ли?

И наистина смяташе да бъде готов за всякакви въпроси. Щеше да се върне в Отвъдната земя и ако е нужно обратно и да реши всичко веднъж завинаги. Вече бе решил, че няма да остави Майкъл Ард Ри да се скита на свобода в неговия свят.

Ала Уилсън вече клатеше глава отрицателно.

— Съжалявам, господин Холидей, но не мога да направя това. Сигурно, ако зависеше от мен, щях да приема.

Но заповедта за задържането ви идва от Централната следствена служба. Не мога да ви пусна без тяхното изрично разпореждане. Вие сте адвокат и ще ме разберете.

Бен кимна безмълвно. Да, разбираше. Майкъл Ард Ри бе задвижил някои политически връзки. Това трябваше да се очаква. Той все пак поблагодари на Уилсън и се върна в канцеларията, като затвори вратата подире си.

Отново седна до Уилоу и тя се сгуши до него.

— Е, все пак направи опит, Док — промълви Майлс. Уилоу вдигна глава от рамото му и прошепна:

— Не се тревожи, Бен. Всичко ще се оправи.

Но той не можеше да не се тревожи. Безпокоеше го това, че времето летеше, че всички изходи за измъкване от тази ситуация постепенно се затваряха и той нищо не можеше да направи.

Двайсет минути по-късно продължаваше да бъде все така угрижен, когато на вратата леко се почука и се появи млад мъж в безупречен костюм и куфарче в ръка. Той каза през рамо няколко думи на Уилсън и влезе. Ето я, кавалерията пристига, каза си Бен. Младият мъж се спря на вратата. Не беше подготвен да види онова, което го посрещна.

— Кой е господин Бенет? — попита той, като изгледа колебливо скелета, горилата, рунтавото куче и пребледнялата девойка в зелено, пред които се бе озовал. Майлс му подаде ръка и младият мъж се ръкува с него.

— Аз съм Лойд Уилъфби, господин Бенет, от кантората Сак, Соул и Макуин. Господин Сак ми се обади и ми поръча да дойда.

— Много ви благодаря, господин Уилъфби — каза Майлс и представи и останалите. Бен се ръкува с него. Абърнати и Уилоу само го погледнаха и той отвърна на погледите им. Бен си помисли, че е прекалено млад — а това означава и прекалено неопитен. По начина, по който ги гледаше, можеше да се досети човек, че си мисли същото, което и началникът на следствената служба си мислеше до преди малко.

Уилъфби остави куфарчето си на бюрото на Уилсън и нервно потри ръце.

— А сега, да видим, какъв е проблемът?

— Много е прост — зае се да обясни Бен. — Задържани сме по фалшиво обвинение в кражба — направено от господин Ард Ри. Този човек явно има влияние в централната адвокатура, защото от там са заповядали за нашето задържане. Ние искаме веднага да бъдем освободени и да не ни занимават с този случай тъкмо сега. Уилоу е много зле и трябва да иде да спи.

— Да, така и разбрах, че е отправено обвинение в кражба — каза Уилъфби с нарастващо безпокойство. — За някакъв медальон ли ставаше дума? Какво можете да ми кажете по този въпрос?

— Мога да кажа, че имам такъв медальон, но че той е мой — отвърна Бен, защото нямаше смисъл да се преструва. — Господин Ард Ри няма никакво основание да ме обвинява, че съм го откраднал.

— Казахте ли това на началника на службата?

— Не, господин Уилъфби, защото ако го бях направил, той щеше да поиска да ми отнеме медальона, а аз нямам намерение да го давам на никого.

Този път Уилъфби доби такъв израз, сякаш е затънал до пояс сред алигатори. Едва успя леко да се усмихне.

— Да, господин Холидей, разбирам ви. Но носите ли този медальон? Защото, доколкото ми е известно, ако се отправи обвинение срещу вас, могат да ви претърсят, да открият медальона и пак да ви го вземат.

Бен направо се вбеси.

— А на какво основание? На основание на твърденията на господин Ард Ри, които са с нищо необосновани? Това едва ли е достатъчно основание, за да се повдигне обвинение, нали така?

Уилъфби изглеждаше объркан.

— Всъщност, господин Холидей, не съм напълно уверен. Криминалните случаи са встрани от практиката на нашата кантора. Заемам се понякога с такива случаи, за да удовлетворя някои от нашите клиенти, които искат ние да ги представляваме, но нищо извън това — той едва се усмихна. — Господин Сак винаги се обръща към мен в подобни тъмни дела.

Пълен новак, каза си Бен. Свършено е с нас.

— Нима искате да кажете, че дори не сте адвокат по криминални дела? — надигна се Майлс като горилата, в чиято кожа беше облечен. Уилъфби бързо отстъпи назад и Бен удържа Майлс, като сложи ръка на рамото му и го блъсна назад на мястото му, като му хвърли предупредителен поглед и му посочи с очи вратата, която едничка ги разделяше от Уилсън. Той се обърна към Уилъфби.

— Не искам да ме претърсват, господин Уилъфби. Нищо повече. Можете ли да го предотвратите? — Уилъфби не изглеждаше съвсем сигурен. — Вижте какво тогава — бързо продължи Бен. — Ще направим така. Вие ще действате като мой адвокат, но аз ще ви казвам какво да правим. Вие трябва само да ме следвате, съгласен ли сте?

Уилъфби изглежда че обмисляше, дали в онова, което искат от него, няма нещо неетично. Той бе свъсил вежди и гладкото му младежко лице бе напрегнато. Бен знаеше, че този човек едва ли щеше да може да им помогне в случай на нужда, но нямаше за кога да се търси някой друг.

Вратата се отвори и Уилсън отново влезе. — Господин Мартин от главната адвокатура ме помоли да ви отведа в трета заседателна зала за кратка среща, господин Холидей. Всички, ако обичате. Може би най-сетне ще бъдете освободени.

Когато си видим ушите, печално си помисли Бен. Качиха се с асансьора няколко етажа на горе и слязоха в един коридор с дебели килими. Началникът на службата ги преведе през къс коридор до една двойна дървена врата и те влязоха в празна съдебна зала. Застанаха в началото на пътеката, която минаваше покрай десетки редове до вратичка, която извеждаше до съдебния подиум и съдебните банки. От ляво бе мястото за съдебните заседатели и за свидетелски показания, от дясно — мястото за репортери. Още по-вдясно редица прозорци, заемащи цялата стена, откриваха гледка към светлините на града. Стаята бе тъмна, осветена само от две тавански лампи, чиято светлина падаше върху заседателните маси, разположени точно срещу входа.

Мъж с очила и посивяла коса стана зад една от масите и каза:

— Господин главен следовател, може ли да доведете господин Холидей и неговите приятели тук, моля?

Уилъфби пристъпи напред при тяхното пристигане, като подаде ръка и заяви:

— Лойд Уилъфби от Сак, Соул и Макуин, господин Мартин. Възложено ми е да представлявам господин Холидей.

Мартин церемониално се ръкува и веднага забрави за него.

— Вече е късно, господин Холидей и аз съм уморен Много добре зная кой сте и дори съм следил някой и друг от вашите случаи. И двамата не сме от вчера, затова нека пристъпим направо към въпроса. Ищецът, господин Ард Ри, твърди, че сте откраднали от него един медальон. Той желае медальонът да му бъде върнат. Не зная какъв е случаят, но господин Ард Ри твърди, че ако си получи обратно медальона, няма да има никакви претенции към вас. Няма да предяви съдебен иск. Какво ще кажете?

Бен сви рамене.

— Ще кажа, че господин Ард Ри е полудял. Затова ли бяхме задържани — защото някой си твърди, че сме откраднали някакъв медальон? Що за глупост е това?

Мартин поклати глава.

— Честно казано, не зная. Много от нещата, които стават, не са ми понятни. Във всеки случай, добре е да си помислите, защото ако медальонът не се появи, когато господин Ард Ри дойде тук, а той ще дойде всеки момент, ще предяви иск срещу вас.

— И то въз основа на твърдението на един човек?

— Боя се, че да.

Бен застана право насреща му.

— Както споменахте, господин Мартин, аз съм адвокат не от вчера. Господин Бенет също. И нашата дума би следвало да значи нещо. Кой е този господин Ард Ри? На какво основание може да му се вярва? Нямате друго доказателство, освен собствените му думи, нали?

Мартин остана невъзмутим. Не отстъпваше.

— Единствените думи, които имат тежест за мен, господин Холидей, са на моя началник, който ме държи на работа и той ми е наредил да отправя иск срещу вас, в случай, че господин Ард Ри — независимо кой е той и с какво се занимава — подпише жалба. А предполагам, че ако той не получи обратно медальона, ще подпише. Как мислите?

Бен не можеше да му каже какво мисли, без да си навлече много по-големи неприятности от тези, в които беше попаднал.

— Добре, можете да ме задържите, господин Мартин. Но защо не пуснете останалите? Очевидно обвинението е срещу мен.

Мартин поклати глава.

— Нямате шанс. И вашите приятели ще бъдат обвинени като съучастници. Вижте, днес имах продължителен и тежък ден в съда. Загубих делото, по което работех, пропуснах празничната вечер с децата си, а сега съм принуден да стоя тук с вашите приятели. И на мен всичко това не ми е много приятно, както и на вас, но понякога стават такива неща в живота. Да седнем да почакаме господин Ард Ри. И може би ще успея да приключа с тази документация, защото съм много уморен, за да я мъкна обратно в кантората — и той им посочи с ръка редовете в галерията. — Нали ще ме оставите за малко на спокойствие? Не искам да се забърквам в цялата тази история. Той уморено се дотътри до заседателната маса и седна, като се наведе над юридическите си бележници и записки. Уилъфби старателно ги поведе към местата за посетители и те седнаха там един зад друг. Мартин вдигна поглед отново.

— Господин следовател? Разпоредено ли е на вашите хора да доведат господин Ард Ри тук, щом пристигне? — Мартин изчака, докато другият кимна утвърдително и отново се върна към бележките си. Уилсън се отдръпна до вратата на съдебната зала и остана там. Уилъфби мина покрай реда и приближи до Бен, като се приведе към него.

— Може би все пак ще промените решението си да не давате медальона, господин Холидей — прошепна му той така, сякаш според него Бен трябва да разбере, че това е най-доброто за всички заинтересовани страни.

Бен го изгледа с такъв поглед, който го накара да се отдръпне на мига. Той чу шепота на Уилоу в ухото си.

— Не… им давай медальона си, Бен — по гласа й се чувстваше, че е толкова отслабнала, че гърлото на Бен се сви. — Ако се наложи, остави ме — продължи тя. — Обещай ми, че ще направиш така.

— И мен, Ваше Величество — каза Абърнати, като се наведе по-близо. — Каквото и да стане с нас, поне ти трябва да се върнеш в Отвъдната земя.

Бен затвори очи. Възможно бе да се изправи пред такъв избор. Медальонът отново бе в него. Ако е сам, несъмнено ще намери начин да се измъкне. Но това значеше да изостави приятелите си, а той нямаше намерение да направи това, каквото и да се случеше. Майлс сигурно щеше да се оправи, но Уилоу не можеше да издържи дори и нощта. Ами какво можеше да стане с Абърнати? Той поклати глава. Трябваше да има някакъв друг начин да се избавят.

Майлс се наведе към него.

— Най-добре е да помислиш да скриеш някак си този медальон, Док. Поне за през нощта. Можеш да се върнеш за него утре. Не бива да допускаш да го открият в теб!

Бен нищо не отвърна. Не знаеше какво да каже. Добро утро, избор номер две. Знаеше добре, че Майлс е прав, но знаеше също така, че не желае по никакъв начин да се разделя отново с медальона си по каквато и да било причина. На два пъти досега го бе губил — първия път, когато Мийкс го бе подвел да мисли, че му го е дал, без да му го бе давал, и втория път, когато го бе дал на Абърнати при злополучния опит на Куестър да го преобрази отново в човек. И в двата случая бе успял да си го върне, но само след като преодоля неимоверни затруднения. Нямаше желание да рискува за трети път. Медальонът се бе превърнал в същностна част от него самия, откакто за първи път премина в Отвъдната земя и въпреки че не можеше да си даде сметка как всъщност е станало, все пак разбираше, че не може повече да съществува без него. На него дължеше магическата сила, която го правеше крал. Той му даваше власт над Паладин. И, колкото и да не искаше да си го признае, с него бе свързана истинската му самоличност.

Седеше в притъмнялата съдебна зала и се замисли за медальона и за всичко онова, в което се бе превърнал, откакто му беше даден. Загледа се в обстановката на съдебната зала — символ на някогашния му живот като член на съда, отломък от онзи човек, който беше на времето и си помисли колко се бе променил от тогава. Демократът бе отстъпил на монарха. Преди постигаше желаното по пътя на опита и грешките, сега — по пътя на битките. Преди съдеше заедно със своите колеги, сега трябваше да съди сам. Сега законът бе в негови ръце. И всичко това бе станало благодарение на това, че притежаваше медальона. Той опипа с ръка предната част на туниката си и се усмихна иронично. Може би наистина външната страна на живота му се бе променила, но дали това не беше просто замяна на едни декори с други?

Вратата се отвори и се появи и друг следовател. То размени няколко думи с Уилсън и Уилсън отиде при Мартин. Те на свой ред поговориха, след което Мартин стана и мина по пътеката между редовете заедно с главния следовател. И тримата мъже излязоха.

Бен почувства как тръпки го побиват. Нещо ставаше. Само след няколко минути те се върнаха. Мартин мина между редовете и застана пред Бен. — Тук е господин Ард Ри, господин Холидей. Той твърди, че вие сте ходили в дома му снощи, представяйки се за господин Скуайърс и сте се опитали да купите медальона. И когато той отказал да ви го продаде, вие сте се върнали същата вечер заедно с приятелите си и сте го откраднали. Явно дъщерята на неговия иконом ви е помогнала. Той твърди, че тя е признала своето участие в случая — той погледна към вратата на съдебната зала. — Господин следователю?

Уилсън и другият следовател отвориха вратата и казаха нещо на някой, който стоеше отвън. Майкъл Ард Ри се показа през вратата с невъзмутимо лице, но очите му бяха потъмнели от гняв. Зад него се появиха двама от охраната на Гроум Уайт.

Елизабет стоеше помежду тях с печален вид. Бе свела очи и сълзи се стичаха по луничавото й лице.

На Бен направо му призля. Хванали бяха Елизабет.

Кой знае с какво ли я бяха заплашили, за да я принудят да свидетелства, че медальонът е откраднат. И кой знае какво ли щяха да й сторят, ако Майкъл Ард Ри не го получеше сега.

— Някой от вас познава ли това момиченце? — тихо попита Мартин.

Никой нищо не каза. Не беше необходимо.

— Какво ще кажете, господин Холидей? — настоя отново Мартин. — Ако върнете медальона, всичко ще си остане между нас. В противен случай ще трябва да заведа дело срещу вас.

Бен нищо не отвърна. Не можеше. Изглеждаше, че няма изход от тази ситуация. Мартин вдъхна.

— Господин Холидей?

Бен се приведе напред, просто за промяна на положението си, докато се опитваше да печели време, но Абърнати погрешно разбра жеста му и си помисли, че е решил да предаде медальона и бързо вдигна лапа, за да го спре да не направи това.

— Не, Ваше Величество, не бива! — възкликна той. Мартин се загледа в кучето. Бен разбра по погледа му какво си мислеше. Мислеше си как е възможно устата на един кучешки костюм да се движи така естествено? Как може да има зъби и език? Как може да изглежда толкова реална?

Тъкмо в този момент огнено кълбо избухна пред прозорците на съдебната зала и една черна дупка се отвори в нощта, от където се подадоха драконът Страбон и Куестър Тюс.