Тери Брукс
Магьосникът Куестър Тюс (21)

ЗАПУШАЛКАТА

Малката им група прекара останалата част от нощта на западния скат на долината северно от Сърцето. Разположиха се сред плодни дървета, примесени с червени тополи, в прохладата на нощта се носеха смесени благоухания на къпини и ябълки, наред с дървесна кора и мъзга. Писукаха цикади, свиреха щурчета, нощните птици се обаждаха от близо и далеч, цялата долина нашепваше с най-нежни звуци, че всичко е наред. Сънят бе стар и скъп приятел в такава нощ. Всички, освен един от уморената и изтормозена компания, веднага бяха споходени от него.

Бен Холидей единствен остана буден. Дори и Страбон заспа, свит на известно разстояние от тях под завета на ниска клисура, ала Бен остана буден. Сънят все не идваше. Той се облегна по гръб на Уилоу и зачака да се сипне зората, тревожен и изпълнен с безпокойства. Уилоу се бе превърнала в дърво. Тя се бе преобразила само мигове, след като я свалиха от гърба на дракона, почти изпаднала в безсъзнание. Опита се да вдъхне спокойствие на Бен, като само му се усмихна и му стисна ръката и веднага започна да се преобразява. Не успя обаче да го убеди, че всичко е наред. Той остана буден до нея и му се щеше да не си въобразява само, че чува как дишането й става все по-равномерно и дълбоко, по-укрепнало. Тя вярваше, че като се преобрази, всяка болест, която я бе сполетяла в неговия свят, каквато и отрова да се бе просмукала в организма й, ще бъде излекувана от родната й земя. Може би да, а може би не, мислеше си Бен. Сам бе ставал свидетел на това, но на времето. Засега все още продължаваше да я наблюдава с тревога.

Въпреки това на няколко пъти се опита да си открадне малко сън, ала в мислите му витаеха кошмарни предчувствия. Не можеше да се отърси от спомена за това как на косъм се бяха отървали от възможността никога вече да не могат да се върнат. Не можеше да забрави чувството на безсилие, което бе изпитал там, в онази празна съдебна зала, когато всичките му доводи в негова защита се оказаха разбити — на него, съдебния адвокат, чиито доводи и аргументи най-накрая се бяха изчерпали. Не можеше да си прости, че бе допуснал нещата да му се изплъзнат изпод контрол по този начин.

Нощта му нашепваше много въпроси. Колко се бе отдалечил от себе си, когато бе изоставил стария си живот, за да го замени с нов? Колко неща бе пожертвал, за да може животът му отново да придобие смисъл? Може би наистина твърде много — толкова много, че имаше опасност да загуби изцяло своята самоличност.

Той ту се унасяше в сън, ту отново се събуждаше в пристъп на самообвинения и самокритика със задна дата, изтормозен от демоните, които сам си бе създал. Знаеше, че трябва да ги пропъди, но беше безсилен да го направи. Безпомощно се вкопчваше в тях и всеки опит му причиняваше все по-голяма болка и съмнения. Беше твърде уязвим и очевидно не можеше да се защити. Просто се носеше по течението.

Когато зората най-сетне пропълзя в тъмните ъгълчета на неговото съзнание, когато небето на изток просветля и нощта започна да се оттегля на запад, той установи, че макар и за малко, но бе поспал. Сепна се от дрямката си и се огледа за Уилоу, видя я заспала до него, цветът на лицето й се бе върнал, животът й се бе възстановил по някакъв чудотворен начин. В очите му се появиха сълзи и той ги избърса, като се усмихваше. И тогава, най-сетне, демоните започнаха да се отдръпват и той отново почувства известна надежда, че все пак има някакъв смисъл в живота му, такъв, какъвто е и отново държи съдбата си в собствените си ръце.

И сега за пръв път се изправи пред онова, за което бе избягвал да мисли през цялата нощ — необходимостта да се справи с Нощната сянка и Черньото. Призракът на подобен сблъсък се беше спотаил дълбоко в подсъзнанието му, още откакто Куестър му разказа, след пристигането, какво бе станало с бутилката. Той се стремеше да не мисли за това досега. Но знаеше, че вече трябва и за него да помисли. Не можеше повече да го отлага. Всичко, което бе преживял в продължителното му търсене на медальона и Абърнати, щеше да се окаже безсмислено, ако не намери начин, веднъж завинаги, да се справи с тази демонична бутилка. А това означаваше, че трябва да се изправи срещу Нощната сянка. А това спокойно можеше да му струва живота.

Той седеше в постепенно просветляващата поляна, като чувстваше как се усилва пулсът на утринта и бавният ход на нощния сън се оттегля. Протегна ръка към Уилоу и нежно докосна кожата й. Тя се размърда, но не се събуди. Как трябваше да постъпи, за да направи каквото трябва? — питаше се той. По какъв начин да отвлече бутилката от Нощната сянка, така че демонът да остане затворен в нея? Съмненията и страховете вече го бяха напуснали, прибрали бодличките си. Беше в състояние да мисли трезво и прагматично. Разбираше, че трябва отново да се превърне в Паладин, странстващия рицар, който беше алтернативното Аз на краля на Отвъдната земя, този страховит непреодолим воин, който всеки път, когато прибягваше до услугите му, му отнемаше и частица от неговата душа. Той неволно потръпна от противоречивите чувства, които събуждаше в него този образ. Нуждаеше се от силата на Паладин, за да се изправи срещу магията на Нощната сянка, да не говорим за тази на демона. Куестър Тюс ще помогне, разбира се. Куестър бе готов да предостави своите магически способности за каузата. Въпросът обаче беше дали и с тези удвоени усилия все пак ще успеят? Дори и за момент да оставят Нощната сянка на страна, как щяха да се справят с Черньото? Как бе възможно да се победи едно създание, чиято сила е очевидно безгранична?

Бен Холидей седеше сам в утрото, което ставаше все по-ярко и мислеше над тази загадка. Той продължаваше да мисли върху нея, когато останалите започнаха да се пробуждат, а решението, което търсеше, все още му убягваше като лятна роса.

Затова бе приятно изненадан, когато по време на закуската, в която той главно се занимаваше с това да се убеди, че Уилоу е вече добре, отговорът сам му се яви.

Остана също така изненадан, когато непосредствено след закуска Страбон им предложи да ги пренесе на север до Дълбокия свлек. Но тук нямаше нищо за удивление. Драконът не им беше предложил това, за да им помогне, нито защото Куестър продължаваше да упражнява влияние над него. Той не се чувстваше нито отговорен, нито загрижен за успеха на тяхното начинание. Той направи това свое предложение, защото копнееше да види Холидей и Нощната сянка изправени един срещу друг и искаше да бъде там, за да присъства на тази гледка. Нужна му беше кръвта на някого, за да се удовлетвори неговия яд, че е бил въвлечен в този конфликт и се надяваше, че и вещицата, и кралят ще пролеят кръвта си в битката, която ще последва.

— На твоите услуги съм, Холидей! — заяви драконът, като злъчно изсъска, докато предлагаше на Бен да го закара на собственото му погребение. — Вече два пъти досега ти спасявам непотребната кожа и два пъти вече ти не си ми се отблагодарил с нищо! Ако Нощната сянка те изпрати на оня свят, ще смятам, че си изплатил дълга си — в противен случай не! Спомни си само какво трябваше да преживея заради теб! Нападнаха ме — гонеха ме и ме преследваха някакви си стоманени летящи машини, опитваха се да ме уловят със светлини, крещяха ми и ме заплашваха такива като теб, отровиха организма ми с кой знае какви отрови и възмутително нарушиха покоя ми! — той дълго вдъхваше въздух, загрижен за себе си. — Ще го кажа по друг начин. Смятам, че ти си най-досадният и неприятен човек, когото съм имал нещастието да срещна, и копнея за онзи ден, когато просто няма да те има! След като каза тези думи, той коленичи, за да може обектът на неговото презрение да го възседне. Бен хвърли поглед към Куестър, който само сви рамене и каза:

— Може ли да се очаква нещо друго от един дракон?

Уилоу и Абърнати на свой ред му създадоха тревоги, защото настояваха на всяка цена да го придружат. Когато той има безразсъдството да спомене, че това не е добра идея, като се има предвид голямата опасност, пред която двамата с Куестър вероятно ще трябва да се изправят от страна на демона и вещицата, те и двамата веднага го посъветваха да размисли.

— Аз не съм преживял всички мъки на занданите на Гроум Уайт и непредсказуемия нрав на Майкъл Ард Ри, за да ме изоставиш именно сега! — заяви писарят доста ядосано. — Имам намерение да видя със собствените си очи как ще завърши всичко до края! А и освен това — изпръхтя той, — някой трябва да държи под око магьосника!

— И аз нямам никакво намерение да остана — побърза да добави Уилоу. — Вече съм добре и може да ти потрябвам. И по-рано съм ти казвала, Бен Холидей — всичко, което се случи на теб, все едно че се случва и на мен.

Бен не остана убеден от техните аргументи. И двамата не изглеждаха напълно възстановени от изпитанията на пътуването в другия свят и обратно, а и нямаше да бъдат от кой знае каква помощ, когато трябваше да се справят с Нощната сянка и Черньото. Но той знаеше, че каквото и да каже няма да може да промени намеренията им и беше по-лесно да ги вземе със себе си, отколкото да се опитва да ги накара да останат. Той поклати глава. Винаги всичко се обръщаше не така, както го искаше. И ето че се издигнаха към небето, възседнали дракона, разделяйки се с горичката от плодни и тополови дървета, която им бе дала подслон за през нощта, оставиха зад гърба си Сърцето с редиците от флагове, стълбове и гладки дъбови пейки и далечния малък остров, където се намираше Сребърния дворец и най-сетне преминаха от хълмистия терен на юг над равнините и поляните на север. Летяха, докато отминаха Зеленоречието и се озоваха пред склоновете на Мелкор. Тогава Страбон се спусна към земята и лениво се понесе из мрачната мъглива бездна на Дълбокия свлек, тъй че Нощната сянка да не пропусне да ги види и най-сетне кацна на малка полянка, недалеч от края на бездната.

Бен и неговите приятели слязоха от гърба на дракона и хвърлиха крадливи погледи към мястото, където обитаваше вещицата. Мъглата лениво се носеше в безветрието на пладнето, сякаш я разбъркваше невидима ръка и тишината скриваше всякакви следи от живот, какъвто би могло да се води долу. Въздухът беше задушен и зловонен и над тази част на планините се бяха скупчили гъсти облаци. На изток слънцето огряваше земята; тук сива мараня забулваше всичко.

Отново бяха започнали да се появяват следи от повяхване, каквито имаше, когато Бен дойде в Отвъдната земя за първи път. Листата бяха повяхнали и с болен вид; цели горички дървета и шубраци бяха напълно почернели. Пораженията се простираха от Дълбокия свлек навсякъде, докъдето поглед стигаше — сякаш някаква болест бе изпълзяла от бездната и започнала да поглъща всичко пред себе си във все по-разширяващ се периметър.

— Много подходящо място да си намериш смъртта, Холидей! — присмя му се драконът. — Хайде, побързай!

Той разгърна криле и се извиси над планините, след което удобно се настани върху едни голи скали, от които ясно се виждаше бездната на Дълбокия свлек.

— Драконът е започнал да става нетърпим напоследък — тихо забеляза Куестър Тюс.

— Едва ли някога е бил по-различен — каза Бен.

Той бе оставил Уилоу и Абърнати в залиняла горичка от сини дъбове и ги помоли да стоят далеч от тях, докато се уредят нещата с вещицата и демона. Не беше всъщност и очаквал, че те ще се вслушат в настоятелната му молба, но трябваше поне да направи един опит.

Тогава се върна при Куестър и тихо поговори с него, като за първи път обясни плана за това как да се справят с Черньото. Куестър мисли около минута, след което заяви:

— Ваше Величество, според мен вие сте намерили разрешението.

Бен леко се усмихна.

— Едно е да се намери разрешение, друго е то да се приведе в действие. Знаеш какво имам предвид, нали? Всичко това крие много опасности, Куестър. Трябва да бъде изпълнено съвсем точно. Много зависи от теб.

Сериозен и тържествен вид се изписа на лицето на Куестър, което много напомняше на бухал.

— Много добре разбирам, Ваше Величество. Няма да ви проваля.

Бен кимна.

— Просто трябва да се постараеш да не провалиш сам себе си. Имаш ли вече готовност?

— Да, Ваше Величество.

Бен се обърна с лице към Дълбокия свлек и извика:

— Нощна сянко?

Името се понесе от ехото и после бавно затихна. Бен почака малко и отново извика:

— Нощна сянко!

Името отново отекна в тишината. Нощната сянка не се появи. До него Куестър неспокойно пристъпяше от крак на крак.

В този момент се появи вихър черна мъгла, която вреше и кипеше, докато накрая се уталожи на поляната в края на Дълбокия свлек и се появи Нощната сянка. Застана на фона на мъглата, мантията и косата й черни, лицето и ръцете бели — едно неподвижно и всяващо ужас видение. С едната си ръка държеше добре познатата бутилка и изрисуваната й повърхност излъчваше светлина сред сивата мъгла.

— Самозванецо! — просъска тя. Със свободната си ръка тя издърпа тапата на бутилката. Черньото изпълзя, сбръчканото му като на паяк тяло бе тъмно, кльощаво и космато. Червените му очички блестяха и пръстите се бяха вкопчили в края на бутилката.

— Виждаш ли, съкровището ми? — нежно попита вещицата и посочи към Бен. — Виждаш ли кой е дошъл да ни позабавлява?

Нито Бен, нито Куестър се помръднаха. Те застанаха като неподвижни статуи и зачакаха да видят какво ще стане по-нататък. Черньото пълзеше покрай гърлото на бутилката като котка, която не може място да си намери, тършуваше ту тук, ту там, изсъскваше и мълвеше думи, които никой, освен вещицата, не можеше да чуе.

— Да, да — успокояваше го тя отново и отново, като се бе привела над него. — Да, демончето ми, те са!

Най-сетне тя отново вдигна очи. Свободната й ръка пъхна запушалката в мантията и тя започна да гали умилкващия се демон.

— Елате да се позабавлявате заедно с нас, Ваше Величество и придворни магьоснико! — провикна се тя към тях. — Елате да се позабавляваме! Има какво да ви покажем! Хайде, елате по-близо!

Бен и Куестър не се и помръднаха.

— Върни ни бутилката, Нощна сянко — тихо й заповяда Бен. — Тя не е твоя.

— Мое е всичко, което искам! — изпищя Нощната сянка.

— Не и тази бутилка.

— Особено тя!

— Ще призова Паладин, ако се наложи — заплаши я Бен, отново с тих глас.

— Можеш да призовеш, когото си искаш — Нощната сянка разтегли устни в зловеща усмивка, после промълви — Голям глупак си ти, самозванецо!

Черньото внезапно изпищя и подскочи, издал малките си криви пръстчета насреща им. Огнени пламъци и метални парчета полетяха към тях преди да им мигне окото, като се плъзнаха в следобедната мараня. Но Куестър с неговата магия беше вече на линия и пламъците, както и металните късчета ги оставиха незасегнати. Бен се бе хванал вече за медальона, стисна металната му повърхност между пръстите си и почувства топла вълна да се надига в него. На по-малко от десетина метра разстояние проблесна светлина и се появи Паладин, белият конник върху белия кон, призракът, излязъл от времето. Медальонът бе обгърнат от огнени пламъци, които след това се насочиха през мъглата и мрака по посока на призрака. Бен се носеше по тази светлина като прашинка, излязъл извън тялото си и лек. Тогава влезе в металната обвивка и преображението започна. Само след секунда и то бе завършило. Металната ризница бе пристегната, затвориха се каишките и катарамите и доспехите бяха сложени. Спомените на Бен Холидей избледняха и на тяхно място дойдоха спомените на Паладин — спомени за безчислени битки, които бе водил и спечелил, за невъобразима борба, за желязо и кръв, за писъци и рев, за изпитания на храбростта и силата на оръжието из далечните бойни полета. Той чувстваше познатата му странна смесица от възбуда и ужас — Паладин, който остро предусещаше поредната битка, Бен, който се отвращаваше от мисълта за убийство.

След това остана само усещането на метала и кожата, мускулите и костите, коня под него и оръжията, с които бе препасан — тялото и душата на Паладин.

Защитникът на краля се спусна срещу Нощната сянка и Черньото.

Носеше се насреща им с насочена пика от бяло дъбово дърво.

Ала магьосницата и демонът вече бяха обединили своята омраза и черна магия, за да направят нещо, срещу което, както си мислеха и Паладин не би могъл да се опълчи. Това създание се надигна от бездната зад тях, като се появи сред зелени пламъци и дим, придобило очертания от мъглата и омарата — огромно тромаво същество, бяло като самия Паладин. Това беше един своеобразен двойник на Паладин. Зад магическия щит, който беше си изградил, Куестър Тюс запримига и широко ококори очи. Никога не бе виждал подобно чудовище. Беше нещо извратено — нещо средно между огромно, тумбесто същество с форма на гущер и конник в броня, два пъти по-едър от странстващия рицар, целия деформиран и въоръжен от глава до пети. Изглеждаше така, сякаш Паладин се е огледал в някакво невероятно разкривено огледало, където образът му се е отразил чудовищно деформиран, за да оживее в най-изопачения си и отблъскващ вид.

Това зверско създание изви глава от края на бездната и тромаво се отправи да посрещне нападението на Паладин.

Те се носеха един срещу друг, надавайки вой на болка и гняв и тътенът на оръжията им отекваше надалеч.

Успявайки да избегнат удара, те прелетяха един покрай друг, вдигнали вихрушка от прах и чакъл. Паладин се завъртя и отново нападна, като захвърли счупената си пика и измъкна боен топор. Създанието, сътворено от вещицата и демона, забави ход, обърна се и стана като че ли още по-огромно, сякаш подхранвано от разпаления конфликт, и се издигна над земята.

В този момент очите на всички бяха съсредоточени върху него.

Куестър Тюс направи незабележим жест с ръце. Той просветля, изчезна за секунда, след което се появи отново, леко прозрачен. Никой нищо не забеляза.

Паладин атакува, размахал топора. Нощната сянка и Черньото вливаха съвместните си магически сили в тази твар и ревяха от задоволство, когато той се наду още повече, след което седна на задните си крака и зачака. Беше придобил вече размерите на цяла къща, плужестата му плът беше огромна. Паладин се спусна насреща му, а той на свой ред му отвърна. Цялата земя се разтърси от удара. Паладин едва успя да се изплъзне, бойният му топор само ожули дебелата кожа на звяра. Ала раната се затвори почти веднага. Създанието черпеше живот от магията, а магията не се подчиняваше на законите на хората и природата.

Паладин нападна отново, този път извадил сабя, бясно размахвайки широкото блестящо острие, оставяйки червени следи по тялото на звяра. Ала раните се затваряха почти на минутата, щом биваха направени и създанието продължаваше да напада рицаря, очаквайки своя шанс. Нощната сянка и Черньото окуражаваха с подвиквания чудовището. Вещицата се прехласваше от удоволствие. Демонът направо бе изопнал мъничкото си тяло в наслада. От двама бликаше магическа енергия, за да подхранва създанието им и да поддържа силите му. Звярът започваше да се нахвърля все по-близо и по-близо до атакуващия рицар. За всички беше ясно, че изходът не е далеч.

Скрити под сините дъбове, които бяха доста пооредели, Абърнати и Уилоу мълчаливо наблюдаваха битката.

И те също ясно виждаха, как се развива борбата, и можеха да си дадат сметка, какъв ще бъде изходът й.

И тъкмо в този момент се случи нещо много странно.

Звярът най-внезапно се надигна на задните си крайници и започна да се смалява.

Той целият потръпна, сякаш отрова бе проникнала в жилите му. Пръв го забеляза Черньото. Демонът изпищя от гняв и изненада, спусна се по черната мантия на Нощната сянка и изпъна ръцете си, за да захрани своя любимец с още магически сили, приличащи на пипала на паяк. Ала създанието не реагира. То продължи да се смалява и да се опитва да избягва ударите на широкоострата сабя на Паладин, като залиташе и се олюляваше, чувствайки, че силите го напускат.

И Нощната сянка вече виждаше какво става и гневно зафуча. После явно се досети за причината и най-неочаквано се насочи срещу Куестър Тюс. Пръстите й избълваха черен като адската бездна пламък, който обгърна магьосника. Куестър Тюс се изгуби сред пепел и дим. Уилоу и Абърнати зяпнаха от ужас. Магьосникът напълно бе изчезнал. Ала създанието продължаваше да се смалява. А в този момент нещо започна да става и с Черньото. Той се бе превил и се гърчеше на земята до краката на Нощната сянка, сякаш поразен от отровата, която унищожаваше и създаденото от него чудовище. Крещеше нещо към Нощната сянка, която бързо се наведе да го чуе.

— Бутилката, господарке! — викаше той. — Бутилката е запушена! Не мога да черпя магия! Няма от какво да живея!

Нощната сянка още държеше бутилката в едната си ръка. Тя я изгледа, недоумяващо. Бутилката си беше неизменна, неувредена, запушалката извадена, гърлото отворено. Какво кряскаше този демон? Тя недоумяваше.

Недалеч от тях, сътвореното от магията на вещицата и демона създание изпусна последния си дъх и се превърна в прах и пепел. Конят на Паладин го стъпка с копитата си и отново се приготви за атака. Нощната сянка вдигна поглед от бутилката, напълно объркана. Паладин настъпваше насреща й.

Едва сега й хрумна да опипа с ръка отвора на бутилката. Син магически огън проблесна и близна пръстите й и тя веднага ги дръпна.

— Куестър Тюс! — извика тя, обзета от ярост и Уилоу чу този неин вик. Черньото едва можеше да помръдне, вкопчил се в единия й ръкав. Вещицата изкрещя, сграбчи бутилката за гърлото й и се канеше да насочи магическия си огън, за да отпуши отвора й.

Но беше твърде късно.

Паладин връхлетя право насреща й.

И тъкмо в този момент Куестър Тюс с взрив изникна точно пред вещицата, сякаш от нищото, сграбчи бутилката, преди тя да може да реагира, и моментално й я отне. Нощната сянка нададе яростен вик и хукна подир магьосника, тъкмо когато я стигна Паладин.

Огън избухна навсякъде около мястото на сблъсъка.

Уилоу и Абърнати вече не можеха да стоят скрити сред сините дъбове и се бяха втурнали към Куестър Тюс и Бен, когато трясъкът и горещината на взрива ги накараха да спрат и те запримигаха ослепени. Избухваха пламъци във всякакви цветове и форми сред мрака и мъглата и се издигаха като гейзери от земята.

Малко подир туй прахът и чакълът се утаиха и Нощната сянка и Паладин вече ги нямаше. Куестър Тюс бе коленичил и здраво държеше с две ръце отвора на бутилката, наблюдавайки с каменно лице как Черньото се гърчи върху прогорялата земя и постепенно се превръща в прах.

Бен Холидей дойде на себе си, замаян и с изпразнена глава, чувствайки все още медальона загрят на гърдите си. Тръгна, като се олюляваше и се препъваше, но Уилоу вече бе до него и започна да го подкрепя, а пък Абърнати веднага се озова до нея. Бен се усмихна и каза:

— Вече всичко е наред. Свърши се.

Четиримата приятели поседнаха на мястото на битката и започнаха да разговарят за случилото се.

Нощната сянка беше изчезнала. Дали е била унищожена от Паладин или се беше изплъзнала, за да ги обезпокои някой следващ път, това никой не знаеше.

Спомняха си момента на сблъсъка — как блесна светлина и лицето на вещицата мигновено се озари. И нищо повече.

Никой от тях не можеше да твърди със сигурност, че повече няма да им се наложи да я видят.

Страбон също беше изчезнал. Той се бе издигнал в небето почти веднага след свършека на битката и полетя на изток, без въобще да се обърне назад. Можеха само да предполагат какви са били мислите му. Що се отнася до дракона, сигурни бяха, че не се срещат с него за последен път.

Черньото, надяваха се, бе изчезнал завинаги. И сега, когато всяка непосредствена опасност бе изчезнала, Бен успя — прекъсван от време на време от Куестър — да обясни на Уилоу и Абърнати как се е разрешил случаят с Черньото.

— Тайната се е криела в бутилката — поясни Бен. — Черньото живееше в бутилката и никога не я е напускал за дълго, дори и когато беше пуснат на свобода, от където можеше да се заключи, че съществува някаква закономерна връзка между тях. В противен случай демонът, който непрестанно се стремеше да бъде пуснат на свобода, щеше просто да изостави своя затвор и да не се върне в него. Помислих си, ами ако не може да напуска бутилката? Ами ако магията идва от бутилката, а не от демона и демонът е принуден да стои в бутилката, за да се храни от магическата й сила? Колкото повече мислех за това, толкова по-вероятно ми се струваше то. — И така, негово величество ми загатна — намеси се Куестър с нетърпение — че щом магията идва от бутилката, като се запуши бутилката, това ще прекъсне силата на Черньото.

— Цялата хитрост бе да го направим, без да допуснем Нощната сянка да разбере какво става — и да й отнемем бутилката преди да може нещо да направи — отново взе думата Бен. — Докато Паладин се биеше с Черньото и Нощната сянка, Куестър използва магия, за да се смали и да се промъкне, за да се скрие в гърлото на бутилката. Той лично запуши бутилката. Остави на свое място образ-видение на самия себе си, за да не може Нощната сянка да се досети какво става. Тъй че, когато Нощната сянка се опита да унищожи Куестър, когато го заподозря, че той е отговорен за изчезналата магическа сила, тя всъщност унищожи неговия образ-видение.

— Можехте поне за това да ни предупредите! — вметна Абърнати разгорещено. — До смърт ни изплашихте с този трик! Помислихме си, че старата… Е, помислихме си, че се е опържил!

— Куестър запуши бутилката — продължи Бен, без да обръща внимание на репликата на писаря. — Това прекъсна източника на сила на Черньото и самата магия на Нощната сянка, съсредоточена върху това да захранва бутилката, се оказа напразно пропиляна. Всичко се разви точно така, както и бяхме предполагали. Докато Нощната сянка разбере какво се е случило, стана твърде късно. Свършено беше с чудовището, демонът беше твърде отслабнал, за да му помогне, а Паладин ги нападна с всичка сила. Куестър изненада Нощната сянка, като изскочи насреща й в цял ръст и й измъкна бутилката. Тя нищо не можа да направи.

— Онова, което не бяхме очаквали наистина, бе колко невероятно много се отрази запушването на бутилката върху Черньото — вмъкна се отново Куестър. — Оказа се, че Черньото черпи не само магическата си сила, но и живота си от тази бутилка. Щом му бе прекъснат достъпа до бутилката, той вече не можеше да оцелее.

И четиримата погледнаха като един към малката купчинка прах на десетина крачки встрани. Подухваше свеж вятър. Прахът му вече бе започнал да се разнася.