Тери Брукс
Магьосникът Куестър Тюс (17)

ОТВЛИЧАНЕТО

Трийсет и първи октомври беше сив, облачен и дъждовен ден. Вятърът извиваше върли вихрушки и дъждът плющеше и смразяваше въздуха. Цялата западна част на щата Вашингтон преживяваше първите признаци на зимата. Денят беше мрачен и притъмнял, изпълнен с най-странни шумове, ден, в който на човек му се ще да се сгуши до огъня с нещо топло за пиене и книга в ръка. Това бе ден, в който те седяха и се вслушваха в шума на бурята и в гласа на неведомото. Накратко, това беше идеалният ден за посрещане на Вси Светии.

Елизабет се хранеше в училищния стол, когато я уведомиха, че я търсят по телефона в канцеларията. Тя побърза да се обади, като остави Нита Коул да пази двойната й шоколадова торта; когато се върна, бе толкова развълнувана, че не можа дори да я изяде. По-късно, през междучасието, тя съобщи на Нита, че в края на краищата няма нужда да я вземат с колата за забавата по случай празника, а само да я закарат обратно до вкъщи. Нита се съгласи и каза на Елизабет, че се държи твърде странно.

Бен Холидей прекара почти целия буреносен ден южно от Удънвил и Ботхел в някои от най-големите магазини за официално облекло в Сиатъл. Дълго търси подходящ костюм. Но дори и след това прекара още няколко часа в стаята на мотела, за да го поправи така, че да остане напълно удовлетворен.

Уилоу прекара целия ден в леглото, за да почине добре. Тя все повече отслабваше и дишането й ставаше затруднено. Опита се да го скрие от Бен, но не беше нещо, което можеше да остане незабелязано. Все пак той бе достатъчно добър, за да не й казва нищо, като я остави да спи и насочи цялото си внимание към приготовленията за вечерта. Тя забеляза този жест и той я изпълни с още по-голяма любов.

Майлс Бенет посети няколко частни авиокомпании, докато откри една, която предлагаше подходящ самолет и пилот, които можеха да бъдат наети за полет още същата нощ. Каза на пилота, че са четирима и ще пътуват за Вирджиния.

Всеки си вършеше работата като всички останали хора, но специално за тях този петък се изразяваше в безкрайно чакане…

Най-сетне здрачът завари Бен, Майлс и Уилоу отново на 522 авеню, пътуващи на север извън Удънвил към Гроум Уайт. Този път бяха наели кола, предишната отдавна бяха освободили. Шофираше Бен, Уилоу седеше до него на предната седалка, а Майлс отзад. Вятърът свиреше и витите сенки на клоните играеха по черната броня на колата като пръстите на дявола. Небето бе оловносиво и все повече причерняваше със скриването и на последните отблясъци дневна светлина.

— Док, това няма да успее — неочаквано заяви Майлс, нарушавайки мълчанието, което си мислеха, че ще продължава безкрайно.

Това напомняше вчерашния ден. Бен се усмихна, макар Майлс да не можеше да го види.

— Но защо да не успее, Майлс?

— Защото не можем да предвидим как ще се стекат твърде много обстоятелства. Вярно, че същото казвах и снощи, а ти се оправи, но онова беше нещо различно. Този план е дяволски опасен! Сам разбираш, че ние дори не знаем, дали Абърнати е долу в зандан или клетка, или кой знае какво! Ами ако не е там? Или пък ако е там, но ти не можеш да се добереш до него? Ами ако са сменили ключалките или скрили ключовете, за бога? Какво ще правим тогава?

— Ще дойдем утре и ще опитаме пак.

— О, да, разбира се! Празникът на Вси Светии тъкмо ще е свършил! И какво можем да сторим? Може би да почакаме да настъпи Денят на благодарността и да се вмъкнем, дегизирани като пуйки? А може би Коледа и да се вмъкнем като дядо Коледа и неговите джудженца?

Бен хвърли поглед към него. Майлс изглеждаше доста странно в този костюм на горила. Но и той самият изглеждаше доста смешно в този екип на рунтаво куче, което трябваше да напомня Абърнати.

— Успокой се, Майлс — каза той.

— Да се успокоя ли? — Бен съвсем ясно си представи как приятелят му целият се е изчервил изпод тежкия костюм. — Ами какво ще стане, ако забележат колко сме на брой, Док? Ако забележат броя ни, с нас е свършено!

— Вече ти казах как ще се справим в такъв случай. Докато разберат какво е станало, вече ще сме изчезнали.

Продължиха да пътуват в мълчание, докато стигнаха каменните стълбове със светнали фарове и Бен зави в ляво по тесния, обкръжен от дървета път. Тогава се обади Уилоу:

— Щеше да е по-добре, ако можехме да не вземаме и Елизабет с нас.

Бен кимна.

— Зная това. Но не можем да я оставим след нещо подобно. Майкъл Ард Ри ще разбере, че е замесена и за нея ще е по-добре да не остава. Баща й ще разбере, след като Майлс му обясни. Ще се погрижим за тях.

— Хммм! — изпръхтя Майлс. — Док, ти направо си полудял, знаеш ли? Нищо чудно, че ти харесва да живееш в някаква си вълшебна страна!

Уилоу се отпусна на седалката и отново притвори очи. Дишаше накъсано.

— Сигурна ли си, че можеш да се справиш? — тихо я попита Бен. Силфидата само кимна в отговор.

Те караха между лозята и накрая стигнаха електрическия сензор, който автоматично запалваше прожекторите. Когато стигнаха до усамотената каменна стена, железните врати се отвориха и подвижният мост и входните решетки на Гроум Уайт бяха задействани. Дворецът изглеждаше огромен и страшен на фона на снишилите се облаци и далечните планини. Очертанията на кулите и парапетите му бяха обгърнати в дъждовна пелена и мъгла. Чистачките на колата махаха напред-назад, като замъгляваха и проясняваха пред погледа им ширналото се пространство пред тях. Бен караше колата по криволичещия път и все не можеше да се освободи от чувството, че нещо е забравил.

Пресякоха подвижния мост, преминаха през зейналата врата и свърнаха по колелото. Прожекторите светеха сред мъглата и мрака, но стражите, които охраняваха снощи, никъде не се виждаха. Което не значи, че ги няма, каза си Бен и спря колата в близост до входа.

Те бързо излязоха и се спуснаха под стряхата на централния вход, като Бен придържаше Уилоу, за да не се подхлъзне. Почукаха и зачакаха. Вратата се отвори на мига и се появи портиерът, за да ги посрещне. Когато ги видя, той запримига от изненада.

Пред очите му се бяха изправили една горила, едно рунтаво куче и млада жена, боядисана в зелено от главата до краката.

— Добър вечер — поздрави Бен в своя кучешки костюм. — Дошли сме да вземем Елизабет за училищната забава по случай Вси Светии. Аз съм господин Баркър, това е съпругата ми Хелън, а това е господин Кембъл — той ги представи доста бързо, тъй че да не се запомнят имената им и така и стана.

— О! — портиерът не беше много словоохотлив. Махна им обаче да влязат и те го направиха с удоволствие. Застанаха във фоайето, като бършеха дъждовните капки от лицата си и предпазливо се оглеждаха наоколо. Портиерът веднага ги огледа, след което отиде до телефона да се обади на някого. Бен затаи дъх. Портиерът остави слушалката и се върна.

— Госпожица Елизабет помоли някой измежду вас да иде да й помогне да си сложи костюма — каза той.

— Да, аз мога да й помогна — предложи с готовност Уилоу. — Зная пътя, благодаря ви.

Тя се скри по витата стълба и се скри от погледите им. Бен и Майлс седнаха на една пейка във фоайето, застанали нащрек като огромни подпори за книги в антикварен магазин. Портиерът ги огледа още малко, сякаш се опитваше да проумее как е възможно възрастен човек със здрав разум да се облече по този начин, после свърна в коридора и се изгуби от погледа.

Бен усети как се изпотява под двата костюма, които носеше и подмишниците му овлажняват.

Дотук добре, каза си той.

Уилоу леко почука на спалнята на Елизабет и зачака. Почти веднага вратата се отвори от дребен клоун с къдрава оранжева коса, намазано с белило лице и огромен червен нос.

— О, Уилоу! — промълви Елизабет и я дръпна за ръката вътре в стаята. — Всичко се обърка!

Уилоу нежно я хвана за рамото.

— Какво се е объркало, Елизабет?

— Абърнати! Той е… толкова особен! Ходих след училище в клетката да го видя — да разбера дали е там. Зная, че не биваше, но много се тревожех, Уилоу! — думите й направо валяха от устата й. — Измъкнах се тайно от стаята си. Внимавах никой да не ме забележи, после слязох долу при тайния отвор в стената, който води до мазетата. Абърнати беше затворен в една клетка, целият във вериги! О, Уилоу, той изглеждаше така нещастен! Беше проскубан и мръсен. Подсвирквах му, виках го, но той дори не ме позна. Стори ми се… стори ми се, че не може да говори! Изрече някакви пълни безсмислици, а и не можеше нито да седи, нито да се движи, нито нищо! В сините й очи проблеснаха сълзи.

— Уилоу, той съвсем се е поболял! Не съм сигурна дори, дали може да ходи!

Уилоу почувства как я обзема страх и несигурност, но бързо успя да се отърси от тях.

— Не се страхувай, Елизабет — каза тя уверено. — Покажи ми къде е. Всичко ще се нареди.

Те се промъкнаха от стаята в пустия коридор — дребният клоун и смарагдовозелената вълшебница. В единия край на коридора тиктакаше стар часовник и до тях слабо долитаха далечни гласове. Елизабет заведе Уилоу в мазе, натъпкано с метли. Тя затвори вратата зад себе си и извади джобно фенерче, след което няколко секунди натиска задната стена, докато една секция от нея се отвори. Те бавно се спуснаха по стълбището, пред което се озоваха, като отминаха няколко завоя, две площадки и един къс тунел, докато най-сетне стигнаха друга подвижна секция в стената, този път с ръждясала метална дръжка.

— Той е точно оттатък! — прошепна Елизабет.

Тя хвана дръжката и я издърпа. Стената се отдръпна навътре и ги лъхна такъв застоял, мръсен въздух, че Уилоу за малко не се задуши. Почувства, че й се гади, но тя преглътна и почака това да отмине.

— Как си, Уилоу? — попита загрижено Елизабет и сведе към нея ярко оцветеното си клоунско лице.

— Добре съм, Елизабет — прошепна Уилоу. Сега нямаше право да се предаде. Само още малко, казваше си тя. Само още малко.

Надникна през цепнатината в стената. По целия коридор бяха наредени клетки — това бяха мрачни каменни килии с метални решетки. В една от тях нещо помръдна. Някой лежеше превит на пода.

— Това е Абърнати! — потвърди Елизабет с тих, уплашен глас.

Уилоу огледа коридора още веднъж, за да провери дали няма никой друг. Не забеляза нищо.

— Няма ли охрана? — тихо попита тя. Елизабет посочи с ръка.

— Ей там долу, зад онази врата. Обикновено е само един.

Уилоу се промъкна в коридора, усещайки как отново й призлява и я обзема слабост. Приближи до клетката, където се намираше Абърнати и надникна. Кучето лежеше върху купчина слама, козината му бе мръсна и сплъстена, дрехите изпокъсани. Беше много зле и останал без сили. Вонеше ужасно. Около врата му висеше верига.

Медальонът също висеше на него. Абърнати мърмореше нещо несвързано. Говореше за всичко и нищо едновременно, като сливаше думите и речта му напомняше откъслечно, безсмислено бръщолевене. Натъпкали са го с опиати, помисли си Уилоу. Елизабет й подаваше нещо.

— Това е ключът за клетката, Уилоу — прошепна тя. Изглеждаше много уплашена. — Но не зная дали може да отключи халката на врата му.

Клоунският й нос падна на земята и тя бързо го вдигна и си го сложи пак. Уилоу взе ключа и отиде да го пъхне в ключалката.

В същия този миг и двете чуха как ключалката на вратата в другия край на коридора се превърта.

Майкъл Ард Ри мина през централния коридор покрай антрето и спря за миг, когато зърна горилата и рунтавото куче, които седяха на пейката и чакаха. Той се загледа в тях и те в него също. Никой нищо не каза.

Бен спотаи дъх и зачака. Усети как Майлс до него целият беше нащрек. И като че ли внезапно Майкъл разбра за какво са дошли.

— О, да — изрече той, сякаш си спомняше. — В училището днес ще има празненство по случай Вси Светии. Сигурно сте дошли да вземете Елизабет.

В отсрещния край на коридора иззвъня телефон.

Майкъл се подвоуми, сякаш иска да каже още нещо, но накрая забърза да вдигне телефона. Рунтавото куче и горилата се спогледаха безмълвно и си отдъхнаха.

Пазачът уморено се вмъкна през вратата на мазето и мина през коридора с железните клетки. Ботушите му тежко отекваха в каменния под. Беше облечен в черна униформа и носеше автомат и пръстен с ключове на колана. Елизабет се сгуши още по-навътре в мрака зад тайния отвор в стената, където се беше скрила, и надничаше през малката пролука, която бе оставила отворена.

Уилоу остана в коридора, но къде ли беше? Защо не я виждаше?

Тя видя как пазачът поспря пред клетката на Абърнати, провери формално бравата, за да се увери, че е заключена, след което се обърна и тръгна обратно натам, откъдето бе дошъл. Докато минаваше покрай мястото, където се бе скрила Елизабет, ключовете, които висяха на колана му, внезапно изчезнаха. Елизабет запримига, не можейки да повярва. Скобата, която ги държеше, се отвори сякаш сама, и те се измъкнаха. Пазачът продължи обиколката си надолу по коридора, мина обратно през желязната врата и изчезна.

Елизабет бързо се измъкна от укритието си.

— Уилоу! — шепнешком я повика тя.

Силфидата се появи до нея сякаш от нищото, като държеше халката с ключове в една ръка.

— А сега да побързаме — промълви тя. — Нямаме много време.

Те се върнаха при клетката на Абърнати и Уилоу отвори вратата с ключа, който й беше дала Елизабет. Бързо влязоха вътре, приближиха се до кучето, което бе изпаднало в невменяемо състояние и коленичиха пред него. Уилоу се наведе по-близо. Очите на писаря бяха уголемени и дишането му учестено. Когато тя се опита да го повдигне, той безпомощно се отпусна в ръцете й.

Обзе я паника. Та той бе твърде тежък, за да може да го пренесе, дори и ако Елизабет й помогнеше. Трябва да намери начин да го изведе от вцепенението му.

— Опитай тези ключове, докато намериш, който става — обърна се тя към Елизабет и й подаде халката с ключовете.

Елизабет започна да изпробва ключовете един подир друг в ключалката на веригата на врата на Абърнати. Уилоу разтърка лапите, а подир туй главата на Абърнати. Но нищо не помагаше. Тя още повече се уплаши. Налагаше се да доведе и Бен тук долу. Но още при мисълта за такава възможност, си даде сметка, че е неосъществима. Планът не можеше да се осъществи, ако Бен се спусне тук, а и просто нямаха време.

Най-сетне направи единственото, което можеше да направи, за да помогне на кучето — използва вълшебна магия. Толкова беше отслабнала, че магическите й сили бяха съвсем нищожни, ала колкото можа, ги извика. Тя положи ръка върху главата на Абърнати, затвори очи, за да се концентрира и извлече отровата от организма на Абърнати, като я всмука в своя. Зловредната течност се вля в нея и тя отчаяно се мъчеше да преодолее въздействието й върху собственото си тяло. Нямаше достатъчно сили. Това бе прекомерно за нея. Известна част от отровата преодоля съпротивителните сили на организма й и още повече го поболя. Тя почувства пристъп на гадене и ужасна болка. Потръпна цялата и се отдръпна, за да повърне в сламата.

— Уилоу, Уилоу! — чу да вика уплашено Елизабет. — Не се разболявай, моля те!

Малкото клоунско личице се притискаше до нейното, шепнеше й нещо много важно, плачеше. Тя не можеше да вижда, нито да мисли ясно. Всичко сякаш плуваше пред очите й.

И тогава изведнъж, по най-чудодеен начин, тя чу Абърнати да казва:

— Уилоу? Но какво правиш тук? — и разбра, че всичко ще се оправи.

Едва след като излязоха в коридора, далеч от клетките, Елизабет потърка лицето си на мястото, където трябваше да бъде клоунският нос и установи, че го е загубила. Изпадна в паника. Вероятно бе паднал, докато освобождаваха Абърнати. Сигурно е, че ще го намерят. Мислеше да спре, но се отказа. Вече беше прекалено късно да се направи каквото и да било. Уилоу беше много слаба, за да се върне, а тя никога не би пуснала Елизабет да иде сама. Момичето прехапа език и се съсредоточи върху настоящата си задача — да свети с фенерчето по стълбището пред тях, докато се качваха към мазето с метлите. Уилоу и Абърнати вървяха няколко стъпала след нея, като се облягаха един на друг, за да се подпират. И двамата изглеждаха така, сякаш щяха да паднат на всяка стъпка.

— Само още малко — шепнеше им Елизабет, за да им вдъхне кураж, но те нищо не отвръщаха.

Стигнаха площадката, която водеше към склада с метлите, отвориха секцията в стената и се вмъкнаха вътре. Пребледнялото лице на Уилоу лъщеше от пот и тя едва успяваше да съсредоточи погледа си.

— Не се тревожи, Елизабет — успокои тя момичето, когато видя тревожния й поглед. Но Елизабет не беше глупачка и съвсем ясно виждаше, че е много зле.

Когато успяха най-сетне да стигнат стаята на Елизабет, двете с Уилоу бързо започнаха да оправят Абърнати — разресаха сплъстената му козина, почистиха го, колкото можаха. Опитаха се да му съблекат изпокъсаните дрехи, но той толкова яростно запротестира срещу това да остане гол, че те най-сетне се съгласиха да му оставят късите панталони и обувките. Не беше както искаше Бен, но Уилоу бе твърде уморена, за да се препира. Тя чувстваше, че се изтощава все повече и повече с всяка изминала секунда.

Въпреки това, остана изненадана от себе си. Смъртта не я плашеше толкова, колкото бе очаквала.

Телефонът в антрето иззвъня и на Бен и Майлс им се стори, че звъни безкрайно дълго, докато най-сетне портиерът се появи да го вдигне. Последва кратък разговор, след което портиерът затвори и се обърна към тях.

— Госпожица Елизабет помоли да ви предам, че слиза веднага.

— Най-сетне! — възкликна Майлс със спотаен глас. Портиерът се позадържа за малко, след което се отдалечи.

— Излизам — прошепна Бен. — И добре да помниш какво трябва да правиш.

Той стана и мълчаливо изчезна зад входната врата. Слезе по стълбите и влезе в колата. Там свали кучешкия карнавален костюм, пооправи костюма отдолу и си сложи нова маска. После отново излезе от колата и влезе във фоайето.

Портиерът току-що се връщаше. Когато видя горилата да седи този път в компанията на един скелет, той се намръщи.

— Това е господин Андрюс — веднага поясни Майлс. — Чакаше в колата, но се умори. Господин Баркър се качи при съпругата си горе да помогнат на Елизабет.

Портиерът кимна разсеяно, като продължаваше да се взира в Бен. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато Елизабет, зелената дама и рунтавото куче слязоха по стълбището. Дамата в зелено не изглеждаше никак добре.

— Всичко е наред, Джон — каза Елизабет весело на портиера. Тя носеше малка чантичка с принадлежности за нощувка. — Трябва да побързаме. Между другото, щях да забравя. Ще остана през нощта у Нита Коулс. Нали ще предупредиш Майкъл? Довиждане.

Портиерът се усмихна вяло и се сбогува. Цялата група — горилата, скелетът, дамата в зелено, рунтавото куче и Елизабет бързо излязоха през вратата и се изгубиха от погледа.

Портиерът замислено се загледа подире им. Дали рунтавото куче беше обуто в панталони, когато пристигнаха?

Когато Бен Холидей приближи Франклинкското основно училище, там вече бяха пристигнали всякакви миниатюрни вещици, вампири, духове, дяволи и какви ли не страшилища, които прииждаха отвсякъде. Всички те се стрелкаха от колите към осветеното училище, също като обладани. Продължаваше да вали проливен дъжд.

Бен натисна спирачките и остави колата на паркинга Погледна към Елизабет, която седеше до него.

— Време е да вървим, приятел.

Елизабет кимна. Дори и зад изрисуваното си щастливо лице изглеждаше тъжна.

— Така ми се ще да дойда с вас.

— Сега не може, миличка — усмихна се Бен. — Нали знаеш какво да правиш след празненството?

— Разбира се. Ще ида в дома на Нита и родителите й и ще остана там, докато баща ми дойде да ме вземе — в гласа й също се прокрадваше тъга.

— Точно така. Господин Бенет ще се погрижи да разбере какво е станало с теб. Но каквото и да стане, няма да се връщаш в замъка, нали?

— Добре. Сбогом, Бен. Сбогом, Уилоу — тя се обърна към Уилоу, която бе седнала до нея и дълго я държа в прегръдките си и я целуна. Уилоу също я целуна и й се усмихна, но нищо не каза. Беше толкова зле, че не можеше да приказва.

— Нали ще се оправиш? — колебливо запита Елизабет.

— Да, Елизабет — Уилоу успя да я целуне още веднъж и отвори вратата. Бен не я беше виждал никога толкова зле, дори и когато не беше успяла да завърши преобразяването си онзи път в Абхаддон. Той едва успяваше да се владее.

— Сбогом, Абърнати — обърна се Елизабет към кучето, което седеше заедно с Майлс отзад. Тя понечи да каже нещо, но се прекъсна и каза само: — Ще ми липсваш.

Абърнати кимна.

— И ти ще ми липсваш, Елизабет.

После тя изскочи навън и се спусна към училището. Бен изчака, докато влезе вътре, след което измъкна колата от паркинга и бързо подкара обратно през Удънвил към 522 авеню и свърна на запад.

— Ваше Величество, не знам как да се отблагодаря, че сте дошли да ме освободите — каза Абърнати. — Вече си мислех, че с мен е свършено.

Бен все си мислеше за Уилоу и се опитваше с всички сили да кара в границите на допустимата скорост.

— Съжалявам за случилото се, Абърнати. Куестър също. Наистина съжалява.

— Трудно ми е да повярвам — заяви кучето с тон, който им беше добре познат. Въздействието на опиатите беше отминало и Абърнати беше само страшно уморен. В случая наистина зле бе Уилоу.

Бен повиши малко скорост.

— Не забравяй, че той се опитваше да ти помогне — напомни му Бен.

— Едва ли изобщо знае какво значи това! — изпухтя Абърнати. Той замълча за малко. — Между другото, ето — той свали верижката с медальона от врата си и внимателно го сложи на врата на Бен. — Чувствам се много по-добре, като знам, че медальонът е във ваши ръце.

Бен не го каза, но и той се чувстваше така много по-добре.

Стигнаха Междущатски 5 и свърнаха на юг. Дъждът беше понамалял и пред тях започваше да се прояснява. Летището беше на по-малко от половин час разстояние.

Уилоу се протегна и го хвана за ръката. Той нежно я притисна и се опита да й влее малко от своите сили.

Една кола мина по лентата вляво от тях и някаква жена от пътническата седалка ги изгледа. Онова, което видя, бе скелет, който караше горила, рунтаво куче и една дама, боядисана в зелено. Жената каза нещо на шофьора и колата продължи пътя си.

Бен беше забравил за това в какви костюми са облечени. В първия миг веднага реши да се преоблекат, но после се отказа. Нямаха време. А освен това сега беше навечерието на Вси Светии. Множество хора тази вечер излизаха в карнавални костюми и ходеха насам-натам, посещаваха празненства, забавляваха се. Това беше традиция в Сиатъл; беше прочел за нея във вестниците. Вси Светии беше голям празник.

Вече бе започнал да се чувства по-добре и да се изпълва с надеждата, че всичко ще се уреди, когато първите светлини на града се показаха пред тях. Дъждът беше почти напълно спрял и само минути ги деляха от целта им. Гледаше как небостъргачите светват и се извисяват пред погледа му. Вдъхна дълбоко и си позволи удоволствието да си представи, че скоро ще са у дома.

И тъкмо в този момент забеляза фаровете на една полицейска кола, която приближаваше към тях.

— Ох, ох — промълви той.

Полицейската кола бързо приближи до тях и той спря на крайпътното разширение, точно пред един мост. Полицаите спряха зад него.

— Док, защо те спират? — попита Майлс. — Да не би да си превишил скоростта?

На Бен стомахът му се беше свил.

— Едва ли — тихо отвърна той.

Погледна в задното огледало. Полицаят каза нещо по радиоуредбата и след малко друга полицейска кола спря зад него. Тогава полицаят от предната кола излезе, приближи до прозореца на Бен и надникна вътре. Лицето му бе непроницаемо.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка, господине?

Бен посегна към портфейла си и едва сега си спомни, че не го носи. Майлс се беше разписал за наемането на колата със своите документи.

— Господине, не съм си взел книжката, но мога да ви дам номера й. Напълно е легитимна. А колата е регистрирана на името на господин Бенет.

Той посочи към горилата. Майлс се опитваше да си измъкне главата от костюма, но все не успяваше. Полицаят кимна.

— Имате ли някаква легитимация? — попита той.

— Ами господин Бенет има — отвърна Бен.

— Да, господине — веднага потвърди Майлс. — Тук, в този проклет костюм, ако успея… — той прекъсна думите си, опитвайки да си свали костюма.

Полицаят погледна към Уилоу и Абърнати, после отново към Бен.

— Боя се, че се налага да ме придружите, сър — каза той. — Моля, карайте след мене към центъра. Другата полицейска кола ще ви последва.

Бен изстина. Станал бе ужасен провал.

— Аз съм адвокат — импулсивно заяви той. — Има ли някакво нарушение, в което сме обвинени?

Полицаят поклати глава.

— От моя страна не. Освен че трябва да ви издам предупредително за нарушение, защото карате без да си носите шофьорската книжка — ако приемем, че имате книжка, както твърдите. Ще трябва да проверя също регистрацията на колата ви.

— Но…?

— Явно има нещо друго, което трябва да се изясни. Последвайте ме, сър.

И той се обърна без повече обяснения и се отправи към колата си.

Бен се отпусна назад и чу Майлс, който тихо му шепнеше в ухото.

— Провалихме се, Док. Какво ще правим сега?

Той уморено поклати глава. Нямаше и най-малка представа.