Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (32)

III

Шофирането на връщане към мотела на Бискейн Авеню беше истински кошмар за Хари.

Когато излезе на главното шосе, ръката му започна да пари и съвсем скоро той се почувства така, сякаш плътта му гори. Караше бавно, потискайки болката, и усещаше тялото си отмаляло и изцедено. Не спираше да си втълпява, че трябва да стигне до бунгалото на Борг, преди да са намерили тялото му. Трябваше да намери гаечния ключ. Продължаваше да се движи единствено под напора на надвисналата опасност. Вече си даваше сметка как беше страдал Джо Франкс и се сепна, когато си спомни, че го бе оставил да умре от загуба на кръв в пустинята.

Шофирането го натоварваше. Опасяваше се, че ако кара с повече от двадесет мили в час, ще изхвръкне от пътя, и другите коли непрекъснато профучаваха покрай него, надувайки клаксоните си. Непрекъснатият шум и отблясъците от фаровете на движещите се след него коли в огледалото за обратно виждане затормозяваха съзнанието му и Хари шофираше зле, чертаейки зигзази по шосето.

Веднъж почувства, че губи съзнание. С голямо усилие, от което го изби студена пот, успя да се стегне и да овладее смразяващата гадна слабост, която заплашваше да го погълне. Продължи да се движи. Дясната му ръка беше изтръпнала и пареща, лявата държеше волана.

Никога нямаше да разбере как се справи с потока коли по Бей Шор Драйв. От време на време разни шофьори му крещяха, а един път пред фаровете му изникна някакъв автомобил, който се носеше директно срещу него, но на Хари не му бяха останали нито воля, нито сили, за да кривне встрани. Другият водач беше този, който със свирене на гуми успя да избегне челния удар. Хари не спря. Сгърчен в седалката и стиснал зъби от болка, той полагаше усилия да остане в съзнание. Тогава видя пред себе си червенозеления неонов надпис над входа на мотела.

Мина бавно по тъмната алея, водеща до паркинга, угаси мотора и потърси пипнешком ръчната спирачка. После остана да седи като вкаменен, дишайки с хриптене през стиснатите си зъби и с обляно в студена пот лице. Когато най-сетне се почувства в състояние да направи някакво движение, отвори вратата на автомобила и се измъкна навън. В продължение на няколко секунди стоя, олюлявайки се, подпрян на вратата, докато набере увереност, че ще успее да прекоси разстоянието до бунгалото на Борг.

Добра се криво-ляво дотам и хлътна навътре в мрака, когато за негова изненада вратата на къщичката зейна, щом натисна бравата. Лявата му ръка потърси опипом ключа за осветлението, намери го и го щракна. Той огледа празната стая и забеляза един дълъг плосък пакет, увит с кафява амбалажна хартия, който лежеше на масата. Приближи се и го взе. По твърдостта и тежината разбра, че е гаечният ключ, и устните му се разтегнаха в тъжна усмивка.

Какво пък, можеше да си даде почивка, помисли си, като се подпря на масата. Затвори очи от неочаквания пристъп на слабост, който накара стаята да се завърти, а светлината да помръкне. Остана вкопчен в масата, докато премаляването отмина. Каза си, че вече трябва да се връща в собственото си бунгало. Беше длъжен да се стегне и да се погрижи за ръката си, след което да поспи малко. С мъничко късмет до утре сутринта щеше да е достатъчно бодър, за да може да пътува. Не биваше да остава дълго в мотела. Някой можеше да намери Борг. Той трябваше да напусне преди това.

Хари със залитане прекоси помещението и влезе в банята. Напълни умивалника със студена вода и топна лицето си вътре. Шокът от досега с водата го върна към живот. Избърса се с някаква кърпа, после си наля чаша вода и жадно я изпи. Вече се чувстваше в състояние да стигне до бунгалото си. Влезе в стаята, взе кафявия пакет, отиде до вратата и загаси лампата.

Прекрачи навън и се потопи в прохладния нощен въздух. Известно време остана облегнат на вратата, вглеждайки се в другите къщички, които образуваха полукръг около бунгалото на Борг.

„Нещо не е наред“ — си каза с безпокойство. Не се мяркаха никакви хора. Никъде не светеше. Не се чуваха никакви звуци. Сякаш в мотела нямаше жива душа. Когато потегляше за срещата с Борг, всичко наоколо беше озарено от светлини, а нощната тишина се цепеше от пронизителния вой на радиоприемници. Сега мотелът беше тъмен и притихнал.

Ако не беше в полусъзнание, Хари щеше да е по-бдителен, но изгарящата болка в ръката притъпяваше неговите сетива. Той бавно тръгна през тревата към своето бунгало. Стигна до него и се спря да потърси с пипане ключа из джоба си. Отключи вратата, бутна я навътре и направи крачка напред в тъмнината.

Когато посегна към ключа на лампата, изведнъж почувства, че не е сам. Долови нечие чуждо присъствие, спотаено в мрака.

Обзе го отвратителен, вледеняващ страх. Хари се облегна на стената. През амбалажната хартия лявата му ръка се впи в дръжката на гаечния ключ, лицето му плувна в пот, а дишането му заприлича на тежко, накъсано пъшкане. Тогава той вдигна ръката, с която продължаваше да стиска инструмента, пръстът му докосна ключа за осветлението и го натисна.

Когато лампата светна, сърцето му подскочи от изненада при вида на едрия набит мъж, който го гледаше, седнал на леглото.

В първия момент Хари не го позна, а после истината накара гърлото му да пресъхне и гаечният ключ се изплъзна от ръката му.

— Здравей, Грийн! — спокойно каза сержант Хемърсток. — Не прави никакви опити. Няма как да се измъкнеш. — Той вдигна четиридесет и петкалибровия револвер, който беше държал скрит отстрани. Оръжието сочеше към Хари.

Вратата на банята се отвори и оттам излезе още един цивилен детектив с пистолет в ръка.

— Грийн ли? — направи се на глупак Хари. — Името ми е Грифин.

— Ти си Хари Грийн — отвърна Хемърсток и се изправи. — Спокойно! Остани на мястото си. Какво ти е на ръката?

— Нараних се — рече Хари.

След това стаята изведнъж подскочи и той политна напред, падайки на длани и на колене. Забули го непрогледен мрак. Усети как някакви ръце го хващат и го вдигат. Почувства, че го слагат на леглото и после му стана все едно. Погълна го някаква черна пустош, срещу която вече не можеше да се бори.

Нямаше представа колко време е останал в безсъзнание. Събуди го ярката лампа, светеща над главата му, и една ръка, която внимателно го разтърсваше. Хари отвори очи и впери празен поглед в Хемърсток, който се беше надвесил над него.

— Ела на себе си — каза той. — Колата е на път. Как се чувстваш?

Хари вдигна глава. Освен Хемърсток в стаята нямаше никой друг. Схвана, че лежи на леглото и когато погледна към ръката си, видя, че тя бе чисто бинтована, а ръкавите на ризата и сакото му бяха отрязани. Чувстваше се отпаднал и замаян, но парещата болка беше изчезнала.

— Добре съм — каза той. — Какво правиш тук? Хемърсток се ухили.

— Подготвям си повишението — отвърна той. — Ако не ме отличат за този случай, ще плюя на всичко и ще стана фермер. — Извади пакет цигари. — Искаш ли да запалиш?

— Не — рече Хари и почувства как по тялото му пробягна ледена тръпка от страх при вида на присмехулната, развеселена физиономия на детектива.

— Да, подготвям си повишението — повтори Хемърсток и запали цигара. — Дължиш ми петдесет долара, но от мене да мине. Толкова ми струваше да те закова. Сестричката ми не е такава празноглавка, за каквато я представих. Ако не беше тя, едва ли бих те пипнал. Един от наемателите на съседното бунгало й се обадил и й съобщил, че двамата с твоята мадама здравата се джавкате. Тя решила, че ще е най-добре да разбере за какво е цялата патардия. Заобиколила отзад, защото зърнала някакъв дебелак да подслушва под прозореца откъм предната страна. Ти си щял да си изплюеш карантиите от крещене. След това приятелката ти започнала да набира смелост. Сестра ми я чула да казва, че не й пукало дали ще отиде в затвора, пък и полицаите нямало да я вкарат при осъдените на смърт, както щели да постъпят с тебе. Сестричето ми се върнало в офиса и се опитало да се свърже с мене, но аз съм бил по работа. Докато ме открие, вие двамата сте си събрали багажа и сте изчезнали. Помислих си, че си струва човек да се позанимае с тебе. Проследих те дотук и ти пробутах смешната басня за петдесетте долара. Голям майтап! Не познаваш сестра ми. Досега никога не е бъркала. Имах специално подготвен за тебе лист хартия, който ти „обработи“, докато ми даваше разписката за парите. Сдобих се с хубав набор от отпечатъци. Проверих ги и що да видя? Оказа се, че Хари Грифин е Хари Грийн — момчето-чудо, дето щипна диамантите от самолета и дето го търсят също и за убийство.

Хари не каза нищо. Мислеше си за Глори. Тя така упорито се беше старала да му осигури безопасност. В момента беше доволен, че е мъртва. За нея беше по-добре да не става свидетел на провала на внимателно подготвения й план.

— Ето това е — завърши Хемърсток. Той извади изцапания с кръв гаечен ключ, като го държеше внимателно за единия край между палеца и показалеца си. — Кого уби? Нея ли?

— Не. Не съм я убил — отвърна Хари. — Не можете да ми припишете това.

Сержантът се засмя.

— Можем да се опитаме — отвърна той и се изправи. — Май че камионетката пристига. Хайде, вдигай се! Чака ни работа. — Отиде при вратата на бунгалото и я отвори, фаровете на една приближаваща се кола светнаха право в него. Детективът обърна глава и погледна Хари.

— Разбира се, че ти си я убил — рече. — Тя въобще не е стигала до Колиър Сити. В момента момчетата претърсват плажа. Там си я закопал, нали? Намерихме лопатата в багажника на автомобила ти. По нея има пясък.

— Не съм я убивал — заяви Хари и леко се надигна.

— Тя беше всичко за мене. Никога не бих я убил! Обичах я!

Хемърсток сви рамене.

— От онова, което ми разказа сестра ми, е ясно, че си я обичал, колкото плъх обича отрова за плъхове.

— Не съм я убивал — повтори Хари.

— О’кей, кажи това на съдебните заседатели, но не очаквай да ти повярват. Хайде! Да вървим!

С бавни, несигурни стъпки Хари прекоси стаята и излезе навън, където го чакаше полицейската кола.