Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (28)

III

Докато Хемърсток вървеше по асфалтовата алея към мястото, където беше паркиран прашният му „Линкълн“, Хари и Джоан стояха на прозореца и го наблюдаваха иззад пердето. В бунгалото цареше многозначителна, мъртва тишина и когато „Линкълн“-ът изчезна, Джоан се отдели от рамото му и отиде при тоалетната масичка.

Хари чувстваше напрежението в стаята. Даваше си сметка, че то не се дължеше изцяло на посещението на детектива. Имаше усещането, че част от него иде от Джоан.

Опитвайки се да говори небрежно, той накратко й разказа, защо беше идвал Хемърсток.

— Не разбирам как Глори е позволила на онази червенокоса глупачка да допусне подобна неточност — рече й. — Тя обикновено е много прецизна. Не познавам някой, който да си прави сметката по-добре от нея.

Джоан не каза нищо. Отвори дамската си чанта, извади гребен и започна да оправя косата си. Хари я погледна изпитателно и остана смаян колко бледо и разстроено беше лицето й. Той все още беше под въздействие на нервния срив от посещението на полицая. Съзнаваше, че трябва да направи усилие и да си възвърне самообладанието. Беше явно, че Джоан е потисната от нещо, и беше длъжен да разбере какво е то.

— Е, вече сме сами — продължи той, опитвайки се да смекчи атмосферата. — Ела, Джоан! Остави ме да ти покажа колко те обичам…

— Трябва да се прибирам — отвърна тя. Гласът й звучеше сухо, докато вземаше ръкавиците и чантата си.

— Не можеш да си тръгнеш веднага. Ти току-що дойде! Имаш много време. — Хари се приближи до нея, заобикаляйки леглото, но тя заотстъпва назад с толкова напрегната физиономия, че той се закова на мястото си. — Какво има? Какво ти е? Защо изглеждаш така?

Тя го погледна с разширени, стреснати очи.

— Нещо не е наред — отвърна Джоан. — Защо се уплаши от онзи полицай?

— Да съм се уплашил ли? — Хари понечи да се усмихне, но чувстваше устните си като вкаменени. — Не. Бях объркан. Мислех за тебе…

— Не, Хари! Онзи те паникьоса.

Той изтри изпотеното си лице — главата му се пръскаше от притеснение. Трябваше да бъде внимателен. Ако тя заподозреше, че нещо наистина не е както го беше представил…

— Добре де, може и да ме е изплашил — каза и се опита да се усмихне. — Няма нищо необичайно в това, нали? Не исках да те завари тук с мене. Ами ако съобщи на баща ти? Нима това не е достатъчно човек да си загуби ума?

— Защо ще предупреждава баща ми?

— Допустимо е, нали? Във всеки случай, мислех за тебе. Бях се шашнал.

— Искам истината, Хари! — рязко настоя тя. — Защо му каза, че си закарал Глори в Колиър Сити, след като на мене ми заяви, че си я качил на влака за Мексико Сити?

Хари усети как усмивката замръзна на лицето му. Сети се, че веднага след като бе затворил входната врата, тя сигурно е излязла от банята и през отворения прозорец е чула целия разговор. „Мисли! — рече си гневно. — Сега всичко зависи от една убедителна лъжа. Объркаш ли се, ще разбере, че нещо е станало. Мисли, глупако!“

— В Колиър Сити ли? — той успя да пусне една фалшива усмивка. — Ами че нали все нещо трябваше да му кажа? Не исках да узнае, че е отишла при брат си.

Сивите очи на Джоан се взряха в него притеснено.

— Защо?

— Какво значи това? Разпит с изтезания ли?

— Защо не пожела оня да узнае, че е отишла в Мексико Сити? — повтори тя, продължавайки да се отдръпва от него.

Мозъкът му усилено работеше. Трябваше да преодолее страха си. Неговата находчивост не го беше изоставила. Той седна на леглото и извади пакет цигари.

— Тайната не е моя, но знам, че ще съумееш да я запазиш — започна той. — Седни, за Бога, и недей да гледаш така, сякаш съм извършил нещо кой знае колко ужасно. Уверявам те, че не съм. Отпусни се, бебчо, и ще ти разкажа всичко.

Джоан мина покрай него, отиде до креслото и седна. Лицето й все още беше възбудено, а очите тревожни и напрегнати.

— Нали си спомняш, когато ти казах, че Глори си имаше неприятности — рече Кари. — Споменах ти, че беше на прага на самоубийство о, когато я срещнах. Онова, което не съм ти обяснил, е защо беше закъсала. Полицията я търсеше. Никога не обели пред мене дума за причината, поради която я преследваха. Не повярвах на онова ченге. Може тази басня за петдесетте долара да е истинска. И сигурно е, но нямах намерение да му казвам къде е отишла Глори. Доколкото разбрах, беше се добрал до описанието й от сестра си. Като му съобщих, че е заминала за Колиър Сити — това беше първото име на град, което ми хрумна! — го пратих за зелен хайвер. Предполагам, че ще вдигне полицията в Тампа да я търси. Ако го сторят, значи не биха започнали издирване в Мексико Сити, нали?

Джоан гледаше някъде встрани. Тя нервно си играеше със закопчалката на чантата си.

— Ясно — рече тихо. — Да, естествено. Сега разбирам. Когато те чух да му обясняваш, че била отишла в Колиър Сити, се смаях.

— Но защо? — попита Хари с престорена небрежност. Долавяше, че не я е убедил, и това го правеше напрегнат и неспокоен.

— Защото все още не мога да повярвам, че би те напуснала по този начин — отвърна Джоан. — Тя те обичаше. Това си личеше по очите й, по това, как те гледаше и как ми говореше за тебе. Жена с нейния характер не би се отказала толкова лесно от мъжа, когото обича. Това продължава да не ми дава мира.

— Но не съзнаваш ли — каза Хари, мъчейки се да не допусне нотка на отчаяние в гласа си, — че точно понеже ме обичаше, Глори не искаше да ми пречи? Обясних й, че двамата с тебе смятаме да се оженим. Веднага щом разбра как стоят нещата, тя се оттегли по най-елегантния начин. О’кей, постъпила е благородно, но няма нужда да се прави събитие от това. В края на краищата тя си даваше сметка, че вътрешно съм скъсал с нея.

— Но ти ми каза, че се била заинатила. Спомена, че искала повече пари и че вероятно щяло да ти се наложи да й дадеш целия си капитал, за да се отървеш от нея.

— Помня, че го казах. — Беше му все по-трудно да контролира нарастващото си нетърпение. — Първоначално смяташе така, но после промени становището си. Разбра, че е излишна. Премисли всичко и когато й заявих, че ще й дам колкото иска, се съгласи да вземе само две хиляди долара.

Джоан се сгуши в креслото.

— Не ти ли е мъчно за нея, Хари? Въпросът го завари неподготвен.

— Ами да… Мъчно ми е, естествено, но няма никакъв смисъл двама души да си опропастяват взаимно живота, нали? Тя ще го преодолее. Оставил съм й малко сухо, а освен това има и брат, който ще се погрижи за нея. Хайде да забравим тази история, Джоан.

— Какъв е брат й?

Ръцете на Хари се свиха в юмруци. Успя някакси да каже спокойно:

— Нямам представа. Не съм я питал. Има ли някакво значение?

— Не, мисля, че не. Е… — тя се изправи. — Трябва да вървя.

Той се изправи и тръгна към нея, но тя го изпревари и стигна до вратата. Явното й нежелание да му позволи да я докосне го изпълни с безпокойство и потиснатост.

— За Бога, Джоан… нима не изяснихме това недоразумение? — попита Хари с раздразнение.

— Да, разбира се. Ще се видим утре. Сега нямам време за разговори. Трябва да се връщам.

— Добре. Ще ти позвъня към десет часа. Предстои ни да се срещнем с агента по недвижимите имоти. Ами баща ти? Мислиш ли, че е време да се запозная с него? Ще ми се незабавно да се заема с бизнеса. Няма смисъл да протакаме.

— Ще видя какво мога да направя.

Хари пристъпи към нея, но Джоан отвори вратата на бунгалото и бързо тръгна към „Кадилака“. Когато той застана на прага, тя вече се беше качила в колата. Остана пред вратата, загледан в нея. Тя запали мотора, махна за довиждане, без да го погледне, и изчезна.

Хари поседя още малко на вратата с неподвижно лице и погълнат от мисли мозък, след което влезе отново вътре и затвори. Настани се в креслото, наля си поредното уиски и го пресуши.

Какво ли я беше прихванало, чудеше се той. Версията му беше убедителна. Трябваше да й се стори правдоподобна, но все пак да си тръгне по този начин… Какво ли й беше станало?

Изправи се рязко, прекоси помещението и отиде до огледалото, което висеше на стената. Застана пред него и се вгледа в отражението си. Онова, което видя, го шокира и му даде отговора на неговия въпрос. Изпитото, побеляло, лъщящо лице с потънали в орбитите очи, изтънелите от ожесточение устни, кожата, която изглеждаше прекалено силно изпъната върху лицевите кости — нищо не напомняше физиономията, с която беше свикнал. Това беше образ на подплашен човек с нечиста съвест.

Тихо изруга.

„Нищо чудно, че я хвана страх“ — помисли си Хари. Трябваше да се съвземе’. Не можеше да си позволи повече да изглежда по този начин. Прекара език по изсъхналите си устни. Дали не я беше пропъдил завинаги? Извади носна кърпа и избърса лицето си, внезапно осъзнал, че целият е облян в ледена пот. Влезе в банята, хвърли дрехите си и се пъхна под студения душ. Остана под него, докато не започна да диша на пресекулки, сетне се изтри енергично с груба хавлиена кърпа и отново се вгледа в отражението си. Изглеждаше малко по-добре, но физиономията му все още пазеше познатото измъчено, мъртвешко изражение на ужас.

„От какво си се уплашил така, глупако? — питаше се той, докато се блещеше срещу огледалото. — Няма да я намерят. Нищо не могат да ти направят, ако не открият Глори, което пък надали е възможно. На онова място никой не е стъпвал от месеци. В противен случай щеше да видиш следи от хора. Никой никога няма да отиде там!“

Тогава изведнъж краката му омекнаха и той седна като подкосен на ръба на ваната. Все пак един човек беше ходил там… Един тип, който беше наблюдавал свадата им, беше се прокраднал от гората и я беше убил, после се беше промъкнал обратно, като бе заличил следите си. Беше останал в шубраците, шпионирайки го как погребва Глори. Какво му бе попречило да се обади на полицията от някоя телефонна кабина и да съобщи, че го е видял да я заравя?

Известно време Хари седя неподвижен. По-рано не беше се сетил за това. Почиваше вцепенен, заслушан в ударите на сърцето си, като в същото време се опитваше да прецени как би било най-добре да постъпи. Тогава си даде сметка, че може да направи едно единствено нещо: да отиде до мястото, да изрови трупа на Глори и да го скрие някъде другаде. Така, ако убиецът позвънеше в полицията и онези отидеха да проверят, като не намереха нищо, щяха да си помислят, че е било номер.

При мисълта, че ще ходи дотам и ще държи в ръцете си тялото на Глори, го прониза ледена тръпка, но той разбираше, че няма как да не го направи. Друг изход не съществуваше. Бъдещето му зависеше от това, полицаите да не я открият.

Хари навлече дрехите си. Ръцете му трепереха толкова силно, че едвам закопча копчетата на ризата си.

Щеше да тръгне веднага щом се здрачеше след около час. Когато пристигнеше на мястото, щеше да е тъмно.

Щеше да свърши работата на спокойствие, да сложи трупа в колата и да продължи по крайбрежния път, докато не намери безопасно кътче да го зарови.

Отвори вратата на банята и прекрачи в спалнята. Тогава изведнъж се закова на място. Кръвта сякаш се съсири във вените му, сърцето му спря, сетне заби лудо.

Срещу него в креслото седеше Борг, килнал черната си износена шапка на тила, с тлееща цигара между дебелите устни, скръстил дебелите си, кирливи ръце върху своите масивни бедра.