Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (29)

IV

През последните двадесет и четири часа Борг се беше изличил от паметта на Хари. Да го види седнал в креслото, му дойде като убийствен удар в слънчевия сплит. Той стоеше парализиран, с леко отворена уста, облещил очи, а сърцето му прескачаше.

Борг го наблюдаваше. Доставяше му удоволствие да съзерцава откровения страх по неговото лице.

В продължение на няколко минути двамата мъже се изучаваха взаимно с поглед, после Хари започна постепенно да се съвзема от първоначалния шок. Нямаше никакви илюзии относно Борг. Този отвратителен звяр беше опасен като гърмяща змия, но далеч по-безмилостен. Съзнаваше, че неговият страх и реакцията му при вида на наемния убиец представляваха безусловна капитулация. Безсмислено бе да се опитва да блъфира, да се преструва, че не е Хари Грийн. Борг сигурно знаеше всичко.

Сети се за пистолета си в жабката на паркираната отвън кола и се прокле, че беше проявил такава небрежност — да се лиши от прекия достъп до оръжието! Не че пистолетът би му помогнал в този момент. Борг можеше да борави с оръжието много по-бързо от него.

— Здравей, Грийн! — поздрави го онзи с дрезгавия си, хъхрещ глас. — Обзалагам се, че не си очаквал да ме видиш отново, какво ще кажеш? Седни на леглото. Двамата трябва да обсъдим някои неща.

Движейки се като лунатик, Хари отиде до леглото и седна. Подпря ръце върху коленете си и зяпна Борг.

— Наистина ли се пошегува със себе си, че ще се откачиш от мене? — продължи той, присвил очи заради цигарения дим, който се извиваше на спирали пред тлъстото му лице.

Хари не отвърна нищо. Дори да искаше да говори, устата му беше прекалено суха, за да излезе от нея някакъв звук.

— Следвам те, откакто офейка от летището в Оклахома Сити — добави Борг. Той изгаси цигарата си в подлакътника на креслото, прогаряйки дупка в тапицерията. — Позабавлява се, нали? Приятелката ти ми харесва.

— Какво искаш? — успя да произнесе Хари.

Вълча усмивка разкри потъмнелите зъби на Борг.

— Предлагам нещо за продан, треперко. Нещо, от което имаш крещяща нужда.

Хари го изгледа втренчено.

— Какво имаш предвид?

— Притежавам един автомобилен гаечен ключ с полепнали кръв и коса по него и с пълен комплект от твоите пръстови отпечатъци. Помислих си, че може би ще искаш да го купиш.

Хари смяташе, че вече е преодолял шока, но предложението го изправи на нокти. Плувна целия в пот. Значи Борг е убил Глори!

Ама че е глупак, да не се сети по-рано за него! Но защо онзи не го беше очистил още тогава? Можел е да го застреля, докато погребваше Глори. Никой нямаше да чуе изстрела, никой нямаше да разбере.

— Значи ти си този, който я уби — произнесе дрезгаво той.

Борг се усмихна.

— Точно така — отвърна му. — Беше си го заслужила. Само ние с тебе знаем, че аз съм я убил. Ченгетата ще си помислят, че си го направил ти, ако я изровят. Но ако им дам гаечния ключ, те направо ще са сигурни, че е твое дело. Искаш ли да го купиш, приятелче?

Мозъкът на Хари започваше да си възвръща функциите. „Трябва да спечеля време“ — каза си той. Ако успееше само по някакъв начин да надхитри този мастит убиец… Това беше единствената му надежда да оцелее.

— Да — рече той. — Ще го купя.

— Предполагах, че няма да имаш нищо против — отвърна Борг и дебелите му устни се накъдриха в подигравателна усмивка. — Ще ти струва петдесет хиляди долара, но си е чиста евтиния.

Тогава Хари разбра защо не му е видял сметката на плажа. Борг е искал първо да върне парите на Дилейни.

— Нямам толкова — рече той. — Ще ти платя четиридесет хиляди. Това е всичко, което остана.

Борг поклати глава.

— Дилейни си иска обратно всеки цент. Щом не разполагаш с толкова, ще трябва да вземеш от приятелката си. Нея бълха я ухапала. Тя си пада по тебе, мой човек. Наблюдавах ви онзи път… Червива е с мангизи, между другото.

— Няма да ми даде пари — каза Хари. — Не мога да я моля за такова нещо.

Борг сви рамене.

— Както обичаш — рече той. — Или петдесет бона, или гаечният ключ отива при ченгетата. Искам сухото до утре вечерта.

„До утре вечерта!“ — помисли си Хари. Това щеше да му осигури двадесет и четири часа, за да измъдри някакъв план как да се измъкне от кашата.

— Ще видя какво мога да направя — каза той. — После какво ще стане?

Очите на Борг се притвориха.

— Ще си получиш гаечния ключ. Това е, което ще стане.

— Откъде да знам, че няма да ме измамиш? — попита Хари, фиксирал съсредоточено наемния убиец.

Борг се засмя.

— Няма откъде. Ще трябва да ми се довериш по същия начин, по който Дилейни се довери на тебе.

„Иначе казано, след като си получи парите, Борг ще ме убие“ — разсъждаваше Хари. Какво пък, тази игра сигурно можеше да се играе и от двама души.

— Няма да видиш парите, преди да получа инструмента — заяви той.

— Няма проблеми! Аз също няма да се разделя с гаечния ключ, докато не ми снесеш мангизите, така че сме на едно мнение — отвърна Борг. — Ще се срещнем утре вечер в десет часа. Ти ще донесеш парите, а аз желязото.

— Тук ли ще се видим? Онзи поклати глава.

— Не, няма да е тука. Ще се срещнем на плажа — там, където скри момичето. — Неговите малки свински очички сякаш претършуваха бледото лице на Хари. — Така, ако решиш да ме преметнеш или на мене ми се прииска да ти свия някой номер, няма да има свидетели, каквото и да се случи.

Хари изтръпна. На онзи пуст плаж, отдалечен на много мили от света, щеше да се уповава само на своята съобразителност, за да се спаси. Вече беше сигурен, че Борг се кани да го убие.

— На твое място — продължи дебелакът — не бих опитвал никакви двойни игри. Чакай да ти покажа нещо, треперко. — Той вдигна дясната си ръка. — Гледай!

Хари долови движението като цяло, но то беше прекалено бързо, за да бъде проследено в детайли. В ръката на Борг се появи един тридесет и осем калибров автоматичен пистолет, който сякаш се беше материализирал от въздуха.

— Разбра ли ми намека? — попита той и се ухили. — Пълен съм с подобни трикове. Попадал съм на типове, които са си въобразявали, че ще ме надхитрят. Хрумваха им всевъзможни идеи, но нещо винаги се изпортваше в последния момент. Така че внимавай, приятелче. Не се опитвай да се правиш на тарикат с мене. — Пъхна оръжието в кобура и се изправи. — Утре вечер в десет! Ако не дойдеш, ще изпратя гаечния ключ на ченгетата. И носи или петдесет бона, или нищо… Загряваш, ли?

Хари кимна.

— Да.

— Не се опитвай да се изпариш — рече Борг и отвори вратата на бунгалото. — Ако не те намеря аз, ще те открият полицаите. Помниш ли какво ти каза тя, мой човек? Налапал си кукичката и няма да се откачиш от нея. Този път въдицата не е нейната, а моята. — Той прекрачи навън в сгъстяващия се мрак и тръгна през тревата към бунгалото си.

Хари се приближи до прозореца. Проследи с поглед Борг, докато изчезна в къщичката си, после дръпна щорите, запали лампата и отиде до масата, върху която стоеше шишето с уиски. Наля си юнашка доза, гаврътна я, напълни отново чашата и чак тогава седна в креслото.

„Ето че свалихме картите“ — каза си той. Ако успееше да се справи с Борг, щеше да се е отървал окончателно. Не се и съмняваше в намеренията му. В момента, в който му връчеше петдесетте хилядарки, онзи щеше да го убие. Беше сигурен, че Борг копнее да се завърне при Дилейни с парите и с новината, че ги е очистил и двамата с Глори. Всичко това означаваше, че Хари щеше да е в безопасност докато петдесетте хиляди са у него. Беше малко вероятно тлъстакът да го нападне от засада, да го застреля в момента на появяването му, докато не се убеди, че носи парите. Веднага щом доларите сменеха притежателя си и Борг ги провереше, Хари щеше да се превърне в труп.

Ако искаше да види поражение на Борг, трябваше да нанесе удара си или преди парите да преминат от ръка в ръка, или в момента на самото им предаване. Беше сигурен, че след размяната не би бил в състояние да се справи с „коефициента на полезно действие“ на Борг като убиец. Той щеше да е уязвим единствено в мига, в който се усъмнеше, че наистина получава парите, и това бе единствената възможност да бъде пречукан.

Втренчен в отсрещната стена, Хари взе да обмисля как да надхитри Борг. Най-после намери решението. Щеше да бъде хазартен трик, който я успееше, я не, но рискът беше умерен, а главата му не можеше да роди друг план. Знаеше, че е безнадеждно да се мери с Борг в бързината с револвера. Едничкият му шанс бе да го изненада. От изненадата зависеше дали ще успее да спаси живота си.

Когато взе решение, тъкмо минаваше девет часа. Беше се стъмнило. Хари угаси лампата и прекоси стаята, за да надзърне от прозореца. В бунгалото на Борг не се виждаше никаква светлина, но той беше убеден, че дебелият главорез макар и невидим, е на прозореца — дебнещ и изчакващ.

Каза си, че поне нямаше да му се налага да ходи до плажа и да изравя трупа на Глори. Ясно бе, че Борг ще го проследи, където и да отидеше сега, така че беше безсмислено да я погребва другаде.

Излезе навън, качи се в колата си и я вкара в гаража, който беше на няколко ярда от бунгалото. Изключи фаровете, отвори жабката и извади своето четиридесет и петкалиброво пушкало. Хладината на дръжката на пистолета му вдъхна лека увереност. Той го пъхна в задния си джоб, като си помисли, че Борг едва ли би успял да го види какво прави. Слезе от автомобила, затвори вратите на гаража и се запъти към ярко осветения ресторант отсреща.

Даде си сметка, че докато бута летящата врата на заведението, Борг може да види силуета му под силно светещия надпис на входа. Това не го притесни. Даже напротив — нека онзи е наясно с действията му.

Ресторантът беше почти празен. Само четири двойки продължаваха да се хранят бавно и с наслада. Никой не му обърна внимание, докато отиваше към другия край на салона, нямаше да се вижда през незакритите от пердета прозорци. Седна на ъгловата маса.

Приближи се някакъв келнер с вкисната и отегчена физиономия и подаде на Хари менюто. Той си поръча стек, пържени картофи по френски и салата. Когато келнерът понечи да си тръгне, Хари го спря.

— Бих искал да ви помоля за една услуга, докато приготвят стека — каза той и извади две банкноти по пет долара. Плъзна ги по масата към сервитьора. — Това е за евентуалните затруднения, които ще ви създам.

— Заповядайте, сър. — Келнерът взе банкнотите и ги прибра. Беше започнал изведнъж да прелива от любезност. Наведе се над Хари с почтително изражение. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Имам нужда от пет дъсчици — три с размери дванадесет на шест инча и две с размери три на шест инча. Смятате ли, че ще можете да ми ги осигурите?

Сервитьорът изглеждаше озадачен.

— Ами не знам. Вероятно нашият дърводелец ще може да реши въпроса, ако не си е отишъл. Ще го попитам.

Хари извади още една банкнота от пет долара от портфейла си и му я подаде.

— Занесете това на дърводелеца. Не искам да работи без пари. Ще ми трябват също десетина половининчови пирони, един чук, свредел и резбарски лък. Става ли?

Келнерът погледна Хари така, сякаш искаше да му подскаже, че е мръднал.

— Смятате да купите инструментите ли?

— Не. Само ще ги взема назаем. Ще ви ги върна утре.

— Искате пет дъсчици, от които три с размери дванадесет на шест инча и две с размери три на шест инча, един чук, свредел, десетина половининчови пирона и резбарски лък. Нали така? — повтори той.

— Точно така. Ако е възможно, вземете също и около един фут дебел меден проводник.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна сервитьорът и се отдалечи по посока на кухнята.

Хари запали цигара и загледа в срещуположната част на салона едно тъмнокосо сексапилно момиче, което разговаряше с някакъв мършав мъж с изпъкнали скули. Не виждаше ясно момичето, но втренченият му поглед, отправен към него, толкова го смути, че то завъртя стола си и се обърна с гръб към Хари.

След двадесетминутно чакане келнерът поднесе стека. Съобщи му, че е разговарял с дърводелеца, който щял да приготви дъсчиците, докато Хари си свърши вечерята.

— Аз съм в бунгало 376 — каза Хари. — Бихте ли ми ги донесли заедно с инструментите и една бутилка скоч? Държа да покриете дървото и инструментите с някаква салфетка, така че да не се виждат. Ще го направите ли?

Келнерът го изгледа смаян, кимна и каза, че ще дойде, след като Хари приключи с храненето.

Той обаче не бързаше с вечерята. Имаше да премисля много неща. Първото, което трябваше да направи сутринта, бе да изтегли целия си капитал веднага щом банката се отвори. Не биваше да допусне Борг дори за миг да помисли, че се кани да го изиграе. Трябваше да убеди Джоан да му даде назаем още десет хиляди, които щяха да изтеглят от нейната банка. Питаше се с безпокойство дали тя ще му заеме сумата. Беше сигурен, че Борг ще го държи под око, и беше от първостепенна важност той да не събуди у него подозрение. Ако смяташе да го надхитри, щеше да се наложи да го упои със собственото му усещане за недосегаемост, да притъпи неговата остра като бръснач бдителност. Успееше ли да направи това, щеше да му се открие шанс да го пречука.

След като се нахрани, Хари се върна в бунгалото и седна да чака. Десет минути по-късно дойде келнерът от ресторанта. Той беше спазил точно инструкциите на Хари. Носеше табла, покрита с бяла салфетка, под която имаше пет парчета дърво, чук, резбарски лък, свредел, няколко гвоздея и парче медна жица. В другата ръка държеше бутилка скоч.

Хари му благодари и го отпрати. После заключи вратата, занесе дъсчиците на масата и стъкми от тях една кутия без капак. Извади от задния си джоб автоматичния пистолет и го сложи вътре. Направи върху дървото белег с молив в единия край на кутията и втори белег в самия център на дъното й. Махна пистолета и с помощта на свредела и на резбарския лък проби два малки отвора на местата, които беше отбелязал. Постави отново оръжието в кутията и провери измерванията си. Цевта на пистолета леко се допираше до крайната дупка. През отверстието на дъното можеше да се достигне спусъка.

Доволен от точността си, Хари прикрепи оръжието за дъното на кутията с парчето жица. След това я нагласи върху дланта си, притискайки я от двете страни с палеца и кутрето. Беше елементарно да пъхне показалеца си през отвора на дъното и да свие пръста около спусъка. Установи, че не е направил дупката достатъчно широка, за да може да го дръпне. Отвърза пистолета, извади го от кутията и разшири отверстието. После го намести, стегна го с жицата и направи нов опит. Този път нямаше никакви проблеми при дърпането на спусъка. Изкара още веднъж оръжието и седнал на леглото, внимателно го смаза и го почисти. След това отвори опаковка патрони и с джобното си ножче изряза по една бразда върху краищата на четири куршума, като леко разтвори мекото олово, за да се получи грубо подобие на дум-дум. Хари зареди пистолета с тези патрони, вкара един в цевта, след което за пореден път го прикрепи във вътрешността на кутията.

Доволен от свършената работа, прибра кутията в едно от чекмеджетата на скрина, почисти боклука, който беше направил върху масата, загъна инструментите в салфетката и остави пакета върху тоалетната масичка.

Съблече се и се пъхна в леглото. Наля си още едно уиски, изпи го и угаси лампата.

Лежейки в тъмнината, Хари мислено проследяваше плана си. Знаеше, че от неговия успех зависят животът и бъдещето му, и отговорността го караше да се чувства напрегнат и нервен. Щеше му се сега до него да бе Глори, за да му вдъхне увереност и да разсее страховете му.

Едва в този момент осъзна колко много щеше да му липсва. Не смееше да се довери на Джоан. Даваше си сметка, че отсега нататък, дори да успееше да премахне Борг и да си спестеше неприятностите с полицията, нямаше да има никой, с когото да споделя съмненията си, на когото да се облегне; никой, който да мисли за него, когато е в беда, както беше правила това Глори.

Когато най-сетне заспа, му се присъни, че Глори е в стаята, седнала е пред тоалетната масичка и си разресва косата. Виждаше отражението на лицето й в огледалото. Изглеждаше весела и щастлива както онази сутрин преди да й заяви, че тръгва на лов за диамантите. Но щом я заговори, тя нито се обърна, нито даде вид, че го чува, а когато се опита да стане от кревата и да се приближи до нея, установи, че не е в състояние да се помръдне — сякаш някаква сила го притискаше надолу.

Събуди се и чу как я вика по име. По лицето му се стичаше ледена пот, а сърцето му щеше да се пръсне от страх.