Стивън Кинг
Сейлъмс Лот (8)

2.

Отначало Бен помисли, че е сбъркал къщата.

Беше сигурен, че когато го покани на вечеря, Мат Бърк спомена за малка сива къщичка до червена тухлена сграда, но от прозорците на този дом се лееха ритмите на оглушителен рокендрол.

Потропа с потъмнялото медно чукче, не чу отговор и потропа отново. Този път музиката позатихна и гласът на Мат изрева:

— Отворено е! Влизай!

Бен влезе, като се озърташе любопитно. Входната врата се отваряше право към малко холче, обзаведено в стил „вехт американски битпазар“, сред което биеше на очи невероятно стар телевизор марка „Моторола“. Музиката гърмеше от стереоуредба с четири говорителя.

От кухнята изскочи Мат, пременен с червено-бяла карирана престилка. Подир него долетя ароматът на сос за спагети.

— Извинявай за шума — каза Мат. — Малко недочувам. Затова го засилвам.

— Приятна музика.

— Падам си по рока още от времето на Бъди Холи. Чудесна музика. Гладен ли си?

— Аха — каза Бен. — Още веднъж благодаря за поканата. Откакто пристигнах в Сейлъм’с Лот, май съм изял повече, отколкото за последните пет години.

— Тукашните хора са дружелюбни. Надявам се, че нямаш нищо против да вечеряме в кухнята. Преди два месеца един пътуващ антиквар ми предложи двеста долара за масата в столовата. Още не съм намерил време да купя нова.

— Не възразявам. Аз съм кухнеядец от стар кухнеядски род.

Кухнята беше педантично чиста. На малката печка с четири плочи къкреше тенджерка със сос, а спагетите вдигаха пара в голяма цедка над мивката. Върху сгъваема масичка бяха подредени разнокалибрени чинии и чаши с образи на герои от мултфилми — чаши от конфитюр, развеселено помисли Бен. С тази мисъл последните задръжки изчезнаха и той се почувства у дома.

— В шкафчето над мивката има бърбън, уиски и водка — каза Мат и за по-сигурно посочи с ръка. — В хладилника ще се намери и нещичко за коктейли. Но се боя, че ако искаш нещо по-специално…

— За мен бърбън и чиста вода.

— Самообслужвай се. Аз ще сервирам тоя буламач.

Докато си наливаше, Бен каза:

— Харесаха ми твоите хлапета. Задаваха умни въпроси. Трудни, но умни.

— Като например откъде си намирате идеи? — запита Мат, имитирайки съблазнителното детинско глезене на Рути Крокет.

— Тя е парче и половина.

— Споделям оценката. В хладилника зад ананасовите резени има бутилка „Лансърс“. Купих я специално за случая.

— Слушай, не трябваше…

— Я стига, Бен. Да не мислиш, че в Лот всеки ден ни гостуват знаменити писатели?

— Звучи малко екстравагантно.

Бен допи питието, пое от Мат чиния спагети, заля ги със сос и се зае да ги намотава на вилицата.

— Фантастично — възкликна той. — Мамма миа!

— Естествено — кимна Мат.

Бен сведе очи към чинията си, която се бе изпразнила с поразителна бързина. Малко засрамен, той избърса устни.

— Още малко?

— Половин чиния, ако може. Спагетите са страхотни.

Мат му поднесе препълнена чиния.

— Ако не ги изядем, котаракът ще им види сметката. Пустото му животно вече тежи десет кила и едва се дотътря до паничката.

— Господи, как не съм го видял досега?

— Скитосва — усмихна се Мат. — Роман ли пишеш сега?

— Литературно-документален — каза Бен. — Между нас казано, пиша го за пари. Изкуството е чудесно нещо, но ми се иска поне веднъж и аз да ударя голямата печалба.

— И какви са изгледите?

— Мрачни.

— Да минем в хола — предложи Мат. — Там креслата са на буци, но все ще ни е по-удобно, отколкото върху тия кухненски столове на мъченията. Нахрани ли се?

— Иска ли питане?

В хола Мат зареди автоматичния грамофон с камара плочи и се захвана да пали огромна лула от възловата кратунка. След като се справи що-годе задоволително с начинанието (седнал сред грамаден облак дим), той погледна Бен.

— Не, оттук не се вижда.

Бен рязко извърна глава.

— Какво?

— Марстъновият дом. Обзалагам се на пет цента, че заради него гледаше през прозореца.

— Пасувам — отвърна Бен с нервен смях.

— За градче като нашето ли пишеш?

— За градчето и хората — кимна Бен. — Описвам поредица от сексуални убийства и наранявания. Ще започна с едно от тях и ще го развия до най-малки подробности от началото до края. Ще натрия носа на читателя в цялата мръсотия. Тъкмо бях почнал да нахвърлям плановете за този епизод, когато изчезна Ралфи Глик и това ме… е, потресе ме доста дълбоко.

— Изчезванията от трийсетте години ли си взел за основа?

Бен го погледна изпитателно.

— Знаеш ли нещо за тях?

— О, да. Както и мнозина от по-старите кореняци. По онова време още не бях в Лот, но Мейбъл Уъртс, Глинис Мейбъри и Милт Кросън помнят всичко. Някои от тях вече са си направили изводи.

— Какви изводи?

— Не се занасяй, Бен. Изводите са очевидни, нали?

— Навярно имаш право. Когато къщата е била обитавана, за десет години са изчезнали четири хлапета. Отминават трийсет и шест години, горе пак се заселват хора и тутакси изчезва Ралфи Глик.

— Мислиш ли, че е съвпадение?

— Предполагам — предпазливо каза Бен. В ушите му сякаш отекваше предупреждението на Сюзън да внимава. — И все пак е странно. Просто за сравнение прегледах всички броеве на „Бележник“ от 1939 до 1970 година. Изчезнали са три хлапета. Едното избягало от къщи и по-късно го открили да работи в Бостън — било на шестнайсет, но изглеждало по-голямо. Второто било извадено от водите на Андроскогин след едномесечно търсене. А третото се оказало закопано край шосе 116 недалече от Гейтс Фолс, изглежда, е било блъснато от невнимателен шофьор. И трите случая са ясни.

— Може би и сегашното изчезване ще се изясни.

— Може би.

— Но не ти се вярва. Какво знаеш за онзи Стрейкър?

— Нищичко — каза Бен. — И даже не съм сигурен дали искам да го видя. В момента съм се заел доста успешно с книгата, а тя е свързана с определена представа за Марстъновия дом и неговите обитатели. Току-виж съм изхвръкнал от релсите, ако открия, че Стрейкър е най-обикновен търговец, в което всъщност не се и съмнявам.

— Мисля, че няма такава опасност. Знаеш ли, той днес откри магазина. Доколкото чух и Сюзи Нортън е наминала с майка си… по дяволите, почти цялата женска половина от градчето отскочи дотам да хвърли едно око. Според безупречната информация на Дел Марки, даже Мейбъл Уъртс докуцукала до центъра. Казват, че Стрейкър бил поразителен. Наконтен, изключително любезен и напълно плешив. Отгоре на всичко — очарователен. Даже успял да продаде туй-онуй.

Бен се усмихна.

— Чудесно. А видял ли е някой и втория човек?

— Предполага се, че е на делова обиколка.

— Защо да се предполага?

Мат смутено сви рамене.

— Не знам. Сигурно цялата работа е съвършено нормална, но Марстъновият дом ме тревожи. Двамата сякаш специално са го търсили. Както казваш, той е като идол, приклекнал високо над хълма.

Бен кимна.

— А на всичко отгоре, ето че пак изчезва дете — продължаваше Мат. — Да не забравяме и брат му Дани. Починал в полунощ. От злокачествена анемия.

— Какво странно има в това? Вярно, голямо нещастие, но…

— Бен, моят домашен лекар е младеж на име Джими Коди. Преподавал съм му навремето. Беше страхотен хулиган, но стана добър лекар. Ще ти кажа нещо, обаче между нас да си остане. Клюка е. Непотвърден слух.

— Разбрано.

— Посетих го за преглед и между другото споменах, че тая история с малкия Глик е направо жесток удар за родителите, особено след изчезването на по-малкия. Джими ми каза, че с Джордж Горби са обсъждали заболяването. Момчето несъмнено било анемично. Според него момче на тая възраст трябвало да има от осемдесет и пет до деветдесет и осем на сто червени кръвни телца. А при Дани били спаднали на четиридесет и пет процента.

— Ужас — възкликна Бен.

— Биели му витамин B12, хранели го с телешки черен дроб и изглежда, че му се отразявало добре. Канели се да го изпишат на другия ден. И ненадейно момчето пада мъртво.

— Гледай да не те чуе Мейбъл Уъртс — каза Бен. — Ще вземат да й се привиждат диваци с отровни стрели из парка.

— Само на теб го казвам. И не възнамерявам да споделям с никой друг. Впрочем, на твое място бих си мълчал за темата на книгата. Ако те пита Лорета Старчър, кажи, че пишеш за архитектурата.

— Вече получих подобен съвет.

— От Сюзън Нортън, несъмнено.

Бен погледна часовника си и стана.

— Добре, че спомена Сюзън…

— Паунът разперва опашка — усмихна се Мат. — Всъщност и аз трябва да отскоча до училището. Репетираме трето действие на училищната пиеса, актуална съвременна комедия, озаглавена „Проблемите на Чарли“.

— И с какво си има проблеми?

— С младежките пъпки — ухили се Мат.

Докато крачеха към вратата, Мат смъкна от закачалката вехто университетско яке, Бен си помисли, че прилича не толкова на саможив преподавател по английски, колкото на застаряващ треньор по лека атлетика. Издаваше го само лицето — интелигентно, но мечтателно и някак невинно.

— Слушай — каза Мат, когато излязоха навън, — имаш ли планове за петък вечер?

— Не знам — поколеба се Бен. — Мислех да идем на кино със Сюзън. Тук май няма какво друго да прави човек.

— Аз мога да измисля нещо по-интересно — каза Мат. — Да оформим тричленна делегация и да отидем до Марстъновия дом за среща с новия собственик. От името на градската общественост, разбира се.

— Естествено — кимна Бен. — Нормална проява на любезност, нали?

— Както нашите прадеди са впрягали каруцата да поздравят новия съсед — потвърди Мат.

— Ще спомена на Сюзън. Мисля, че ще й хареса.

— Добре.

Докато ситроенът се отдалечаваше с тихо бръмчене, Мат размаха ръка. Бен му отвърна с двукратно натискане на клаксона, сетне червените светлини на колата изчезнаха зад завоя.

Мат постоя на верандата почти цяла минута след като шумът на двигателя бе заглъхнал. Стоеше с ръце в джобовете и гледаше към къщата върху хълма.

3.

В четвъртък вечер нямаше репетиция и около девет часа Мат отскочи да изпие две-три бири при Дел. Щом онзи проклетник Джими Коди не искаше да му предпише нещо против безсъницата, щеше да се заеме със самолечение.

В почивните дни на оркестъра клиентелата беше оскъдна. Мат зърна само трима познати: Крейг Невестулката с чаша бира в ъгъла; Флойд Тибитс, навъсен като буреносен облак (тази седмица бе разговарял три пъти със Сюзън — два пъти по телефона и веднъж насаме в хола на семейство Нортън, но нито един от разговорите не бе минал успешно) и Майк Райърсън, облегнат на стената в едно от крайните сепарета.

Мат се приближи към бара, където Дел Марки бършеше чаши и гледаше по телевизията „Железният човек“.

— Здрасти, Мат. Как я караш?

— Горе-долу. Тая вечер май няма навалица.

Дел сви рамене.

— Ъхъ. Лятното кино в Рейтс Фолс прожектира филм с мотоциклети и пукотевица. Няма как да ги конкурирам. Чаша или каничка?

— Нека да е каничка.

Дел наля, махна пяната и добави още пет сантиметра. Мат плати и след кратко колебание се отправи към сепарето на Майк. Както почти всички младежи в градчето, Майк бе минал през неговите уроци по английски и Мат го харесваше. При средните си способности момчето бе показвано много добри резултати, защото се стараеше, а когато не разбираше нещо, питаше и разпитваше, докато му стане ясно. Освен това имаше ведро, искрящо чувство за хумор и приятна самобитност, която го правеше любимец на преподавателите.

— Здрасти, Майк — каза Мат. — Може ли да седна при теб?

Майк Райърсън вдигна очи и Мат усети как изненадата го разтърсва като електрически шок. Първата му реакция бе: Наркотици. От най-тежките.

— Разбира се, мистър Бърк. Сядайте.

Гласът му звучеше безжизнено. Върху ужасяващото пепеляво лице изпъкваха тъмните кръгове под очите. Самите очи изглеждаха разширени и трескави. В сумрака на кръчмата ръцете му бавно пълзяха по масата като ръце на призрак. Чашата бира стоеше недокосната пред него.

— Как си, Майк? — запита Мат и си наля бира, като се мъчеше да овладее треперещите си ръце.

Животът му открай време бе приятно умерен, като диаграма с леки повишения и спадове (а дори и спадовете съвсем се бяха загладили след смъртта на майка му преди тринайсет години). Едно от малкото нарушения на този покой бе мисълта за печалната съдба на някои негови ученици. Били Ройко, загинал при падане на хеликоптер във Виетнам два месеца преди да подпишат примирието; Сали Гриър, една от най-умните и весели ученички, убита от пияния си приятел, когато му казала, че иска да скъсат; Гари Колман, ослепял от някаква загадъчна атрофия на очния нерв; Дъг Мейбъри, единственото свястно момче в целия си малоумен род — удавен на плажа Олд Орчард; и плюс всичко това — наркотиците, малката смърт. Не всички нагазили във водите на Лета потъваха окончателно, ала не бяха и малко — хлапета, превърнали сънищата в насъщен хляб.

— Как съм ли? — бавно изрече Майк. — Не знам, мистър Бърк. Не много добре.

— С какъв боклук си се натъпкал, Майк? — кротко запита Мат.

Майк го изгледа озадачено.

— Наркотик — поясни Мат. — Фенамин? ЛСД? Кокаин? Или…

— Не съм взимал наркотик — каза Майк. — Мисля, че съм болен.

— Наистина ли?

— Никога не съм опитвал сериозно — каза Майк и думите сякаш му струваха огромни усилия. — Само марихуана, ама то беше преди четири месеца. Болен съм… май от понеделник. Разбирате ли, в неделя вечерта заспах на Хармони Хил. Събудих се чак в понеделник сутринта. — Той бавно поклати глава. — Чувствах се като пребит. И досега не мога да се оправя. С всеки ден май става по-зле.

Майк въздъхна и свистенето на въздуха в гърлото му го разтърси цял като съсухрено листо върху ноемврийски клен. Разтревоженият Мат се приведе напред.

— Значи е станало след погребението на Дани Глик?

— Аха. — Майк отново го погледна. — Върнах се да довърша работата, обаче след като всички си тръгнаха, онзи шибан… извинявайте, мистър Бърк… Роял Сноу така и не се появи. Чаках го дълго и сигурно тогава ме е прихванало, защото оттам насетне всичко е… ох, главата ме боли. Трудно ми е да мисля.

— Какво си спомняш, Майк?

— Какво си спомням ли?

Майк надникна в златистите дълбини на бирената чаша и се загледа в мехурчетата, които се откъсваха от стените, за да изплуват и да изчезнат.

— Спомням си, че пях — каза той. — Най-сладката песен, която някога съм чувал. И сякаш… сякаш се давех. Но приятно. Само да не бяха очите. Очите.

Той стисна лактите си с длани и замълча; Мат се приведе напред.

— Чии очи?

— Бяха червени. О, страшни очи.

— Чии?

— Не помня. Нямаше очи. Сънувал съм. — Майк прогони мисълта и Мат сякаш усети физическото му усилие да го стори. — Нищо не помня за неделната нощ. В понеделник сутринта се събудих на голата земя и отначало даже не можах да се изправя, толкова бях уморен. Но накрая станах. Слънцето изгряваше и се боях да не би да ме изгори. Затова отидох в горичката край потока. Уморен бях. Ох, ужасно уморен. И пак заспах. Спах до… о, до четири или пет следобед. — Смехът му прозвуча тихичко, като шумолене на смачкана хартия. — Когато се събудих, целият бях в листа. Обаче се чувствах малко по-добре. Станах и се върнах при камионетката. — Майк бавно прокара длан по лицето си. — А с малкия Глик трябва да съм приключил в неделя вечер. Смешна работа, изобщо не си спомням.

— Какво си приключил?

— Гробът беше заровен, нищо, че Роял го нямаше. Изравнен, покрит с чимове и прочие. Хубава работа. Не помня как съм я свършил. Трябва да съм бил много болен.

— Къде беше в понеделник вечерта?

— У дома. Къде другаде?

— Как се чувстваше във вторник сутринта?

— Изобщо не се събудих. Проспах целия ден. Събудих се чак вечерта.

— Как беше тогава?

— Ужасно. Краката ми бяха като гумени. Опитах да си налея чаша вода и едва не паднах. За да ида до кухнята, трябваше да се подпирам на стените. Бях слаб като новородено коте. — Майк се намръщи. — За вечеря си отворих консервирана яхния, обаче не можах да хапна. Само като я гледах и ми призляваше. Както става след жестоко преливане.

— Нищичко ли не хапна?

— Помъчих се, но повърнах. Обаче ми стана малко по-добре. Излязох и се поразходих. После се върнах да си легна. — Пръстите му обикаляха по старите кръгли петна от чаши върху масата. — Преди да си легна, ме хвана страх. Като малко дете след приказки за Страшко и Торбалан. Обиколих и проверих дали всички прозорци са затворени. После си легнах, без да гася лампите.

— А вчера сутринта?

— Ммммм? Не… събудих се чак снощи в девет. — Отново същият тих хартиен смях. — Спомням си, помислих, че ако я карам така, май изобщо няма да се събуждам. А това е, когато човек умре.

Мат го гледаше мрачно, Флойд Тибитс стана, пусна в грамофона четвърт долар и взе да избира песен.

— Странно — каза Майк. — Когато се събудих, прозорецът на спалнята беше отворен. Сигурно сам съм го сторил. Сънувах… някой стоеше навън и аз станах… станах да го пусна вътре. Както бих сторил за стар приятел, който е измръзнал или… или гладен.

— Кой беше?

— Аз просто сънувах, мистър Бърк.

— Но кого видя в съня си?

— Не знам. Канех се да хапна нещо, но само като си помислих и ми се придрайфа.

— Какво направи после?

— Гледах телевизия, докато свърши предаването на Джони Карсън. Стана ми малко по-добре. После си легнах.

— Затвори ли прозорците?

— Не.

— И спа цял ден?

— Събудих се по залез слънце.

— Слаб?

— Нямам думи. — Майк притисна лицето си с длан. Толкова ми е зле! — пресекливо възкликна той. — Хванал съм грип или нещо подобно, нали, мистър Бърк? Нали не е по-тежко заболяване?

— Не знам — каза Мат.

— Мислех, че една-две бири ще ми дойдат добре, но не мога да пия. Опитах и още първата глътка ме задави. Цялата седмица… всичко е като в кошмар. И се страхувам. Ужасно се страхувам.

Майк закри лицето си с длани и Мат разбра, че младежът плаче.

— Майк?

Мълчание.

— Майк. — С внимателни движения Мат отдръпна дланите му. — Искам тази вечер да дойдеш при мен. Ще спиш в гостната. Съгласен ли си?

— Добре. Все ми е едно — отвърна Майк и апатично избърса очите си с ръкав.

— А утре искам да дойдеш с мен при доктор Коди.

— Добре.

— Хайде. Да вървим.

Ставайки, Мат помисли дали да не се обади на Бен Миърс, но реши, че няма смисъл.

4.

— Влез — подвикна Майк Райърсън, когато Мат почука на вратата.

Мат влезе с пижама в ръцете.

— Малко ще ти е голяма, но…

— Няма нищо, мистър Бърк. Не спя с пижама. Майк беше по слипове и Мат видя, че цялото му тяло е ужасяващо бледо. Дъгите на ребрата изпъкваха под восъчната кожа.

— Завърти си главата, Майк. Насам.

Майк покорно извърна глава.

— Майк, откъде имаш тези белези?

Ръката на Майк докосна шията под ъгъла на челюстта.

— Не знам.

Мат се озърна неспокойно. После пристъпи към прозореца. Беше здраво затворен, но въпреки това той го побутна напред-назад с треперещи ръце. Отвън мракът се притискаше към стъклото.

— Повикай ме, ако през нощта имаш нужда от нещо. Каквото и да било. Даже ако сънуваш кошмар. Ще ме повикаш ли, Майк?

— Да.

— Говоря сериозно. Каквото и да било. Аз спя в края на коридора.

— Добре.

Колебливо, с чувството, че би трябвало да стори още нещо, Мат излезе от стаята.

5.

Изобщо не можа да заспи и единственото, което го удържаше да не позвъни на Бен Миърс, бе мисълта, че в пансиона на Ева всички са си легнали. Повечето наематели бяха възрастни и телефонният звън нощем означаваше, че някой е умрял.

Лежеше неспокойно и гледаше как светещите стрелки на будилника бавно пълзят от единайсет и половина към дванайсет. Наоколо цареше неестествена тишина — може би защото съзнателно дебнеше да чуе и най-лекия шум. Къщата беше стара и солидна, скърцането и пукотът на улягащи стени бяха отминали преди много години. Не се чуваше нищо освен цъкането на будилника и тихият шепот на вятъра отвън. В делничните вечери по Тагарт Стрийм Роуд не минаваха окъснели коли.

Това, което си мислиш, е чиста лудост.

Но малко по малко недоверието му се пропукваше. Естествено, като литератор най-напред бе помислил тъкмо за това, след като Джими Коди му описа заболяването на Дани Глик. Когато го спомена, и двамата се разсмяха. Може би сега щеше да си понесе наказанието за смеха.

Драскотини ли? Ония белези не бяха драскотини. Убождания бяха.

Човек научаваше отрано, че подобни неща са невъзможни; че случки като в „Кристабел“ на Колридж или в злокобните приказки на Брем Стоукър са само плод на развинтена фантазия. Разбира се, чудовища съществуваха — хора от шест държави с пръст върху термоядрения спусък, масови убийци, мъчители на деца. Но не това. Човек си има здрав разум. Дяволският знак върху женска гръд е просто бенка; човекът, който възкръснал от гроба и застанал пред жена си в погребални одежди, всъщност е страдал от локомоторна атаксия; таласъмът, който се криви и танцува в ъгъла на детската спалня, е най-обикновено смачкано одеяло. Някои църковници твърдяха даже че Бог, този престарял добър магьосник, вече е мъртъв.

Беше изцеден, почти съвсем обезкръвен. Никакъв звук от края на коридора. Спи като камък, помисли Мат. Е, защо пък не? Нали затова бе поканил Майк — поне една нощ да поспи спокойно, без да го тормозят… кошмари? Мат стана от леглото, щракна лампата и пристъпи към прозореца. Оттук се виждаше само връхчето на Марстъновия дом, посребрено от лунните лъчи.

Страх ме е.

Не, по-лошо — примираше от страх. През ума му прелитаха средствата за защита от немислимата болест: чесън, нафора, светена вода, разпятие, роза, течаща речна вода. Не разполагаше с никакъв свещен предмет. Беше методист, но не ходеше на черква и тайничко смяташе, че пастор Джон Грогинс е най-тъпият задник в целия западен свят.

Единственият религиозен предмет в къщата беше… От безмълвния дом долетяха тихо, но съвършено ясно думите, изречени от Майк Райърсън безизразно, като насън:

— Да. Влез.

Дъхът на Мат секна, после излетя навън с беззвучното свистене на сподавен вопъл. Призляваше му от страх. Стомахът му тегнеше като олово. Тестисите му се свиваха нагоре. Боже милостиви, що за твар канеха в неговия дом?

В тишината откъм гостната се прокрадна скърцането на прозоречна дръжка. После шум от триене на дърво в дърво — повдигаха прозореца.

Можеше да слезе. Да изтича и да грабне Библията от скрина в хола. Да се втурне обратно и да нахълта в гостната с високо вдигната Библия: В името на Отца и Сина, и Светия дух, повелявам ти да изчезнеш…

Но кой беше вътре?

Повикай ме, ако през нощта имаш нужда от нещо.

Но аз не мога, Майк. Стар съм. Страхувам се.

Нощта нахлу в главата му и сътвори сборище от кошмарни образи, танцуващи из сенките. Бели клоунски лица, огромни очи, остри зъби, силуети, които изплуват от сенките с дълги бели ръце и посягат към… към…

От гърдите му се изтръгна разтреперан стон и той оброни лице върху дланите си.

Не мога. Страхувам се.

Не би могъл да стане дори ако бронзовата дръжка на собствената му врата почнеше да се завърта. Парализиран от страх, той безумно съжаляваше, че снощи бе отишъл при Дел.

Страхувам се.

И сред страхотното натегнало безмълвие на къщата, докато седеше безпомощно на леглото с длани върху лицето, той чу звънкия, нежен и злобен смях на дете… а сетне мляскане.