Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Salem’s Lot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 148 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Издателска къща „Плеяда“, София, 2007

Преводач: Любомир Николов, 1992

Дизайн: Димитър Стоянов — ДИМО, 2007

Редактор Людмил Георгиев

Коректор Джени Тодорова

ISBN 978-954-409-261-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от nqgolova)

Статия

По-долу е показана статията за Сейлъмс Лот от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сейлъмс Лот
'Salem's lot
АвторСтивън Кинг
Първо издание1975 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ПредходнаКери
СледващаСияние

ПреводачЛюбомир Николов
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Сейлъм'с Лот“ е хорър роман, писан в периода 1972-1975, от американския писател Стивън Кинг (паралелно с „Блейз“). Това е неговият втори публикуван роман. Действието се развива в малко градче в Нова Англия, САЩ като сюжетът бавно започва да се свързва с вампири.

Името, което Кинг избира първоначално за своя роман, е „Второто пришествие“, но по-късно той го променя на „Джирусълъмс лот“ (името на града, в който се развива действието). Издателите от Дабълдей скъсяват името на книгата до „Сейлъмс лот“, защото решават, че заглавието, избрано от автора, звучи твърде религиозно.[1] През 1978 г. Кинг публикува в сборника „Нощна смяна“ отделен разказ „Джирусълъмс лот“, който се занимава по-скоро с корените на злото, отколкото с вампири.

През 1979 г. е направена филмова адаптация, носеща същото име като романа. В главните роли са Дейвид Соул и Джеймс Мейсън. През 1987 г. излиза продължение на филма с името „Завръщане в Сейлъмс Лот“, което няма нищо общо с книгата на Стивън Кинг, а е като продължение, създадено от сценаристи. Романът е адаптиран и от BBC като радиопиеса от седем части. През 2004 г. е направен повторен опит за екранизация на книгата. През 2023 г. е планиран да излезе по кината филмът „Сейлъмс Лот“, разпространяван от „Уорнър Брос Пикчърс“.

Бележки

  1. Преведено от английски Jerusalem's Lot (на кирилица: Джирусълъмс лот) означава Йерусалимкият квартал

ПЪРВА ЧАСТ
МАРСТЪНОВИЯТ ДОМ

Нито един жив организъм не би могъл да съществува дълго в условията на абсолютна реалност и при това да запази разсъдъка си; някои учени допускат, че дори чучулигите и скакалците сънуват. Къщата на хълма не бе запазила разсъдъка си. Тя се издигаше самотна, опряна на възвишенията, и зад стените й се таеше мрак; бе стояла така осемдесет години и би могла да стои още толкова. Отвътре стените бяха все тъй прави и гладки, тухлите си стояха на място, дюшемето бе здраво, а вратите — благоприлично затворени; глуха тишина тегнеше над гредите и камъните на този дом и онова, което обикаляше из него, крачеше в самота.

Шърли Джаксън „Призрак в къщата на хълма“

ПЪРВА ГЛАВА
БЕН (I)

1.

Когато отмина Портланд и продължи по отклонението на север, Бен Миърс усети как в стомаха му започват да се надигат тръпките на приятна възбуда. Беше 5 септември 1975 година и наоколо с опиянение се развихряха последните пориви на лятото. Дърветата бяха натегнали от зеленина, над тях се издигаше високият, нежносин небосвод, а малко след фолмаут Бен зърна две хлапета да крачат по пътеката край шосето, преметнали въдиците си на рамо като карабини.

Той свърна в локалното платно, намали до минималната разрешена скорост и подири с поглед нещо, което би разбудило спомените. Не го откри веднага и мислено се подкани да бъде готов за почти гарантираното разочарование. По онова време си бил едва седемгодишен. Много вода е изтекла, двайсет и четири години са това. Местата се променят като хората.

В ония далечни дни още не съществуваха четирите платна на шосе 295. Ако някой искаше да стигне от Лот до Портланд, трябваше да мине през фолмаут по местен път 12 и после да свие по номер 1. Да, много време бе минало.

Престани с тия тъпотии.

Но не бе лесно да престане. Никак не бе лесно, когато…

Внезапно по съседното платно с рев го задмина огромен мотоциклет с щръкнали ръкохватки, яхнат от момчурляк по тениска, зад който седеше момиче с тънко червено яке и грамадни огледални очила. Засякоха го прибързано; преди да прецени, че няма опасност, той вече бе настъпил спирачката и натискаше клаксона с две ръце. Мотоциклетът се стрелна по-нататък, бълвайки от ауспуха синкав пушек, а момичето размаха назад среден пръст.

Докато потегляше отново, той се пребори с желанието да запали цигара. Мотоциклетът вече почти бе изчезнал от поглед и продължаваше да се отдалечава. Хлапетии. Проклети хлапетии. Спомените се мъчеха да нахлуят в главата му — други, по-пресни спомени. Той ги отпъди. От две години не бе възсядал мотоциклет. И никога нямаше да го стори.

С крайчеца на окото си зърна отляво нещо червено и когато погледна нататък, в гърдите му припламна радост от срещата с нещо познато. Далече отвъд полегатото нагорнище, засадено с детелина и тимотейка, се извисяваше голям червен хамбар с белосана куличка — дори от това разстояние се виждаше как блести ветропоказателят над нея. Изглеждаше съвършено непроменен. Дали пък нещата нямаше да потръгнат в крайна сметка? Сетне сградата изчезна зад дърветата.

Отклонението навлезе в околностите на Къмбърланд и гледката взе да става все по-позната. Мина по моста над Роял ривър, където като деца ловяха костури и дребни щуки. За миг между дърветата се мярнаха потрепващите къщурки на Къмбърланд Вилидж. В далечината стърчеше къмбърландската водна кула с изписания по стените й тлъст лозунг: „Нека озеленим Мейн.“ Леля Синди вечно се шегуваше, че някой трябва да добави отдолу: „донесете пари“.

Възбудата ставаше все по-силна и той увеличи скоростта, като се взираше напред, очаквайки да види указателя. И наистина, пет мили по-нататък от далечината изплува искрящото зелено табло, затрептяло в горещия въздух.

МЕСТЕН ПЪТ 12 — Джирусълъм’с Лот

ОКРЪГ КЪМБЪРЛАНД

Мрачното настроение го налегна изведнъж и радостта изгасна като жарава под влажен пясък. Бе свикнал с тия пристъпи откакто (името на Миранда се помъчи да изплува в съзнанието му и той го отблъсна към забравата) настанаха лошите времена; знаеше как да ги предотвратява, но този път скръбта бе връхлетяла с поразителна, свирепа мощ.

Какво се мъчеше да постигне с това завръщане към градчето, където бе изживял четири години от детството си, защо опитваше да си възвърне нещо безвъзвратно загубено? Каква ли магия очакваше да преоткрие по пътищата, където бе крачил като малко момче и където днес навярно всичко беше асфалтирано, оправено, изсечено и осеяно от туристите с боклуци и празни бирени кутии? Нямаше вече магия, ни черна, ни бяла. Всичко бе отлетяло по вятъра в оная нощ, когато мотоциклетът престана да се подчинява и жълтият камион отсреща растеше, растеше, а писъкът на жена му Миранда рязко секна завинаги, когато…

Разклонът се появи отдясно и за миг той се поколеба дали да не го отмине, да продължи към Чембърлейн или Люистън, да обядва там, сетне да завие и да поеме обратно. Но накъде? Към дома? Смешки. Ако някога бе имал дом, той се намираше тук. Макар и само за четири години, домът си оставаше негов.

Той натисна клаксона, намали скоростта и отклони Ситроена по рампата. На билото, където бе касата за пътна такса и рампата извеждаше към местен път 12 (по-близо до града той се превръщаше в Джойнтнър Авеню), Бен вдигна очи към хоризонта. Онова, което видя, го накара да натисне спирачката с все сила. Ситроенът закова на място, двигателят се задави и млъкна.

Дърветата, предимно борове и смърчове, пълзяха нагоре по полегатите източни възвишения и се сливаха в плътна стена нейде накрай света. Градчето не се виждаше. Само дърветата… и в далечината, сред извисените им корони, на фона на небето стърчеше островърхият двукрилен покрив на Марстъновия дом.

Бен гледаше като омагьосан. Противоречиви чувства се изписваха по лицето му и тутакси чезнеха като картинки в калейдоскоп.

— Още е там — прошепна на глас. — Боже мой.

Сведе очи към ръцете си. Бяха настръхнали.

2.

Нарочно бе заобиколил градчето, за да пресече Къмбърланд и после да навлезе в Сейлъм’с Лот откъм западната страна, по Бърнс Роуд. С изненада откри колко малко са се променили тия места. Няколко непознати къщи, две нови каменни кариери и досами края на града — някаква кръчма със скучното име „При Дел“. Повечето широколистни горички бяха изсечени. Но вехтият тенекиен указател все още сочеше пътя към сметището, а и самият черен път си беше все тъй осеян с ями и бабунки; хълмът Скулярд Хил надничаше в просеката на югоизток, по която се нижеха стълбовете на главния щатски далекопровод, фермата на Грифън също не бе мръднала, само дето си имаше по-голям хамбар. Бен се запита дали там още сами си бутилират млякото за продан. Някога върху етикета имаше усмихната крава, а над нея надпис: „Слънчево мляко от фермата на Грифън!“ Усмихна се. Сума ти слънчево мляко бе изпил заедно с царевичните пръчици в дома на леля Синди.

Зави надясно по Брукс Роуд, отмина портата от ковано желязо и ниската каменна стена около гробището Хармони Хил, после се спусна по стръмното надолнище и пое по отсрещния склон — склона, известен под името Марстънов хълм.

Най-горе дърветата се отдръпваха от пътя. Отдясно се виждаше центърът на града — така го бе зърнал и първия път. Отляво бе Марстъновият дом. Бен отби и слезе от колата.

Домът беше все същият. Ни най-малка разлика. Сякаш не бе минал и ден.

Избуялите из двора плевели и храсталаци закриваха старите напукани плочи на пътеката към верандата. В тревата пееха щурци, над тях скакалците описваха из въздуха хаотични параболи.

Фасадата на дома гледаше към града. Беше грамадна, порутена и крива, небрежно закованите прозорци й придаваха онзи зловещ вид, който след време придобиват всички необитаеми стари къщи. Боята отдавна се бе олющила и всички стени изглеждаха еднакво сиви.

Бури и ветрове бяха съборили доста керемиди, откъм запад покривът бе хлътнал под товара на някогашен снеговалеж и краят му стърчеше като уродлива гърбица. Върху дясната колона на входа висеше обрулена табела „Влизането забранено“.

Обзе го непреодолимо желание да закрачи по буренясалата пътека покрай щурците, които да подскачат около обувките му, да се изкачи на верандата и през цепките между хлабавите дъски да надникне във вестибюла или някоя от стаите. Може би и да провери предната врата. Ако се окаже отключена — да влезе.

Преглътна и се втренчи в къщата като хипнотизиран. Тя отвърна на погледа му с идиотско безразличие.

Тръгваш по коридора, вдъхваш мириса на влажна мазилка и прогнили тапети, а из дупките в стените шумолят мишки. Сигурно са останали още купища вехтории и можеш да вземеш нещичко, например преспапие и да го пъхнеш в джоба. После, към края на коридора, вместо да влезеш в кухнята, можеш да свърнеш наляво и да се изкачиш по стълбите, а под краката ти ще скърца мазилката, която с години се е ронила от тавана. Стъпалата са четиринайсет, точно четиринайсет. Но най-горното е малко, несъразмерно ниско, сякаш са го прибавили, за да избягнат фаталното число. След стълбата се озоваваш на площадка и гледаш по коридора към затворената врата в дъното. Крачиш срещу нея, виждаш я като на кино как расте, става все по-голяма, вече можеш да протегнеш ръка и да хванеш потъмнялата сребърна дръжка…

Обърна гръб на къщата и дъхът излетя от гърлото му със сухо, сламено свистене. Не сега. По-късно, може би, но не сега. За момента му стигаше да знае, че всичко е още тук. Бе го дочакало. Подпря се с длани върху предния капак на колата и огледа града. Там можеше да открие кой се занимава с Марстъновия дом и евентуално да го наеме. От кухнята би излязъл сносен работен кабинет, а приемната щеше да пригоди за спалня. Но в никакъв случай нямаше да се качва горе.

Освен, ако му се наложеше.

Седна в колата, включи двигателя и подкара надолу към Джирусълъм’с Лот.