Стивън Кинг
Сейлъмс Лот (1)

1.

Почти всички смятаха мъжа и момчето за баща и син.

Те лъкатушеха на югозапад през страната със стара лимузина „Ситроен“, като се придържаха предимно към второстепенни пътища и ту спираха за известно време, ту отново потегляха. Преди да достигнат крайната си цел, трябваше да прекъснат пътешествието на три места: първо в Род Айланд, където високият чернокос мъж се хвана на работа в текстилна фабрика; после в Йънгстаун, щат Охайо, където му се наложи три месеца да сглобява трактори; накрая — в малко калифорнийско градче близо до мексиканската граница, където той дълго се занимава с наливане на бензин и ремонт на чуждестранни малолитражни коли, при това тъй успешно, че сам се изненада приятно.

Където и да бяха, той получаваше от щата Мейн портландското вестниче „Прес-Хералд“ и диреше по страниците му вести за събития от района на едно градче в южните покрайнини на същия щат, наречено Джирусълъм’с Лот. От време на време намираше по нещичко.

Още преди да стигнат до Сентръл фолс, щат Род Айланд, мъжът успя да напише в самотата на мотелските стаи, резюме на роман и го изпрати на литературния си агент. Беше сравнително добър писател — някога, преди милион години, в хубавите времена преди мракът да обгърне живота му. Агентът отнесе резюмето при издателя на последната му книга, който прояви учтив интерес, ала не бе склонен да прежали пари за аванс. „Моля“ и „благодаря“ все още са безплатни, каза мъжът на момчето, докато късаше писмото от агента. Но не се огорчи много и въпреки всичко захвана да пише книгата.

Момчето почти не говореше. Лицето му вечно изглеждаше изпито и сурово, а очите — мрачни, сякаш се взираха в някакъв незнаен злокобен хоризонт. В крайпътните закусвални и бензиностанции, където спираха, то се държеше учтиво — и нищо повече. Изглежда, не искаше да изпуска високия мъж от очи и започваше да нервничи дори когато той отскачаше до тоалетната. Не желаеше да разговаря за Джирусълъм’с Лот, макар че мъжът от време на време опитваше да засегне темата за градчето; не поглеждаше вестниците от Портланд, които мъжът понякога нарочно оставяше на видно място.

Когато книгата бе написана, двамата живееха в една виличка на плажа, недалеч от магистралата, м всеки ден плуваха във вълните на Тихия океан. Той бе по-топъл и по-дружелюбен от Атлантическия. Не криеше спомени. Момчето ставаше все по-мургаво.

Макар че живееха сносно, хранеха се по три пъти дневно и имаха покрив над главата, мъжът почваше да се чувства неуверен и потиснат от този начин на живот. Грижеше се за момчето и като че успяваше да предотврати пропуски в образованието му (също като него, момчето беше умно и обичаше да чете), но не вярваше да излезе нещо добро от премълчаването на Сейлъм’с Лот. Нощем му се случваше да пищи насън и да отмята завивките на пода.

От Ню Йорк пристигна писмо. Литературният агент на високия мъж съобщаваше, че издателство „Рандъм Хаус“ предлага 12 000 долара аванс и абонаментната разпродажба е почти гарантирана. Съгласен ли е?

Съгласен беше.

Мъжът напусна работата си в бензиностанцията и двамата с момчето пресякоха границата.

2.

Лос Сапатос (в превод това означава „обувките“ и кой знае защо, мъжът тайничко харесваше името) беше малко селце, недалеч от океана. Туристи почти не се мяркаха. Нямаше нито свестен път, нито изглед към океана (за да види брега, човек трябваше да пропътува цели пет мили на запад), нито исторически забележителности. Освен това местната кръчма гъмжеше от хлебарки, а единствената курва беше петдесетгодишна бабичка.

Откакто напуснаха Щатите, в живота им се възцари едва ли не свръхестествен покой. В небето рядко прелитаха самолети, по шосетата не им искаха пътна такса и в радиус от сто мили никой нямаше моторна косачка (пък и за какво ли). Имаха радио, но дори и то пръскаше само безсмислена шумотевица; всички новини се излъчваха на испански, който момчето почваше да разбира, но за мъжа този език си оставаше — и щеше да си остане — загадъчен брътвеж. Музикалният избор като че се ограничаваше само в рамките на операта. Нощем понякога хващаха от Монтърей естрадна музика, изпъстрена с трескави коментари от Уулфман Джак, но предаването ту се засилваше, ту заглъхваше напълно. Единственият двигател, който можеха да чуят в околностите, бе вехтият немощен мотокултиватор на някакъв местен фермер. Когато вятърът сменяше посоката, астматичното гърлено бучене долиташе до ушите им глухо, като стон на непокаяна душа. Вода си набавяха от кладенеца, на ръка.

Веднъж-дваж месечно (не винаги заедно) ходеха на литургия в малката селска църквичка. Не схващаха нищичко от церемонията, но въпреки това я посещаваха. В задушливата жега мъжът понякога откриваше, че е задрямал сред познатите отмерени ритми и гласовете, които им придаваха смисъл. В един неделен ден момчето се появи на паянтовата задна веранда, където мъжът се бе захванал да пише нов роман, и колебливо съобщи, че е помолило свещеника да го приеме в църквата. Мъжът кимна и го попита дали вече се справя с испанския колкото да разбере напътствията. Момчето отвърна, че не вярва да има проблеми.

Всяка седмица мъжът изминаваше четиридесет мили, за да получи портландския вестник — неизменно остарял с десетина дни, а понякога и пожълтял от кучешка урина. Две седмици след като момчето бе споделило намеренията си, той откри голяма статия за Сейлъм’с Лот и още едно градче — Момсън в щата Върмонт. В статията се споменаваше и името на високия мъж.

Остави вестника на видно място, без особено да се надява, че момчето ще го прочете. Статията го безпокоеше по ред причини. Изглежда, в Сейлъм’с Лот нещата още не бяха приключили.

На другия ден момчето дойде при него с вестника в ръка — беше го сгънало тъй, че да се вижда заглавието: „Град-призрак в Мейн?“

— Страх ме е — каза то.

— И мене — отвърна високият мъж.

3.

ГРАД-ПРИЗРАК В МЕЙН?

от Джон Люис

литературен редактор на „Прес-Хералд“

 

Джирусълъм’с Лот — Джирусълъм’с Лот е малко градче на изток от Къмбърланд и на двадесет мили северно от Портланд. Не е първият град в американската история, който просто губи жизнени сили и умира, навярно няма да е и последният, но несъмнено е един от най-странните. Градовете-призраци са познато явление в югозападните щати, където общините изниквали като гъби около богатите залежи на злато и сребро, а след изчерпването на жилите чезнели почти също тъй бързо, изоставяйки опустелите магазини, хотели и кръчми да гният унило сред пустинното безмълвие.

В Нова Англия загадъчното опустяване на Джирусълъм’с Лот или Сейлъм’с Лот, както го наричат местните жители като че няма друг аналог освен градчето Момсън в щата Върмонт. През лятото на 1923 година Момсън очевидно е загубил жизнени сили и престанал да съществува, а заедно с него изчезнали и всичките му 312 жители. Къщите и няколко делови сгради в центъра на градчето са се съхранили и до днес, но остават необитаеми от онова далечно лято преди петдесет и две години. На места мебелировката е изнесена, но в повечето къщи всичко си е на място, сякаш насред забързаното ежедневие някакъв мощен вихър е отнесъл всички хора. В една от сградите масата била подредена с всичко необходимо за вечеря, включително и вазичка с отдавна повехнали цветя. На друго място завивките в спалните на горния етаж били спретнато подгънати, сякаш чакали обитателите да си легнат. Върху тезгяха на местната бакалница бил намерен топ прогнило памучно платно, а на касата била набрана цена долар и двайсет и два цента. В чекмеджето детективите открили недокоснати 50 долара в брой.

Жителите на околните области обичат да забавляват туристите с тази история и намекват, че из градчето бродят призраци — затова е останало необитаемо, твърдят те. По-вероятна причина изглежда фактът, че Момсън се намира в едно от най-затънтените кътчета на щата, далеч от всички главни пътища. Там няма нищо изключително, което да не се повтаря в стотици други градчета — освен, разбира се, загадката на внезапното му опустяване, напомняща мистерията на кораба „Мери Селист“.

Почти същото може да се каже и за Джирусълъм’с Лот.

При преброяването през 1970 година в Сейлъм’с Лот са записани 1319 жители — населението е нараснало точно с 67 души за десетте години след предишното преброяване. Градчето, наричано от предишните си обитатели просто Лот, е просторно и приятно, но рядко би могло да се похвали с някакво по-значително събитие. Старите кореняци, които редовно се събирали в парка или около печката в селскостопанския магазин на Кросън, имали само една съществена тема за разговор — пожарът през петдесет и първа година, когато небрежно захвърлена клечка кибрит предизвикала едно от най-големите горски опустошения в цялата история на щата.

Сейлъм’с Лот навярно би бил подходящ избор за пенсионер, желаещ да изживее спокойни старини в провинциално градче, където всички си гледат работата и най-голямото седмично събитие е изложбата на домашно печиво в Дамския клуб. Демографски погледнато, преброяването през 1970 година разкрива обща картина, добре позната както за специалистите по социология на селскостопанските райони, така и за кореняците от всяко малко градче на щата: предимно застаряващо население, неколцина бедняци, множество младежи, които напускат областта с дипломи под мишница и вече никога не се завръщат.

Но преди малко повече от година в Джирусълъм’с Лот взело да става нещо необичайно. Хората започнали да изчезват. Естествено, по-голямата част не са изчезнали в буквалния смисъл на думата. Бившият полицай на Лот, Паркинс Джилеспи, живее при сестра си в Китъри. Чарлс Джеймс, собственик на бензиностанцията срещу дрогерията, сега е управител на авторемонтна работилница в съседния Къмбърланд. Полин Дикенс се е преселила в Лос Анджелис, а Рода Кърлис работи към мисията „Сейнт Метю“ в Портланд. Списъкът на „неизчезналите“ може да продължава още и още.

След откриването на тези хора обаче най-смущаващо е единодушното им нежелание — или неспособност — да разговарят за Джирусълъм’с Лот и тамошните събития, ако изобщо е имало някакви събития. Паркинс Джилеспи само изгледа пишещия тези редове, запали си цигара и каза: „Просто реших да напусна.“ Чарлс Джеймс твърди, че бил принуден да си тръгне, тъй като работата му западнала заедно с градчето. Полин Дикенс, дългогодишна сервитьорка в кафе „Ексълънт“ изобщо не отговори на писменото ни запитване. А мис Кърлис категорично отказва да разговаря за Сейлъм’с Лот.

Някои изчезвания могат да се обяснят чрез правдоподобни догадки и малко усърдие в проучването. Местният агент по продажба на недвижими имоти Лоурънс Крокет, изчезнал заедно със съпругата и дъщеря си, е изоставил значителен брой съмнителни делови начинания, включително спекулативна сделка с голям терен в Портланд, където сега се изгражда пешеходна зона и търговски център. Сред напусналите срещаме Ройс Макдугъл и съпругата му, които преди няколко месеца са погребали невръстния си син, тъй че не е имало какво да ги задържа в градчето. Може би са заминали, накъдето им видят очите. Към същата категория спадат и други личности. Според началника на щатската полиция Питър Макфий, „Завели сме дела за издирване на доста народ от Джирусълъм’с Лот, но това далеч не е единственото градче в Мейн, където изчезват хора. Например Ройс Макдугъл е напуснал, без да си изплати дълговете към банката и две кредитни компании… според мен той просто е бил развейпрах и по някое време му е хрумнало да си вдигне багажа. Сега ли ще е, догодина ли, но в един прекрасен ден ще извади от портфейла си някоя стара кредитна карта и кредиторите ще го спипат за яката. В Америка изчезванията са нормално явление, досущ като вишневия пай. Днешното общество се крепи на автомобила. Минат ли две-три години, хората си събират партакешите и се преселват. Понякога забравят да оставят нов адрес. Особено безделниците.“

Ала въпреки безспорно трезвото и практично изказване на капитан Макфий, в Джирусълъм’с Лот все още има редица неизяснени въпроси. Заедно със съпругата и сина си е изчезнал Хенри Петри, а като служител на застрахователната компания „Пруденшъл“ той едва ли може да бъде причислен към безделниците. В кръга на липсващите срещаме местния гробар, местната библиотекарка и градската козметичка. Дължината на списъка вдъхва тревога.

Из околните градчета вече активно се развихря клюкарската кампания, която полага началото на една бъдеща легенда. От време на време се появяват съобщения за разноцветни светлини, висящи над далекопровода на щатската електрокомпания, който пресича града, тъй че никой не би ви се изсмял, ако подхвърлите, че жителите на Лот са били отвлечени от летящи чинии. Мълвата е споменавала и за съществуването на „нечестиво сборище“, където млади хора организирали черна литургия и може би с това са навлекли Божия гняв върху градчето, носещо името на най-святото място на Светата земя. Други, не тъй мистично настроени коментатори, си припомнят за младежите, „изчезнали“ преди около три години в района на Хюстън, щата Тексас, и открити по-късно в зловещи масови гробове.

След като посетихме Сейлъм’с Лот, подобни твърдения вече не ни се струват само плод на развинтена фантазия. В градчето не работи нито едно заведение. Най-дълго е издържало смесеното магазинче-аптека на Спенсър, което окончателно затворило врати през януари. Селскостопанският магазин на Кросън, универмагът, мебелният магазин на Барлоу и Стрейкър, кафе „Ексълънт“ и дори общинската управа — навсякъде вратите са заковани с дъски. Новата прогимназия пустее, както и обединената гимназия, построена през 1967 година, за да приеме младежите от още две съседни градчета. Училищната мебелировка и учебниците са пренесени временно в Къмбърланд, очаквайки съдбата им да бъде решена чрез гласуване в останалите населени места на учебния район, но едва ли има изгледи в началото на есента класните стаи да се запълнят с деца от Сейлъм’с Лот. Няма деца; само изоставени магазини и заведения, занемарени къщи, буренясали дворове, опустели улици и пътища.

Щатската полиция би желала да открие или поне да узнае нещичко за още доста хора, сред които можем да изброим Джон Грогинс, пастор на Методистката църква в Джирусълъм’с Лот; отец Доналд Калахан, енорийски свещеник на църквата „Сейнт Ендрю“; Мейбъл Уъртг, изтъкната участничка в църковните и обществени дела на Сейлъм’с Лот; семейство Лестър и Хариет Дърхам, местни жители, работили и двамата в текстилната фабрика; Ева Милър, собственичка на местния пансион…

4.

Два месеца след отпечатването на статията момчето бе прието в църквата. То направи първата си изповед — и изповяда всичко.

5.

Селският свещеник беше беловлас старец с лице, прорязано от дълбоки бръчки. Между мургавите му, обветрени скули блестяха удивително жизнерадостни и бодри очи. Сини, типично ирландски. Когато високият мъж пристигна в дома му, старецът седеше на верандата и пиеше чай. До него стоеше някакъв непознат, облечен в градски костюм. Косата му беше сресана на път по средата и лъщеше от брилянтин, тъй че високият мъж неволно си помисли за фотографии от края на миналия век.

— Аз съм Хесус де ла рей Муньос — сдържано изрече непознатият. — Отец Гракон не разбира английски, затова ме помоли да превеждам. Той оказа на семейството ми голяма услуга, за която не бива да споменавам подробности. Устните ми ще са също тъй запечатани и по въпроса, който е пожелал да обсъдим. Имате ли нещо против?

— Не.

Мъжът подаде ръка на Муньос, после на Гракон. Свещеникът каза нещо на испански и се усмихна. Бяха му останали само пет зъба, но усмивката бе дружеска и лъчезарна.

— Той пита ще желаете ли чаша чай. Зелен чай. Много освежава.

— С удоволствие.

След като си размениха още малко любезности, свещеникът каза:

— Момчето не ви е син.

— Не е.

— Странни неща изповяда. Право да си кажа откакто станах свещеник, не съм чувал по-странна изповед.

— Това не ме учудва.

— То плака — каза отец Гракон, отпивайки от чая. Плака дълбоко и страшно. Риданията идеха от дъното на душата му. Да ви изкажа ли съмненията, които посели в сърцето ми тая изповед?

— Не — равнодушно изрече високият мъж. — Няма защо. Момчето казва истината.

Още преди Муньос да преведе, Гракон кимна и лицето му стана сериозно. Той стисна с колене сплетените си длани, приведе се напред и дълго говори. Муньос слушаше съсредоточено, пропъждайки усърдно всякакви чувства от безизразното си лице. Когато свещеникът замълча, Муньос преведе:

— Той казва, че по света има безчет странни неща. Преди четирийсет години един селянин от Ел Гранионес му донесъл гущер, който пищял като жена. Случило му се да види и човек с белези там, където са раните на Спасителя, и на Разпети петък по дланите и нозете на този човек се стичала кръв. Казва, че станалото е ужасно, че е мрачно дело. Много е сериозно за вас и момчето. Особено за момчето. Страданието го разяжда. Казва…

Гракон се намеси с няколко кратки думи.

— Той пита дали разбирате какво сте сторили в онзи Нов Йерусалим.

— Джирусълъм’с Лот — поправи го високият мъж. Да, разбирам.

Гракон изрече още нещо.

— Пита как смятате да се борите.

Високият мъж поклати глава бавно, много бавно.

— Не знам.

Още няколко думи на Гракон.

— Той казва, че ще се моли за вас.

6.

Една седмица по-късно мъжът се събуди от кошмарите облян в пот и повика момчето по име.

— Връщам се — каза той.

Въпреки тена, момчето пребледня.

— Ще можеш ли да дойдеш с мен? — запита мъжът.

— Обичаш ли ме?

— Да. Господи, да.

Момчето зарида и високият мъж го прегърна.

7.

Все още не можеше да заспи. Из сенките се спотайваха лица, връхлитаха към него, замъглени като от снежни вихрушки и когато вятърът заблъска по покрива с клоните на надвисналото дърво, човекът подскочи.

Джирусълъм’с Лот.

Той затвори очи, закри ги с лакът и потокът на спомените се отприщи. Сякаш пак виждаше стъкленото преспапие — от ония, в които се надига миниатюрна виелица, когато ги разтръскаш.

Сейлъм’с Лот…