Стивън Кинг
Сейлъмс Лот (11)

2.

Още щом се събуди, Санди Макдугъл разбра, че нещо не е наред, но не можеше да си изясни какво точно. Леглото до нея беше празно; днес Рой имаше почивен ден и бе заминал на риболов с приятели. Щеше да се върне около пладне. Не миришеше на загоряло, не я болеше никъде. Тогава какво не беше наред?

Слънцето. Слънцето не беше наред.

Лъчите му бяха пропълзели високо по тапетите и в тях танцуваха сенки от клоните на клена зад прозореца. Но Ранди винаги я събуждаше много преди сянката на клена да стигне толкова високо…

Изненаданият й поглед се стрелна към будилника на нощното шкафче. Беше девет и десет.

В гърлото й се надигнаха тръпки.

— Ранди? — подвикна тя и се втурна с развян пеньоар по тясното коридорче на фургона. — Ранди, миличък!

Детската стая бе смътно осветена от единственото малко прозорче над люлката… отворено. Но тя го бе затворила, преди да си легне. Винаги го затваряше.

Люлката беше празна.

— Ранди? — прошепна тя. И го видя.

Мъничкото телце, облечено в избелели от пране ританки, беше захвърлено в ъгъла като никому ненужна вещ. Едното краче стърчеше нелепо нагоре като обърнат въпросителен знак.

— Ранди!

С лице, прорязано от дълбоките бръчки на потресението, тя рухна на колене до телцето. Повдигна го в прегръдките си. Беше изстинало.

— Ранди, бебчо миличък, събуди се, Ранди, Ранди, събуди се…

Синините бяха изчезнали. До една. Само за няколко часа бяха избледнели, оставяйки телцето и личицето безукорно чисти. Кожата беше румена. За пръв път от раждането му насам тя повярва, че е красив и изпищя от вида на тая красота — ужасен, безпомощен писък.

— Ранди! Събуди ee. Ранди? Ранди? Ранди?

С бебето в ръце тя се изправи и хукна назад по коридора, без да усеща, че пеньоарът се е изхлузил от едното й рамо. Високото детско столче още си стоеше в кухнята и по табличната му бяха полепнали следи от снощната вечеря на бебето. Тя намести Ранди на седалката, обляна от слънчев лъч. Детската главичка клюмна пред гърдите и телцето бавно, неумолимо се изхлузи настрани, докато заседна в ъгъла между табличната и страничната облегалка.

— Ранди? — повтори тя усмихнато. Очите й бяха изхвръкнали от орбитите като нащърбени топчета от синьо стъкло. Потупа го по бузите. — Хайде, събуди се, Ранди. Закуска. Кой иска да папка? Моля ти се… о, Исусе… моля ти се…

Тя отчаяно се завъртя настрани, отвори едно от шкафчетата над печката и затършува вътре, разсипвайки пакет ориз, кутия консервирани зеленчуци, бутилка олио. Бутилката се строши и пръсна гъста течност по печката и пода. Най-сетне Санди откри бурканче течен шоколад и грабна от сушилната за чинии пластмасова лъжичка.

— Виж, Ранди. Нали го обичаш. Събуди се и виж хубавото шоколадче. Кокадче, Ранди. Кокадче, кокадче. — Ярост и ужас я заляха изведнъж. — Събуди се! — изкрещя тя срещу бебето, изпръсквайки със слюнка прозрачната кожа по челцето и бузите. — Събуди се събуди се за Бога проклето лайно. СЪБУДИ СЕ!

Развинти капачката на бурканчето и загреба с лъжичката от шоколада. Ръката й вече знаеше истината и трепереше толкова силно, че разсипа почти всичко. Тя пъхна остатъка между мъничките отпуснати устни и при това още няколко гъсти капки се стекоха върху табличната с ужасяващо пльокане. Лъжичката изтрака по зъбките на бебето.

— Ранди — умолително изрече тя. — Не се шегувай с мамичка.

Тя посегна с другата ръка, отвори устата му с пръст и изсипа вътре колкото бе останало от шоколада.

— Така — каза Санди Макдугьл.

По устните й плъзна усмивка — неописуема усмивка на крехка, вече прекършена надежда. Тя седна на кухненския стол и се отпусна бавно, мускул по мускул. Сега всичко щеше да се оправи. Сега Ранди щеше да разбере, че тя все още го обича и щеше да прекрати жестоката измама.

— Вкусно ли е? — прошепна тя. — Кусно кокадче, Ранди? Ще се усмихнеш ли на мамичка? Хайде, на мама доброто момче, усмихни се.

Тя посегна и с треперещи пръсти повдигна нагоре ъгълчетата на устните му.

Шоколадът се изсипа на табличката.

Пльок.

Санди нададе писък.

3.

В събота сутринта Тони Глик се събуди, когато жена му Марджъри падна в хола на долния етаж.

— Марджи? — подвикна той, докато се надигаше и стъпваше на пода. — Мардж?

След дълго, дълго мълчание тя отговори:

— Добре съм, Тони.

Той седеше на леглото с клюмнала глава и тъпо се взираше в краката си. Беше само по долнище на пижамата и шнурът провисваше от пояса му между раираните крачоли. Рошавата му коса стърчеше на всички страни. Беше гъста и черна, както косата на двамата му синове. Хората го смятаха за евреин, но той често си мислеше, че косата би трябвало да издава италианския му произход, фамилията на дядо му беше Гликучи. Когато някой му подхвърлил, че в Америка е по-лесно да се оправиш, ако имаш кратко и звучно американско име, дядото официално се прекръстил на Глик, без да подозира, че с това само заменя реалната си принадлежност към едно малцинство с предполагаемо включване в друго. Тони Глик имаше мургаво, набито и мускулесто тяло. Върху лицето му бе застинало смаяното изражение на човек, пребит на излизане от кръчма.

Беше си взел болнични и през цялата отминала седмица спа почти непрекъснато. В съня всичко изчезваше. Не го спохождаха сънища. Лягаше си в седем вечерта и на следващата сутрин се събуждаше чак в десет, а следобед подремваше от два до три. От сцената на гробището до днешното слънчево съботно утро бе минала почти цяла седмица, ала това време му се струваше замъглено и съвършено нереално. Съседите упорито продължаваха да им носят храна. Тенджери, домашни консерви, кейкове, баници. Марджи казваше, че се чуди какво ще правят с всичко това. Не бяха гладни. В сряда вечерта той се опита да я погали в леглото и двамата се разплакаха.

Марджи не изглеждаше никак добре. Имаше си един личен метод за борба с трудностите — чистенето — и се бе захванала да чисти с маниакално усърдие, прогонващо всяка друга мисъл. По цял ден из къщата отекваше тракането на пълни кофи и бръмченето на прахосмукачката, из въздуха непрестанно се носеше острият мирис на амоняк и лизол. Грижливо бе опаковала в кашони всички детски дрешки и играчки, за да ги прати на Армията на спасението и благотворителния магазин. Когато в четвъртък сутринта излезе от спалнята, той зърна всички тия кутии, подредени край входната врата, с четливо надписани етикетчета върху капаците. През целия си живот не бе виждал нищо по-страшно от безмълвните кашони. После тя измъкна всички килими в задния двор, закачи ги по въжетата за пране и свирепо заудря с тупалката. И дори замъгленото съзнание на Тони неволно забеляза колко е побледняла от вторник или сряда насам; даже устните й като че бяха загубили естествения си цвят. Под очите й бяха плъзнали кафяви сенки.

Всички тия мисли прелетяха за миг през главата му и той се канеше пак да се просне на леглото, когато Марджи отново падна и този път не отговори на повикването.

Той стана, дотътри се до хола и я видя — лежеше на пода, едва дишаше и се взираше с невиждащи очи към тавана. Явно се бе наканила да преподрежда мебелите и всичко беше разместено, придавайки на стаята странен, съвсем непознат и объркан вид.

Нещо не беше наред с нея още отпреди, но през нощта се бе засилило и тя изглеждаше толкова зле, че видът й проряза замайването му като нож. Все още бе по пеньоар, разгърнат сега до средата на бедрото. Краката й бяха бели като мрамор; нямаше и следа от загара на лятната почивка. Ръцете й помръдваха безсилно като призраци. Дишаше с отворена уста, като че не й достигаше въздух. Тони забеляза колко странно изпъкват зъбите й, но не си направи труда да се замисли. Навярно беше от осветлението.

— Марджи! Скъпа!

Тя се опита да отговори, не успя и този път го проряза истински страх. Тони се изправи и реши да телефонира на доктора.

Вече посягаше към телефона, когато тя изрече:

— Не… не…

Повтаряше думата след всяко задъхано вдишване. Със сетни сили бе успяла да седне и мъчителната борба за дъх огласяше слънчевото безмълвие на къщата.

— Дръпни ме… помогни ми… слънцето пари…

Той се върна до нея и я повдигна, изненадан от лекотата на крехкото тяло. Сякаш тежеше не повече от наръч съчки.

— … дивана…

Положи я на дивана, като подпря гърба й на подлакътника. Сега вече не я докосваха навлизащите през прозореца слънчеви лъчи и дишането й се поуспокои. За момент тя затвори очи и той отново се изненада от контраста между устните и гладката белота на зъбите. Внезапно изпита желание да я целуне.

— Нека да повикам доктор — каза той.

— Не. По-добре ми е. Слънцето ме… изгаряше. От него губех сили. Сега е по-добре.

Бузите й бяха взели леко да поруменяват.

— Сигурна ли си?

— Да. Добре съм.

— Преуморяваш се, скъпа.

— Да — безучастно потвърди тя. Очите й гледаха равнодушно.

Той зарови пръсти в косата й, подръпна леко къдриците.

— Трябва да се изтръгнем от това състояние, Марджи. Трябва. Изглеждаш…

Замълча, за да не я засегне.

— Изглеждам ужасно — каза тя. — Знам. Снощи, преди да си легна, минах през банята, надзърнах в огледалото и едва се познах. За момент ми се стори… — Тя леко се усмихна. — Стори ми се, че през мен прозира ваната. Сякаш бях станала безплътна и… о, толкова бледа…

— Искам доктор Риърдън да те прегледа.

Но тя сякаш не чуваше.

— През последните три-четири нощи сънувам прекрасен сън, Тони. Толкова е реален. В съня Дани идва при мен. Казва ми: „Мамо, мамо, колко се радвам, че се прибрах!“ А после казва… казва…

— Какво казва? — меко я подкани Тони.

— Казва…, че отново е моето бебе. Че пак ще държа в скута си моето малко детенце. Започвам да го кърмя и… после усещам наслада, примесена с лека болка, съвсем както беше преди да го отбия, но вече му никнеха зъбки и понякога хапеше… о, сигурно звучи ужасно. Като в разните психиатрични истории.

— Не — каза той. — Не.

Коленичи до нея, а тя го прегърна през врата и безсилно зарида. Ръцете й бяха студени.

— Не викай доктора, Тони, моля те. Днес ще почивам.

— Добре — каза той и кой знае защо се разтревожи от съгласието си.

— Сънят е тъй прекрасен, Тони — изрече тя, притиснала лице до гърлото му. Имаше някаква поразителна чувствителност в движението на устните й, в прикритата твърдост на зъбите под тях. Той усети, че получава ерекция. — Как искам да го сънувам и тази нощ.

— Може би — каза той и я погали по косата. — Може би ще го сънуваш.

4.

— Боже мой, колко добре изглеждаш — каза Бен. Сред плътната белота и анемичните зелени шарки на болничния свят Сюзън Нортън наистина изглеждаше чудесно. Беше облечена в жълта блуза на черни вертикални райета и светлосиня къса джинсова пола.

— И ти май не си зле — каза тя, прекосявайки стаята.

Той я целуна жадно, ръката му плъзна по топлата извивка на бедрото и все по-нагоре…

— Хей! — възкликна тя, прекъсвайки целувката. — За такива работи гонят от болницата.

— Не могат да ме изгонят.

— Да, но мене могат.

Спогледаха се.

— Обичам те, Бен.

— И аз те обичам. Ако можех сега да се гушна при теб…

— Чакай само да дръпна завивката.

— Ами ако ни видят сестрите?

— Ще им кажем, че ми слагаш подлогата.

Тя усмихнато поклати глава и придърпа стола.

— Много неща се случиха в градчето, Бен.

Веселието му мигом се изпари.

— Какво например?

Тя се поколеба.

— Просто не знам какво да ти кажа, даже не съм наясно какво да мисля. Съвсем съм се объркала.

— Изплюй камъчето и остави аз да преценя.

— Какво е състоянието ти, Бен?

— Подобрява се. Нищо сериозно. Докторът на Мат, едно момче на име Коди…

— Не. Говоря за душевното ти състояние. Доколко вярваш в тия истории за граф Дракула?

— О. Това, значи. Разказа ли ти Мат?

— Мат е тук, в болницата. В интензивното отделение на горния етаж.

— Какво? — Бен се надигна на лакти. — Какво му се е случило?

— Сърдечен удар.

— Сърдечен удар!

— Доктор Коди казва, че състоянието му се стабилизира. Водят го между тежките случаи, но това е задължително през първите четиридесет и осем часа. По време на пристъпа, бях при него.

— Разкажи ми всичко, което си спомняш, Сюзън. Веселието бе изчезнало от лицето му. Сега чертите му изглеждаха изящно обтегнати, бдителни и съсредоточени. Сред необятната белота на болничната стая, чаршафите и памучната пижама, той отново й се стори обтегнат до крайност, може би вече до скъсване.

— Ти не отговори на въпроса ми, Бен.

— Как възприемам разказа на Мат ли?

— Да.

— Позволи ми вместо отговор да изложа хода на твоите мисли. Смяташ, че от Марстъновия дом ми е бръмнала някаква муха в главата, а сетне съм взел да се плаша от сянката си, както се казва. Добре ли преценявам?

— Да, навярно. Но никога не съм мислила за това с толкова… с толкова груби изрази.

— Знам, Сюзън. Нека да продължим с хода на мислите ти, ако правилно съм те разбрал. Може би ще имам полза от този разбор. По лицето ти усещам, че някакъв тежък удар те е заставил да отстъпиш. Така ли е?

— Да… но не вярвам, това не може…

— Чакай малко. Кажеш ли „не може“, всичко блокира. Точно тук закъсах и аз. Тия две абсолютни, проклети, властни думички. Не може. Сюзън, аз не вярвах на Мат, защото такова нещо не може да е вярно. Но както и да оглеждах цялата история, не намирах слабо място в нея. Най-логично е да предположим, че от известно време Мат не е с всичкия си, нали?

— Да.

— Приличаше ли ти на луд?

— Не. Не, но…

— Престани. — Той надигна ръка. — Пак си казваш наум „не може“, нали?

— Май че си прав — каза тя.

— И аз нямах чувството, че е луд или неуравновесен. Знам, че параноичните фантазии или маниите за преследване не изникват изневиделица. Те се развиват постепенно. Нуждаят се от грижливо напояване, окопаване и торене. Чувала ли си в градчето да се говори, че на Мат му хлопа дъската? Чувала ли си Мат да споменава, че някой се кани да му тегли ножа? Замесвал ли се е някога с несериозни обществени движения — например Синовете на американските патриоти или ония, дето твърдят, че флуоризацията на питейната вода предизвиква мозъчни тумори? Проявявал ли е някога прекомерен интерес към спиритични сеанси или книги за прераждането? Чувала ли си да е бил арестуван?

— Не — каза тя. — На всички въпроси отговорът е не. Но Бен… мъчно ми е да говоря така за Мат, мъчно ми е дори да си го мисля, но някои хора полудяват съвсем тихичко. Полудяват отвътре.

— Не ми се вярва — спокойно каза той. — Винаги има признаци. Понякога околните не ги разпознават предварително, но след това си спомнят за тях. Ако си съдебен заседател, би ли повярвала на Мат като свидетел в дело за автомобилна катастрофа?

— Да…

— Би ли му повярвала, ако каже, че е видял как крадец убива Майк Райърсън?

— Да, навярно бих му повярвала.

— Но не и това.

— Бен, то просто не може…

— Ето, пак го каза. — Той видя, че Сюзън е готова да възрази и вдигна ръка пред устата й. — Не споря по случая, Сюзън. Просто ти излагам хода на мислите си. Ясно?

— Ясно. Продължавай.

— Второто ми предположение беше, че всичко е организирано от някого. Че някой изпитва кръвна омраза към него.

— Да, и аз имах подобна идея.

— Мат казва, че няма врагове. Вярвам му.

— Всеки си има врагове.

— Но в различна степен. Не забравяй най-важното — в цялата тази каша е замесен мъртвец. Ако някой е искал да натопи Мат, значи за целта е трябвало да убие Майк Райърсън.

— Защо?

— Защото без труп всички тия фокуси губят смисъла си. И все пак според разказа на Мат срещата му с Майк е била съвършено случайна. Никой не го е карал да ходи при Дел в четвъртък вечерта. Нито анонимно обаждане, нито бележка, нито каквото и да било. Срещата е била случайна и това ни стига, за да изключим предположението за нечия намеса.

— Какво разумно обяснение ни остава?

— Че Мат е сънувал скърцането на прозореца, смеха и мляскането. Че Майк е умрял от естествена, но неизяснена смърт.

— Не вярваш и на това, нали?

— Не вярвам, че е сънувал скърцането. Прозорецът беше отворен. А външният капак се търкаляше долу на тревата. Видях го, Паркинс Джилеспи също го видя. Забелязах и още нещо. В къщата на Мат капаците се залостват отвън. Отвътре можеш да ги отвориш само с отверка или шпакла. А и това не би било лесно. Би оставило следи. Не забелязах никакви следи. Има и още нещо: почвата под прозореца е сравнително мека. Ако искаш да свалиш капака от втория етаж, трябва да се качиш на стълба и тя би оставила отпечатъци. Нямаше отпечатъци. Това ме смущава най-много. Свален е капакът от прозореца на втория етаж, а долу няма отпечатъци от стълба.

Двамата се спогледаха тревожно. Бен продължи:

— Цяла сутрин обмислям всичко това. Колкото повече мислех, толкова по-убедителна ми се струваше историята на Мат. Затова реших да рискувам. За момент се освободих от упоритото „не може“. А сега ми кажи какво се е случило снощи при Мат. Ако новите факти докажат, че съм изкукал, няма да има по-щастлив човек от мен.

— Едва ли ще го докажат — неохотно изрече тя. Става още по-зле. Мат тъкмо беше привършил разказа си за Майк Райърсън. Изведнъж му се стори, че горе има някой. Страхуваше се, но се качи. — Тя кръстоса ръце в скута си и ги стисна здраво, сякаш се боеше, че могат да отлетят. — Отначало не се случи нищо… после Мат извика, че отменя някаква покана. След това… о, всъщност не знам как да го…

— Продължавай. Не се колебай.

— Мисля, че някой — някой друг — изсъска. Чу се трополене, като че нещо падна. — Тя го изгледа мрачно. — И после чух нечий глас да изрича: Ще се погрижа да спиш като мъртъв, учителю. Точно това, дума по дума. А по-късно, когато влязох да потърся одеяло за Мат, намерих това.

Тя извади пръстена от джобчето на блузата си и го пусна в дланта му.

Бен го повъртя между пръстите, после се извърна към прозореца, за да различи инициалите.

— М. К. Р. Майк Райърсън ли означава?

— Майк Кори Райърсън. Изтървах го, после се заставих отново да го вдигна… мислех, че може да бъде интересен за тебе или за Мат. Задръж го. Не искам да ми го връщаш.

— И как се чувстваш сега?

— Зле. Много зле. — Тя предизвикателно вирна глава. — Но това категорично противоречи на разума, Бен. По-скоро бих повярвала, че Мат е успял някак да убие Майк Райърсън и по неизвестни за нас причини е измислил тая шантава вампирска история. Изхитрил се е да смъкне капака. Преправил си е гласа в гостната, докато го чаках долу, подхвърлил е пръстена…

— И за да изглежда по-убедително, сам си е причинил сърдечен удар — сухо добави Бен. — Не съм се отказал от надеждите за логично обяснение, Сюзън. Надявам се да го открия. Готов съм да се моля затова, филмовите чудовища са забавни, но никак не е весело да мислиш, че наистина те дебнат в мрака. Готов съм дори да приема предположението, че Мат е смъкнал капака — не би било чак толкова сложно да го стори с въжена примка от покрива. Да караме по-нататък. Мат е образован човек. Предполагам, че съществуват отрови, които биха предизвикали у Майк описаните симптоми… и може би някои от тях са трудни за откриване. Естествено, идеята за отравяне не е твърде правдоподобна, защото Майк не е хапвал почти нищо…

— Така твърди Мат — вметна тя.

— Не би си позволил да лъже. Зная, че изследването на стомашното съдържание е важна част от аутопсията. А от инжекция биха останали следи. Но нека в името на идеята предположим, че е възможно. Човек като Мат сигурно би намерил лекарство, с което да имитира сърдечен удар. Но къде е мотивът?

Тя безпомощно поклати глава.

— И дори да допуснем, че има някакъв незнаен мотив, защо ще му трябва да заплита подобна византийска интрига или пък да измисля толкова смахната история? Навярно някой криминален автор от ранга на Елъри Куин би намерил начин да обясни всичко, но животът не е като в романите на Елъри Куин.

— Но другото… другото е лудост, Бен.

— Да, като Хирошима.

— Престани! — разяри се тя изведнъж. — Престани да се правиш на шантав интелигент! Не ти отива! Говорим за бабини деветини, кошмарни сънища, психози, наречи го както щеш…

— Дрън-дрън — прекъсна я той. — Мисли логично. Светът се разпада под краката ни, а ти се инатиш за някакъв си вампир.

— Сейлъм’с Лот е моят град — упорито отсече тя.

— Ако в него става нещо, то е реално, а не празна философия.

— Безкрайно съм съгласен — отвърна той и разсеяно плъзна пръсти по превръзката на челото си. — А бившият ти поклонник има страхотен десен удар.

— Съжалявам. Не познавах Флойд откъм тази страна. Още се чудя.

— Къде е той?

— В общинския изтрезвител. Паркинс Джилеспи казал на мама, че би трябвало да го прати в районното — при шерифа Маккаслин, искам да кажа — обаче искал първо да чуе дали ще предявиш обвинение.

— Имаш ли мнение по въпроса?

— Нямам мнение — безразлично отвърна Сюзън. Флойд е вън от живота ми.

— Няма да предявя обвинение.

Сюзън учудено вдигна вежди.

— Но искам да поговоря с него.

— За нас двамата ли?

— Искам да знам защо дойде при мен с широкопола шапка, тъмни очила, шлифер и… фабрични гумени ръкавици.

— Какво?

— Е, знаеш — обясни той, като я гледаше внимателно, — слънцето още не беше залязло. Напичаше. И мисля, че това не му се нравеше.

5.

Когато Ноли се върна със закуската от кафе „Ексълънт“, Флойд бе спал дълбоко. Ноли реши, че ще е тъпо да го буди само заради кулинарните постижения на Полин Дикенс — две пържени яйца с пет-шест резенчета мазен бекон — затова се настани в канцеларията, излапа всичко и накрая изпи кафето. Добро кафе правеше Полин — поне това не можеше да й се отрече. Но когато донесе обяда и Флойд още спеше в същата поза, Ноли се постресна, остави подноса на пода и отиде да почука с лъжицата по решетките.

— Хей, Флойд! Събуди се, нося ти обяда!

Флойд не се събуди и Ноли извади от джоба си ключовете за килиите. Но тъкмо преди да посегне към ключалката, спря и се замисли. Миналата седмица в поредната серия на „Барутен дим“ един юначага се правеше на болен, докато тъмничарят влезе в килията. Ноли не смяташе Флойд Тибитс за кой знае какъв юначага, но пък трябваше да признае, че добре бе подредил онзи Бен Миърс.

Стоеше нерешително, с лъжицата в едната ръка и ключовете в другата — едър млад мъж, чиито летни ризи вечно бяха мокри от пот под мишниците. Опитен играч на боулинг със среден резултат 151 точки, редовен посетител на кръчмите в почивните дни. В портфейла му, точно зад църковното календарче, беше скътан списък на баровете и мотелите в Портланд, където най-лесно се намира нещо за чукане. По характер беше дружелюбен и прям, бавно съобразяваше и бавно се ядосваше. Всички тия съществени качества не пораждаха склонност към размишления. Няколко минути той продължи да се чуди какво да прави, като през цялото време дрънкаше с лъжицата по решетките, викаше Флойд и се надяваше затворникът да изхърка или да подаде някакви признаци на живот. Тъкмо беше решил да потърси указания от Паркинс по радиотелефона, когато самият Паркинс се обади от вратата на канцеларията:

— Дявол да те вземе, Ноли, какви ги вършиш? Прасетата ли каниш за обяд?

Ноли се изчерви.

— Флойд не ще да мърда, Парк. Боя се, че може да е… болен, нали разбираш?

— Да не мислиш, че ще го излекуваш, като блъскаш по решетките с тая проклета лъжица?

Паркинс мина край него и отключи килията.

— Флойд? — Той хвана спящия за рамото и го разтърси. — Добре ли…

— Флойд се търкулна от сгъваемия нар и рухна на пода.

— Мамка му — промърмори Ноли. — Пукнал е, нали?

Но Паркинс сякаш не го чу. Гледаше втренчено към неестествено спокойното лице на Флойд. Ноли бавно осъзна, че Паркинс изглежда изплашен до смърт като че всеки момент е готов да напълни гащите.

— Какво има, Парк?

— Нищо — каза Паркинс. — Просто… да се махаме оттук. — И после прошепна, сякаш сам на себе си: — Господи, как съжалявам, че го докоснах.

С бавно растящ ужас Ноли се вторачи в тялото на Флойд.

— Недей да дремеш — каза Паркинс. — Трябва да викнем доктора.

6.

Около пладне Франклин Бодин и Върджил Ратбун пристигнаха пред паянтовата дъсчена порта в края на отклонението от Бърнс Роуд, три километра след гробището Хармони Хил. Возеха се в шевролета на Франклин — пикап, произведен през 1957 година. Някога, през втория президентски мандат на Айзенхауер, колата имаше цвят на слонова кост, но сега беше лайнянокафява, осеяна с ръждиви петна. Каросерията беше пълна с товар, наричан от Франклин „бохлюк“. Веднъж месечно двамата с Върджил откарваха на сметището камара бохлюк — предимно празни кутии и бутилки от бира, вино, уиски и водка „Попов“.

— Затворено — констатира Франклин Бодин, след като примижа, за да разчете табелката на портата. Говнарски работи. — Той посегна към бутилката, наместена удобно в чатала му, отпи солидна глътка и избърса устни с ръкав. — Ама днеска е събота, нали тъй?

— Ясна работа — потвърди Върджил Ратбун. Всъщност нямаше представа дали е събота или вторник. Беше толкова пиян, че не знаеше и месеца.

— В събота не затварят сметището, нали тъй? — запита Франклин.

Табелката беше само една, но той виждаше три. Отново примижа. И на трите пишеше „Затворено“. Яркочервените букви несъмнено бяха изписани с боя от голямата кутия, съхранявана в барачката на Дъд Роджърс.

— Нивга не е било затворено в събота — заяви Върджил. Той надигна биреното шише към устата си, не улучи и си оля рамото. — Тия съвсем са се разпасали.

— Затворено — повтори Франклин с растящо раздразнение. — Онзи кучи син се е накъркал и дреме някъде. Ще го затворя аз него.

Той превключи на първа скорост и натисна педала. От шишето между краката му бликна бирена пяна и се разля по крачолите.

— Давай газ, Франклин! — изрева Върджил и мощно се оригна, докато пикапът трошеше портата и я отмяташе настрани от пътя.

Франклин превключи на втора и подкара по осеяния с ями път. Камионетката бясно заподскача на вехтите си ресори. Отзад с трясък се сипеха бутилки. Наоколо чайките крещяха и кръжаха из въздуха.

Около половин километър след портата отклонението от Бърнс Роуд (известно под името Сметищен път) достигаше широк пущинак, сред който се разполагаше сметището. Гъсталакът от елхи и кленове ограждаше просторен кръг гола земя, утъпкана и набраздена от непрестанното минаване на булдозера, стоящ сега до бараката на Дъд. Отвъд него беше изоставената кариера, където се изхвърляха отпадъците. Боклукът се трупаше на гигантски дюни, осеяни с проблясъци от бирени кутии и стъклени бутилки.

— Тоя гаден, некадърен, гърбав пикливец май нито е палил, нито е утъпквал от седмица насам — каза Франклин. Настъпи с два крака педала на спирачката и той потъна до ламарината с мъчително скърцане. След малко камионетката спря. — Натряскал се е и спи, това е.

— Не съм го чувал да се напива — обади се Върджил.

Той метна навън празното шише и измъкна ново от кафявата хартиена торба на пода. Отвори я в дръжката на вратата и разтръсканата бира изригна, обливайки ръката му.

— Всички гърбави къркат като луди — мъдро обясни Франклин. Плю през прозореца, откри, че е затворен и избърса с ръкав мътното надраскано стъкло. — Я да минем после да го видим. Може пък да му има нещо.

Той превключи на заден ход, направи широк лъкатушен завой и спря в мига, когато задният капак надвисна над обединените боклуци на градчето. Изключи двигателя и мигом ги прихлупи тишина. Не се чуваше нито звук освен тревожният крясък на чайките.

— Ама пък е една тишина — промърмори Върджил.

Излязоха от кабинета и минаха отзад, Франклин откачи куките и задният капак с трясък падна надолу. Над отсрещния край на бунището с жални писъци излетя ято чайки.

Двамата мълчаливо се изкатериха в каросерията и взеха да изблъскват бохлюците. Из въздуха се запремятаха зелени найлонови чували, разсипващи съдържанието си в полет. Отдавна бяха свикнали с тази работа. Те представляваха онази част от градчето, която малцина туристи виждаха (и едва ли желаеха да видят) — първо, защото градчето мълчаливо и единодушно не им обръщаше внимание, и второ, защото с времето бяха придобили особен, защитен цвят. Ако човек срещнеше по пътя пикапа на Франклин, забравяше го още преди да е изчезнал от огледалото. Ако някой зърнеше бараката им и кривия комин с тънка ивица пушек, прорязваща белезникавото ноемврийско небе, предпочиташе да извърне очи. А който срещнеше Върджил да излиза от магазина за напитки в Къмбърланд с шише евтина водка в книжна торба, казваше му „здрасти“ и после се чудеше с кого се е разминал; лицето изглеждаше познато, но името упорито отказваше да изплува в паметта, Франклин беше брат на Дерек Бодин, бащата на Ричи (неотдавна детронирания крал на прогимназията на Стаили Стрийт), но Дерек почти бе забравил, че Франклин още живее в града. Той отдавна бе отминал положението на черна овца и сега беше напълно сив.

След като изпразниха каросерията, Франклин изрита последната бирена кутия — дзън — и придърпа нагоре зеления си работен панталон.

— Хайде да видим как е Дъд — каза той.

Слязоха долу, Върджил застъпи кожената връзка на обувката си и тупна по задник.

— Господи, кой некадърник ги прави тия обувки — унило промърмори той.

Отправиха се към бараката от катраносана хартия. Вратата беше затворена.

— Дъд! — изрева Франклин. — Хей, Дъд Роджърс! Той стовари юмрук върху вратата и цялата барака се разтресе. Отвътре кукичката се строши и вратата неохотно отстъпи назад. Бараката беше празна, но из нея се носеше отвратителна сладникава воня, която ги накара да се спогледат и да сбърчат носове — а и двамата бяха кръчмарски ветерани, свикнали с най-неприятни миризми. Тежкият дъх смътно напомняше на Франклин за туршия, оставена да гние на тъмно с години, докато саламурата побелее съвсем.

— Ах, мамка му — обади се Върджил. — Че то вони по-зле и от гангрена.

И все пак бараката беше безупречно чиста. Резервната риза на Дъд висеше на кукичка над леглото, одеялото беше изпънато с армейска педантичност, а вехтият кухнески стол си стоеше на място до масата. Кутията червена боя с неотдавна протекли капки по външния ръб беше сложена на вестник зад вратата.

— Ако не излезем, ще се издрайфам — заяви Върджил. Лицето му бе станало бледозеленикаво.

Франклин, който не се чувстваше по-добре от него, отстъпи назад и затвори вратата.

Огледаха бунището — пустинно и безжизнено като лунните планини.

— Няма го тук — каза франклин. — Сигурно се търкаля къркан нейде из гората.

— Франк!

— Какво? — рязко запита Франклин. Не беше в настроение.

— Вратата беше затворена отвътре. Ако го няма там, как е излязъл?

Франклин стреснато се завъртя и огледа бараката. През прозореца, искаше да каже, но премълча. Прозорчето беше проста дупка, изрязана в картона и закрита с целулоид. Не беше чак толкова широко, че Дъд да се провре през него с грамадната си гърбица.

— Няма значение — ядно рече Франклин. — Като му се свиди пиенето, майната му. Да се махаме.

Върнаха се към камионетката и Франклин усети как нещо се процежда през защитната мембрана на пиянството — нещо, което по-късно нямаше да си спомни, а и не би искал да си го спомня; чувство на лепкав страх, чувство, че наоколо има нещо ужасно нередно. Сякаш бунището имаше собствен пулс — бавен, ала наситен със страховита жизненост. Изведнъж му се прииска час no-скоро да се махне оттук.

— Никакви плъхове не виждам — внезапно подметна Върджил.

И наистина не се виждаха плъхове; само чайки. Франклин опита да си припомни кога е било да докара бохлюци на сметището и да не види плъхове. Не можа. И това също не му се понрави.

— Сигурно е разхвърлял отрова, а, франк?

— Хайде, размърдай се — каза Франклин. — Да се пръждосваме оттук.

7.

След вечеря разрешиха на Бен да се качи на горния етаж при Мат Бърк. Посещението бе кратко — Мат спеше. Но вече бяха махнали кислородната палатка и старшата сестра каза на Бен, че до утре сутринта пациентът навярно ще се събуди и ще може да приема кратки посещения.

Лицето на учителя изглеждаше изпито и жестоко състарено — за пръв път наистина бе лице на старец. Лежеше неподвижно, сбръчканата кожа на шията му се подаваше от болничната пижама и това го правеше някак уязвим и беззащитен. Ако всичко е вярно, помисли Бен, тия хора не ти правят добро, Мат. Ако всичко е вярно, значи сме попаднали в цитаделата на неверието, където кошмарите се прогонват с лизол, скалпели и лекарства, а не с трепетликови колове, Библии и планинска мащерка. Те се радват като деца на кръвните банки, инжекциите и клизмите с бариев разтвор. Не ги интересува дали в колоната на истината има дупка.

Той пристъпи до леглото и лекичко завъртя главата на Мат. По шията нямаше белези; кожата беше безупречно чиста.

Поколеба се още миг, после пристъпи към шкафа и го отвори. Вътре висяха дрехите на Мат, а върху куката от вътрешната страна на вратата, бе закачено разпятието, за което спомена Сюзън. Филигранната му верижка проблясваше в мекото осветление на болничната стая.

Бен се върна до леглото и надяна разпятието около врата на Мат.

— Хей, какво нравите?

В стаята бе влязла сестра с кана вода в едната ръка и подлога в другата; подлогата беше благоприлично закрита с чиста кърпа.

— Слагам му кръста — обясни Бен.

— Католик ли е?

— Вече да — мрачно отвърна Бен.

8.

Вече бе паднала нощ, когато в къщата на семейство Сойър, разположена на Дийп Кът Роуд, се раздаде тихо почукване откъм кухненската врата. С лукава усмивчица на устните Бони Сойър отиде да отвори. Беше облечена с къса надиплена престилчица около кръста, обувки с висок ток — и нищо друго.

Когато тя отвори вратата, очите на Кори Брайънт се разшириха и челюстта му провисна.

— Бъ — каза той. — Бъ… Бъ… Бони?

— Какво има, Кори?

С престорена небрежност тя подпря лакът върху рамката на вратата, изпъвайки голите си гърди по най-съблазнителен начин. Същевременно кръстоса крака, за да подчертае извивката на бедрата си.

— Божичко, Бони, ами ако беше дошъл…

— Телефонният техник ли? — запита тя и се изкикоти.

Хвана ръката му и я наложи върху гъвкавата плът на дясната си гръд. — Искаш ли да ми видиш брояча?

С ръмжене, към което се примесваха нотки на отчаяние (удавник, отиващ към дъното за трети път, стиснал млечна жлеза вместо сламка), той я сграбчи в прегръдките си. Дланите му се впиха в задничето й; колосаната престилчица тихо изшумоля между телата им.

— Олеле — прошепна тя, като се триеше в него. — Ще ми проверите ли слушалката, мистър телефонен техник? Цял ден чакам важно обаждане…

Той я грабна на ръце, влезе и затвори вратата с ритник. Нямаше нужда да му казват къде е спалнята. Добре познаваше пътя.

— Сигурна ли си, че няма да се прибере? — запита Кори.

Очите и проблеснаха в сумрака.

— Ама вие за кого ми говорите, мистър телефонен техник? Едва ли за моя прекрасен съпруг… той е в Бърлингтън, щата Върмонт.

Той я положи напреко на леглото, с провиснали на пода крака.

— Светни лампата — изрече тя бавно, с внезапно натежал глас. — Искам да виждам какво правиш.

Той щракна нощната лампа и сведе очи към Бони. Престилчицата се бе извъртяла настрани. Очите й бяха полусклопени и трескави, с разширени и лъскави зеници.

— Махни го това — посочи той престилката.

— Ти го махни — отвърна тя. — Сигурно ще се справите с възела, мистър телефонен техник.

Той послушно се наведе. Тая жена винаги го караше да се чувства като хлапак с пресъхнало гърло, който за пръв път ляга с момиче, а ръцете му потреперваха щом посегнеше към нея, сякаш самата й плът излъчваше в околния въздух мощно електрическо напрежение. Напоследък вече не можеше да я прогони от мислите си. Беше заседнала в главата му като раничка от вътрешната страна на бузата, която непрестанно опипваш с език. Развихряше се дори и в сънищата му — гола, златиста, непоносимо възбуждаща, фантазията й не знаеше граници.

— Не, на колене — каза тя. — Искам да коленичиш пред мен.

Той тромаво падна на колене, пропълзя напред и посегна към възела на престилчицата. Тя положи високите си токове върху раменете му. Кори изви глава, за да я целуне от вътрешната страна на бедрото и усети под устните си топлата, гъвкава плът.

— Точно така, Кори, да, точно така, продължавай нагоре, продължавай…

— Е, не е ли мила картинка?

Бони Сойър изпищя.

Кори Брайънт надигна глава и примига объркано.

Реджи Сойър стоеше подпрян върху рамката на вратата. Ловната пушка под мишницата му беше насочена надолу и той небрежно я крепеше с лакът.

Кори изгуби контрол над пикочния си мехур и по бедрата му бликна топла струя.

— Значи вярно било — учудено промълви Реджи и прекрачи в спалнята. Усмихваше се. — Гледай ти! Дължа на онзи къркач Мики Силвестър цяла каса „Будвайзер“. По дяволите.

Бони се опомни първа.

— Реджи, слушай. Не е това, което си мислиш. Той нахълта, беше като луд, той, той беше…

— Млъквай, путко.

Продължаваше да се усмихва. Кротко. Беше грамаден. Облечен в светлосив костюм, както преди два часа, когато Бони го целуна за довиждане.

— Слушай — безпомощно изрече Кори. Имаше чувството, че устата му се е препълнила със слюнка. — Моля те. Моля ти се, не ме убивай. Макар че го заслужавам. Нали не искаш да идеш в затвора. За някаква си глупост. Пребий ме, така ми се пада, но моля те, недей…

— Не стой на колене, Пери Мейсън — нареди Реджи Сойър все тъй кротко усмихнат. — И си вдигни ципа.

— Слушайте, мистър Сойър…

— О, наричай ме Реджи. Нали сме приятелчета. Топлиш ми леглото, докато ме няма, нали така?

— Реджи, не е това, което си мислиш, той ме изнасили…

Реджи я погледна с кротка, благожелателна усмивка.

— Кажеш ли още една думичка, ще ти завра ей-това чудо и ще ти покажа фокус, дето не си го и сънувала.

Бони застена. Лицето й бе пребледняло като кисело мляко.

— Мистър Сойър… Реджи…

— Ти се казваш Брайънт, нали? Син на Пит Брайънт, нали?

Кори трескаво разтръска глава.

— Да, вярно. Точно така. Слушай…

— Доставях му бензин и масла, когато бях шофьор при Джим Уебър — каза Реджи и се усмихна като че споменът беше много приятен. — Беше четири-пет години преди да срещна тая разгонена кучка. Татко ти знае ли къде си?

— Не, сър, това ще го сломи. Можеш да ме пребиеш, така ми се пада, но ако ме застреляш, татко ще разбере как е станало и бас държа, че това ще го убие, тогава на съвестта ти ще тежат две…

— Да, и аз държа бас, че не знае. Ела в хола за момент. Трябва да поговорим. Хайде. — Реджи се усмихна кротко, за да покаже на Кори, че не му крои нищо лошо, сетне стрелна поглед към Бони, която го гледаше с широко разтворени очи. — Ти стой тук, маце, че инак няма вече да узнаеш какво ще дават тая вечер по телевизията. — Той завъртя пушката към вратата. — Идвай, Брайънт.

Стъпвайки неуверено, Кори мина пред Реджи и излезе в хола. Краката му бяха като гумени. Усещаше адски сърбеж между плешките. Там ще ме гръмне, помисли той, точно между плешките. Чудя се дали ще съм още жив да видя как червата ми залепват на стената…

— Обърни се — каза Реджи.

Кори се завъртя. Бе започнал да плаче. Не искаше да плаче, ала не можеше да се удържи. Навярно нямаше значение. И без това вече се бе подмокрил.

Пушката вече не висеше небрежно в ръката на Реджи. Двете цеви се целеха право в лицето на Кори. Тъмните отвори сякаш растяха, зейваха, превръщаха се в бездънни кладенци.

— Знаеше ли какво правиш? — запита Реджи.

Вече не се усмихваше. Лицето му беше мрачно и сериозно.

Кори не каза нищо. Въпросът беше излишен. Само продължаваше да плаче.

— Спал си с чужда жена, Кори. Нали така ти беше името?

Кори кимна. По бузите му се стичаха сълзи.

— Знаеш ли какво става с такива като теб, когато ги хванат?

Кори пак кимна.

— Хвани цевите на пушката, Кори. Съвсем леко. Спусъкът е чувствителен, а вече съм го придърпал. Затова си представи… о, представи си, че хващаш жена ми за циците.

Кори протегна трепереща ръка и докосна цевите на пушката. Студеният метал прилепна към парещата му длан. От гърлото му се изтръгна протяжен, мъчителен стон. Вече не му оставаше нищо. Времето за молби бе отминало.

— Лапни ги, Кори. И двете цеви. Да, точно така. Леко!… да, добре. Голяма ти е устата. Пъхай по-навътре. Знаеш как се пъха, нали?

Челюстите на Кори се бяха разтегнали до предел.

Цевите на пушката опираха в небцето му и стомахът му се бунтуваше от ужас. Усещаше по зъбите си мазната стомана.

— Затвори очи, Кори.

Кори гледаше тъпо и влажните му очи бяха грамадни като чинии.

Реджи пак се усмихна кротко.

— Затвори ги тия детски сини очички, Кори.

Кори склопи очи.

Разхлабеното черво изпусна товара си в панталона му. Той почти не усети това.

Реджи дръпна двата спусъка. Ударниците на празната пушка глухо изщракаха.

Кори се свлече на пода без свяст.

Няколко секунди Реджи го гледа с кротка усмивка, после завъртя пушката с приклада нагоре. Обърна се към спалнята.

— Ето ме, Бони, идвам. Не ме интересува дали си готова.

Бони Сойър закрещя.

9.

Кори Брайънт се тътреше по Дийп Кът Роуд към мястото, където бе оставил служебната камионетка. Очите му бяха изцъклени и кръвясали. На тила му се издуваше цицина — беше се ударил при падането в несвяст. Обувките му се тътреха с глух шум по меката пръст. Мъчеше се да мисли само за този звук и да забрави всичко друго, особено внезапния и пълен провал на целия му живот. Часът бе осем и четвърт.

Когато изпроводи Кори през кухненската врата, Реджи Сойър пак се усмихваше кротко. Монотонните страдалчески ридания на Бони долитаха от спалнята като съпровод на думите му.

— Сега бъди послушно момче и тръгвай по пътя. Качи се в колата и карай право към града. В десет без четвърт минава автобусът от Люистън за Бостън. От Бостън можеш да продължиш накъдето си искаш. Автобусът спира пред дрогерията на Спенсър. Гледай да не го изпуснеш. Защото видя ли те пак, ще те убия. С Бони всичко е наред. Прекърши се. Една-две седмици ще трябва да носи панталони и блузи с дълъг ръкав, но не съм й пипал лицето. Ти само побързай да се махнеш от Сейлъм’с Лот, преди да си смениш гащите и пак да ти хрумне, че си мъж.

И ето, сега крачеше по пътя с намерение да постъпи точно така, както бе заръчал Реджи Сойър. От Бостън можеше да продължи на юг… нанякъде. В банката имаше спестени около хиляда долара. Майка му винаги казваше, че е много пестелив. Можеше да си вземе парите с телеграфен запис, да изкара с тях, докато си намери работа и да се нагърби за дълги години с непосилния труд да забрави тази вечер — вкуса на цевите, миризмата на собствените му лайна, полепнали по панталона.

— Здравейте, мистър Брайънт.

Кори задавено изпищя и втренчи в мрака безумен поглед, но отначало не различи нищо. Вятърът люшкаше дърветата и сенките на подскачащите клони танцуваха по пътя. Внезапно очите му се спряха върху една по-плътна сянка, застанала край каменната стена между пътя и пасището на Карл Смит. Сянката имаше човешки очертания, но и нещо… нещо…

— Кой сте вие?

— Един приятел, който вижда доста неща, мистър Брайънт.

Силуетът се раздвижи и излезе от сенките. В бледата звездна светлина Кори видя мъж на средна възраст с черни мустаци и дълбоко хлътнали блестящи очи.

— С вас постъпиха зле, мистър Брайънт.

— Откъде знаете?

— Знам много неща. Това ми е работата. Цигара?

— Благодаря.

С топло чувство на признателност Кори пое цигарата. Пъхна я между устните си. Непознатият драсна клечка кибрит и лъчите на пламъчето осветиха високи славянски скули, бледо костеливо чело и сресана назад черна коса. После светлинната изгасна и Кори дълбоко вдъхна лютивия пушек. Цигарата се оказа италианска, но все пак беше цигара. Малко по малко почваше да се успокоява.

— Кой сте вие? — отново запита той.

Непознатият се разсмя и удивително звучният, мощен смях отлетя с нощния ветрец, както отлиташе димът на цигарата.

— Имена! Ах, тая упорита американска страст към имената! Позволете да ви продам кола, защото се казвам Бил Смит! Яжте това! Гледайте по телевизията онова! Името ми е Барлоу, щом толкова държите да знаете.

Той отново се разсмя и в блесналите му очи заиграха искрици. Кори с изумление усети как по собствените му устни плъзва усмивка. Неприятностите изглеждаха далечни и маловажни в сравнение с присмехулното веселие на тия тъмни очи.

— Чужденец сте, нали? — запита Кори.

— Идвам от много страни; ала за мен тази страна… това градче… изглежда пълно с чужденци. Схващате ли? А? А?

Непознатият пак се разсмя с пълно гърло и този път Кори неволно му заприглася. Смехът се изтръгваше от гърдите му мощно, с леки истерични нотки след всичко преживяно.

— Да, чужденци — продължи непознатият, — ала красиви, изкусителни чужденци, напращели от сила, пълнокръвни и жизнени. Знаете ли колко красиви са хората във вашата страна, във вашето градче, мистър Брайънт?

Леко смутен, Кори само се изкиска тихичко. Но не откъсваше поглед от лицето на непознатия. Сякаш бе изпаднал в екстаз.

— Хората в тая страна никога не са изпитвали глад и нужда. Вече от две поколения насам не са срещали нещо подобно, а и то е било като отглас от далечна стая. Мислят, че знаят що е печал, но тяхната печал е като плач на дете, изтървало сладоледа си на рожден ден. В тях няма… как е на английски? — сдържаност. Енергично и страстно проливат кръвта на ближния си. Разбирате ли? Виждате ли?

— Да — каза Кори. Надничайки в очите на непознатия, виждаше безброй чудесни неща.

— Тази страна е удивителен парадокс. По други земи, когато човек се храни до насита ден подир ден, той става дебел… сънлив… като свиня. Но тук… сякаш колкото повече имате, толкова по-агресивни ставате. Разбирате ли? Като мистър Сойър. Има толкова много, а му се свидят няколко жалки трохи от трапезата. Или като дете на рожден ден, което блъска настрани другарчетата си, макар че вече не може да хапне и късче от тортата. Не е ли така?

— Да — потвърди Кори.

Очите на Барлоу бяха тъй необятни и пълни със съчувствие. Всичко бе само въпрос на…

— Всичко е само въпрос на гледна точка, нали?

— Да! — възкликна Кори.

Този случаен познат бе улучил точната, вярната, съвършената дума. Цигарата неусетно се търкулна от пръстите на Кори и остана да тлее на пътя.

— Бих могъл да подмина това простичко малко градче — замислено изрече чужденецът. — Бих могъл да се гмурна в гъмжилото на някой от грамадните ви градове. Ба! — Той изведнъж се изпъчи и очите му проблеснаха. — Какво разбирам от градове? Най-много да ме прегази някое такси, докато пресичам улицата! Или да се задуша от замърсения въздух! Или да се сблъскам с жалките, глупави дилетанти, чиито интереси са… как го казвате? враждебни?… да, враждебни спрямо мен. Как бих могъл аз, бедната селска душа, да се справя с безсърдечната рафинираност на големия град, та бил той и американски? Не! Не и не! Плюя на вашите градове!

— О, да! — прошепна Кори.

— Затова дойдох тук, в градчето, за което узнах най-напред от един блестящ човек, бивш местен жител и, уви, отдавна покойник. Тукашните хора все още са цялостни и пълнокръвни, пропити от агресивност и мрак, които са тъй необходими за… не, няма подходяща английска дума. Покол; вурдерлак; ейялък. Схващате ли?

— Да — прошепна Кори.

— Хората още не са прекъснали с черупка от бетон и цимент потока на жизненост, струящ откъм майчицата земя. Ръцете им се къпят във водите на живота. Те са изтръгнали живота си от земята — цялостен и пулсиращ! Така ли е?

— Да!

Чужденецът се засмя добродушно и потупа Кори по рамото.

— Ти си добро момче. Здраво, силно момче. Мисля, че не ти се иска да напускаш този прекрасен град, нали?

— Не… — прошепна Кори, но изведнъж го обзеха съмнения.

Страхът се завръщаше. Ала това едва ли имаше значение. Този човек щеше да го опази от зло.

— И щом е тъй, няма да го напуснеш. Никога.

Кори стоеше разтреперан, застинал на място, докато Барлоу свеждаше глава към него.

— И тепърва ще си отмъстиш на ония, които се тъпчат до насита, когато другите гладуват.

Кори Брайънт потъна в безбрежната река на забравата и тази река се наричаше време, а водите й бяха червени.

10.

Беше девет вечерта и по прикрепения на стената телевизор се излъчваше съботният сериал, когато телефонът до леглото на Бен иззвъня. Обаждаше се Сюзън и по гласа личеше, че едва запазва самообладание.

— Бен, Флойд Тибитс е мъртъв. Умрял снощи в килията си. Доктор Коди каза, че е злокачествена анемия, но аз ходех, с флейк! Той имаше високо кръвно. Затова не го взеха в армията!

— Намали оборотите — каза Бен и седна.

— Има още нещо. Семейство Макдугъл, живеят на Завоя. Умряло е десетмесечното им бебе. Наложило се да отведат мисис Макдугъл в усмирителна риза.

— Разбра ли как е умряло бебето?

— Майка ми казва, че мисис Ивънс чула писъците на Санди Макдугъл, наминала да види какво става и се обадила на стария доктор Плоуман. Плоуман не споделил нищо, но мисис Ивънс казала на майка ми, че бебето изглеждало съвсем здраво… само дето било умряло.

— А ние двамата с Мат, дръвници безподобни, точно сега сме извън градчето и извън строя — промърмори Бен no-скоро на себе си, отколкото на Сюзън. — Сякаш всичко е било планирано.

— Има и още.

— Какво?

— Изчезнал е Карл Форман. А заедно с него и тялото на Майк Райърсън.

— Мисля, че всичко е ясно — чу той собствения си глас. — Трябва да е така. Утре напускам болницата.

— Ще те пуснат ли толкова скоро?

— Няма да се допитвам до тях. — Говореше разсеяно; умът му вече се бе заел с друга задача. — Имаш ли разпятие?

— Аз ли? — Гласът й звучеше изненадано и леко развеселено. — Не, Бога ми.

— Не се шегувам, Сюзън… никога не съм бил по-сериозен. Има ли откъде да си намериш разпятие по това време?

— Ами… от съседката Мери Бодин. Мога да отскоча…

— Не! Не излизай навън. Остани си у дома. Направи си кръст, ако трябва, просто залепи две клечки. Сложи го до леглото.

— Бен, аз все още не вярвам. Може би става дума за маниак, за някой, който се мисли за вампир, но…

— Вярвай, каквото щеш, но си направи кръст.

— Но…

— Ще го направиш ли? Ако не за друго, то поне за мое успокоение.

След кратка пауза долетя неохотният отговор:

— Да, Бен.

— Можеш ли да дойдеш в болницата утре около девет сутринта?

— Да.

— Добре. Ще се качим горе и заедно ще разкажем всичко на Мат. После ти и аз ще отидем да поговорим с доктор Коди.

— Той ще те сметне за луд, Бен. Не разбираш ли?

— Да, разбирам. Но в тъмнината всичко изглежда по-реално, нали?

— Да — тихо каза тя. — Боже мой, да.

Кой знае защо, той си спомни за Миранда и нейната смърт — влажното петно под гумите на мотоциклета, плъзгането настрани, нейният писък, собствената му дива паника и стремглаво растящият камион отляво.

— Сюзън?

— Да.

— Пази се, много се пази. Моля те.

След края на разговора той остави слушалката и се загледа в телевизора, почти, без да обръща внимание на комедията с Дорис Дей и Рок Хъдсън. Чувстваше се гол, беззащитен. Нямаше кръст. Погледът му се отклони към прозорците, зад които имаше само мрак. В душата му бавно се прокрадна някогашният детски страх от тъмнината. На екрана Дорис Дей къпеше с шампоан някакво рунтаво куче, а той гледаше и се страхуваше.

11.

Областната морга в Портланд е студена стерилна зала, облицована изцяло със зелени плочки. Подът и стените имат еднакво скучен зеленикав цвят, а таванът е малко по-светъл. В стените са вградени множество квадратни врати с масивни ключалки, напомнящи багажно отделение на автогара. Дълги успоредни редици от луминесцентни лампи хвърлят над всичко това хладна и прозаична светлина. Обстановката едва ли може да се нарече приятна, но досега не е имало нито едно оплакване от клиентелата.

Около десет без четвърт в събота вечерта двама санитари докараха в моргата количка, върху която лежеше завит с чаршаф трупът на млад хомосексуалист, застрелян в някакъв бар. Това бе първият мъртвец за вечерта; жертвите на автомобилни катастрофи пристигаха обикновено между един и три след полунощ.

Бъди Баскомб тъкмо разправяше новия френски виц за вагиналния дезодорант, когато изведнъж млъкна насред изречението и се вторачи в редицата шкафове, обозначени с букви от М до Z. Два от тях зееха разтворени.

Последван от Боб Гринбърг, той заряза количката и се втурна нататък. Спря да огледа етикетчето на първата врата, а Боб продължи към следващата.

Той рязко дръпна ръчката до вратата и металната плоча безшумно се изтъркаля напред върху добре смазани лагери.

Празна.

— Хей! — подвикна Гринбърг откъм другия шкаф. — Туй шибано нещо е празно! Кой си прави майтап с…

— През цялото време бях отвън в приемната — каза Бъди. — Никой не е минавал. Кълна се. Трябва да е станало, докато Карти беше на смяна. Какво пише на етикета?

— Макдугъл, Рандал Фратус. А какво значи съкращението мал.?

— Малолетен — глухо каза Бъди. — Боже Господи, мисля, че загазихме.

12.

Нещо го бе събудило.

Лежеше буден в тръпнещия мрак и гледаше тавана.

Шум. Някакъв шум. Но къщата беше безмълвна.

Ето пак. Драскане.

Марк Петри се завъртя под завивките, погледна през прозореца и през стъклото насреща му се втренчи Дани Глик с мъртвешки бледо лице и свирепи червени очи. Нещо тъмно бе полепнало по устните и брадата му, а когато усети, че Марк го гледа, той се усмихна, разкривайки чудовищно дълги и остри зъби.

— Пусни ме да вляза — прошепна гласът и Марк не разбра дали думите наистина са прекосили мрачния въздух или звучат само в главата му.

Осъзна, че се страхува — тялото бе разбрало всичко още преди мисълта да съзрее. Никога не бе изпитвал такъв страх, даже когато плуваше на плажа Попхам и на връщане към брега мислеше, че ще се удави от умора. Макар и все още детинско в хиляди отношения, съзнанието му само за секунда оцени безпогрешно ситуацията. Заплашено бе нещо повече от живота му.

— Пусни ме, Марк. Искам да си играем.

Зад прозореца нямаше нищо, за което да се държи онова отвратително създание; стаята беше на втория етаж и на стената нямаше перваз. И все пак нещо го поддържаше във въздуха… или се бе вкопчило в мазилката като някакво зловещо насекомо.

— Марк… най-сетне дойдох, Марк. Моля те…

Естествено. Трябва да ги поканиш в дома си. Знаеше го от комиксите за чудовища — същите, за които майка му смяташе, че могат да го побъркат.

Стана от леглото и едва не падна по очи. Чак сега разбра, че думата „страх“ е твърде мека. Онова, което изпитваше, не можеше да се нарече дори ужас. Зад прозореца бледото лице опита да се усмихне, но бе лежало в мрака прекалено дълго, за да си спомни точно как да го стори. Марк видя само безформена гримаса — кървава трагична маска.

Но ако гледаш в очите, не е толкова страшно. Ако гледаш в очите, вече не се плашиш и разбираш, че трябва само да отвориш прозореца и да кажеш: „Влизай, Дани“, а после изобщо няма да се страхуваш, защото ще се слееш с Дани, и с другите, и с онзи. Ще бъдеш…

Не! Точно така ставаш плячка!

С усилие на волята той извърна очи.

— Марк, пусни ме да вляза! Заповядвам ти! Той заповядва!

Марк отново запристъпва към прозореца. Не можеше да се удържи. Нямаше начин да устои на този глас. И докато приближаваше към стъклото, от другата страна злобното детско лице тръпнеше и се кривеше от алчно нетърпение. По прозореца драскаха пръсти с черна земя под ноктите.

Измисли нещо. Бързо! Бързо!

— Гарван — дрезгаво прошепна той. — Гарван грачи в гладен град, гледка грозна, град и глад. Пат пет пъти опита да си пипне петите.

Дани Глик изсъска.

— Марк! Отвори прозореца!

— Купър купи куп покупки…

— Прозорецът, Марк, той заповядва!

— … закопа ги в плитки дупки.

Губеше сили. Онзи нашепващ глас се процеждаше през защитата и повелята бе неудържима. Марк сведе очи към масичката, осеяна с пластмасови чудовища, които сега изглеждаха тъй нелепи и глупави…

Внезапно погледът му се прикова към част от пластмасовата сцена и очите му леко се разшириха.

Пластмасов вампир се прокрадваше през пластмасово гробище и един от паметниците имаше формата на кръст.

Без да губи време за размисъл или колебание (така би постъпил някой от възрастните — например баща му — и това би го погубило), Марк грабна кръста, стисна го в шепа и високо изрече:

— Влизай тогава.

По лицето се разля хищен възторг. Прозорецът се открехна, Дани влезе в стаята и направи две крачки напред. От разтворената уста лъхна неописуемо зловонно дихание — воня на разложена плът. Студени ръце, бели като рибешки корем, докоснаха раменете на Марк. С кучешко движение главата се килна настрани, горната устна се отдръпна, за да разкрие дългите лъскави зъби.

Марк замахна жестоко, с все сила, и притисна кръста към бузата на Дани Глик.

Писъкът бе ужасяващ, неземен… и безмълвен. Отекна само в коридорите на съзнанието и в дълбините на сърцето му. Победната усмивка на изчадието с образа на Дани се превърна в зейнала гримаса на страдание. Над бледата плът се завихри дим и на Марк му се стори, че чудовището започва да се разпада като пушек, ала това бе само за миг, сетне то се завъртя и опита да изскочи, но просто рухна през прозореца.

И всичко свърши, сякаш изобщо не се бе случвало.

Но за миг кръстът припламна с ослепително сияние като че вътре имаше нажежена до бяло жица. После бавно помръкна, оставяйки само чезнещия си синкав отпечатък под клепачите му.

През решетката на отдушника Марк ясно чу как в спалнята на родителите му изщрака ключът на лампата, след това гласът на баща му изрече:

— Дявол да го вземе, какво беше това?

След две минути вратата на стаята се отвори, но той бе успял да оправи всичко.

— Сине? — тихичко запита Хенри Петри. — Буден ли си?

— Май, че да — сънливо отвърна Марк.

— Нещо лошо ли сънува?

— Аз… може би. Не помня.

— Викаше насън.

— Извинявай.

— Не, няма защо да се извиняваш. — Хенри се поколеба, сетне си спомни времето, когато синът му беше дребничко детенце със синя пижамка и създаваше много повече грижи, но поне всичко беше ясно. — Искаш ли чаша вода?

— Не, благодаря, татко.

Хенри Петри огледа стаята, опитвайки да си обясни тръпнещото чувство на ужас, което го бе събудило и все още изпълваше душата му — чувство за гибел, минала само на косъм от него. Е, всичко изглеждаше нормално. Прозорецът беше затворен. Нищо не беше паднало.

— Марк, да не би да е станало нещо?

— Не, татко.

— Е, добре… лека нощ тогава.

— Лека нощ.

Вратата тихо се затвори и меките стъпки на баща му заслизаха по стълбата. Мускулите на Марк изведнъж омекнаха от облекчение и закъсняла реакция. В този миг възрастен човек би изпаднал в истерия, както навярно би станало и с по-малко или по-голямо дете. Но Марк усети как ужасът се оттегля бавно, едва доловимо, и това му напомни тръпките, докато чакаш вятърът да те изсуши, след като си плувал в прохладен ден. И с постепенното изчезване на ужаса дрямката заемаше мястото му.

Преди да задреме окончателно, той неволно се замисли — не за пръв път — колко странни са възрастните. Пият слабително, алкохол или приспивателни хапчета, за да прогонят страховете си и да заспят, а страховете им са толкова кротки, едва ли не питомни: работата, парите, какво ли ще помисли учителката, ако не купя по-хубави дрешки на моята Джени, още ли ме обича жена ми, кои са моите приятели. Всичко това бледнее в сравнение със страховете, които обграждат в тъмнината детското легло и само някое друго дете би могло да ги разбере. Не съществува нито групова терапия, нито обществена помощ за детето, което всяка нощ трябва самичко да се справя с нещото под леглото или в мазето — нещото, което се хили и подскача заплашително, но винаги остава точно извън границата на зрението. Нощ подир нощ детето е длъжно да води все същата самотна битка, а единственото лечение е постепенното закостеняване на въображението и това се нарича израстване.

Съкратени и опростени като някаква мисловна стенография, тия мисли прелитаха през съзнанието му. Предната нощ Мат Бърк бе зърнал подобно зловещо изчадие и страхът го бе довел до сърдечен удар; тази нощ Марк Петри бе срещнал чудовището, а десет минути по-късно се отпускаше в прегръдките на съня и пластмасовият кръст все още стърчеше от разхлабения му юмрук като бебешка дрънкалка. Такава е разликата между мъжете и момчетата.