Стивън Кинг
Сейлъмс Лот (13)

2.

— Хайде — каза Марк. — Да огледаме къщата.

Той стисна кола с всичка сила и за миг, само за миг се озърна с копнеж към прозореца.

Сюзън бавно тръгна към коридора и Марк я последва. Досами вратата имаше малка масичка с книга върху нея. Марк спря.

— Знаеш ли латински? — запита той.

— Малко, от колежа.

Той протегна книгата към нея.

— Какво означава това?

Сюзън сбръчка чело и засрича заглавието. После поклати глава.

— Не знам.

Марк разгъна книгата напосоки и трепна. Бе попаднал на илюстрация: гол мъж протяга окървавено детско телце към нещо извън рамките на картината. Марк върна книгата на място, доволен, че се е отървал от нея — обтегната кожена подвързия пораждаше в пръстите му неопределеното тревожно чувство за нещо познато. Продължиха по коридора към кухнята. Тук сенките се сгъстяваха. Слънцето бе минало от другата страна на къщата.

— Усещаш ли миризмата? — запита той.

— Да.

— Тук е по-силна, нали?

— Да.

Марк си спомни, че в мазето на предишната им къща майка му бе направила килерче за продукти и веднъж цели три кошници домати се бяха развалили долу в тъмното. Сегашната миризма напомняше оная — миризма на прогнили, скапани домати.

— Божичко, толкова ме е страх — прошепна Сюзън.

Той посегна пипнешком, откри ръката й и пръстите им се вплетоха здраво.

Линолеумът в кухнята беше стар, захабен и изкорубен, протрит до черно пред вехтата порцеланова мивка. Насред помещението имаше голяма нащърбена маса, а върху нея лежаха жълта чиния, нож, вилица и парче сурова наденица.

Вратата към мазето беше леко открехната.

— Там трябва да слезем — каза Марк.

— О — безсилно прошепна Сюзън.

Процепът беше съвсем тесен и през него изобщо не проникваше светлина. Езикът от мрак сякаш лакомо облизваше кухнята, чакайки да дойде нощта, за да я погълне цялата. Тия пет-шест милиметра тъмнина бяха чудовищни, пълни с неописуемо грозни догадки. Сюзън стоеше до Марк, безпомощна и неподвижна.

После той прекрачи напред, отвори вратата и за момент постоя, загледан надолу. Някакво мускулче потрепваше под челюстта му.

— Мисля… — започна Марк.

В този миг тя чу зад себе си шум и се завъртя, усещайки изведнъж колко е бавна, колко безнадеждно е закъсняла. Стрейкър стоеше неподвижно. Ухилен.

Марк се обърна, видя го и опита да се изплъзне покрай него. Юмрукът на Стрейкър се стовари върху челюстта му и всичко изчезна.

3.

Когато се свести, Марк усети, че го носят по стълба — но не към мазето. Нямаше го чувството за тежки каменни стени, а и въздухът не беше чак толкова зловонен. Той позволи на клепките си да се открехнат едва-едва, но остави главата си да се полюшва все тъй безсилно на омекналата шия. Отгоре се задаваше стълбищна площадка… вторият етаж. Виждаше я съвсем ясно. Слънцето не бе залязло. Значи все още имаше поне мъничко надежда.

Озоваха се на площадката и внезапно яките ръце изчезнаха изпод тялото му. Той тежко рухна на пода и главата му се блъсна в дъските.

— Мислиш ли, че не усещам кога някой се прави на препариран, достойни младежо? — осведоми се Стрейкър.

Гледан от пода, той изглеждаше триметров гигант. Плешивата му глава лъщеше с дискретна елегантност в прииждащия здрач. Марк с ужас забеляза, че през рамото му е преметнато навито въже.

Трескаво посегна към пистолета в джоба си.

Стрейкър отметна глава и се разсмя.

— Позволих си малката волност да прибера пистолета, достойни младежо. Децата не бива да носят оръжия, с които не умеят да си служат…, нито пък да водят млади дами в къщи, където никой не ги е канил.

— Какво направихте със Сюзън Нортън?

Стрейкър се усмихна.

— Отведох я там, където искаше да отиде, момчето ми. В мазето. По-късно, когато слънцето залезе, тя ще срещне онзи, когото е дошла да види. Ти също ще го срещнеш, тази нощ или следващата. Разбира се, той може и да те даде на момичето… но ми се струва, че би желал лично да се заеме с теб. Момичето трябва да си има приятели, а някои от тях навярно са досадници като вас.

Марк се отметна, замахна със събрани крака към слабините му, но Стрейкър отстъпи настрани изящно като танцьор. Същевременно кракът му полетя напред и се стовари право върху бъбреците на момчето.

Марк прехапа устни и се сгърчи на пода. Стрейкър се изкиска.

— Хайде, достойни младежо. Ставай.

— Аз… не мога.

— Пълзи тогава — презрително заяви Стрейкър и го ритна отново, този път в мускула на бедрото.

Болката бе ужасна, но Марк стисна зъби. Надигна се на колене, после стана.

Закрачиха по коридора към вратата в дъното. Болката в бъбреците му постепенно заглъхваше.

— Какво ще правите с мен?

— Ще те вържа като пролетна пуйка, достойни младежо. По-късно, след като си побъбриш с Господаря, ще бъдеш освободен.

— Като другите ли?

Стрейкър се усмихна.

Когато Марк бутна вратата и прекрачи в стаята, където се бе самоубил Хърбърт Марстън, с ума му сякаш стана нещо необикновено. Страхът не изчезна, ала престана да действа като мисловна спирачка, блокираща всяка полезна идея. Мислите му се стрелнаха с поразителна бързина — не думи, не образи, а нещо като символична стенография. Чувстваше се като електрическа крушка, получила внезапно енергия от някакъв незнаен източник.

Самата стая бе съвършено прозаична. Олющените тапети висяха на ивици, оголвайки бялата мазилка и каменната зидария. Времето и гипсовият таван бяха покрили пода с дебел слой прах, но полузакрити отпечатъци от стъпки свидетелстваха, че някога някой е влязъл, огледал се е и пак си е тръгнал. В стаята имаше два вързопа стари списания, желязна кушетка без дюшек и малка тенекиена чинийка, служила преди време вместо капаче на отвора за комин. Капаците на прозорците бяха затворени, но през пропуканите дъски се процеждаше прашна светлина и Марк прецени, че до залеза остава около час. Из стаята витаеше чувството за отколешно злодеяние.

Навярно бяха изтекли не повече от пет секунди докато отвори вратата, огледа всичко това и пристъпи към средата на стаята, където Стрейкър му нареди да спре. За този кратък отрязък от време съзнанието му успя да се втурне в три различни посоки, и да предвиди три възможни изхода от положението.

По първата линия той внезапно се втурваше през стаята към затворения прозорец, опитваше като герой от уестърн да избие с тяло стъклата и капаците, сетне със сляпа надежда рухваше към онова, което го очаква отдолу. С едното око на въображението видя как разбива преградата само за да се стовари върху ръждив куп потрошени селскостопански машини и в последните секунди от живота си се гърчи, нанизан на тъпа вехта брана като бръмбар на карфица. С другото око видя как разбива стъклото и се блъска в капаците, които пукат, но не се поддават. Видя как Стрейкър го грабва, смъква дрехите му и след малко го захвърля — цял в синини и кървави рани.

По втората пътека видя как Стрейкър го връзва и излиза. Видя се да лежи омотан на пода, видя гаснещата светлина, видя как се бори все по-трескаво (но без никакъв резултат) и накрая чу по стълбите бавната крачка на онзи, който е милион пъти по-страшен от Стрейкър.

В третия вариант се видя да използва трик, за който бе чел миналото лято в една книжка за Худини. Худини беше знаменит илюзионист, способен да се измъква от затворнически килии, омотани с вериги сандъци, банкови сейфове, даже от захвърлени в реки варели. Можел да се освобождава от въжета, полицейски белезници и китайски окови-ръкавици. Книгата разказваше, че едно от нещата, които вършел, било да задържи дъх и да стегне юмруци, докато някой доброволец от публиката го омотава с въжета. Освен това (казваше авторът) трябвало да напрегнеш бедра и бицепси. Ако имаш големи мускули, въжетата ще се разхлабят щом се отпуснеш. Значи важното било да се отпуснеш напълно и да пристъпиш към бягството бавно и уверено, без да се поддаваш на паниката. Малко по малко тялото ти щяло да стане плъзгаво от пот и това също помагало. Както беше написано, изглеждаше съвсем лесно.

— Обърни се — каза Стрейкър. — Ще те завържа. Докато те връзвам, няма да мърдаш. Помръднеш ли — той изпъна палец пред Марк като автостопаджия, — ще ти го забия в дясното око. Разбра ли?

Марк кимна. Дълбоко си пое дъх, спря да диша и напрегна мускули.

Стрейкър преметна въжето през таванската греда.

— Лягай — нареди той.

Марк се подчини.

Стрейкър кръстоса ръцете му зад гърба и здраво ги омота с края на въжето. После оформи стегната примка и я надяна на шията му.

— Връзвам те за същата греда, на която се е обесил тукашният приятел и спонсор на моя Господар, достойни младежо. Поласкан ли си?

Марк изпъшка и Стрейкър се разсмя. После прокара другия край на въжето между краката му, рязко дръпна и момчето изстена.

Стрейкър се изкиска с чудовищно добродушие.

— Заболяха ли те безценните камъчета? Няма да е задълго. Тепърва ще водиш аскетичен живот, момчето ми… дълъг, много дълъг живот.

Той омота с въжето напрегнатите бедра на Марк, здраво стегна възела и го омота още два пъти — около коленете и глезените. Марк вече отчаяно копнееше за въздух, но упорито продължаваше да стиска зъби.

— Трепериш, достойни младежо — подигра му се Стрейкър. — Цялото ти тяло е станало на бучици. Плътта ти е побеляла… но още има да побелява! Ала не се страхувай. Моят Господар знае що е нежност. Спечелил си е дълбоката обич на мнозина от вашето градче. Само едно леко боцване, като при доктора, а после наслада. По-късно ще те освободим. Ще навестиш майка си и баща си, нали? Ще ги навестиш, когато заспят. — Той стана и добродушно огледа Марк. — Засега ще се сбогувам, достойни младежо. Трябва да се погрижа за прекрасната ти спътница. Когато пак се срещнем, ще ти бъда по-симпатичен.

Той излезе и затръшна вратата. Изщрака ключ. Докато стъпките на Стрейкър слизаха по стълбата, Марк отпусна мускули и издиша с мощна, стенеща въздишка.

Въжетата се разхлабиха — съвсем слабо.

Той лежеше неподвижно и се съсредоточаваше. Мислите му все още летяха с онази неестествена, опияняваща бързина. От мястото си виждаше издутия, неравен под и желязната рамка на кушетката. Виждаше и стената. Олющените тапети се търкаляха под кушетката като стара змийска кожа. Марк се съсредоточи върху част от стената и я огледа внимателно. Пропъди всяка друга мисъл. В книжката за Худини се казваше, че съсредоточаването е най-важно. Не бива да допускаш в съзнанието си страх или даже следи от паника. Тялото трябва да се отпусне напълно. И бягството трябва да протече в съзнанието ти още преди да си помръднал и малкия си пръст. Всеки ход трябва да съществува реално в главата ти.

Гледаше стената, а минутите течаха. Стената беше бяла и крива, като екран на старо лятно кино. Най-сетне, когато тялото му се разхлаби до предел, той видя върху нея собственото си изображение — малко момче, облечено в синя тениска и джинси „Леви“. Момчето лежеше на една страна, с ръце зад гърба и китки притиснати към извивката на кръста. Около шията му имаше клуп и всеки опит за борба би затегнал безмилостно примката, докато намалелият приток на въздух помрачи съзнанието. Той гледаше стената.

Макар че лежеше неподвижно, изображението на стената се раздвижи предпазливо. Марк като омагьосан се взираше в него. Бе достигнал върховно съсредоточаване като индийските факири и йоги, които могат по цели дни да съзерцават пръстите или връхчетата на носовете си — състоянието на някои медиуми, способни в транс да повдигат маси или да излъчват от носа, устата и пръстите си дълги ивици астрална материя. Изпаднал бе в унес, подобен на екстаз. Не мислеше нито за Стрейкър, нито за гаснещата светлина на деня. Вече не виждаше мръсния, под, кушетката или даже стената. Виждаше само момчето — съвършено очертана фигурка, която подхващаше бавен танц с грижливо овладяните си мускули.

Гледаше стената. И накрая раздвижи китките си в полукръг една срещу друга. В края на всеки полукръг китките се докосваха с кокалчетата на палците. Не помръдваше нито един мускул освен тези в долния край на ръцете. Не бързаше. Гледаше стената.

Когато през порите му изби пот, въртенето на китките стана по-свободно. Полукръговете се превърнаха в три четвърти кръг. В края на всяко движение китките се докосваха с опаката страна. Примките около тях се бяха разхлабили още мъничко. Спря.

След кратка пауза той започна да прегъва палците си към дланите и да гърчи пръстите, притиснати на снопче. Лицето му беше съвършено безизразно, като гипсово лице на манекен в магазин за конфекция.

Изминаха пет минути. Сега ръцете му се потяха обилно. Върховното съсредоточаване му бе осигурило частичен контрол над периферната нервна система — още едно от уменията на йогите — и той неволно бе постигнал известна власт над автоматичните функции на тялото си. От порите се цедеше повече пот, отколкото биха предизвикали предпазливите му движения. Ръцете му бяха хлъзгави. От челото му се ръсеха капчици, оставящи тъмни петна в праха на пода.

Сега той мобилизира мускулите на гърба и бицепсите, за да раздвижи ръце нагоре-надолу като бутала. Въжето сякаш се стегна, но Марк усещаше, че една от намотките бавно се свлича покрай дясната му китка. В гърдите му избухна вълнение и той незабавно спря движенията, докато чувствата се разсеяха напълно. Когато се успокои, подхвана отново. Нагоре-надолу. Нагоре-надолу. Нагоре-надолу. Всеки път печелеше по три-четири милиметра. И изведнъж невероятното се случи — дясната му ръка беше свободна.

Остави я да лежи и да се възстановява. Когато се увери, че отново е гъвкава, той провря пръсти под въжетата около лявата китка и напъна. Лявата ръка се изтръгна на свобода.

Завъртя ръце и ги опря на пода. За миг затвори очи. Сега най-важното бе да не си мисли, че е успял. Трябваше да се движи бавно и целенасочено.

Като се подпираше на лявата ръка, той плъзна пръстите на дясната по безкрайните долини и хребети на възела, пристягащ примката около шията му. Веднага разбра, че за да изхлузи глава, ще трябва почти да се удуши — и при това да увеличи натиска върху тестисите си, които и сега тръпнеха от тъпа болка.

Дълбоко пое дъх и се захвана с възела. Постепенно въжето се обтягаше, притискаше шията и слабините му. Груби конопени власинки се впиваха в гърлото му като миниатюрни иглички за татуировка. Безкрайно дълго, сякаш цяла вечност, примката не се поддаваше на усилията. Очите му помътняха, в тях с беззвучни експлозии разцъфтяха огромни черни цветя. Той не си позволяваше да бърза. Упорито раздвижваше възела и най-сетне усети разхлабването. За миг натискът върху слабините стана непоносим, после той с конвулсивен гърч изхлузи глава от примката и натискът отслабна.

Надигна се и седна с клюмнала глава. Дишаше пресекливо и стискаше с две ръце премазаните си тестиси. Първоначалната остра болка се превръщаше в глухо, всеобхватно страдание, от което му призляваше.

Когато мъчението поотслабна, той хвърли поглед към затворения прозорец. През напуканите капаци проникваха мътни лъчи с цвят на охра — до залеза оставаше съвсем малко. А вратата беше заключена.

Той издърпа през гредата свободния край на въжето и се зае с възлите около краката си. Те се оказаха подлудяващо яки, а възбудата вече бе отнела част от душевния му покой.

Освободи бедрата, коленете и след това сякаш цяла вечност се бори, за да развърже глезените. Най-после безсилно се изправи сред купчината победени примки и едва не изгуби равновесие. Започна да разтрива бедрата си.

От долния етаж долетя шум. Стъпки. Ноздрите му се разшириха и той панически се огледа наоколо. Изкуцука до прозореца и се опита да го отвори. Беше закован — с гвоздеи и пробити стари монети, потънали в сухото дърво на рамката. Стъпките се изкачваха по стълбата. Той избърса устата си с длан и трескаво огледа стаята. Два вързопа стари списания. Тенекиена чинийка с картинка — пикник в края на миналия век. Желязна кушетка.

Отчаяно се хвърли към кушетката и задърпа. И може би някакви далечни божества, забелязали колко много е постигнал със собствени сили, решиха да се смилят и да добавят мъничко късмет.

Стъпките вече се задаваха по коридора, когато с едно последно завъртане ръждивият метален крак изтъня и се откъсна.

4.

Когато вратата се отвори, Марк стоеше зад нея с железния крак като дървена статуя на индианец с томахавка.

— Достойни младежо, идвам да… Сетне Стрейкър зърна опустелите примки и може би за цяла секунда застина от изумление. Едва бе прекрачил през вратата.

За Марк времето сякаш бе забавило своя ход като в телевизионно повторение на голова ситуация. Струваше му се, че разполага не с части от секундата, а с цели минути, за да насочи удара към четвъртинката от голия череп, която се подаваше иззад вратата.

Стовари железния крак с две ръце, макар и не толкова мощно, колкото би желал — в името на точността бе пожертвал част от силата. Ударът се впи малко над слепоочието, тъкмо докато Стрейкър извиваше глава, за да погледне зад вратата. Разширените от изненада очи се присвиха болезнено. Над разкъсаната кожа бликна поразително буйна кървава струя.

Стрейкър отметна тяло и се запрепъва заднешком към средата на стаята. Лицето му се кривеше в ужасяваща гримаса. Той посегна напред и Марк го удари отново. Този път желязото улучи плешивия череп малко над ръба на челото и отвътре изби нов кървав фонтан.

Стрейкър избели очи и се свлече като чувал.

Гледайки надолу с изпъкнали, разширени очи, Марк заобиколи тялото. Железният крак беше облян в кръв. Петната изглеждаха по-тъмни, отколкото в цветните филми. От кръвта му призляваше, но при вида на Стрейкър не изпитваше нищо, съвсем нищо.

Убих го, помисли той. И веднага след това: Добре. Добре.

Пръстите на Стрейкър се вкопчиха в глезена му. Марк изпъшка и опита да се изтръгне. Пръстите стискаха като стоманен капан и ето, че Стрейкър го гледаше с ясни, студени очи през лепкавата кървава маска. Устните му потрепваха, но не издаваха нито звук. Марк задърпа по-силно, ала пак не успя да се изскубне. Глухо изстена и заблъска с желязото по напрегнатата китка на Стрейкър. Пръстите се трошаха като моливи, с ужасяващо сухо пращене. Хватката отслабна и Марк се изтръгна с такава сила, че отлетя назад, към коридора.

Главата на Стрейкър отново лежеше на пода, но обезобразената му китка се разтваряше и свиваше в пустотата със зловеща жизненост, трептейки като лапа на сънуващо куче.

Желязото се изплъзна от безчувствените пръсти на Марк и той разтреперан отстъпи назад. Сетне налетялата паника го застави да се обърне и да хукне надолу по стълбата, прескачайки с вцепенени нозе по две-три стъпала наведнъж и плъзгайки длан по напукания парапет.

Долният коридор беше ужасно мрачен, изпълнен с гъсти сенки.

Той прекрачи в кухнята, хвърляйки като насън кратки боязливи погледи към отворената врата на мазето. Слънцето залязваше сред колони от винени, жълти и алени пламъци. В погребалната кантора на двайсет и пет километра от тук Бен Миърс гледаше как стрелката на часовника се колебае между 7:01 и 7:02.

Марк не знаеше това, но усещаше, че времето на вампира наближава. Да се забави тук означаваше да пристъпи от схватка към сражение; да слезе в тъмното мазе, за да спаси Сюзън значеше само едно — да попадне в редиците на Неживите.

Въпреки всичко той тръгна към вратата на мазето и даже слезе по първите три стъпала, преди страхът да го омотае като в примка, която не му позволи да продължи надолу. Плачеше и цялото му тяло се тресеше като от маларичен пристъп.

— Сюзън! — изкрещя той. — Бягай!

— М-Марк? — Гласът й звучеше безсилно, замаяно. Нищо не виждам. Тъмно е…

Внезапно се раздаде тътен като приглушен изстрел на ловна пушка, сетне някой се изкиска гърлено и бездушно.

Сюзън изпищя… протяжният писък премина в стон и заглъхна.

И все пак той продължаваше да стои неподвижно, с омекнали нозе, които трепереха тъй силно, че сякаш всеки миг бяха готови да се разпаднат.

А отдолу долетя дружелюбен глас, поразително напомнящ гласа на баща му.

— Слез, мое момче. Възхищавам ти се.

Сама по себе си силата на този глас бе тъй могъща, че той усети как страхът го напуска, как пухените възглавници в нозете му се наливат с олово. И наистина бе взел да опипва с крак следващото стъпало, преди да се овладее — напрягайки последните откъслеци от воля.

— Слез — повтори наближаващият глас.

Под сърдечния бащински тон се криеше гъвкавата стомана на повелята.

— Знам кой си! — изкрещя надолу Марк. — Ти си Барлоу!

И побягна.

Докато достигне външната врата, страхът отново го бе овладял изцяло и ако вратата не беше отключена, навярно би минал право през нея, оставяйки зад себе си назъбен силует като в рисуваните филми.

Втурна се надолу по алеята (съвсем като някогашното момче Бен Миърс), сетне продължи да тича право по осевата линия на Брукс Роуд към съмнителната безопасност на градчето. Нима кралят на вампирите не можеше да го последва още сега?

Той свърна от пътя, хукна слепешком през гората прецапа потока, спъна се в гъстите репеи по отсрещния бряг и накрая изскочи у дома — в задния двор.

Промъкна се през кухненската врата и надникна в хола, където майка му седеше с изкривено от тревога лице и говореше по телефона. В скута й лежеше разгърнат телефонен указател.

Тя надигна глава, видя го и облекчението се разля по лицето й като вълна.

— … ето, дойде си…

Без да чака отговор, тя остави слушалката и тръгна към него. Той видя, че е плакала и сърцето му се сви тя едва ли би повярвала, ако й кажеше колко му е мъчно.

— О, Марк… къде беше?

— Прибра ли се? — подвикна баща му от спалнята. И без да види лицето му, Марк усети каква буря се готви. Майка му го разтърси за раменете.

— Къде беше?

— Играх навън — безпомощно избъбри той. — Спънах се като тичах насам.

Нямаше какво повече да каже. Основната и определяща черта на детството не е лекото преливане между мечта и реалност, а единствено отчуждението. Не съществуват думи за изразяване на всички мрачни обрати и злополуки на детството. Ако е умно, детето разбира това и се примирява с неизбежните последствия. Започне ли да пресмята какво ще плати, то престава да бъде дете.

— Не усетих как е минало времето — добави той. — И после…

От спалнята се зададе баща му.

5.

Незнаен мрачен час преди понеделнишкото утро.

Драскане по прозореца.

Той изплува от съня незабавно, без промеждутък на замайване, без да се пита къде е. Безумните страхове на сънищата и бодърстването бяха поразително еднакви.

В мрака отвъд стъклото се белееше лицето на Сюзън.

— Марк… пусни ме да вляза.

Той стана от леглото. Усети под босите си крака студения под. Трепереше.

— Махай се — глухо изрече той.

Видя, че все още е облечена със същата блуза, същия панталон. Запита се дали нейните родители се тревожат. Дали са се обадили на полицията.

— Не е чак толкова лошо, Марк — промълви тя и очите й бяха безжизнени като късчета обсидиан. Усмихна се, разкривайки острите зъби, които сияеха релефно под бледите венци. — Даже е много приятно. Пусни ме, ще ти покажа. Ще те целувам, Марк. Ще те целувам навсякъде, както майка ти никога не те е целувала.

— Махай се — повтори той.

— Рано или късно ще те докопа някой от нас — каза тя. — Вече сме много. Нека да съм аз, Марк. Много съм… гладна.

Тя опита да се усмихне, но само изкриви лице в призрачна гримаса, която го вледени до мозъка на костите.

Той вдигна кръста и го притисна към стъклото.

Сюзън изсъска като опарена и изтърва рамката на прозореца. За миг увисна във въздуха, докато тялото й се замъгляваше и разсейваше. После изчезна. Но не преди Марк да види (или поне така му се стори) как по лицето й се разлива отчаяна мъка.

Нощта отново бе спокойна и безмълвна.

Вече сме много.

Той помисли за родителите си, спящи долу, без да подозират за заплахата, и ужасът стегна стомаха му.

Сюзън бе казала, че някои хора знаят, или поне се досещат.

Кои?

Писателят, разбира се. Онзи, който се срещаше с нея. Казваше се Миърс. Живееше в пансиона на Ева. Писателите знаят много неща. Сигурно беше той. И Марк трябваше да се добере до него, преди Сюзън…

Той се запъти към леглото и изведнъж спря. Ако тя вече не го бе изпреварила.