Стивън Кинг
Сейлъмс Лот (4)

2.

4:00

Момчетата на Грифън — осемнайсетгодишният Хал и четиринайсетгодишният Джак — започваха доенето заедно с двамата ратаи. Оборът бе изумително чист, белосан и светъл. Циментовата поилка го пресичаше открай докрай между безукорно гладките пътеки и двата реда отделения за кравите. В дъното Хал натисна един бутон и завъртя големия кран. Незабавно се раздаде тихото бръмчене на електрическата помпа, черпеща вода от артезианския кладенец. Хал беше навъсено и не много умно момче, а днес имаше особен повод за раздразнение. Снощи се бе скарал с баща си. Искаше да напусне училището. Мразеше всякакви училища. Мразеше скуката, задължението да седиш кротко по цели петдесет минути, и ненавиждаше всички учебни предмети освен трудово обучение и изобразително изкуство. Английският го подлудяваше, историята беше глупава, математиката — неразбираема. И, дявол да го вземе, нито един от тия предмети нямаше да му е от полза, това го ядосваше най-много. Кравите не се интересуват дали казваш „к’во“ или бъркаш граматическите времена, не им пука кой е бил главнокомандващ на някаква си армия край река Потомак по време на проклетата Гражданска война, а колкото до математика — собственият му баща, мътните го взели, не би могъл да събере две пети и една втора, та ако ще на шиш да го въртят. Затова си имаше счетоводител. Момче за пример! Колеж завършил, ама пак работи за дръвник като стария. Баща му често повтаряше, че не в книжовното образование е разковничето за успешен бизнес (а млекопроизводството си беше бизнес като всеки друг); важното е да опознаеш хората. Но инак много си падаше по тъпите приказки за чудесата на образованието — той, дето едвам беше завършил шести клас. Само „Ридър’с дайджест“ четеше, а пък изкарваше от фермата шестнайсет хиляди долара годишно. Опознай хората. Научи се да протягаш ръка и да разпитваш по име как са жените им. Е, Хал познаваше хората. Имаше два вида хора — едните можеш да ги прецакаш, другите не можеш. Първите бяха десет пъти повече.

За жалост баща му беше от вторите.

Той се озърна през рамо към Джак, който бавно и сънливо премяташе с вила сеното от една разкъсана бала в първите четири отделения. Ето го книжният червей, любимецът на татко. Жалко ситно лайно.

— По-живо! — кресна той. — Размърдай го туй сено!

Отвори шкафовете и извади първата от четирите доилки. Подкара машината по циментовата пътека, като се мръщеше свирепо над лъскавия стоманен капак.

Училище. Проклето шибано училище.

Предстоящите девет месеца зееха пред него като бездънен гроб.

Уин бе навършил шейсет и една през август и за пръв път предстоящата пенсия му се струваше близка и реална. Съпругата му, проклета дърта вещица на име Елси, бе умряла през есента на 1973 (единствената й умна постъпка за цели двайсет и седем години брачен живот), тъй че щом най-сетне му дойдеше пенсията, щеше да се пресели в Пемакуид Пойнт заедно с кучето си, нечистокръвен кокер наречен Док. Възнамеряваше да спи до девет и додето е жив, да не види изгрева.

Той спря колата пред дома на семейство Нортън и наслага в кошницата си обичайната им поръчка: портокалов сок, два литра мляко, дузина яйца. Докато излизаше от кабината, коляното го стрелна, но съвсем лекичко. Денят щеше да е хубав.

Под поръчката на мисис Нортън беше добавено със закръгления почерк на Сюзън: „Моля те, остави една малка кисела сметана, Уин. Благодаря.“

Пуринтън се върна да я вземе и си помисли, че денят май ще е от ония, в които всеки иска нещо специално. Кисела сметана! Веднъж бе опитал и едва не се издрайфа.

На изток небето започваше да просветлява, а из крайградските ливади бяха натегнали росни капки, искрящи като диаманти в кралска съкровищница.

3.

4:30

Млякото от снощното доене вече бе обработено и се връщаше към Лот, но сега не беше в стоманени гюмове, а в картонени пакети с шарения етикет на млекоцентрала „Слюфут Хил“. Някога бащата на Чарлс Грифън бе пакетирал млякото сам, но вече нямаше сметка в тая работа. Едрите фирми бяха погълнали и последните независими предприемачи.

Доставчикът на „Слюфут Хил“ за западните квартали се казваше Ъруин Пуринтън и започваше обиколката си от Брок Стрийт (известна още под името Брок Роуд или просто „пустата яма до яма“). По-късно щеше да обслужи центъра и да се върне към покрайнините по Брукс Роуд.

4.

5:15

Вече от двайсет минути Ева Милър беше на крак, облечена в парцалив пеньоар и чифт безформени розови чехли. Приготвяше си закуска — четири бъркани яйца, осем резена бекон, тенджерка пържени картофи. Към скромната трапеза щеше да прибави две препечени филийки с мармалад, каничка портокалов сок и накрая две чаши кафе със сметана. Беше едра, но не дебела; прекалено много труд хвърляше за поддържане на пансиона, та нямаше как да затлъстее. Извивките на тялото й бяха героични, раблезиански. Да я гледаш как шета около осемте плочи на електрическата печка бе като да съзерцаваш неуморното движение на прилива или бавното изместване на пясъчните дюни.

Обичаше да закусва рано, в пълна самота и да планира задачите за деня. Днес имаше много работа — в петък сменяше бельото. Засега имаше девет наематели заедно с новия, мистър Миърс. Къщата беше триетажна, със седемнайсет стаи и трябваше да се мият подове, да се метат стълбища, да се лъскат перила и да се изтупа килимът на дневната. Ако Крейг Невестулката не беше махмурлия, щеше да му прехвърли част от задачите.

Тъкмо сядаше на масата и задната врата се отвори.

— Здрасти, Уин. Как я караш?

— Сносно. Коляното малко ме щрака.

— Неприятно. Би ли оставил още пакет мляко и четири литра от оная лимонада?

— Дадено — отвърна той с примиренчески глас. Знаех си, че днеска натам е тръгнало.

Без да обръща внимание на коментара, тя начена яйцата. Уин Пуринтън вечно намираше за какво да се оплаква, макар че, Бог е свидетел, би трябвало да е най-щастливият мъж на света, откакто оная негова чума падна по стълбата на мазето и си строши врата.

В шест без четвърт, тъкмо докато пушеше „Честърфийлд“ и допиваше второто кафе, сгънатият брой на „Прес-Хералд“ тупна по външната стена и се изтърси в розовите храсти. За трети път тази седмица — хлапето на Килби караше като бясно. Кой го знае дали не се тъпчеше с хапчета и докато разнасяше вестници. Е, вестникът можеше да полежи. Първите бледи и изумително златни лъчи на изгрева падаха косо през източните прозорци. За нея това бе най-хубавото време на деня и нямаше да разваля безгрижния му покой с разни дреболии.

Наемателите можеха да ползват печката и хладилника — заедно със смяната на бельото това влизаше в наема — и скоро покоят щеше да отлети щом Гроувър Върил и Мики Силвестър слезеха да си излапат набързо юфката, преди да поемат към текстилната фабрика в Гейтс Фолс, където работеха и двамата.

Мисълта й сякаш бе дала сигнал за тяхното пристигане — тоалетната на втория етаж избуча и по стълбата затропаха тежките работни ботуши на Силвестър. Тя тежко се надигна и тръгна да издирва вестника.

5.

6:05

Тъпичките вопли на бебето проникнаха в неспокойната утринна дрямка на Санди Макдугъл и тя се надигна със залепнали от сън очи. Подпря брадичка на нощното шкафче и запита:

— Има ли ако?

Като я чу, бебето се разрева още по-силно.

— Млък! — кресна тя. — Идвам!

Упъти се по тясното коридорче на фургона към кухнята. Беше крехко момиче, вече губещо предишната си невзрачна свежест. Извади шишето на Ранди от хладилника, помисли дали да не го затопли, после реши да кара по бързата процедура. Щом си толкоз на зор, пискало проклето, ще си го пиеш студено.

Мина в детската стая и навъсено изгледа бебето. То беше вече на девет месеца, но болнаво и ревливо за възрастта си. Едва миналия месец бе почнало да лази. Кой знае дали нямаше полиомиелит или нещо подобно. А сега имаше нещо по ръцете му, че и по стената. Тя пристъпи напред, като мислено питаше дева Мария какво ли е направило пак пустото хлапе.

Беше седемнайсетгодишна и през юли двамата бяха отпразнували първата годишнина от сватбата. Когато навремето се омъжи за Ройс Макдугъл, в шестия месец и с корем като дирижабъл, бракът изглеждате точно толкова благословен, колкото разправяше отец Калахан — благословена вратичка за бягство. А сега приличаше просто на купчина ако.

И с отчаяние видя, че тъкмо това бе размазал Ранди по ръцете си, по стената и по косата си.

Тя стоеше, гледаше го тъпо и стискаше студеното шише.

Заради това бе зарязала гимназията, приятелките си, надеждите да стане манекен. Заради този гаден фургон насред Завоя с вече отлепени ивици тапицерия, заради някакъв съпруг, дето по цял ден се бъхти във фабриката, а вечер тича в бензиностанцията да пие и да играе покер с непрокопсаните си приятели. Заради хлапе, дето е одрало кожата на некадърния си баща и цялото вони на ако.

Бебето пищеше до премала.

— Затваряй си човката — изрева му тя изведнъж и го замери с пластмасовото шише. Шишето го удари по челото и бебето с писък се просна в люлката, размахвайки ръчички. Точно под линията на косата му имаше червен кръг и Санди усети как в гърлото й се надига някаква ужасяваща смес от задоволство, жал и ненавист. Подбра го от люлката като парцал.

— Млъквай! Млъквай! Млъквай!

Преди да се удържи, вече го бе зашлевила два пъти и болезнените писъци на Ранди ставаха толкова силни, че гласът му секна. Лежеше в люлката задъхан, с пурпурно личице.

— Извинявай — избъбри тя. — Исусе, дево Марийо и Йосифе. Извинявай. Добре ли си, Ранди? Чакай минутка, мама ей-сегичка ще те изчисти.

Когато се върна с мокър парцал, двете очи на Ранди се бяха подули като цепки и почваха да посиняват. Но бебето пое биберона и се усмихна беззъбо, когато тя взе да бърше лицето му.

„Ще кажа на Рой, че е паднал от масата, докато съм го преобличала — помисли Санди. — Той ще повярва. Моля ти се, Господи, нека да повярва.“

6.

6:45

Почти цялото трудово население на Сейлъм’с Лот вече пътуваше към работните си места. Майк Райърсън бе един от малцината, които работеха в града. В ежегодния общински отчет се числеше като пазач на терени, но всъщност имаше задачата да поддържа трите градски гробища. През лятото грижите по тях му отнемаха почти по цял ден, но и през зимата не седеше със скръстени ръце, както мислеха някои, например онзи лицемер Джордж Мидлър от универмага. Майк помагаше и в погребалното бюро на Карл Форман, а пък старците като че предпочитаха да се гътват през зимата.

В момента караше към Бърнс Роуд камионетката си, натоварена с градинарски ножици, акумулаторна машинка за кастрене на храстите, стойки за флагчета, лост за изправяне на евентуално паднали надгробни плочи, четиридесетлитров бидон с бензин и две моторни косачки „Бригс енд Стратън“.

Тая сутрин щеше да окоси тревата в Хармони Хил, после да оправи, каквото трябва по паметниците и каменната ограда, а следобед щеше да мине оттатък града, в гробището Скулярд Хил, където понякога идваха учители да проучват надгробните надписи, останали от отдавна изчезнала квакерска колония. Но най-много му харесваше Хармони Хил. Не беше толкова старо колкото Скулярд Хил, но пък беше приятно и сенчесто. Надяваше се и той да легне там някой ден — да речем, след стотина години.

Беше на двайсет и седем, а сред възходите и паденията на жизненото му поприще имаше и три години колеж. Смяташе някога да се върне и да докара учението докрай. Беше симпатичен, с приятно открито лице и без затруднения се сприятеляваше със скучаещи жени в кръчмата на Дел или в Портланд. Някои се отдръпваха щом чуеха какво работи и Майк искрено им се учудваше. Работата беше приятна, нямаше шеф да му надзърта през рамото и по цял ден прекарваше на чист въздух, под Божия небосвод; какво толкова, че е изкопал няколко гроба, или че от време на време кара катафалката на Карл Форман? Все някой трябваше да го върши. Според него само едно нещо беше по-естествено от смъртта — сексът.

Тананикайки, той свърна към Бърнс Роуд и смени предавката по нагорнището. Отзад се надигнаха облаци сух прахоляк. През буйната лятна зеленина от двете страни на пътя се виждаха голите безжизнени скелети на дървета, изгорели по време на големия пожар през петдесет и първа — напомняха му стари прогнили кости.

Знаеше, че навътре има купища дънери, където човек можеше да си строши крака, ако не внимава. Дори и след четвърт век още си личаха белезите на някогашното пожарище. Е, това си е. Насред живота гробът ни очаква.

Гробището беше навръх хълма. Майк зави по алеята към него, готов да слезе, за да отключи портата… и после с рязко натискане на спирачките закова камионетката.

Върху портата от ковано желязо висеше мъртво куче и земята под него бе подгизнала от кръв.

Майк скочи от кабината и изтича нататък. Измъкна работните ръкавици от задния джоб и повдигна с една ръка главата на кучето. Тя се поддаде ужасяващо леко, като че нямаше кости, и той се взря в безизразните изцъклени очи на Док, нечистокръвния кокер на Уин Пуринтън. Кучето беше нанизано върху един от горните шипове на портата като парче телешко в месарницата. По тялото му вече лениво пълзяха мухи, вцепенени от ранния утринен хлад.

Майк се напъна, задърпа и най-сетне го откачи, усещайки как му прилошава от мляскащите звуци, които съпровождаха усилията му. Гробищният вандализъм отдавна не го учудваше, особено около деня на вси светии, но дотогава, имаше още месец и половина, а чудо като днешното изобщо не бе виждал. Обикновено хулиганите се задоволяваха да катурнат две-три надгробни плочи, да надраскат по някоя неприлична дума или да закачат на портата книжен скелет. Но ако тая касапница бе дело на хлапетата, значи бяха истински малки негодници. Щяха да разбият сърцето на Уин.

Замисли се дали да откара веднага кучето в града, за да го покаже на Паркинс Джилеспи, но реши, че няма смисъл. Можеше да откара горкия стар Док, като се връща за обяд… не че щеше да има кой знае какъв апетит.

Отключи портата и огледа кървавите петна по ръкавиците си. Трябваше да изстърже желязната решетка и в крайна сметка изглеждаше, че днес няма да се добере до Скулярд Хил. Вкара камионетката вътре, без вече да тананика. Радостта на деня бе отлетяла.

7.

8:00

Жълтите училищни автобуси громоляха по обичайните си маршрути и събираха децата, застанали край пощенските кутии с кутии за закуска в ръце и погледи, зареяни из небето. Чарли Роудс караше един от тия автобуси и маршрутът му обхващаше Тагарт Стрийм Роуд в източния квартал и горната половина на Джойнтнър Авеню.

Хлапетата от автобуса на Чарли бяха най-примерните в градчето — а всъщност и в цялата училищна област. В автобус № 6 нямаше крясъци, тропот и дърпане на плитки. Всички проклетници седяха кротко и си гледаха работата, иначе можеха да извървят пеш трите километра до прогимназията на Стенли Стрийт и да обяснят в дирекцията какво им се е случило.

Той знаеше какво мислят за него и имаше представа как го наричат зад гърба му. Но това не го смущаваше. В своя автобус нямаше да допусне щуротии и лайномятаници. Тия да ги показват на безгръбначните си учители.

Директорът на прогимназията бе имал нахалството да го запита дали не е постъпил „импулсивно“, когато накара хлапето на Дърхам да търчи три дни задето само било малко шумно. Чарли просто го изгледа и в крайна сметка директорът, писклив женчо с просълзени очи, завършил колежа преди има-няма две години, не издържа и извърна глава. Дейв Фелсън, началникът на гаража, беше стар приятел; заедно бяха изкарали корейската война. Разбираха се. Разбираха какво става в страната. Разбираха как хлапето, което е „само малко шумно“ в училищния автобус през 1958, става хлапе, което препикава националното знаме през 1968.

Той надзърна в широкото огледало и видя как Мери Кейт Григсън подава бележка на приятелчето си Брент Тени. Приятелче, а? Напоследък почваха да се чукат още в шести клас.

Включи стоповете и отби край пътя. Мери Кейт и Брент отчаяно надигнаха глави.

— Сигурно имате да си кажете доста нещо? — изрече той към огледалото. — Добре. Почвайте.

Отвори вратата и ги изчака да се пръждосат от неговия автобус.

8.

9:00

Крейг Невестулката се изтъркаля от леглото — в буквалния смисъл на думата. Стаичката му беше на втория етаж и през прозореца нахлуваха ослепителни слънчеви лъчи. Главата му бучеше отвратително. Онзи писарушка отгоре вече тракаше като кълвач. Божичко, човек трябваше да е луд за връзване, та по цял ден да се занимава с туй проклето трак-трак-трак.

Той стана и по гащи се запъти към календара да види дали е дошло време да получи помощта за безработни. Не. Беше сряда.

Махмурлукът не го мъчеше чак толкова, колкото се бе случвало. Снощи бе висял при Дел чак до затварянето в един след полунощ, обаче имаше само два долара, а след стопяването им не бе успял да изкрънка повече от две-три бири. „Губя тренинг“ — помисли той и разтри с длан брадясалата си буза.

Той надяна ватираната долна фланела, която носеше независимо от сезона, нахлузи зеления работен панталон, после отвори гардероба и извади закуската си — бутилка топла бира за тук и кутия безплатна юфка (дар от правителството) за долу. Не понасяше юфка, но бе обещал на вдовицата, че ще й помогне да изтупа килима, а сигурно вече му бе измислила и други задачи.

Макар че мърмореше понякога, той нямаше нищо против това — беше останало от времето, когато споделяше леглото на Ева Милър. Съпругът й бе загинал при злополука в дъскорезницата през 1959 — смешна история, ако изобщо може да има нещо смешно в такова ужасно нещастие. По онова време в дъскорезницата работеха шейсет-седемдесет души и Ралф Милър се очертаваше като бъдещ директор.

Смешното беше там, че Ралф Милър не бе докосвал машина цели седем години след 1952, когато стремглаво се издигна от майстор до член на управата. Ясна работа, ръководството му се отблагодаряваше и то напълно заслужено. Когато навремето източен вятър със скорост петдесет и пет километра в час подгони големия пожар из Блатата и го прехвърли през Джойнтнър Авеню, фабриката изглеждаше обречена. Пожарните команди от шест съседни градчета и без това се бореха отчаяно да спасят града, та едва ли щяха да отделят хора за пикливата операция по опазване на местната дъскорезница. Тогава Ралф Милър организира пожарен отряд от цялата втора смяна, под негово ръководство хората обляха покрива с вода и сториха онова, което обединените пожарникарски сили не бяха успели да постигнат западно от Джойнтнър Авеню — издигнаха непреодолима преграда пред пожара и го отклониха на юг, където бе окончателно овладян.

Седем години по-късно той падна в резачката, докато развеждаше из фабриката важни гости от някаква масачузетска компания. Надяваше се да ги склони към покупка на акции. Подхлъзна се на локва вода, да я вземат дяволите, и право пред очите им хлътна в резачката. Излишно е да се казва, че всякаква възможност за сделка стана на парчета заедно с Ралф Милър. Дъскорезницата, която бе спасил през 1951, окончателно затвори врати през февруари 1960.

Невестулката надзърна в петносаното огледало и среса бялата си коса — буйна, красива и все още секси, макар да бе навършил шейсет и седем. Единствената част на тялото му, която сякаш процъфтяваше от алкохола. После навлече тютюневата работна риза, взе кутията юфка и слезе надолу.

Сега, почти шестнайсет години след онова нещастие, бе изпаднал до положението на некадърен иконом при една жена, с която някога бе спал и още я смяташе за адски привлекателна.

Още щом пристъпи в слънчевата кухня, вдовицата го налетя като лешояд.

— Слушай, Невестулка, би ли излъскал перилата отпред като закусиш? Нали имаш време?

И двамата упорито поддържаха благоприличната измислица, че всичко се върши като услуга, а не в замяна на наема за стаичката му — четиринадесет долара седмично.

— Ще стане, Ева.

— И онзи килим в дневната…

— Да се изтупа. Да, не съм забравил.

— Как е главата тая сутрин? — Тя зададе въпроса деловито, без да допуска в гласа си и капчица състрадание…, ала той долавяше, че състраданието се таи нейде дълбоко под повърхността.

— Добре е — докачено отвърна той, докато слагаше да кипне вода за юфката.

— Късно се прибра, затова питам.

— Май си ми хвърлила око, а? — Той закачливо й намигна и с удоволствие забеляза, че тя все още се изчервява като ученичка, макар че вече от девет години бяха престанали с щуротиите.

— Виж какво, Ед…

Тя единствена все още го наричаше по име. За всички останали в Лот той беше просто Невестулката. Е, няма нищо. Да го наричат както си щат. Сам си знаеше, че отдавна е затънал.

— Остави — дрезгаво каза той. — Станал съм със задника нагоре.

— Ако се съди по звука, май по-скоро се изтърси.

Тя изрече тия думи по-прибързано, отколкото бе искала, но Невестулката само изсумтя. Свари и изяде омразната юфка, после взе парцала и паркетина и излезе, без да се обръща.

Горе машината на онзи писарушка продължаваше да трака неуморно. Вини Ъпшоу, който живееше срещу него, разправяше, че почвал всяка сутрин в девет, карал до пладне, пак захващал в три, спирал в шест, още веднъж подемал в девет и отцепвал чак до полунощ. Невестулката не можеше да си представи как може човек да има толкова думи в главата.

Все пак момчето изглеждаше свястно и сигурно нямаше да се поскъпи за две-три бири някоя вечер при Дел. Невестулката бе чувал, че повечето писатели пиели като разпрани.

Методично се зае да лъска перилата и по някое време пак си помисли за вдовицата. Тя бе превърнала сградата в пансион с парите от застраховката на мъжа си и чудесно се справяше. Защо пък не? Работеше като впрегатен кон. Но сигурно бе свикнала редовно да получава от мъжа си каквото се полага, тъй че след притихването на скръбта желанието се бе съхранило. Божичко, как си падаше по оная работа!

По онова време, през шейсет и първа и шейсет и втора той не беше Невестулката, хората все още го наричаха Ед и стискаше бутилката, вместо тя да стиска него. Имаше си добра работа и неизбежното се случи през една януарска вечер на 1962.

Той спря за миг равномерното движение и се загледа през тясното прозорче на площадката между първия и втория етаж. Отвън нахлуваха последните златни, лекомислено ярки лъчи на лятото — лъчи, изпълнени с присмех към хладната скърцаща есен и още по-хладната зима подир нея.

За онази вечер отчасти бе виновна тя, отчасти той, сетне двамата лежаха един до друг в мрака на нейната спалня, а тя изведнъж се разплака, че не бивало да го правят. Той я увери, че всичко е правилно, като се чудеше дали наистина е така, но всъщност не го интересуваше, а севернякът фучеше, кашляше и виеше над керемидите, в стаята беше топло и спокойно, и накрая заспаха притиснати един към друг като лъжички в чекмедже за прибори.

Ах, Господи Исусе, времето течеше като река и Невестулката се питаше дали онзи писател знае това.

Той пак се зае да лъска перилата с широки, плавни движения.

9.

10:00

Бе дошло време за междучасие в прогимназията на Стенли Стрийт — най-новата училищна сграда, гордост за градчето. Беше ниска, остъклена, с четири класни стаи и изглеждаше толкова нова, светла и модерна, колкото вехта и мрачна бе прогимназията на Брок Стрийт. Общинските училищни власти все още я изплащаха.

Ричи Бодин, който се гордееше с ролята си на пръв побойник в училището, излезе величествено на двора, дирейки с поглед онзи умник, новака, дето все се пъчеше, че знае отговорите по математика. Нито един новак нямаше право да се мотае из училището, без да разбере кой е най-главен тук. Особено пък разни очилати подлизурковци като тоя.

Ричи беше единайсетгодишен и тежеше 65 килограма. Откакто се помнеше, майка му канеше всички наред да видят какъв грамаден юнак е отгледала. Знаеше, че е едър. Понякога имаше чувството, че усеща как земята трепери под стъпките му. А като пораснеше, щеше да пуши „Камел“ като баща си.

Четвъртокласници и петокласници трепереха от него, а по-малките хлапета го смятаха за тотем на училището. Когато станеше седмокласник в гимназията на Брок Стрийт, пантеонът им щеше да се лиши от дявол. Всичко това му доставяше огромно удоволствие.

А, ето го онова хлапе, Петри, чака да види от коя страна ще го изберат за футбола.

— Хей! — изрева Ричи.

Озърнаха се всички освен Петри. Всяко око лъщеше изцъклено, всеки поглед се изпълваше с облекчение, щом виждаха, че Ричи гледа другаде.

— Хей, ти! Очиларката!

Марк Петри се обърна и погледна Ричи. Стоманените рамки на очилата му проблясваха под утринното слънце. Беше висок колкото Ричи, тоест стърчеше над повечето си съученици, но имаше по-стройна фигура, а лицето му изглеждаше беззащитно и унесено.

— На мен ли говориш?

— „На мен ли говориш?“ — подигра му се Ричи с тънък фалцет. — Знаеш ли, че приказваш като педал, очиларко?

— Не, не знаех — каза Марк Петри.

Ричи пристъпи напред.

— Знаеш ли, очиларко, бас държа, че го духаш. Бас държа, че духаш дъртия космат корен.

— Наистина ли?

Любезният му тон беше направо вбесяващ.

— Да, чух, че наистина го духаш. Не само по празниците. Не ти се чака толкоз. Всеки ден го правиш.

Хлапетата вече се стичаха да видят как Ричи ще смаже новака. Мис Холкомб, която беше тази седмица дежурна по междучасие, стоеше от другата страна да наглежда малчуганите по люлките и катерушките.

— Накъде биеш? — запита Марк Петри. Гледаше Ричи като да бе открил някакъв интересен нов бръмбар.

— „Накъде биеш?“ — пак го подигра с фалцет Ричи. Хич наникъде не бия. Просто чух, че си един голям тлъст педал и толкоз.

— Така ли? — запита Марк все тъй любезно. — Аз пък чух, че си голяма, недодялана тъпа фъшкия, това чух.

Гробовно мълчание. Другите момчета зяпнаха (но лицата им изразяваха интерес; не бяха чували досега някой сам да си подписва смъртната присъда). Като ударен от гръм, Ричи зяпна заедно с останалите.

Марк свали очилата и ги подаде на съседното момче.

— Би ли ги подържал?

Момчето ги пое и безмълвно се опули.

Ричи се хвърли напред. Атаката беше бавна и тромава, без капчица изящество. Земята тътнеше под нозете му. Изпълваше го самоувереност и буйната, радостна страст да мачка и тъпче. Той размаха десница с все сила, за да улучи очилатия педал право в зъбите и да ги пръсне на всички страни като клавиши на пиано. Готви се за зъболекаря, смотаняк! Ето ме.

Марк Петри приклекна и отскочи в същия миг. Крошето прелетя над главата му. Силата на удара завъртя Ричи на сто и осемдесет градуса и Марк трябваше само да му подложи крак. Ричи Бодин се сгромоляса с тътен.

— Ааааа — изреваха децата наоколо.

Марк отлично разбираше, че ако едрото тромаво момче се надигне от земята и поеме инициативата, го чака жесток пердах. Беше пъргав, но пъргавината не помага задълго при схватки в училищния двор. На улицата това би бил мигът да побегне, да се откъсне от недодялания преследвач, после да се извърти и да му разкваси носа. Но не беше на улицата и отлично разбираше, че ако сега не напердаши голямата грозна фъшкия, никога няма да се отърве от побоища.

Всички тия мисли прелетяха през главата му за една пета от секундата.

Хвърли се върху гърба на Ричи Бодин.

Ричи изръмжа. Тълпата отново изрева. Марк сграбчи ръката на противника, като внимаваше да я хване за ръкава на ризата, та да не му се изплъзне от потта, после я изви зад гърба. Ричи изпищя от болка.

— Кажи „чичо“ — заповяда Марк.

Отговорът на Ричи би задоволил и ветеран от военния флот.

Марк опъна ръката на Ричи до плешките и врагът изпищя отново. Изпълваха го възмущение, страх и недоумение. Никога не му се бе случвало подобно нещо. Нямаше начин да се случи и сега. Как можеше някакъв си очилат педал да го възсяда, да му извива ръката и да го кара да пищи пред поданиците си?

— Кажи „чичо“ — повтори Марк.

Ричи тежко се надигна на колене; Марк стисна хълбоците му със собствените си колене като ездач без седло и успя да се удържи. Двамата бяха обсипани с прах, но Ричи изглеждаше далеч по-зле. Беше се зачервил от напъване, очите му изхвръкнаха от орбитите и на бузата му кървеше дълга драскотина.

Опита да изтърси Марк от раменете си, а Марк дръпна ръката още по-нагоре. Този път Ричи не изпищя. Изплака.

— Кажи „чичо“, или, Бог ми е свидетел, ще я строша.

Ризата на Ричи бе изхвръкнала от панталона. Усещаше по корема си парещи драскотини. С ридание разклати рамене насам-натам. Ала омразната очиларка не пускаше. До лакътя ръката му беше като от лед, нагоре — като огън.

— Пусни ме, копеле курвенско! Не се биеш честно! — Взрив на болка.

— Кажи „чичо“.

— Не!

Както стоеше на колене, той загуби равновесие и заби лице в прахта. Болката в ръката го парализираше.

Гълташе прах. Прахът се набиваше в очите му. Безпомощно риташе с крака. Бе забравил, че е грамаден. Бе забравил как се тресе земята под стъпките му. Бе забравил, че като порасне, ще пуши „Камел“ като баща си.

— Чичо! Чичо! Чичо! — изпищя Ричи. Усещаше, че може да крещи „чичо“ часове наред, стига само това да му върне ръката.

— Кажи „Аз съм голяма грозна фъшкия“.

— Аз съм голяма грозна фъшкия! — изпищя Ричи в праха.

— Стига ти толкова.

Марк Петри го пусна и предпазливо се отдръпна, докато Ричи ставаше на крака. Бедрата го боляха от стискане. Надяваше се, че Ричи е загубил желание да се бие. Иначе предстоеше катастрофа.

Ричи стана. Озърна се. Никой не го поглеждаше в очите. Момчетата му обърнаха гръб и всеки захвана, каквото бе правил преди произшествието. Онова гадно хлапе Глик стоеше до педала и го гледаше като Божи пратеник.

Ричи стоеше самичък и още не можеше да повярва колко лесно бе връхлетяло падението. Прах покриваше лицето му, само под очите кожата беше измита от сълзи на ярост и срам. Помисли дали да не се нахвърли върху Марк Петри. Но го възпираха срам и страх — непознати, нови-новенички и грамадни. Не сега. Ръката го болеше като прогнил зъб. Мръсно копеле курвенско, нечестен побойник. Само да ми паднеш и да те катурна…

Но не днес. Той се завъртя, закрачи настрани и земята изобщо не трепна. Беше навел очи към краката си, та да не гледа никого в лицето.

Откъм момичетата някой се изсмя — пискливият подигравателен звук полетя болезнено звънко в утринния въздух.

Той не вдигна очи да види кой му се присмива.

10.

11:15

Преди време Общинското бунище на Джирусълъм’с Лот беше просто стара каменна кариера, докато през 1945 година работниците стигнаха до глина и се преместиха. Намираше се в края на черния път, който продължаваше от Бърнс Роуд още три километра след гробището Хармони Хил.

Дъд Роджърс чуваше как в далечината пращи и кашля косачката на Майк Райърсън. Но пукотът на пламъците скоро щеше да заглуши този звук.

Дъд беше пазач на сметището от 1956 и ежегодното му преназначаване на градско събрание беше проста рутина, придружена с всеобщи овации. Живееше до сметището, в спретната барачка от катраносан картон с надпис „Сметищен надзирател“ на паянтовата врата. Преди три години бе изкопчил от стиснатите общински съветници пари за калорифер и окончателно се бе отказан от градския си апартамент.

Беше гърбав, със странно килната глава, сякаш в лошо настроение Господ го бе усукал за последно, преди да му даде път към белия свят. Ръцете му, увиснали до коленете като на маймуна, бяха поразително силни. Четирима мъже едва бяха натоварили в панеловоза старата каса на универмага, за да я докарат тук след покупката на нова вградена каса. Камионът забележимо бе приклекнал под тежестта. Но Дъд Роджърс я бе свалил сам — с жили като изпънати въжета по шията, с изхвръкнали вени по челото и китките, с бицепси като арматурно желязо. Без чужда помощ я бе прекатурил през източния ръб.

Дъд обичаше сметището. Обичаше да пъди хлапетата, които идваха да трошат бутилки, обичаше да насочва камионите към всяко ново място за разтоварване. Обичаше да подбира вехтории между боклуците — привилегия на надзирателя. Сигурно му се надсмиваха, като го гледаха как крачи през планини от боклук с високите ботуши, с кожени ръкавици, с пистолет в кобура, торба на рамо и джобно ножче в ръка. Нека си се смеят. Тук имаше медни кабели, понякога се намираха и електромотори с недокоснати намотки, а в Портланд за медта му брояха суха пара. Намираше изхвърлени бюра, кресла и канапета, все неща, които можеше да поправи и после да продаде на антикварите по шосе № 1. Дъд скубеше антикварите, те пък скубеха летовниците и светът си се въртеше най-чудесно. Преди две години бе намерил строшено сгъваемо легло с пукната табла и го бе продал на някакъв сбъркан от Уелс за две стотачки. Сбърканият бе изпаднал в екстаз от автентичния дух на Нова Англия, без да знае, че Дъд грижливо е изличил с пясък от таблата надписа „Произведено в Гранд Рапидс“.

На другия край на сметището бяха вехтите коли. Буици, фордове, шевролети, каквото ти душа иска, и Боже мой, колко чаркове си оставяха хората по старите коли. Най-добре вървяха радиаторите, но един запазен карбуратор докарваше седем долара, след като се измие с бензин. Да не говорим за ремъци, стопове, разпределители, предни стъкла, волани и килимчета.

Да, сметището бе хубаво място. Като Дисниленд и Шангри-ла, обединени в едно. Ала най-хубавото не бяха парите, заровени в черно сандъче под креслото му.

Най-хубави бяха огньовете… и плъховете.

В неделя и сряда Дъд подпалваше сметището сутринта, а в понеделник и петък — вечер. Най-красиви бяха вечерните пожарища. Обичаше мътното розово зарево, разцъфващо над старите найлонови торби с боклук, над смачканите вестници и кашони. Но с плъховете по му вървеше сутрин.

Сега той седеше в креслото и гледаше как огънят прихваща, почва да пуска нагоре тлъст черен пушек и пропъжда гаргите. Дъд спокойно държеше спортния си пистолет 22-ри калибър и чакаше да изскочат плъховете.

Те винаги изскачаха на цели батальони. Бяха едри, мръсни, сиви, с розови очи. По козината им подскачаха ситни бълхи и кърлежи. Опашките се влачеха подире им като дебели розови жици. Дъд обожаваше да стреля по плъхове.

— Сума ти патрони купуваш, бе, Дъд — казваше с медения си глас Джордж Мидлър от универмага, избутвайки по тезгяха тежките картонени кутии. — Общината ли ги плаща?

Стара шега. Преди години Дъд бе вписал в служебните сметки поръчка за две хиляди патрона 22-ри калибър с рязани куршуми и Бил Нортън мрачно се бе заканил да го уволни.

— Хайде, хайде, Джордж — отвръщаше Дъд, — нали знаеш, че само за обществото го правя.

Ето го. Онзи, тлъстият с куц заден крак, беше Джордж Мидлър. От устата му провисваше нещо, може би парче пилешки черен дроб.

— Пипнах те, Джордж. Пипнах те — промърмори Дъд и натисна спусъка.

Изстрелът беше глух и почти безобиден, но плъхът се преметна два пъти и остана да лежи, ритайки с крачета. Рязани куршуми, това беше номерът. Някой ден щеше да си купи пищов 45-ти калибър или „Магнум-357“ и да види как ще им се отрази на ситните гадини.

Онзи, следващият, беше дребното курве Рути Крокет, дето не носи сутиен в училище и все ръчка приятелчетата си с лакът и се хили, когато минава Дъд. Бам! Лека ти пръст, Рути.

Плъховете търчаха като обезумели към спасителния край на сметището, но преди да изчезнат, Дъд бе претрепал шест парчета — добър утринен резултат. Ако отидеше да ги погледне, щеше да види как кърлежите бягат от изстиващите тела като… като… ами, като плъхове от потъващ кораб.

Това му се стори великолепен майтап. Той отметна причудливо изкривената си глава, облегна се на гърбицата и дълго се смя, докато алчните оранжеви пръсти на огъня пълзяха през боклука.

Не ще и дума, животът беше голяма работа.

11.

Пладне.

Мощният рев на градската сирена отекна за дванайсет секунди, възвестявайки средата на деня и началото на обедната почивка в трите училища. Лоурънс Крокет, втори член на общинската управа и собственик на компания за застраховки и търговия с недвижими имоти, остави книгата, която четеше („Сексуални роби на Сатаната“) и свери часовника си. Отиде до вратата и закачи табелката „Връщам се в един часа“. Ежедневието му беше неизменно. Щеше да отскочи до кафе „Ексълънт“ за два сандвича със сирене и да изпуши една пура над чашка кафе, зяпайки краката на Полин.

Побутна вратата, за да провери дали е добре заключена, после пое надолу по Джойнтнър Авеню. На ъгъла спря и се озърна към Марстъновия дом. На алеята отпред имаше спряла кола. Едва я различаваше сред искренето на трептящия въздух. Нещо тревожно се обтегна в гърдите му. Преди повече от година бе продал в пакет Марстъновия дом и отдавна занемарената пералня „Старото корито“. Най-странната сделка през живота му…, а в дългата си кариера бе виждал доста смахнати пазарлъци. Колата горе навярно принадлежеше на някой си Стрейкър. Р. Т. Стрейкър. А тъкмо тази сутрин бе получил по пощата нещо от него.

В един горещ юлски следобед преди малко повече от година въпросният тип пристигна пред кантората на Крокет. Излезе от колата и постоя на тротоара, преди да прекрачи прага. Беше висок и въпреки жегата носеше старомоден костюм с жилетка. Плешив като билярдна топка и също като нея по кожата му нямаше и капчица пот. Веждите му се сливаха в плътна права черта, а очите под тях хлътваха дълбоко като черни дупки, пробити с бормашина върху ъгловатото лице. В ръка държеше тънко черно куфарче. Когато Стрейкър влезе, Лари беше сам в кантората; имаше секретарка на половин работен ден — едно момиче от фолмаут с най-разкошните цици, които някога бе виждал — но следобед тя работеше при някакъв адвокат в Гейтс Фолс.

Плешивият посетител седна на креслото за клиенти, сложи куфарчето в скута си и се втренчи в Лари Крокет. Изразът на очите му не се поддаваше на разгадаване и това смути Лари. Той обичаше да разчита какво желае човек, бил той хлапак или побелял старец, още преди да си е отворил устата. Този тук не си бе направил труда да погледне снимките на местни имоти, закачени по дъската за обявления, не бе подал ръка, не се бе представил, даже едно „здрасти“ не бе казал.

— С какво мога да ви услужа? — запита Лари.

— Изпратен съм да закупя резиденция и търговска сграда във вашето прекрасно градче — рече плешивият. Говореше глухо, безизразно, без ударения и Лари неволно си помисли за телефонните записи на прогнозата за времето.

— Ехей, чудесно — възкликна Лари. — Имаме няколко много приятни имота, които могат…

— Не е необходимо — прекъсна го плешивият и вдигна длан като да задържи думите му. Лари с изумление забеляза, че пръстите му са невероятно дълги, средният навярно имаше десет-дванадесет сантиметра. — Търговската сграда се намира една пресечка зад Общинската управа. Обърната е към парка.

— Да, можем да се спогодим за нея. Едно време беше автоматична пералня, фалира миналата година. Мястото е наистина чудесно, ако сте…

— Резиденцията — пак го прекъсна плешивият — е къщата, наричана в градчето Марстънов дом.

Лари бе врял и кипял в бизнеса, затова съумя да прикрие смайването си.

— Така ли?

— Да. Името ми е Стрейкър. Ричард Трокет Стрейкър. Всички документи ще бъдат на мое име.

— Много добре — каза Лари. Човекът бе деловит, това поне му личеше. — Марстъновият дом е оценен за четиринайсет хиляди, но мисля, че ще убедя клиентите си да отстъпят малко. Колкото до старата пералня…

— Не приемам. Упълномощен съм да платя един долар.

— Един?… — Лари изви глава и се приведе напред, като, че не вярваше на ушите си.

— Да. Изчакайте, моля.

Дългите пръсти на Стрейкър откачиха закопчалките на куфарчето, отвориха го и извадиха отвътре документи в прозрачна синя папка.

Лари Крокет го гледаше намръщен.

— Прочетете, ако обичате. Така ще си спестим време.

Лари отметна пластмасовата корица и се взря в първия документ с физиономията на човек, който си има работа с луд. Няколко секунди очите му скачаха безредно от ляво на дясно, после се приковаха към нещо.

Тънките устни на Стрейкър трепнаха в едва доловима усмивка. Той бръкна в джоба на сакото, извади златна табакера и си избра цигара. Размачка я и драсна клечка кибрит. Острият аромат на турски тютюн изпълни кантората и отлетя настрани, подгонен от вентилатора.

През следващите десет минути в кантората царуваше тишина, нарушавана само от бръмченето на вентилатора и далечния приглушен шум на уличния транспорт. Стрейкър допуши цигарата докрай, смачка въгленчето с пръсти и запали нова.

Блед и потресен, Лари надигна глава.

— Това е шега. Кой ви осведоми? Джон Кели?

— Не познавам Джон Кели. И не се шегувам.

— Тия документи… прехвърляне на правата… разрешително за експлоатация… Боже мой, човече, не знаете ли, че този терен струва милион и половина?

— Заблуждавате ме — хладно отвърна Стрейкър. Струва четири милиона. Скоро ще построят търговския център и тогава ще струва много повече.

— Какво искате? — запита Лари с пресипнал глас.

— Казах ви какво искам. Аз и моят партньор смятаме да открием магазин в този град. Възнамеряваме да живеем в Марстъновия дом.

— Какво ще продавате? Може би билети за оня свят?

Стрейкър се усмихна студено.

— За жалост ще ви разочаровам, става дума за съвършено нормална търговия с мебели. И доставка на редки антики за колекционерите. Моят партньор с право се смята за експерт в тази област.

— Дрън-дрън — грубо отсече Лари. — Марстъновия дом можете да получите за осем бона и половина, пералнята за шестнайсет. Вашият партньор трябва да го знае. А и двамата трябва да знаете, че в това градче просто няма място за разни модерни мебели и антики.

— Моят партньор опознава извънредно добре всяка област, която привлече интереса му — каза Стрейкър. — Той знае, че близо до вашето градче минава магистрала, обслужваща туристи и летовници. Точно с тези хора възнамеряваме да въртим основния си бизнес. Ала това не ви засяга. Смятате ли документите за редовни?

Лари потупа синята папка върху бюрото.

— Така изглежда. Но няма да се подведа, независимо какво твърдите, че искате.

— Разбира се, че не. — В гласа на Стрейкър се прокрадваха нотки на благовъзпитано презрение. — Ако не греша, вие имате адвокат в Бостън. Някой си Франсис Уолш.

— Откъде знаете? — подскочи Лари.

— Няма значение. Занесете му документите. Той ще потвърди, че са валидни. Земята, където предстои изграждането на търговския център, ще бъде ваша, ако изпълните три условия.

— А — възкликна Лари и лицето му се проясни. — Условия. — Той се облегна назад и взе пура от керамичната кутия на бюрото. Драсна клечка кибрит и пусна облаче дим. — Това вече е разговор. Казвайте.

— Първо. Ще ми продадете Марстъновия дом и търговската сграда за един долар. По въпроса за къщата ваш клиент е една корпорация за продажба на недвижими имоти със седалище в Бангор. Търговската сграда принадлежи в момента на една портландска банка. Смятам, че и двете организации ще приемат, ако лично добавите необходимите суми, за да предложите най-ниските възможни цени. Като приспаднете комисионата си, разбира се.

— Откъде получавате информация?

— Не ви се полага да знаете, мистър Крокет. Второ условие. Няма да казвате нищо за днешната ни сделка. Нищо. Ако стане въпрос за продажбата, знаете само онова, което ви казах — двама партньори започват бизнес, насочен към туристите и летовниците. Много е важно.

— Не съм клюкар.

— Независимо от това искам да подчертая колко сериозно е условието. Може да дойде време, мистър Крокет, когато ще ви се прииска да разкажете някому каква чудесна сделка сключихте днес. Ако го сторите и узная, ще ви разоря. Разбирате ли?

— Говорите като герой от евтин шпионски филм каза Лари. Гласът му звучеше невъзмутимо, ала усещаше как в гърдите му се надигат отвратителни тръпки на страх. Думите „ще ви разоря“ бяха изречени деловито, като че човекът го питаше как е днес. От това изявлението твърде неприятно заприличваше на истина. И как, по дяволите, бе узнал този образ за Франк Уолш? Дори и жена му не знаеше за Франк Уолш.

— Разбирате ли ме, мистър Крокет?

— Да — каза Лари. — Нямам навика да си вадя кирливите ризи.

Стрейкър отново го удостои със сдържаната си усмивка.

— Естествено. Затова реших да работя с вас.

— А третото условие?

— Къщата се нуждае от известно обновяване.

— Меко казано — сухо добави Лари.

— Моят партньор смята да се погрижи лично за това. Но вие ще бъдете негов агент. От време на време ще има поръчки. Понякога ще ми трябват услугите на местни работници за доставка на разни товари в къщата или магазина. Няма да казвате никому за тези услуги. Разбирате ли?

— Да, разбирам. Но вие не сте тукашен, нали?

Стрейкър надигна вежди.

— Има ли значение?

— Естествено, че има. Тук не ви е Бостън или Ню Йорк. Не е въпросът само аз да си затварям устата. Хората ще се разприказват. Ами че на Рейлроуд Стрийт има една бабка на име Мейбъл Уъртс, която от сутрин до вечер не се разделя с бинокъла…

— Не ме интересуват местните жители. И моят партньор не се интересува от тях. В малките градчета хората винаги приказват. Като свраки по телефонните жици. Скоро ще свикнат с нас.

Лари сви рамене.

— Ваша си работа.

— Правилно — кимна Стрейкър. — Ще плащате всички услуги и ще съхранявате сметките и квитанциите. Аз ще ви обезщетявам. Съгласен ли сте?

Както бе казал, Лари нямаше навика да си вади кирливите ризи и се славеше като един от най-добрите играчи на покер в окръг Къмбърланд. Но макар да бе съхранил външното си спокойствие през целия разговор, отвътре се печеше на бавен огън. Този безумец му предлагаше сделка, каквато се случва веднъж в живота, ако изобщо се случи. Може би работеше за някой от ония смахнати милиардери — отшелници, които…

— Мистър Крокет? Чакам.

— И аз имам две условия — каза Лари.

— А? — По лицето на Стрейкър се изписа учтив интерес.

Лари разтръска синята папка.

— Първо, тези документи трябва да се потвърдят.

— Естествено.

— Второ, ако там горе вършите нещо незаконно, не искам да го знам. Под това разбирам…

Но той не успя да довърши. Стрейкър отметна глава и избухна в удивително хладен и безстрастен смях.

— Нещо смешно ли казах? — запита Лари без следа от усмивка по лицето.

— О…, ъ… разбира се, не, мистър Крокет. Бъдете добър да ме извините за изблика. Вашата забележка ми се стори забавна по чисто лични причини. Какво се канехте да добавите?

— По въпроса за обновяването. Няма да ви доставя нищо, което да ме поставя под удар. Ако се оборудвате за незаконно производство на алкохол, ЛСД или експлозиви за някоя група хипита-радикали, това си е ваша грижа.

— Разбрано — каза Стрейкър. Усмивката бе напуснала лицето му. — Споразумяхме ли се?

И преодолявайки странното чувство на неохота, Лари изрече:

— Ако тези документи се потвърдят, мисля, че се споразумяхме. Макар да изглежда, че за вас остава споразумението, за мене — парите.

— Днес е понеделник — каза Стрейкър. — Да намина ли в четвъртък следобед?

— По-добре в петък.

— Ясно. Много добре. — Стрейкър стана. — Приятен ден, мистър Крокет.

Документите се потвърдиха. Бостънският адвокат съобщи на Лари, че теренът за изграждане на търговския център в Портланд е бил закупен от никому неизвестната компания за търговия с терени и недвижими имоти „Континентал“ — фиктивна организация със седалище в сградата на „Кемикъл Банк“ в Ню Йорк. В канцелариите на „Континентал“ нямало нищо, освен няколко празни етажерки и купища прах.

В петък Стрейкър се върна и Лари подписа необходимите пълномощни. Стори го, усещайки в гърлото си горчилката на съмнението. За пръв път нарушаваше собствения си девиз: не дрискай там където ядеш. И макар че залогът беше огромен, докато Стрейкър прибираше в куфарчето документите за собственост на Марстъновия дом и бившето „Старо корито“, Лари осъзна, че от днес изцяло е под петата на този човек. Същото се отнасяше и до отсъстващия партньор мистър Барлоу.

Но август отмина, лятото се превърна в есен, есента в зима и Лари взе да усеща някакво неопределено облекчение. Напролет почти бе успял да забрави с цената на каква сделка бе получил документите, които сега лежаха в личния му сейф в Портланд.

После започнаха събитията.

Преди около седмица и половина онзи писател Бен Миърс бе дошъл да пита дали може да наеме Марстъновия дом и бе удостоил Лари със странен поглед при вестта, че къщата е продадена.

Вчера пък бе открил в кантората си дълъг картонен калъф и писмо от Стрейкър. Всъщност проста бележка. Текстът беше кратък: „Любезно моля да поставите получения плакат във витрината на магазина. Р. Т. Стрейкър.“ Самият плакат беше съвсем обикновен. Гласеше: „След седмица отваряме врати. Барлоу и Стрейкър. Изящни мебели. Подбрани антики. Вижте, пипнете, добре сте дошли.“ Лари бе заръчал на Роял Сноу да го постави на място. А сега горе край Марстъновия дом имаше автомобил. Все още гледаше нататък, когато досами ухото му някой изрече:

— Дремеш ли, Лари?

Той подскочи и извърна глава към Паркинс Джилеспи, който стоеше до него на ъгъла и палеше цигара „Пал Мал“.

— Не — отвърна Лари с нервен смях. — Бях се замислил.

Паркинс вдигна очи към алеята пред Марстъновия дом, където слънчевите лъчи искряха по хромираните части на автомобила, после погледна старата пералня с новия плакат на витрината.

— Май не си само ти. Винаги е добре да дойде нов човек в градчето. Срещал си ги, нали?

— Единия. Миналата година.

— Мистър Барлоу или мистър Стрейкър?

— Стрейкър.

— Доста приятно изглежда, нали?

— Трудно е да се каже — отвърна Лари и внезапно изпита желание да оближе пресъхналите си устни. Въздържа се. — Говорихме само по бизнес. Изглеждаше редовен.

— Добре. Това е добре. Хайде да вървим. Ще те изпратя до „Ексълънт“.

Докато пресичаха улицата, Лоурънс Крокет си мислеше за сделки с дявола.

12.

13:00

Сюзън Нортън пристъпи в козметичния салон, усмихна се на Бабс Грифън (по-голяма сестра на Хал и Джак) и каза:

— Слава Богу, че можеш да ме поемеш така ненадейно.

— В средата на седмицата няма проблеми — отвърна Бабс, включвайки вентилатора. — Леле, че е жега. Следобед ще има буря.

Сюзън се озърна към ясносиньото небе.

— Мислиш ли?

— Аха. Как ще я искаш, сладур?

— Естествена — каза Сюзън, мислейки за Бен Миърс.

— Все едно, че не съм припарвала насам.

— Сладурче — въздъхна Бабс и пристъпи към нея — всички така разправят.

Въздишката лъхаше на плодова дъвка и Бабс взе да разпитва Сюзън дали е видяла, че някакви хора щели да откриват мебелен магазин в бившето „Старо корито“. Скъпотия, личало си от пръв поглед, но нима нямало да е чудесно, ако се намери при тях едно такова симпатично ветроупорно фенерче като онуй, дето си го имала в апартамента, а пък най-умната постъпка в живота й била дето се изнесла от къщи и дошла да живее в града, и лятото е просто разкошно, нали? Направо да ти е жал, че някога ще трябва да свърши.

13.

15:00

Бони Сойър лежеше на голямото двойно легло в дома си на Дийп Кът Роуд. Къщата беше истинска, не някакъв си скапан фургон, имаше даже основи и мазе. Съпругът й Рег изкарваше добри пари като автомеханик в портландския гараж „Понтиак“.

Бони беше гола, само по прозрачни сини бикини и гледаше нетърпеливо часовника върху нощното шкафче. Три и двайсет — къде се бави?

В този момент вратата на спалнята се открехна едва-едва и сякаш повикан от мисълта, Кори Брайънт надникна през нея.

— Може ли? — прошепна той.

Кори беше само на двайсет и две, от две години работеше за телефонната компания и връзката му с омъжена жена — особено зашеметяваща красавица като Бони, избрана за Мис окръг Къмбърланд през 1973 — го караше да се чувства едновременно изнемощял, нервен и възбуден.

Бони му се усмихна, разкривайки изящните си зъби.

— Ако не можеше, скъпи — каза тя, — в тебе вече щеше да зее такава дупка, че телевизия да се гледа през нея.

Той се вмъкна на пръсти, звънтейки нелепо с инструментите по работния си колан. Бони се изкикоти и разтвори обятия.

— Наистина ми харесваш, Кори. Много си мил.

Погледът на Кори срещна тъмната сянка под изопнатия син найлон и той взе да се чувства no-скоро възбуден, отколкото нервен. Забрави да стъпва на пръсти, хвърли се към нея и докато се сливаха, нейде в гората се надигна жуженето на цикада.

14.

16:00

Привършил със следобедното писане, Бен Миърс отдръпна стола от бюрото. За да отиде с чиста съвест на вечеря у семейство Нортън, днес бе прескочил разходката в парка и бе писал почти цял ден без прекъсване.

Стана и се протегна, слушайки как пукат прешлените. Гърдите му бяха мокри от пот. Пристъпи към шкафа до леглото, извади чиста кърпа и се накани да поеме към банята, за да си пусне един душ преди другите да се приберат от работа.

Метна кърпата през рамо, тръгна към вратата и сетне се върна до прозореца, където нещо бе привлякло вниманието му. В градчето нямаше нищо забележително — то дремеше в късния следобед под небе с онзи особен тъмносин оттенък, който разхубавява Нова Англия в последните ясни летни дни.

Оттук се виждаха двуетажните сгради по Джойнтнър Авеню с плоски асфалтирани покриви, виждаше се паркът, където излезлите от училище деца лениво седяха по тревата, караха велосипеди или спореха разгорещено, по-нататък беше северозападната част на града, където Брок Стрийт изчезваше зад склона на първия горист хълм. Погледът му неволно плъзна нагоре до просеката, в която Бърнс Роуд и Брукс Роуд се срещаха като огромна буква Т… сетне още по-нагоре — към надвисналия над града Марстънов дом.

Оттук домът изглеждаше съвсем миниатюрен, смален до размерите на кукленска къщичка. И така му харесваше. Човек можеше да се справи с Марстъновия дом, когато го гледа толкова дребен в далечината. Можеше просто да вдигне длан и да го закрие.

На алеята имаше кола.

Бен стоеше с кърпата на рамо, гледаше я без да помръдне и усещаше как в стомаха му пъпли необясним ужас. Два от падналите капаци на прозорците бяха подменени, придавайки на дома нещо сляпо и потайно, което не бе съществувало досега.

Устните му безмълвно трепнаха като че изричаха слова, неразбираеми за никого — дори за самия него.

15.

17:00

С куфарче в лявата ръка Матю Бърк излезе от гимназията и закрачи през опустелия паркинг към вехтия си „Шевролет Бискейн“, чиито миналогодишни зимни гуми все забравяше да смени.

Беше на шейсет и три, оставаха му две години до пенсия, но все още продължаваше да влачи изцяло часовете по английски и извънкласната дейност. Наесен основното събитие беше училищната пиеса и той тъкмо бе привършил подготовката за фарс в три действия, озаглавен „Проблемите на Чарли“. Както винаги, беше се сблъскал с куп съвършено неприемливи кандидати, десетина поносими ентусиасти, които поне щяха да си назубрят ролите (а сетне да ги изрецитират с убийствено монотонен, треперещ глас) и три хлапета с усет към театъра. Щеше да разпредели ролите в петък и следващата седмица започваха репетициите. Трябваше да се сработят до 30 октомври — датата на представлението. Мат се придържаше към теорията, че гимназиалната пиеса трябва да е като чиния консервирана супа — безвкусна, но не особено противна. Роднините щяха да дойдат и да я харесат. Театралният критик на къмбърландския „Бележник“ щеше да изпадне в екстаз, придружен с многосрични излияния, нали му плащаха тъкмо за такава реакция спрямо всяко местно представление. Изпълнителката на главната роля (тази година навярно щеше да е Рути Крокет) щеше да се влюби в някого от трупата и може би да загуби девствеността си след представлението. А после Мат щеше да се захване със заплетените спорове в дискусионния кръжок.

Дори на шейсет и три години Мат Бърк все още обичаше учителската професия. Беше скаран с дисциплината и това отдавна го бе лишило от всякакви изгледи да се издигне до административен пост (от разсеян мечтател като него едва ли би излязъл свестен заместник директор), но липсата на дисциплина никога не му бе пречила да преподава. Бе чел сонетите на Шекспир в студени стаи с бучащи тръби, където въздухът гъмжи от книжни самолетчета и топчета дъвкана хартия, бе сядал върху кабарчета и небрежно ги бе захвърлял настрани с препоръка към учениците да отворят учебника по граматика на страница 467, бе отварял чекмеджетата, за да извади бели листа за съчинения и вместо тях бе откривал щурци, жаби, а веднъж даже двуметрова черна змия.

Бе пребродил английския език надлъж и шир като самотен и учудващо добродушен стар мореплавател: първи час — Стайнбек, втори час — Чосър, трети час — функции на изречението, и точно преди обяд — употреба на наречията. Пръстите му бяха вечно жълти, не от никотин, а от тебеширен прах, ала и тебеширът сякаш го бе увлякъл с упойващата страст на наркотик.

Децата не го обожаваха, дори не го обичаха; той не бе потенциална кинозвезда, очакваща откриването си в това затънтено кътче на Америка, но постепенно повечето от учениците му започваха да го уважават, а неколцина усвояваха от него простата истина, че посвещаването на една цел, та била тя ексцентрична или невзрачна, може да бъде нещо забележително. Мат обичаше професията си.

Той седна в колата, задави двигателя от първия опит, изчака малко и опита отново. Портландската радиостанция излъчваше рокендрол и той засили звука до пръсване. Смяташе рокендрола за чудесна музика. Изкара колата от паркинга на заден ход, при което двигателят пак се задави.

Мат имаше малка къщичка извън града, на Тагарт Стрийм Роуд, и рядко посрещаше гости. Не се бе оженил и нямаше никакви роднини освен един брат, който работеше в някаква тексаска петролна компания и не пращаше даже картички. Но не усещаше липсата на човешки връзки. Беше самотник, без това да се отразява на характера му.

Спря пред примигващия жълт светофар на пресечката на Джойнтнър Авеню и Брок Стрийт, после зави към дома си. Сенките се удължаваха и светлината на деня бе пропита със странна, красива топлота — безплътна и златиста като в картина на френски импресионист. Озърна се наляво, забеляза Марстъновия дом и още веднъж погледна нататък.

— Капаците — изрече той срещу излитащите от радиото буйни ритми. — Пак са ги сложили на прозорците.

Погледна в огледалото и видя, че на алеята отпред е спряла кола. Преподаваше в Сейлъм’с Лот от 1952 година и още никога не бе виждал автомобил на това място.

— Живее ли някой горе? — запита той пустотата и подкара по-нататък.

16.

18:00

Бил Нортьн, баща на Сюзън и пръв общински съветник на Лот, с изненада откри, че харесва Бен Миърс — и то доста. Бил беше едър, жилав мъж с гъста черна коса, телосложение на товарен камион и нито грам тлъстина дори и след петдесетте. С разрешение на баща си бе напуснал единадесети глас на гимназията, за да постъпи във военния флот и след това с нокти и зъби да си пробие път нагоре, като на двайсет и четири години почти небрежно издържа изпитите за средно образование. Не беше ограничен и недодялан антиинтелектуалец, в какъвто често се превръща обикновеният трудов човек, когато съдбата или собственото поведение го откъсне от образователното ниво, което би могъл да постигне, ала и не търпеше „артистичните пръдльовци“ — така наричаше плахите дългокоси съученици на Сюзън, които понякога идваха на гости. Нямаше нищо против косата или облеклото им. Дразнеше го това, че нито един не изглеждаше сериозен. Не споделяше симпатиите на жена си към Флойд Тибитс, с когото ходеше Сюзън, откакто бе завършила образованието си, но и не изпитваше неприязън към него. Флойд имаше добра работа като банков администратор във Фолмаут и Бил Нортън го смяташе за сравнително сериозен. Плюс това беше тукашен. Но в известен смисъл същото можеше да се каже и за Миърс.

— Слушай, недей да му досаждаш с твоите приказки за артистични пръдльовци — каза Сюзън, когато откъм вратата долетя звън. Беше облечена в бледозелена лятна рокля, а новата, привидно небрежна прическа беше изтеглена назад и пристегната хлабаво с огромна зелена панделка.

Бил се разсмя.

— Както ги виждам, тъй ги наричам, скъпа. Няма да те изложа… кога ли съм го правил?

Тя му се усмихна замислено и нервно, после отиде да отвори.

Мъжът, когото доведе, беше висок и пъргав на вид, с изящни издължени черти и вълмо гъста, лъскава черна коса, която макар и естествено мазна, изглеждаше току-що измита. Облеклото му приятно изненада Бил — простички, съвсем нови джинси и бяла риза с навити ръкави.

— Бен, това са татко и мама — Бил и Ан Нортън. Мамо, татко, Бен Миърс.

— Здравейте. Много ми е приятно.

Той се усмихна малко сдържано на мисис Нортън и тя отвърна:

— Здравейте, мистър Миърс. За пръв път виждаме жив писател отблизо. Сюзън беше ужасно развълнувана.

— Не се тревожете; няма да ви досаждам с цитати от творчеството си — каза Бен и пак се усмихна.

— Здрасти — рече Бил и се надигна от креслото. Сегашното си място на профсъюзен шеф в портландското пристанище бе постигнал с много труд и ръкостискането му беше здраво и силно. С удоволствие забеляза, че за разлика от обичайните артистични пръдльовци ръката на Миърс не се разплесква като смачкана медуза. Незабавно пристъпи към втората проверка.

— Ще пиеш ли една бира? Сложил съм няколко върху лед. — Бил махна с ръка към задното дворче, което бе изградил без чужда помощ. Артистичните пръдльовци неизменно отказваха; повечето бяха нафукани умници и не благоволяваха да хабят безценното си съзнание с алкохол.

— Умирам за бира — отвърна Бен и усмивката му се разтегли до ушите. — Може и две-три.

Смехът на Бил разтърси къщата.

— Така те искам, мой човек. Идвай.

Този смях сякаш прокара за миг някаква недоловима връзка между двете жени, които си приличаха почти като сестри. Загрижени бръчки прорязаха челото на Ан Нортън, а лицето на Сюзън се проясни, като че по телепатия си бяха разменили през стаята товара на тревогата.

Бен последва Бил към верандата. На табуретка в ъгъла имаше сандъче с лед, от което стърчаха кутии „Пабст“. Бил подхвърли една и Бен я хвана с една ръка, но леко, за да не се разпени при отварянето.

— Хубаво е тук — каза Бен, оглеждайки зиданата скара в задното дворче. Беше ниска, удобна и над тухлените й ръбове въздухът трептеше от топлина.

— Сам съм правил всичко — рече Бил. — Как няма да е хубаво.

Бен отпи дълбока глътка и се оригна — поредна точка в негова полза.

— Сюзи мисли, че си свястно момче — каза Нортън.

— Тя е добро момиче.

— Умно, практично момиче — добави Нортън и се оригна замислено. — Казва, че си написал три книги. И си ги издал.

— Да, така е.

— Носят ли пари?

— Първата донесе — каза Бен и млъкна.

Бил Нортън леко кимна в знак на уважение към човек, който има достатъчно пипе, за да не споделя с първия срещнат как е с доларите и центовете.

— Ще ми помогнеш ли за кюфтетата и кренвиршите?

— Дадено.

— Кренвиршите се режат, за да излиза парата, нали знаеш?

— Аха. — Бен се ухили и размаха показалец като че режеше с нож. Обвивката на кренвиршите трябваше да се цепне предварително, инак се пукаха.

— Тукашно момче си, по говора личи — одобри Бил Нортън. — Донеси оная торба с брикети, а аз отивам за месото. Да не си забравиш бирата.

— С топ няма да ме откъснат от нея.

На прага Бил се поколеба и с леко съмнение повдигна вежда.

— Ти сериозно момче ли си? — запита той.

Бен се усмихна малко тъжно.

— Такъв съм.

Бил кимна.

— Добре — каза той и влезе вътре.

Предсказанието на Бабс Грифън за дъжд се оказа безкрайно далече от истината и вечерята в задния двор мина чудесно. Лекият ветрец и синкавият пушек над скарата пропъждаха най-досадните летни комари. Жените разтребиха картонените чинии и подправките, сетне се върнаха да пийнат по бира и да погледат със смях как опитният Бил използва помощта на коварния вятър, за да разгроми Бен на бадминтън с 21 на 6. С искрено съжаление Бен отклони поканата за реванш, сочейки часовника си.

— Захванал съм нова книга — каза той. — За днес не съм издължил още шест страници. Ако се напия, утре сутрин няма да мога да разчета какво съм написал.

Сюзън го изпрати до пътя — беше пристигнал пеш от града. Докато гасеше огнището, Бил доволно кимна. Беше склонен да повярва, че момчето наистина е сериозно. Не бе дошло с голямата кошница да прави добро впечатление, но щом човек работи и след вечеря, значи сигурно ще си запише името някъде — най-вероятно с едри букви.

Но Ан Нортън си оставаше неприветлива.

17.

19:00

Флойд Тибитс спря на чакълестия паркинг пред кръчмата на Дел десетина минути след като собственикът Делбърт Марки бе включил новия надпис над входа. Светещите розови букви „ПРИ ДЕЛ“ бяха цял метър високи, а вместо кавички имаше чаши за уиски.

Навън слънчевите лъчи бавно се преливаха в прииждащия пурпурен здрач и скоро от низините щеше да се надигне мъгла. Редовните вечерни посетители се събираха около час по-късно.

— Здрасти, Флойд — поздрави Дел, вадейки от хладилника бутилка бира „Мичлоб“. — Как мина денят?

— Нормално — каза Флойд. — Тая бира ми изглежда добра.

Беше висок, с добре поддържана русолява брада, облечен с памучен панталон и удобно спортно сако — обичайното му работно облекло в банката „Грант“. Харесваше работата си като заместник-завеждащ отдел „Кредити“ — харесваше я с онази небрежност, която почти изневиделица може да се превърне в скука. Разбираше, че се е оставил да плава по течението, но усещането не бе особено неприятно. Пък и нали си имаше Сюзи — чудесно момиче. В най-скоро време работите с нея щяха да потръгнат и Флойд щеше да покаже на какво е способен.

Той остави на бара един долар, внимателно си сипа бира, изпи чашата наведнъж и пак я напълни. В момента барът имаше само още един клиент, младеж в работно облекло на телефонен техник — хлапето на Брайънт, позна го Флойд. Седеше край масичката в ъгъла на чаша бира и слушаше някаква тъжна любовна песен от автоматичния грамофон.

— Е, какво ново из града? — запита Флойд.

Знаеше отговора предварително. Всъщност нищо ново. Нямаше представа какво би могло да се случи, освен някой учител да е отишъл на работа пиян.

— Ами… някой е претрепал кучето на чичо ти. Това е новото.

Флойд застина както бе надигнал чашата.

— Какво? Док, кучето на чичо Уин?

— Точно така.

— С кола ли?

— Не личи да е тъй, Майк Райърсън го намерил. Отишъл да коси тревата на Хармони Хил, а пък Док висял на ония шипове над портата на гробището. Целият разпран.

— Копеле гадно! — смаяно изруга Флойд.

Дел кимна многозначително, доволен от ефекта. Знаеше още нещичко, което разпалено се коментираше из градчето тази вечер — че са видели момичето на Флойд с онзи писател от пансиона на Ева. Но това Флойд можеше да си го открие и сам.

— Райърсън докара трупа при Паркинс Джилеспи — продължи Дел. — Паркинс мисли, че кучето може да е умряло преди това и хлапетата да са го закачили там на майтап.

— Тоя глупак Джилеспи и собствения си задник не би познал.

— Може и да е тъй. Да ти кажа аз какво мисля. — Дел подпря на бара мощните си ръце и се приведе напред. — Мисля, че наистина са хлапета… по дяволите, знам, че са хлапета. Обаче може да е нещичко повече от майтап. Гледай тука.

Той бръкна под бара и с размах тупна отгоре някакъв вестник, отворен на вътрешната страница.

Флойд вдигна вестника. Заглавието гласеше „САТАНИНСКА СЕКТА ОСКВЕРНЯВА ЦЪРКВА ВЪВ ФЛОРИДА“. Набързо прегледа статията. Доколкото разбра, група хлапета се вмъкнали малко след полунощ в католическата църква на Клюистън, щата Флорида, и осъществили там светотатствени ритуали. Олтарът бил осквернен, по пейките, изповедалните кабинки и купела за светена вода имало неприлични надписи, а по стъпалата на олтара полицията открила пръски от кръв.

Лабораторният анализ потвърдил, че макар една част да била животинска (най-вероятно на козел), повечето кръв несъмнено била човешка. Шефът на клюистънската полиция признавал, че засега следствието не разполага с улики.

Флойд остави вестника.

— Сатанинска секта в Лот? Не се занасяй, Дел. Ти май съвсем си мръднал.

— Хлапетата са пощурели — упорито заяви Дел. Помни ми думата. Додето се усетим, ще вземат да правят човешки жертвоприношения в ливадата на Грифън. Още една бира?

— Не, благодаря — каза Флойд и се смъкна от табуретката. — Ще ида да видя как се чувства чичо Уин. Много си обичаше кучето.

— Поздрави го от мен — рече Дел, прибирайки под бара сгънатия вестник — главна забележителност на вечерта. — Ужасно съжалявам, че тъй е станало.

Преди да стигне до изхода, Флойд спря и изрече в празното пространство:

— На шиповете го закачили, а? Божичко, как ми се ще да спипам тия хлапета, дето са го сторили.

— Поклонници на дявола — каза Дел. — Хич не бих се изненадал. Не знам какво му стана на тоя народ напоследък.

Флойд излезе. Хлапето на Брайънт пусна в грамофона още десет цента и гласът на Дик Кърлис запя „Погребете бутилката с мен“.

18.

19:30

— Да се приберете рано — заръча Марджъри Глик на по-големия си син Дани. — Утре сте на училище. Брат ти да е в леглото до девет и четвърт.

Дани пристъпи от крак на крак.

— Не разбирам защо изобщо трябва да го взимам.

— Не трябва — отвърна Марджъри със заплашително спокоен тон. — Можеш и да си стоиш в къщи.

Тя се обърна към масата, върху която чистеше риба, а Ралфи се изплези. Дани разтръска юмрук, но гнусното му братче само се ухили.

— Ще се приберем — промърмори той и следван от Ралфи се запъти към кухненската врата.

— До девет.

— Добре де, добре.

В хола Тони Глик седеше с крака на табуретката и гледаше по телевизията мача между „Ред сокс“ и „Янкис“.

— Накъде така, юнаци?

— Отиваме да видим новото момче — каза Дани. — Марк Петри.

— Да — намеси се Ралфи. — Ще му видим… електрическите влакчета.

Дани го изгледа кръвнишки, но баща им не усети нито колебанието, нито последните натъртени думи. На екрана Дъг Грифън се готвеше за удар.

— Не закъснявайте — разсеяно рече той.

Навън небето все още светлееше след залеза. Докато пресичаха задния двор, Дани заканително обеща:

— Ще ти тегля един пердах да се научиш на ум.

— Аз пък ще кажа — самодоволно заяви Ралфи. — Ще им кажа защо всъщност искаше да отидеш.

— Гадина — безнадеждно въздъхна Дани.

Отвъд окосения двор започваше пътека, слизаща надолу към гората. Къщата на семейство Глик беше на Брок Стрийт, а Марк Петри живееше в южния край на Джойнтнър Авеню. Пряката пътека пестеше доста време, особено, ако си на девет или дванайсет години и нямаш нищо против да минеш по камъните през ручея Крокет. Под краката им пращяха сухи вейки и борови иглички. Наоколо свиреха щурци и нейде в гъсталака пееше козодой.

Дани бе допуснал грешката да каже на брат си, че Марк има пълен комплект пластмасови чудовища: човекът-вълк, мумията, Дракула, лудият доктор Франкенщайн и дори залата на ужаса. Според майка им всички тия работи бяха вредни, скапвали мозъка или нещо подобно, и братчето му тутакси бе използвало възможността за шантаж. Скапан мъник и туйто.

— Знаеш ли, че си скапан? — запита Дани.

— Знам — гордо отвърна Ралфи. — Какво е скапан?

— Значи, че си зеленясал и прогнил като страшилищата.

— Глей си работата — отсече Ралфи.

Вървяха по брега на потока, който бълбукаше лениво из каменистото си русло и по повърхността му все още пробягваше бледо перлено сияние. На две мили източно оттук водите му се вливаха в рекичката Тагарт Стрийм, а тя на свой ред отиваше в Роял Ривър.

Присвил очи в гъстеещия здрач, за да види къде стъпва, Дани заподскача по камъните през ручея.

— Ще те катурна! — радостно закрещя Ралфи зад гърба му. — Пази се, Дани, ще те катурна!

— Само да си ме катурнал, гадино, аз пък ще те катурна в подвижните пясъци — заплаши го Дани.

Стъпиха на отсрещния бряг.

— По тия места няма подвижни пясъци — изкиска се Ралфи, но за всеки случай пристъпи по-близо да брат си.

— Тъй ли? — зловещо запита Дани. — Само преди няколко години едно момче потънало в подвижните пясъци. Чух как го разправят дъртаците, дето все киснат около магазина.

Наистина ли? — сепна се Ралфи. Очите му бяха станали кръгли.

— Аха — потвърди Дани. — Потънало с рев и писъци, устата му се напълнила с пясък и толкоз. Уаааарррххх!

— Стига бе — неспокойно рече Ралфи. Наоколо вече царуваше почти пълен мрак и гората се бе изпълнила с танцуващи сенки. — Да се махаме оттук.

Като се подхлъзваха тук-там по боровите иглички, двамата изкачиха отсрещния бряг. Десетгодишното момче, за което бе чул Дани, се казваше Джери Кингфийлд. Кой знае, може наистина да бе потънало в тресавището с рев и писъци, но във всеки случай никой не го бе чул. Преди шест години просто бе изчезнало сред блатата, отивайки за риба. Едни мислеха, че е потънал в подвижни пясъци, други — че го е убил някой — ония, дето им викат сексуални маниаци. Навсякъде шареха маниаци.

— Разправят, че духът му още витаел из тия гори — тържествено обяви Дани, пропускайки да спомене пред братчето си, че Блатата са на пет километра южно от тук.

— Недей, Дани — боязливо рече Ралфи. — Не сега… в тъмното.

Наоколо потайно пукаха клони. Крясъците на козодоя бяха секнали. Отзад изпращя вейка, сякаш някой се промъкваше през гората. В небето чезнеха сетните лъчи на отминалия ден.

— От време на време — продължаваше Дани със зловещ глас, — когато някой ситен гаден хлапак излезе по тъмно, онова момче изскача от гората, а пък лицето му е прогнило и облепено с пясък…

— Дани, да вървим. — В гласа на братчето му звучеше искрена молба и Дани млъкна. Бе почнал сам да се плаши. Дърветата ги обкръжаваха отвсякъде с мрачни тромави силуети, и бавно се люшкаха от нощния вятър, триеха се едно в друго, скърцаха със стави.

Отляво пак изпращя съчка.

Дани изведнъж съжали, че не бяха тръгнали по пътя.

Изпращя още една съчка.

— Дани, страх ме е — прошепна Ралфи.

— Не ставай глупав — каза Дани. — Да вървим.

Отново закрачиха напред. Под стъпките им шумоляха борови иглички. Дани си повтаряше, че не чува никакво пращене. Не чуваше нищо освен собствените си стъпки. Кръвта туптеше в слепоочията му. Ръцете му бяха изстинали. Брой крачките, каза си той. След двеста крачки ще излезем на Джойнтнър Авеню. А на връщане ще минем по пътя, та да не се плаши тоя дребен глупчо. Само след минутка ще видим уличните лампи и ще разберем колко сме глупави, но ще е толкова хубаво да знаем, че е така, затова брой стъпките. Едно… две… три… Ралфи изпищя.

— Виждам го! Виждам призрака! ВИЖДАМ ГО!

Ужасът избухна в гърдите на Дани като нажежено желязо. Сухожилията в краката му се превръщаха в изопнати стоманени жици. Би се обърнал да побегне, но Ралфи го стискаше с все сила.

— Къде? — прошепна той, забравяйки, че призракът е негова измислица. — Къде?

Предварително изплашен от онова, което би могъл да види, той се взираше към гъсталака, но виждаше само мрак.

— Сега изчезна…, но го видях. Очи. Видях очи — бръщолевеше Ралфи. — Олеле, Данииии…

— Няма призраци, глупчо. Идвай.

Дани стисна ръката на братчето си и го поведе напред. Имаше чувството, че краката му са сглобени от десет хиляди гумички. Коленете му трепереха. Ралфи ce притискаше към него с такава сила, че едва не го избутваше от пътеката.

— Гледа ни — прошепна Ралфи.

— Слушай, недей да ме…

— Не, Дани. Наистина. Не го ли усещаш?

Дани спря. И както става понякога с децата, той наистина усещаше и знаеше, че вече не са сами. В гората бе натегнала дълбока, злокобна тишина. Наоколо лениво танцуваха подгонени от вятъра сенки.

И Дани усети дъха на нещо свирепо и безжалостно — усети го, но не с обонянието си.

Призраци нямаше, но имаше маниаци. Те излизат от черни коли и ти предлагат бонбони, или висят по уличните ъгли, или… или те преследват из гората… И после… Ох, и после те…

— Бягай — дрезгаво изрече той.

Но парализираният от страх Ралфи трепереше до него. Пръстите му се впиваха в китката на Дани като тел върху бала слама. Очите му се втренчиха в гъсталака и изведнъж взеха да се разширяват.

— Дани?

Изпращя съчка.

Дани се завъртя и видя накъде гледа брат му.

Мракът ги обгърна.

19.

21:00

Мейбъл Уъртс беше грамадна и невероятно дебела жена, неотдавна бе навършила седемдесет и четири и ставаше все по-трудно да се осланя на краката си. Беше се превърнала в хранилище на градската история и градските клюки, а паметта й обхващаше пет десетилетия, изпълнени с погребения, изневери, кражби и безумни постъпки. Макар и клюкарка, тя не можеше да бъде наречена жестока (противното мнение изразяваха само ония, чиито интимни тайни бе пуснала да циркулират из задните дворчета); просто живееше в градчето и за градчето. В известен смисъл тя олицетворяваше градчето — една затлъстяла вдовица, която напоследък съвсем рядко излизаше от дома си и почти по цял ден седеше край прозореца, облечена в необятна нощница от червена коприна, с навити около главата избелялоруси плитки, положила до дясната си ръка телефона, а до лявата — мощен японски бинокъл. Комбинацията от тези две удобства — плюс достатъчно време, за да ги използва пълноценно — я превръщаше в добродушен паяк, заседнал сред комуникационна мрежа, обхващаща цялата територия от Завоя до източните квартали.

По липса на нещо по-интересно тя наблюдаваше Марстъновия дом, когато изведнъж капаците на прозореца вляво от входа се открехнаха и разкриха квадрат от златна светлина, която явно нямаше нищо общо с яркото електрическо сияние. На светлия фон за миг се очерта мъчително неясен силует на нечии рамене и глава. Кой знае защо, Мейбъл изтръпна.

Продължи да гледа, но вече нищо не помръдваше.

Що за хора, помисли тя, отварят тъкмо когато човек не може да им хвърли едно око.

Остави бинокъла и лекичко вдигна телефонната слушалка. Два гласа — Мейбъл веднага разпозна Хариет Дърхам и Глинис Мейбъри — си говореха как момчето на Райърсън открило кучето на Ъруин Пуринтън.

Тя седеше кротко и дишаше през устата, за да не издава, че се е включила към разговора.

20.

23:59

Денонощието се люшкаше на ръба на изчезването. Къщите спяха в мрака. Долу в центъра нощните лампи на универмага, погребалното бюро и кафе „Ексълънт“ хвърляха по тротоара меки електрически отблясъци. Някои хора лежаха будни — Джордж Боайе току-що се бе върнал от следобедната смяна във фабриката, Уин Пуринтън седеше и редеше пасианс, защото не можеше да заспи от мисли за Док, чиято гибел го бе разстроила много по-дълбоко отколкото смъртта на жена му. Но повечето жители на градчето спяха със съня на праведни и отрудени хора.

Няколко крачки отвъд портата на гробището Хармони Хил една мрачна фигура търпеливо изчакваше да настане часът. Когато заговори, гласът звучеше меко и благовъзпитано.

— О, отче мой, дай ми своето благоволение. Повелителю на мухите, дай ми своето благоволение. Виж, нося ти гнило месо и воняща плът. Жертвоприношение съм сторил в твоя чест. С лявата ръка го нося. Дай ми знак на тая земя, осенена с твоето име. Чакам за знак да започна делото ти.

Гласът стихна. Надигна се лек, гальовен ветрец, носещ шепнещите въздишки на разлистени клони и треви, а сред тях и дъха на мърша от сметището в края на пътя.

Не звучеше нищо друго освен шепота на вятъра. Фигурата постоя замислена и безмълвна. После се приведе и вдигна високо едно детско телце.

— Нося ти това.

Стана неописуемо.