Стивън Кинг
Сейлъмс Лот (6)

2.

— Всъщност не ми се ходи при Спенсър — каза тя, крачейки надолу. — Хайде да се разходим из парка.

— Ми ако та утепа някой злодей, ма, госпожо? — запита той с негърски акцент.

— В Лот всички злодеи трябва да се прибират след седем вечерта. Общинска разпоредба. А сега е точно осем и три минути.

Докато слизаха по хълма, мракът ги бе обгърнал и сенките им ту растяха, ту се смаляваха в светлината на уличните лампи.

— Добри злодеи си имате — каза той. — Никой ли не се разхожда из парка по тъмно?

— Понякога хлапетата се събират там, ако нямат пари за кино — намигна му тя. — Ако видиш някой храст да се клати, не се заглеждай много-много.

Влязоха в парка от западния край, срещу Общинската управа. Беше сумрачно като в сън, бетонните алеи криволичеха под клонестите дървета, а в плиткото басейнче мирно се отразяваше далечното сияние на уличните лампи. Бен не виждаше жива душа.

Минаха край паметника на загиналите във войните, покрит с дълга колона имена — най-старите от Войната за независимост, най-новите от Виетнам. В последния конфликт бяха загинали шестима младежи от градчето и прясно издълбаната мед лъщеше като незараснала рана. Сбъркали са името на това градче, помисли Бен. Би трябвало да го нарекат Време. И сякаш като естествено продължение на мисълта, той се озърна през рамо към Марстъновия дом, но масивният силует на Общинската управа закриваше хълма.

Сюзън забеляза посоката на погледа му и неволно се намръщи. Когато проснаха якетата си на тревата и седнаха (единодушно се бяха отказали от скамейките), тя подметна:

— Мама казва, че Паркинс Джилеспи те проверява. Както в училище — щом някой е крал от парите за закуска, трябва да е виновно новото момче.

— Той е рядък образ — каза Бен.

— Мама всъщност вече ти е прочела присъдата.

Беше казано на шега, но под лековатия тон се криеше нещо по-сериозно.

— Майка ти не си пада по мене, нали?

— Не. — Сюзън го хвана за ръката. — Типичен случай на неприязън от пръв поглед. Много съжалявам.

— Няма нищо — каза той. — И без това водя по точки.

— Татко ли? — Тя се усмихна. — Той подушва свестните хора отдалече. — Усмивката изчезна. — Бен, за какво се разказва в новата ти книга?

— Трудно е да се каже.

Бен смъкна кецовете и зарови пети в росната трева.

— Май бягаш от темата.

— Не, нямам нищо против да ти кажа.

И той с изненада разбра, че говори самата истина. Винаги бе приемал текущата си работа като дете, като хилаво бебе, което се нуждае от защита и ласка. Допирът на прекалено много ръце би го погубил. Бе отказал да сподели с Миранда и думица за „Дъщерята на Конуей“ и „Въздушен танц“, макар че тя проявяваше безумно любопитство и към двете книги. Но със Сюзън беше различно. Миранда винаги опипваше почвата с конкретна цел и въпросите й приличаха на полицейски разпит.

— Просто ми дай време да подбера думите — каза той.

— Можеш ли да ме целуваш, докато мислиш? — запита тя и се изтегна на тревата.

Бен неволно забеляза колко е къса полата й — особено сега, когато бе отстъпила високо нагоре.

— Струва ми се, че това би затруднило мисловния процес — тихо каза той. — Да опитаме.

Приведе се и я целуна, отпускайки леко ръка на талията й. Нейните устни го посрещнаха решително, пръстите й се вкопчиха в китката му. След миг той за пръв път усети езика й. Сюзън се извъртя, за да отвърне по-пълно на целувката и тихото шумолене на памучната пола му се стори оглушително, подлудяващо.

Той плъзна длан нагоре и тя намести в нея гръдта си — мека и заоблена. За втори път, откакто я бе срещнал, Бен се почувствува шестнайсетгодишен хлапак, пред който се разстила необятната магистрала на бъдещето без нито едно препятствие чак до хоризонта.

— Бен?

— Да.

— Искаш ли ме? Истински?

— Да — каза той. — Искам те.

— Тук, на тревата.

— Да.

Тя го гледаше в мрака с широко разтворени очи.

— Нека да е хубаво.

— Ще опитам.

— Бавно — каза тя. — Бавно. Бавно. Да… Превръщаха се в сенки сред мрака.

— Така — прошепна той. — О, Сюзън.

3.

Отначало крачеха безцелно из парка, после постепенно се запътиха към Брок Стрийт.

— Съжаляваш ли? — запита той.

Тя вдигна очи към него и се усмихна без притворство.

— Не. Радвам се.

— Добре.

Продължиха мълчаливо, ръка за ръка.

— А книгата? — запита тя. — Преди онова приятно прекъсване се канеше да ми разкажеш за нея.

— Книгата е за Марстъновия дом — бавно изрече той. — Може би в началото не беше за него, не съвсем. Мислех, че ще пиша за това градче. Но може би съм се самозалъгвал. Знаеш ли, проучих историята на Хъби Марстън. Той е бил главорез. Транспортната компания само служела за прикритие.

Тя го погледна смаяно.

— Как разбра?

— Донякъде от полицията в Бостън, но повечко узнах от една жена на име Минела Кори, сестрата на Бърди Марстън. Сега е на седемдесет и девет, не помни какво е яла на закуска, но в паметта й не се е заличило нито едно от събитията преди 1940 година.

— И тя ти каза…

— Каквото знаеше. Живее в старчески дом в Ню Хампшър и мисля, че от години никой не си е правил труда да я изслуша истински. Попитах я дали Хъбърт Марстън наистина е бил наемен убиец в Бостън и околностите — така смятаха в полицията — и тя кимна. Колко души, попитах. Тя вдигна пръсти пред очите си, разклати ги напред-назад и рече: „Колко пъти можеш да ги преброиш?“

— Боже мой.

— През 1927 година престъпните среди взели доста да се нервират от поведението на Хъбърт Марстън — продължаваше Бен. — Два пъти бил викан за разпит — от полицията в Бостън и в Малдън. Бостънският арест се отнасял до разчистване на сметки между враждуващи банди и само след два часа Марстън се озовал на свобода. Но историята в Малдън нямала нищо общо с бизнеса. Ставало дума за убийство на единайсетгодишно момче. Детето било изкормено.

— Бен — изрече Сюзън с немощен глас.

— Работодателите на Марстън го отървали и този път — сигурно е знаел къде са заровени някои важни трупове, — но това бил краят на бостънската му кариера. Той се преселил в Сейлъм’с Лот като най-обикновен пенсионер от транспорта, който получавал чек веднъж месечно. Рядко излизал от къщи. Поне доколкото знаем.

— Какво искаш да кажеш?

— Прекарах доста време в библиотеката над подшивките на „Бележник“ от 1928 до 1939. За този период са изчезнали четири деца. Не е нещо необичайно, особено в селски район. Децата често се губят и понякога умират от изтощение. Случва се да ги затрупа свлачище. Не е приятно, но се случва.

— Обаче ти не мислиш, че това е причината.

— Не знам. Едно знам — че нито едно от четирите не е било намерено когато и да било. Нито ловец е забелязал скелет през 1945, нито строител е натоварил в камиона си кости заедно с чакъл от кариерата. Хъбърт и Бърди са живели в това градче единайсет години, а децата изчезвали — това знаем и точка. Но все си мисля за онова хлапе от Малдън. Често мисля за него. Чела ли си „Призрак в къщата на хълма“ от Шърли Джаксън?

— Да.

— „И онова, което обикаляше из него, крачеше в самота“ — тихо цитира той. — Питаш за какво се разказва в книгата. Основно — за неизкоренимата сила на злото.

Тя го хвана за лакътя с две ръце.

— Да не би да мислиш, че Ралфи Глик…

— Е бил изплюскам от призрака на отмъстителния Хъбърт Марстън, който се завръща от небитието всяка трета година по пълнолуние?

— Нещо подобно.

— Ако искаш да те успокоя, сбъркала си адреса. Не забравяй, аз съм хлапето, което отвори вратата на една изоставена спалня и го видя да виси под гредата.

— Това не е отговор.

— Да, не е. Преди да чуеш точно какво мисля, нека ти кажа още нещо. Узнах го от Минела Кори. Тя смяташе, че на света има зли хора, наистина зли. Понякога чуваме за тях, но най-често те вършат делата си в пълен мрак. Казваше, че през живота си е имала нещастието да узнае за двама от тях. Единият бил Адолф Хитлер. А другият бил нейният шурей Хъбърт Марстън. — Той помълча. — Казваше, че в деня, когато Хъби убил сестра й, тя се намирала на петстотин километра оттам, в Кейп Код. През онова лято работела като икономка у едно богато семейство. Режела салата в голяма дървена купа. Било два и четвърт следобед. През главата й прелетяла огнена болка — „като мълния“, така каза — и чула трясъка на ловна пушка. Твърди, че се свлякла на пода. В къщата нямало никой друг и когато се свестила, били минали двайсет минути. Погледнала дървената купа и изпищяла. Сторило й се, че е пълна с кръв.

— Господи — прошепна Сюзън.

— След миг всичко отново било нормално. Нито главоболие, нито кръв в купата — само най-обикновена салата. Но казваше, че знаела — знаела — че сестра й е мъртва, застреляна с ловна пушка.

— И разбира се, няма доказателства.

— Да, няма доказателства. Но тя не е от ония мазни клюкарки; на горката старица не й е останал толкова ум, че да излъже. Както и да е, не това ме смущава. Не дотам, искам да кажа. Натрупани са толкова много данни за прояви на телепатия, че ако някой им се надсмива, то си е за негова сметка. Идеята, че Бърди е предала на петстотин километра разстояние психическа телеграма за смъртта си, не е чак толкова трудна за възприемане, колкото мисълта за лицето на злото — наистина чудовищно лице — което сякаш забелязвам понякога дълбоко под очертанията на онази къща… Питаш ме какво мисля. Ще ти кажа. Мисля, че за хората е сравнително лесно да приемат нещо от рода на телепатията, предчувствието или астралното тяло, защото готовността да повярват не им коства нищо. Тия факти няма да прогонват съня им нощем. Много по-тревожна е идеята, че стореното от хората зло продължава да съществува и подир тях. — Той вдигна очи към Марстъновия дом и думите продължиха да се ронят бавно от устата му. — Мисля, че онази къща може да е изградена от Хъбърт Марстън като паметник на злото, един вид психически камертон. Или, ако ти се струва по-точно — свръхестествен пътеводен сигнал. През всичките тия години той е тук и може би още съхранява в старите си прогнили кости концентрираното зло на Хъби.

— А сега отново е обитаван.

— И пак изчезва дете. — Бен се обърна към нея и обрамчи лицето й с длани. — Разбираш ли, когато се завръщах, изобщо не съм очаквал нещо подобно. Мислех си, че къщата може да е съборена, но и в най-безумните си фантазии не предполагах, че някой ще я купи. Представях си как ще я наема и… о, не знам. Може би щях да вляза в двубой с ужасите и злото в собствената ми душа. Сигурно щях да си играя на схватки с призраците — изчезвай в името на всички светии, Хъби. Или просто щях да се потопя в атмосферата на този дом, за да напиша толкова страшна книга, че да спечеля милион долари. Но усещах, че при всяко положение ще мога да овладея ситуацията и това променяше коренно нещата. Вече не бях деветгодишно хлапе, готово да побегне с писъци от призрачно изображение, съществуващо може би само в собствената му глава. Ала сега…

— Ала сега какво, Бен?

— Сега домът е обитаван! — избухна той и удари с юмрук по дланта си. — Вече не мога да овладея ситуацията. Едно дете изчезна и аз не знам какво да мисля. Може би няма нищо общо с онази къща… но не ми се вярва.

Последните думи бяха изречени бавно, на равни интервали.

— Призраци? Духове?

— Не е задължително. Може би някой безобиден тип се е възхищавал на къщата още като хлапе, а сега я е купил и е бил… обладан.

— Знаеш ли нещо за… — тревожно се обади тя.

— За новия наемател ли? Не. Само предполагам. Но ако наистина къщата е виновна, бих предпочел собственикът да се окаже обладан. Стига само да не е другото.

— Кое?

Бен отвърна простичко:

— Може би къщата отново е привлякла зъл човек.

4.

Ан Нортън ги гледаше през прозореца. Преди малко се бе обадила до дрогерията. Не, бе казала с явно злорадство мис Кугън. Няма ги. Не са идвали.

Къде си била, Сюзън? О, къде си била?

Устните й провисваха надолу в грозна, безпомощна гримаса.

Махни се, Бен Миърс. Махни се и я остави на мира.

5.

Когато прегръдката свърши, Сюзън каза:

— Ще направиш ли нещо за мене, Бен?

— Стига да мога.

— Не говори за тия неща на никого в това градче. На никого.

Той се усмихна безрадостно.

— Не бой се. Нямам никакво желание хората да си мислят, че ми хлопа дъската.

— Заключваш ли стаята си в пансиона?

— Не.

— На твое място бих я заключвала. — Тя го изгледа замислено. — Трябва да разбереш, че си под подозрение.

— И за тебе ли?

— Не но само, защото те обичам.

И сетне тя изтича по пътеката към къщи, а той остана да гледа подир нея, зашеметен от всичко, което бе казала… и най-вече от последните думи.

6.

Когато се прибра в пансиона, той разбра, че не е в състояние нито да пише, нито да си легне. Бе прекалено възбуден. Затова седна в ситроена и след кратко колебание подкара към заведението на Дел.

Кръчмата беше претъпкана, задимена и шумна. Наетият с временен договор кънтри-състав „Рейнджърс“ свиреше „Още никога не си стигал дотам“, като се мъчеше да компенсира с шумотевица липсата на талант. На дансинга кръжаха около четирийсет двойки, предимно с джинсови облекла. Табуретките пред бара бяха окупирани от строители и фабрични работници с еднакви чаши бира и почти еднакви тежки кожени обувки.

Две от трите сервитьорки с бухнали прически и имена, избродирани със златни нишки върху белите блузи (Джаки, Тони, Шърли), сновяха между масите и сепаретата. Зад бара Дел наливаше бира, а в другия край млад мъж с орлов нос и зализана назад черна коса правеше коктейли. Лицето му оставаше съвършено безизразно, докато отмерваше напитките, изливаше ги в сребърния шейкър и добавяше каквото трябва.

Заобикаляйки дансинга, Бен се запъти към бара, но в това време някой подвикна:

— Бен! Здрасти, бе, мой човек! Как си, братче?

Обърна се и зърна на една маса Крейг Невестулката с полупразна чаша бира.

— Здрасти, Невестулка — каза Бен и седна на свободното място. Приятно бе да види познато лице, а и Невестулката му бе станал симпатичен.

— Ти май си решил да се гмурнеш в нощния живот, братче? — ухили се Невестулката и го тупна по рамото.

Бен помисли, че Крейг навярно най-сетне си е получил чека; цял дъхтеше на спиртоварна.

— Аха — кимна Бен. Извади един долар и го сложи на масата, осеяна с кръглите сенки на безброй някогашни бирени чаши. — Как я караш?

— Чудесно. Как ти се струва новият оркестър? Страхотни са, нали?

— Бива ги — каза Бен. — Допивай, додето не е изветряло. Аз черпя.

— Цяла вечер чакам да чуя такава приказка. Джаки! — изрева Невестулката. — Една кана за моя човек! „Будвайзер“!

Джаки дотича с каната върху поднос, отрупан с лепкави монети, и докато я прехвърляше върху масата, бицепсът й се изду като на шампион по канадска борба. Тя изгледа долара като че виждаше някакъв нов вид хлебарка.

— Един и четирсет.

Бен сложи на масата още една банкнота. Джаки взе парите, изрови шейсет цента от локвичките по подноса, тръсна ги до каната и заяви:

— Невестулка, да знаеш, че крещиш като заклан петел.

— Прекрасна си, скъпа — рече Невестулката. — Да ти представя Бен Миърс. Той пише книги.

— Мно’о ми е приятно — отсече Джаки и изчезна сред пушилката.

Бен си наля бира, веднага след като Невестулката с професионално умение напълни чашата си до ръба. Пяната се надигна застрашително, но не преля.

— За твое здраве, братче.

Бен отпи от чашата си.

— Е, как върви писането?

— Не мога да се оплача, Невестулка.

— Зърнах те да се разкарваш с щерката на Нортън. Чудесно момиченце, свежо като праскова. Добре си случил с нея.

— Да, тя е…

— Мат! — изрева Невестулката и стреснатият Бен едва не изпусна чашата. Господи, помисли той, наистина крещи като заклан петел.

— Мат Бърк! — Невестулката усърдно размаха ръце, някакъв белокос мъж отвърна на поздрава и взе да си пробива път през тълпата. — С тоя трябва непременно да се запознаеш — обясни Невестулката. — Мат Бърк е умна глава, мене слушай.

Приближаващият мъж изглеждаше на около шейсет години. Беше висок, с разкопчана светла фланелена риза и късо подстригана бяла коса.

— Здрасти, Невестулка — каза той.

— Как си, мой човек? Да те запозная с един приятел от пансиона на Ева. Бен Миърс. Пише книги, ще знаеш. Чудесно момче. — Невестулката се озърна към Бен. — Двамата с Мат сме израснали заедно от ей-такива хлапета, ама той се изучи, а пък аз хванах шишето.

И Невестулката се изкиска. Бен стана и енергично стисна ръката на Мат Бърк.

— Добър вечер. Как сте?

— Благодаря, добре. Чел съм една от книгите ви, мистър Миърс. „Въздушен танц“.

— Наричайте ме Бен. Хареса ли ви книгата?

— Във всеки случай имам по-добро мнение от критиците — каза Мат и седна. — Мисля, че след време ще спечели признание. Как си, Невестулка?

— Тип-топ. По-добре не може и да бъде. Джаки! — ревна Невестулката. — Донеси чаша за Мат!

— Трай малко, бе, дъртак! — кресна Джаки и наоколо се разсмяха.

— Чудесно момиче — каза Невестулката. — Щерка на Морийн Талбот.

— Да — кимна Мат. — Преподавал съм й. Випуск 71. А майка й завърши през петдесет и първа.

— Мат преподава английски в гимназията — поясни Невестулката. — Сигурно ще има за какво да си побъбрите.

— Спомням си едно момиче на име Морийн Талбот — каза Бен. — Идваше да взима прането от леля ми с върбов кош и на другия ден го връщаше изгладено. Кошът беше само с една дръжка.

— Тукашен ли си, Бен? — запита Мат.

— Като момче живях тук. При леля Синтия.

— Синди Стоунс?

— Да.

Джаки пристигна с чиста чаша и Мат си наля.

— Вярно казват, че светът е малък. Леля ти завърши гимназията през първата ми учителска година в Сейлъм’с Лот. Как е тя?

— Почина през седемдесет и втора.

— Моите съболезнования.

— Издъхна, без да страда — каза Бен и отново напълни чашата си.

Оркестърът бе приключил изпълненията и се отправяше към бара. Разговорите попритихнаха.

— Може би се връщаш в Джирусълъм’с Лот, за да пишеш книга за нас? — запита Мат.

В съзнанието на Бен потрепна тревожен сигнал.

— И така би могло да се каже — промърмори той.

— Значи градчето е случило с добър биограф. „Въздушен танц“ беше чудесна книга. Мисля, че и тук може да се напише нещо хубаво. Преди години вярвах, че аз ще го напиша.

— И защо се отказа?

Мат се усмихна — усмивката беше спокойна, без капчица огорчение, цинизъм или злоба.

— Липсваше ми едно съществено качество. Талант.

— Хич не му вярвай — заяви Невестулката, сипвайки в чашата си последните капки бира. — Нашият Мат е тъпкан с талант. Учителската работа е голямо нещо. Никой не цени учителите, ама те са… — Подбирайки думите, той се полюшна на стола. Беше съвсем пиян. — Солта на земята, това са. — Невестулката пийна още глътка, смръщи се и стана. — Извинете ме, трябва да източа водата.

Той пое на зигзаг през тълпата, като се блъскаше в хората и поздравяваше всеки срещнат. Едни го отминаваха с досада, други се подсмиваха добродушно и пътешествието му към мъжката тоалетна напомняше лъкатушната траектория на топче между пружините на игрален автомат.

— Печални останки от един свестен човек — каза Мат и вдигна ръка.

Сервитьорката застана до тях почти незабавно и с почтителен глас се осведоми какво ще обича мистър Бърк. Явно бе леко скандализирана от факта, че старият й учител по английски седи тук и пиянства с личности като Крейг Невестулката. Когато тя пое към бара за нова кана, Мат изглеждаше малко сконфузен.

— Невестулката ми харесва — каза Бен. — Имам чувството, че някога е бил съвсем друг. Какво е станало с него?

— О, нищо особено — отвърна Мат. — Пиенето го съсипа. Затъваше постепенно, година след година, и накрая пропадна окончателно. През Втората световна война е награден със Сребърна звезда за битката при Анцио. Някой циник би казал, че животът му щеше да е по-смислен, ако бе загинал там.

— Не съм циник — поклати глава Бен. — Харесвам го и такъв. Но тая вечер май ще трябва да го откарам до пансиона.

— Добре би било. Аз понякога отскачам насам да послушам музика. Обичам силната музика. Особено пък откакто не дочувам. Казват, че се интересуваш от Марстъновия дом. За него ли пишеш?

Бен подскочи.

— Кой ти каза?

Мат се усмихна.

— Как беше в оная стара песен на Марвин Гей? Вятърът ми пошепна. Пищно, ярко сравнение, но ако се поразмисли човек, изглежда някак неопределено. Веднага си представяш как някой седи на верандата и върти глава да подложи ухо на вятъра… Пак се разсейвам. Напоследък бъбря за щяло и нещяло, обаче престанах да се удържам. Чух го от личност, която джентълмените от печата биха нарекли осведомен източник — Лорета Старчър. Тя е библиотекарка в местната цитадела на литературата. На няколко пъти си преглеждал там стари броеве на къмбърландския „Бележник“, свързани с онзи отколешен скандал; освен това си потърсил две документално-детективски книжки по същия въпрос. Между другото, книгата на Лубърт е добра — той лично дошъл в Лот през 1946 да проучи нещата. Колкото до Сноу — само тъпи фантазии.

— Знам — неволно изрече Бен.

Сервитьорката сложи на масата нова кана и внезапно в съзнанието на Бен изплува обезпокояваща картина: волна рибка плува безгрижно и незабелязано (според нея) сред водорасли и планктон. Камерата се отдръпва и смаяният зрител съзира стъклените стени на аквариума.

Мат плати и добави:

— Гнусна история е било там горе. И всичко се е запазило в паметта на градчето. Естествено, преданията за мерзости и убийства се предават с лигава наслада от поколение на поколение, а междувременно учениците пъшкат и се вайкат, че трябва да учат биографиите на разни исторически личности. Но мисля, че има и още нещо. Може би се дължи на самия терен.

— Да — потвърди Бен, увлечен въпреки волята си. Учителят бе подхвърлил идеята, която се мъчеше да съзрее у него още от първия ден след пристигането, а може би и от по-рано. — Къщата се извисява на онзи хълм над градчето като… като някакъв мрачен идол.

Той се поразсмя, за да смекчи думите — струваше му се, че непредпазливо е изрекъл нещо дълбоко лично и така разкрива душата си пред един непознат. Внезапният втренчен поглед на Мат Бърк го смути още повече.

— Това е истинският талант — каза Мат.

— Моля?

— Изрази се съвсем точно. Вече почти петдесет години Марстъновият дом се извисява над нас и гледа всичките ни дребни простъпки, грехове и лъжи. Като идол.

— Може би е видял и доброто — каза Бен.

— В улегналите малки градчета рядко се среща добро. Най-често в тях царува безразличие, разнообразявано сегиз-тогиз с блудкава злоба… или още по-лошо, с умишлени злодеяния. Мисля, че Томас Уулф е написал три-четири кила литература на тая тема.

— А аз мислех, че не си циник.

— Ти го каза, не аз.

Мат се усмихна и отпи глътка бира. Музикантите се оттеглиха от бара; изглеждаха великолепни с червените си ризи, лъскавите сака и пъстрите копринени шалчета. Солистът взе китарата си и започна да я настройва.

— Във всеки случай ти така и не отговори на въпроса — добави Мат. — За Марстъновия дом ли разказваш в новата книга?

— И така би могло да се каже.

— Извинявай, ставам недискретен.

— Няма нищо — каза Бен, помисли за Сюзън и му стана някак неуютно. — Защо ли се бави Невестулката? Сума ти време откак тръгна натам.

— Мога ли да злоупотребя с краткотрайното ни познанство и да те помоля за една голяма услуга? Ако откажеш, не бих се сърдил.

— Дадено, казвай.

— В гимназията ръководя литературно-творческа паралелка — обясни Мат. — Децата са сериозни, предимно от горните класове, и бих искал да им представя човек, който си изкарва залъка с писане. Който… как да го кажа… хваща словото и му дава плът.

— С най-голямо удоволствие — каза Бен и се почувствува нелепо поласкан. — Колко траят часовете?

— Петдесет минути.

— Е, за толкова малко време сигурно няма да ги отегча до смърт.

— Тъй ли? Аз пък го правя твърде успешно — каза Мат. — Макар да съм сигурен, че с теб изобщо няма да скучаят. Какво ще речеш за следващата седмица?

— Разбира се. Казвай ден и час.

— Вторник? Четвъртият час? Това е от единайсет до дванайсет без десет. Няма да те освиркат, но подозирам, че ще чуеш как се бунтуват доста стомаси.

— Ще си донеса памук за ушите.

Мат се разсмя.

— Много се радвам. Ще те чакам в канцеларията.

— Чудесно. А дали…

— Мистър Бърк? — До масата бе застанала Джаки, сервитьорката с мощните бицепси. — Невестулката е припаднал в мъжката тоалетна. Ще можете ли…

— Какво? Божичко, да. Бен, би ли…

— Естествено.

Станаха и пресякоха залата. Оркестърът отново свиреше някаква песничка за момчетата от Мъскоджи, които си обичали декана на колежа.

Из тоалетната се носеше киселият дъх на урина и хлор. Невестулката лежеше подпрян на стената между два писоара и някакъв младеж в армейска униформа пикаеше на около пет сантиметра от дясното му ухо.

Устата му бе отворена и Бен помисли, че сега той изглежда ужасно стар — стар и съсипан от безлични сили без капчица изтънченост. В този миг осъзна, че собственото му тяло неумолимо се разпада ден подир ден; мисълта не бе нова, но сега го спохождаше с внезапна, зашеметяваща сила. Като бистра и мрачна вода в гърлото му се надигна жалост както към Невестулката, така и към самия него.

— Хайде — каза Мат. — Ще можеш ли да го подхванеш, след като този джентълмен приключи заниманието си?

— Да — каза Бен. Погледна войника, който лениво се изтръскваше. — Не можеш ли да побързаш, приятел?

— Защо? Като го гледам, не е хукнал нанякъде. Все пак младежът се закопча и отстъпи от писоара, за да им стори път. Бен пъхна ръка зад гърба на Невестулката, прихвана го под мишницата и дръпна нагоре. За момент бедрата му се притиснаха към хладните плочки и той усети как стената вибрира от шума на оркестъра. Невестулката висеше отпуснат като чувал с картофи. Мат провря глава под другата му ръка, прегърна го през кръста и двамата повлякоха безчувственото тяло навън.

— Невестулката се задава — подвикна някой и в залата избухна смях.

— Дел не бива да го пуска тук — задъхано промърмори Мат. — Много добре знае какъв е резултатът.

Минаха през фоайето и излязоха на дървената стълба откъм паркинга.

— Леко — изпъшка Бен. — Да не го изпуснеш. Докато слизаха, омекналите крака на Невестулката тракаха по стъпалата като парчета дърво.

— Ситроенът… там, в последната редица.

Повлякоха го нататък. Из нощния въздух се разливаше пронизващ хлад и утре дървесните корони щяха да осъмнат зачервени. Невестулката глухо хъркаше и главата му немощно се люшкаше на мършавата шия.

— Ще можеш ли да го сложиш в леглото, като стигнеш до пансиона? — запита Мат.

— Да, мисля, че ще мога.

— Добре. Я гледай, над дърветата се вижда покривът на Марстъновия дом.

Бен извърна глава. Мат имаше право; над мрачните борове на хоризонта леко надничаше остър връх, засенчващ звездите отвъд познатия свят с правилните очертания на човешко творение.

Бен отвори дясната врата на колата.

— Готово. Дай да го поема.

Подхвана отпуснатото тяло на Невестулката, намести го върху седалката и затвори вратата. Главата на стареца се притисна към стъклото и придоби нелепи плоски очертания.

— Значи вторник в единайсет?

— Ще дойда.

— Благодаря. И благодаря, че ми помогна за Невестулката.

Мат протегна ръка. Бен я стисна, после седна зад волана, включи двигателя и потегли към градчето. Щом дърветата закриха неоновото сияние, пустият път притъмня. Сега по тия пътища бродят призраци, помисли Бен.

До него Невестулката изхърка измъчено и Бен трепна. За миг ситроенът кривна настрани.

Откъде ми хрумна тая мисъл?

Нямаше отговор.

7.

По пътя той отвори страничното прозорче, за да насочи хладния вятър право в лицето на Невестулката и когато пристигнаха в двора на пансиона, замаяният пияница вече даваше признаци на живот.

С много препъване Бен го помъкна по стъпалата на верандата към кухнята, мътно осветена от луминесцентната лампа над печката. Невестулката изстена, после промърмори с дълбок гърлен глас:

— Тя е чудесно момиче, Джак, а пък омъжените жени знаят… знаят…

Нечия сянка изплува от коридора и се превърна в Ева — огромна, наметната с вехт ватиран пеньоар и с прозирен шал върху навитата на ролки коса. От нощния крем лицето й изглеждаше бледо и призрачно.

— Ед — въздъхна тя. — О, Ед… пак я караш както си знаеш, нали?

Като я чу, Невестулката поотвори очи и по лицето му плъзна усмивка.

— Карам си и не спирам — изграчи той. — Ти поне би трябвало да си наясно.

— Можете ли да го изкачите до стаята му? — запита Ева.

— Да, не се тревожете.

Бен пристегна ръка около Невестулката и някак успя да го изтегли по стълбата, после по коридора на втория етаж. Вратата на стаята беше отключена. Още щом положи тялото на леглото, всички признаци на съзнание изчезнаха и Невестулката потъна в непробуден сън.

За момент Бен постоя и се огледа. Стаята беше почти стерилно чиста, всичко бе сложено на място с казармена педантичност. Когато взе да развързва обувките на пияния, Ева Милър се обади изотзад:

— Оставете, мистър Миърс. Вече можете да се приберете.

— Но нали трябва да го…

— Аз ще го съблека. — Лицето и беше сериозно и изпълнено с достолепна, сдържана печал. — Ще го съблека и ще го разтрия със спирт, та утре да не го мъчи махмурлук. М преди съм го правила. Много пъти.

— Добре — каза Бен и излезе, без да се обръща.

В стаята си той се съблече бавно, помисли дали да не вземе един душ, но се отказа. Легна си и дълго не можа да заспи, загледан в тавана.