Стивън Кинг
Сейлъмс Лот (12)

2.

Мат изглеждаше много по-добре, сякаш се бе подмладил. Сюзън, облечена в небесносиня рокля, седеше до леглото, а Мат приветствено вдигна ръка към влизащия Бен.

— Намери си камък за сядане.

Бен придърпа един от адски неудобните болнични столове и се настани до леглото.

— Как се чувстваш?

— Доста по-добре. Слаб съм, но се поправям. Снощи ми махнаха системите, а тая сутрин ми дадоха за закуска яйца на очи. Гадост. Отсега си представям какво ще е в старческия дом.

Бен целуна Сюзън и видя, че тя с усилие запазва самообладанието си. Лицето й сякаш бе стегнато с невидима мрежа от тънки нишки.

— Има ли нещо ново откакто се чухме снощи?

— Не съм чувала. Но в неделя градчето се събужда късничко, а аз излязох от къщи около седем.

Бен завъртя очи към Мат.

— Готов ли си да обсъдим въпроса?

— Мисля, че да — каза учителят и се намести по-удобно. На шията му проблесна закаченият от Бен позлатен кръст. — Впрочем, благодаря за кръста. Много ми помага, макар че го купих от щанда за стоки с намалени цени в петък вечерта.

— Какво е състоянието ти?

— „Стабилизира се“, бяха скверните слова на младия доктор Коди по време на снощния преглед. Направи ми електрокардиограма и според нея инфарктът е бил от най-леките… без оформяне на съсирек. — Мат се поизкашля. — Само да е сбъркал! Ако ме тръшне нов удар, цял живот ще го влача по съдилищата за измама. — Той изведнъж престана да се усмихва и изгледа сериозно Бен. — Каза ми, че е срещал подобни случаи, предизвикани от тежък емоционален шок. Мълчах като риба. Нали не съм сбъркал?

— Добре си направил. Но събитията напреднаха. Довечера двамата със Сюзън ще идем да разкажем всичко на Коди. Ако не побърза да викне санитари от лудницата, ще го пратим при тебе.

— Ще му кажа аз на него — зловещо се закани Мат. Тоя проклет сополанко ми конфискува лулата.

— Разказа ли ти Сюзън какво се е случило в Джирусълъм’с Лот от петък насам?

— Не. Каза, че предпочита да дойдеш и ти.

— Преди да я чуеш, би ли ми казал точно какво се случи оная вечер?

Лицето на Мат помрачня и за момент признаците на оздравяване сякаш се канеха да изчезнат. През тях Бен зърна стареца, когото бе видял вчера в това легло.

— Ако още не си готов да…

— Не, няма пречки. Трябва да съм готов, ако е вярно поне наполовина онова, което предполагам. — Мат се усмихна печално. — Винаги съм се смятал за свободомислещ, без предубеждения. Но понякога съзнанието с поразително упорство се мъчи да потисне онова, което изглежда неприятно или заплашително. Като вълшебните плочки, с които си играехме като деца. Ако не харесваш, каквото си нарисувал, дръпваш горния лист и картинката изчезва.

— Но остава завинаги отдолу, върху черния слой добави Сюзън.

— Да. — Мат се усмихна. — Чудесна метафора за взаимодействието между съзнание и подсъзнание. Жалко, че Фройд не се е сетил за нея. Но да не се отклоняваме. — Той погледна Бен. — Сюзън вече ти е разказала, нали?

— Да, но…

— Разбирам. Просто исках да знам дали мога да прескоча уводната част.

Мат заразказва спокойно, с почти безизразен глас и прекъсна само веднъж, когато се чуха тихи стъпки и сестрата влезе да го запита дали би искал чаша джинджифилов сироп. Мат отвърна, че джинджифиловият сироп е чудесно питие и довърши разказа си, смучейки от време на време пластмасовата сламка. Бен не пропусна да забележи, че когато стана дума за падането на Майк през прозореца, ледените кубчета в чашата тихо задрънчаха. Но гласът на Мат не трепваше; запазваше все същото равномерно, мелодично звучене, с което навярно преподаваше уроците. Не за пръв път Бен помисли, че този човек е просто възхитителен.

Когато разказът свърши, настана мълчание и Мат го наруши пръв.

— Това е. Какво смятате вие двамата, които не сте видели нищо със собствените си очи?

— Вчера дълго обсъждахме този въпрос — отвърна Сюзън. — Нека ви каже Бен.

Леко смутен, Бен изложи поред всички възможни обяснения и след това ги опроверга. Когато спомена за външното затваряне на капака и липсата на отпечатъци от стълба върху меката почва, Мат изръкопляска.

— Браво! Същински детектив! — Той обърна очи към Сюзън. — Ами вие, мис Нортън, която пишехте тъй спретнати съчинения с абзаци като тухли и подзаглавия вместо греди? Какво мислите?

Пръстите й нервно сгъваха и разгъваха кранчето на полата. Тя сведе очи към тях, после отново погледна Мат.

— Вчера Бен ми изнесе лекция за езиковите функции на израза „не може“, тъй че няма да го употребявам. Но ми е извънредно трудно да повярвам, че из Сейлъм’с Лот върлуват вампири, мистър Бърк.

— Ако може да се уреди без разгласяване, готов съм да мина проверка с детектор на лъжата — тихо каза Мат.

Тя се изчерви.

— Не, не… моля ви, не ме разбирайте погрешно. Убедена съм, че в градчето става нещо. Но… това…

Той се протегна и стисна ръката й.

— Разбирам, Сюзън. Но би ли направила нещо за мен?

— Стига да мога.

— Нека…, нека ние тримата… тръгнем от предположението, че всичко това е реално. Нека смятаме това предположение за факт, докато — и само докато — получим доказателства за противното. Научен подход, нали разбираш. Двамата с Бен вече обсъждахме начините и средствата за проверка на хипотезата. И едва ли някой желае повече от мен тя да бъде опровергана.

— Но не вярвате това да стане, нали?

— Не — тихо отвърна той. — След дълги размисли и колебания вече стигнах до извода. Вярвам в онова, което видях.

— Нека засега да не говорим за вярване и недоверие — намеси се Бен. — В момента въпросът подлежи на изясняване.

— Правилно — съгласи се Мат. — Имаш ли планове за действие?

— Мисля, че ще е най-добре да те назначим за старши изследовател. Квалификацията ти е идеална за целта. Освен това засега не можеш да напускаш леглото.

Очите на Мат проблеснаха както преди малко, когато бе споменал за коварното похищение на лулата му.

— Ще позвъня на Лорета Старчър, когато отвори библиотеката. Цяла камара книги ще поръчам.

— Днес е неделя — напомни му Сюзън. — Библиотеката не работи.

— Щом е за мен, ще я отворят — заяви Мат. — Няма къде да се дянат.

— Намери всичко, което има поне малко отношение към темата — каза Бен. — Психология, патология, митове. Разбираш ли? Всичко.

— Ще си водя записки — дрезгаво рече Мат. — Бога ми, точно това ще направя. — Той огледа Бен и Сюзън. — За пръв път, откакто попаднах тук, пак съм човек. Ами вие с какво ще се заемете?

— Най-напред с доктор Коди. Той е подписал смъртните актове на Райърсън и Флойд Тибитс. Може би ще го уговорим да ексхумира Дани Глик.

— Дали ще го направи? — обърна се Сюзън към Мат.

Преди да отговори, Мат смукна джинджифилов сироп.

— Онзи Джими Коди, на когото някога преподавах, би се съгласил без никакви колебания. Беше фантазьор и всезнайко, удивително неподатлив на лицемерие и закостенялост. Не знам обаче доколко се е променил след колежа и медицинския институт.

— За мене всичко това са излишни увъртания — заяви Сюзън. — Само ще станем за смях пред доктор Коди. Защо двамата с Бен да не отскочим до Марстъновия дом? Така всичко ще свърши веднъж завинаги. И без това го бяхме планирали за миналата седмица.

— Ще ти кажа защо — обади се Бен. — Защото тръгваме от предположението, че всичко е истина. Толкова ли бързаш да пъхнеш глава в устата на лъва?

— Мислех, че денем вампирите спят.

— Стрейкър може да е всичко друго, но не и вампир, освен, ако старите легенди дълбоко грешат. Хората са го виждали по всяко време на деня. В най-добрия случай ще ни прогонят от къщата, без да узнаем нищо. А в най-лошия Стрейкър може да употреби сила и да ни задържи до мръкване. Като жива закуска за прочутия граф от комиксите.

— Барлоу ли? — запита Сюзън.

Бен вдигна рамене.

— Защо не? Тая история за делово пътуване до Ню Йорк е прекалено хубава, за да бъде вярна.

В очите на Сюзън продължаваше да се таи упорство, но тя престана да възразява.

— Какво ще правите, ако Коди ви се изсмее? — запита Мат. — И при условие, че не се обади веднага в лудницата.

— По залез слънце отиваме на гробището — каза Бен. — Ще наблюдаваме гроба на Дани Глик. Един вид експериментална проверка.

Мат се надигна на лакти.

— Обещай, че ще внимавате. Обещай ми, Бен!

— Непременно — успокои го Сюзън. — Дума да няма, целите ще се накичим с кръстове.

— Не се шегувай — промърмори Мат. — Ако беше видяла, каквото видях аз…

Той извърна глава и се загледа през прозореца към огрения от слънцето бор на фона на ясното есенно небе.

— Тя може да се шегува, но не и аз — каза Бен. — Ще се погрижа за всички предпазни мерки.

— Свържете се с отец Калахан — каза Мат. — Поискайте от него светена вода… а ако може, и нафора.

— Що за човек е той? — запита Бен. Мат сви рамене.

— Малко странен. Може би пияница. Но при всяко положение е образован и възпитан. Навярно страда под товара на днешния умерен католицизъм.

— Сигурен ли сте, че отец Калахан е…, че пие? — запита Сюзън с леко разширени очи.

— Не съвсем — отвърна Мат. — Но един мой бивш ученик, Брад Кампиън, работи в магазина за напитки в Ярмут и твърди, че Калахан е редовен клиент. Купувал уиски „Джим Бийм“. Добър вкус.

— Можем ли да говорим открито с него? — запита Бен.

— Не знам. Мисля, че трябва да опитате.

— Значи не го познаваш?

— Почти не. Пише история на католическата църква в Нова Англия и знае доста за поетите от така наречения „златен век“ — Уитиър, Лонгфелоу, Ръсел, Холмс и прочие. Миналата година го поканих да изнесе лекция по американска литература. Има жива, проницателна мисъл — учениците бяха във възторг.

— Ще се срещна с него и ще се доверя на интуицията си — каза Бен.

Една сестра надникна през вратата, кимна и след миг в стаята влезе Джими Коди със стетоскоп на врата.

— Тормозите ми пациента, а? — весело запита той.

— Не колкото теб — заяви Мат. — Искам си лулата.

— Не може — разсеяно отвърна Коди, преглеждайки картона на Мат.

— Проклет шарлатанин — промърмори старият учител.

Коди остави картона и придърпа зелените завеси около леглото.

— Съжалявам, но ще ви помоля да ни оставите насаме. Как е главата, мистър Миърс?

— Не личи да е изтекло нещо.

— Чухте ли за Флойд Тибитс?

— Сюзън ми каза. Ако имате време след визитацията, бих искал да поговорим.

— Мога да ви прехвърля в края на списъка за посещения. Около единайсет часа.

— Чудесно.

Коди отново подръпна завесата.

— А сега ще ви помоля…

— И пак се спуска завесата на тайната, приятели — подхвърли Мат. — Който познае уречената дума, ще спечели сто долара.

И завесата наистина го закри от Бен и Сюзън. Иззад нея чуха гласа на Коди:

— Паднеш ли ми пак под упойка, ще ти отрежа езика и половината челен дял на мозъка.

Двамата се спогледаха усмихнато като влюбени, които безгрижно се излежават на слънчевия плаж, ала усмивките им помръкнаха почти веднага. Мина им една и съща мисъл — дали не са полудели.

3.

Когато Джими Коди най-сетне влезе в стаята, беше единайсет и двайсет и Бен заговори веднага:

— Исках да ви кажа…

— Първо главата, после приказките. — Коди внимателно разреши косата му и огледа нещо. — Сега ще заболи. — Той дръпна лейкопласта и Бен подскочи. Страхотна цицина — небрежно подхвърли Коди и се зае да слага по-малка превръзка.

След като свърши с превръзката, той светна с лампичката си в очите на Бен и го почука по лявото коляно с гумено чукче. Във внезапен пристъп на мрачно настроение Бен се запита дали е използвал същите инструменти и за Майк Райърсън.

— Всичко изглежда удовлетворително — каза докторът, прибирайки инструментите. — Как е моминското име на майка ви?

— Ашфорд — отвърна Бен. Вече му бяха задавали подобни въпроси след постъпването в болница.

— Учителка в първи клас?

— Мисис Пъркинс. Изрусяваше си косата.

— Второто име на баща ви?

— Мъртън.

— Да имате пристъпи на главозамайване или гадене?

— Не.

— Да усещате необичайни миризми, цветове или…

— Не, не и не. Добре съм.

— Това решавам аз — строго каза Коди. — Случайно да виждате нещата двойно?

— Последният път беше, когато изгълтах шест бутилки уиски.

— Добре — каза Коди. — Обявявам ви за излекуван благодарение на съвременната медицина и коравата ви глава. А сега казвайте какво ви тормози. Сигурно Тибитс и бебето на Макдугъл. Мога да кажа само това, което казах и на Паркинс Джилеспи. Първо, радвам се, че не го надушиха вестниците; за малките градчета един скандал на сто години е предостатъчен. Второ, да пукна, ако знам кой би могъл да извърши подобна страхотия. Не може да е тукашен човек. Не че ни липсват смахнати, но… — Той замлъкна, забелязвайки изумените им лица. — Не знаете ли? Не чухте ли вече?

— Какво да сме чули? — запита Бен.

— Все едно, че сме попаднали във „Франкенщайн“ на Мери Шели или във филмите с Борис Карлов. Снощи някой е откраднал трупове от областната морга в Портланд.

— Боже мой — глухо изрекоха вдървените устни на Сюзън.

— Какво има? — разтревожи се изведнъж Коди. — Знаете ли нещо по въпроса?

— Започвам да си мисля, че наистина знаем нещо — каза Бен.

4.

Когато привършиха разказа си, наближаваше дванайсет и десет. Сестрата бе донесла обяда на Бен и недокоснатият поднос стоеше до леглото.

Последната дума заглъхна и настана тишина, нарушавана само от тракането на вилици и ножове, долитащо през открехнатата врата — другите пациенти явно не страдаха от липса на апетит.

— Вампири — промълви Джими Коди. — И то точно с Мат Бърк. Е, на него ще ми е трудничко да се присмея.

Бен и Сюзън мълчаха.

— И искате да ексхумирам малкия Глик — замислено изрече той. — Помози Боже да се оправя с тая щуротия. — Коди измъкна от чантата си шишенце и го подхвърли на Бен. — Аспирин. Пиете ли го?

— Често.

— Татко ми го наричаше „най-добрият приятел на лекаря“. Знаете ли как действа?

— Не — каза Бен.

Разсеяно премяташе шишенцето из пръстите си и гледаше етикета. Не познаваше Коди чак толкова добре, че да разбере доколко е откровен и какво крие, но беше уверен, че малцина пациенти го виждат такъв — с момчешко лице, замъглено от тревожни размисли. Реши да не нарушава това настроение.

— И аз не знам. Никой не знае. Но помага при главоболие, артрит и ревматизъм. Впрочем, и за тях не сме наясно какво представляват. Защо ни боли главата? В мозъка няма рецептори за болка. Знаем, че по химически състав аспиринът е много близък до ЛСД, но защо едното лекува главоболие, а другото поражда халюцинации? Част от нашето неразбиране се дължи на факта, че всъщност не знаем какво представлява мозъкът. И най-образованият лекар на този свят стои върху ниско островче сред море от невежество. Ние сме като шамани — размахваме магически жезли, колим пилета и гадаем по кръвта им. И най-удивителното е, че твърде често помагаме на хората. Бяла магия. Заклинания. Университетските ми преподаватели биха си оскубали косата, ако можеха да ме чуят сега. Някои бяха готови да го сторят, когато им казах, че ще практикувам из селските области на щата Мейн. — Той се усмихна. — Ако чуят, че ще поискам разрешение за ексхумация на Дани Глик, направо биха припаднали.

— Ще го направите ли? — запита Сюзън, без да крие изненадата си.

— Какво ми пречи? Ако е мъртъв, мъртъв е. Ако ли не — ще имам какво да разправя на следващия национален медицински конгрес. Ще кажа на областния съдебен лекар, че искам да проверя дали не е починал от заразен енцефалит. Друго приемливо обяснение не ми идва наум.

— А възможно ли е да се окаже истина? — обнадежди се тя.

— Да, но е адски невероятно.

— Кога най-рано можете да получите разрешение? — запита Бен.

— Утре привечер. Ако колегата се опъва, вторник или сряда.

— Как би трябвало да изглежда? — заинтересува се Бен. — Искам да кажа…

— Знам какво искате да кажете. Родителите не са поръчали да го балсамират, нали?

— Не.

— Има ли седмица от погребението?

— Да.

— Когато отворя ковчега, отвътре навярно ще излети струя газове с твърде неприятна миризма. Предполагам, че тялото ще е подуто. Косата ще е пораснала — тя продължава да расте удивително дълго време — както и ноктите. Очите най-вероятно ще са изтекли.

Сюзън се мъчеше да придаде на лицето си безстрастно изследователско изражение, но не го правеше твърде успешно. Бен тайничко се радваше, че още не е обядвал.

— Цялостното разлагане на тялото още няма да е започнало — продължаваше Коди с наставнически тон, — но отделената влага сигурно ще благоприятства развитието на плесени по откритата кожа на бузите и ръцете. Тази мъхеста растителност се нарича… — Той се сепна. — Извинявайте. Прекалих с описанията.

— Може да има и нещо по-лошо от разложението — отвърна Бен, като се стараеше да говори безстрастно.

— Ами ако не откриете нито един от тези признаци? Ако тялото изглежда също тъй естествено, както в деня на погребението? Какво ще правите тогава? Ще му забиете кол в сърцето?

— Едва ли — каза Коди. — Там задължително ще трябва да присъства съдебният лекар или неговият помощник. Дори и Брент Норбърт не би повярвал, че действам професионално, ако извадя от чантата си кол и опитам да го забия в трупа на детето.

— А какво ще направите? — осведоми се Бен.

— При цялото ми уважение към Мат, не вярвам да се стигне дотам. Ако трупът се окаже в подобно състояние, несъмнено ще трябва да го откарам в щатския медицински център за подробно проучване. А там вече мога да проточа аутопсията до вечерта… и да наблюдавам всички възможни явления.

— И ако се съживи?

— Не вярвам да допускате подобна вероятност. Аз също.

— Допускам я все повече с всеки изминал час мрачно каза Бен. — Мога ли да присъствам на ексхумацията… ако се стигне дотам?

— Да, мога да го уредя.

— Добре. — Бен стана от леглото и пристъпи към гардероба, където бяха дрехите му. — Смятам да…

Сюзън се изкиска и Бен обърна глава.

— Какво?

Код и се ухили.

— Болничните нощници имат склонност да се разтварят отзад, мистър Миърс.

— По дяволите — изруга Бен и инстинктивно посегна назад. — Наричайте ме просто Бен.

— И в този тържествен миг двамата със Сюзън се оттегляме — каза Коди и се изправи. — Като се приведеш в приличен вид, можеш да ни откриеш долу в кафето. Днес следобед ще имам работа за теб.

— Така ли?

— Да. Ще трябва да разкажем на родителите версията за енцефалита. Ако нямаш нищо против, ще те представя за свой колега. Не се иска да казваш каквото и да било. Само ще се държиш за брадата и ще гледаш умно.

— Няма да им бъде приятно, нали?

— А ти би ли се радвал на тяхно място?

— Не — каза Бен. — Не бих се радвал.

— Необходимо ли е съгласието им за ексхумацията? — запита Сюзън.

— Теоретично, не. Реално погледнато — да. Единственото ми запознанство с въпросите на ексхумацията беше като студент, в курса по медицинско право. Мисля, че ако са категорично против, родителите могат да доведат нещата до съд. Това ще ни отнеме от две седмици до месец, а застанем ли пред съда, не вярвам да успея с теорията за енцефалита. — Той помълча и огледа първо Сюзън, после Бен. — И стигаме до факта, който ме смущава най-много след разказа на мистър Бърк. Дани Глик е единственият наличен труп. Всички останали са изчезнали безследно.

5.

Бен и Джими Коди пристигнаха пред дома на семейство Глик около един и половина. Колата на Тони Глик стоеше край входа, но в къщата царуваше тишина. Когато не им отвориха и след третото почукване, те пресякоха пътя и приближиха към малката къщичка отсреща — неугледна сглобяема виличка от петдесетте години, подпряна от едната страна върху платформа от ръждиви железни тръби. На пощенската кутия бе изписана фамилията Дикенс. Сред тревата в дворчето се мъдреше розово пластмасово фламинго, а пред вратата малък кокер спаниел енергично размахваше опашка при вида на посетителите.

Полин Дикенс, сервитьорка и собственичка на част от кафе „Ексълънт“, отвори вратата почти веднага след като Коди натисна звънеца. Беше облечена като за работа.

— Здрасти, Полин — каза Джими. — Знаеш ли къде са съседите ти?

— Ти да не би да не знаеш!

— Какво да знам?

— Мисис Глик почина рано тази сутрин. Тони Глик го откараха в Централната щатска болница. Нервен пристъп.

Бен изви очи към Коди. Джими изглеждаше като човек, получил изневиделица удар под пояса.

— Къде откараха тялото на мисис Глик? — побърза да наруши мълчанието Бен.

Полин поприглади с длани роклята върху бедрата си.

— Ами… преди около час позвъних на Мейбъл Уъртс и тя ми каза, че Паркинс Джилеспи щял да откара тялото в погребалната кантора на онзи евреин в Къмбърланд. Нали никой не знае къде се е запилял Карл Форман.

— Благодаря ти — бавно изрече Коди.

— Ужасна история — каза тя и стрелна поглед към къщата отвъд пътя. Колата на Тони Глик стоеше отпред като голямо прашно куче, вързано на верига и сетне забравено. — Ако бях суеверна, сигурно нямаше да си намирам място от страх.

— Страх от какво, Полин? — запита Коди.

— О… и аз не знам.

Тя се усмихна неопределено. Пръстите й се надигнаха към шията и докоснаха тъничка верижка. Иконка на свети Кристофър.

6.

Отново седяха в колата. Мълчаливо бяха проследили как Полин потегля към центъра.

— А сега какво? — запита най-после Бен.

— Горе главата — каза Джими. — Евреинът се казва Мори Грийн. Мисля, че трябва да поемем към Къмбърланд. Преди девет години момчето на Мори щеше да се удави в езерото Себаго. Случайно бях там с една приятелка и направих на хлапето изкуствено дишане. Размина му се. Може би е дошъл моментът да злоупотребя с хорската благодарност.

— Какво ще ни помогне хорската благодарност? Съдебният лекар сигурно е прибрал тялото за аутопсия.

— Съмнявам се. Не забравяй, че днес е неделя. Най-вероятно съдебният лекар обикаля горите с чукче в ръка — той е любител геолог. Норбърт… спомняш ли си Норбърт?

Бен кимна.

— Норбърт би трябвало да има готовност за повикване, но на него не може да се разчита. Сигурно е откачил телефона, за да гледа спокойно мачовете по телевизията. Ако отидем сега в погребалната кантора на Мори Грийн, има шанс тялото да е там и никой да не го потърси до вечерта.

— Добре — каза Бен. — Да потегляме.

Спомни си, че трябваше да позвъни на отец Калахан, но явно се налагаше да отложи. Събитията се развиваха извънредно бързо. Прекалено бързо — и това не му се нравеше, фантазия и реалност се преплитаха в едно цяло.

7.

До разклона пътуваха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли. Бен размишляваше върху последните думи на Коди при разговора в болницата. Карл Форман изчезнал. Телата на Флойд Тибитс и Ранди Макдугъл изчезнали — под носа на двама от служителите в моргата. Майк Райърсън също бе изчезнал… и Бог знае кой още. Колко жители на Сейлъм’с Лот можеха да потънат в неизвестност, без някой да усети това за седмица… две седмици, месец? Двеста? Триста? Дланите му се изпотиха при тази мисъл.

— Цялата работа заприлича на чиста лудост или на нелеп комикс — обади се Джими. — От академична гледна точка най-страшното е, че сравнително леко може да възникне цяла колония от вампири — стига само да допуснем съществуването на първия. Това градче всъщност е спалня за работници от Портланд, Люистън и Гейтс Фолс. Училищата са обединени, хлапетата идват от цялата околност, тъй че даже и да зачестят закъсненията, кой ще обърне внимание? Много от хората ходят на черква в Къмбърланд, а още повече изобщо не ходят. През последните години телевизията окончателно сложи кръст на някогашните съседски сбирки, ако не броим старците, които висят около магазина на Кросън. Зад привидното спокойствие биха могли стремглаво да се развиват ужасни събития.

— Така си е — каза Бен. — Дани Глик заразява Майк. Майк заразява… о, не знам. Може би Флойд. Бебето на Макдугъл заразява… баща си? Майка си? Как са те? Проверил ли е някой?

— Не са от моите пациенти. Предполагам, че доктор Плоуман е трябвало да им съобщи тази сутрин за изчезването на бебето. Но няма начин да разбера дали се е обадил по телефона или е влязъл в пряк контакт.

— Трябва да ги проверим — настоя Бен. Тревогата го мъчеше все по-нетърпимо. — Усещаш ли колко лесно можем да се оплетем в собствените си догадки? Ако някой чужденец мине с колата си през градчето, изобщо не би се досетил, че има нещо нередно. Градче като във вица — имат само един кон и в девет вечерта прибират тротоарите. Но знае ли някой какво става в къщите зад спуснатите щори? Хората може да лежат в постелите см… или да са прибрани в килерите при метлите… в мазетата… и само да чакат настъпването на залеза. С всеки изгрев по тротоарите се мяркат все по-малко хора. Все по-малко, от ден на ден.

Той преглътна и чу как гърлото му сухо изщрака.

— Не се впрягай — каза Джими. — Още нищо не е доказано.

— Вече имаме купища доказателства — възрази Бен. Ако ставаше дума за нещо общоприето — например за риск от епидемия на тиф или грип А-2 — цялото градче вече щеше да е под карантина.

— Съмнявам се. Не забравяй, че всъщност само един човек е видял нещо.

— Но този човек не е скитник или пияница, нали?

— Разчуе ли се тая история, ще го разпнат на кръст — каза Джими.

— Кой ще го разпне? Във всеки случай няма да е Полин Дикенс. Тая жена е готова да закове на вратата си талисмани против уроки.

— Във времето на аферата Уогьргейт и нефтената криза тя е изключение.

Останалата част от пътя изминаха без повече разговори. Погребалната кантора на Грийн се намираше в северните покрайнини на Къмбърланд. Две катафалки бяха паркирани отзад, между високата дъсчена ограда и задната врата на параклиса. Джими изключи двигателя и погледна Бен.

— Готов ли си?

— Мисля, че да.

Излязоха.

8.

През целия следобед бунтът бавно накипяваше в гърдите на Сюзън и около два часа вълната му помете всички прегради. Бяха се захванали по най-глупавия начин, избираха най-заобиколния път, за да докажат нещо, което навярно беше (извинявайте, мистър Бърк) чиста безсмислица. Тя реши да отиде до Марстъновия дом незабавно, още сега.

Слезе долу да си вземе бележника. Ан Нортън печеше курабийки, а в хола баща й гледаше мача по телевизията.

— Къде отиваш? — запита мисис Нортън.

— Ще се поразходя с колата.

— Вечерята е в шест. Гледай да не закъсняваш.

— До пет ще съм тук.

Излезе и седна в колата, с която все още безумно се гордееше — не защото бе първата собствена кола в живота й (макар че си беше точно така), а защото я бе изплатила (почти, поправи се тя; оставаха още шест вноски) със собствения си труд и талант. Беше „Вега“ комби, произведена преди около две години. Внимателно се измъкна на заден ход от гаража и махна с ръка на майка си, която я гледаше през кухненския прозорец. Макар да не говореха за това, разривът помежду им не бе заздравял. Досега и най-ожесточените сблъсъци се забравяха за ден-два; животът просто продължаваше и потулваше раните под бинта на дните, за да ги остави да заздравяват до следващото скарване, когато пак щяха да извадят всички стари обиди и оскърбления и да ги броят старателно, като спечелени и загубени ръце в игра на карти. Но този път всичко изглеждаше свършено, обявена бе тотална война. Раните не се поддаваха на лечение. Оставаше само ампутацията. Сюзън вече бе събрала багажа си и се чувстваше добре. Отдавна трябваше да го стори.

Подкара по Брок Стрийт и докато къщата се смаляваше зад нея, тя усети нарастващо чувство на задоволство и целенасоченост (примесено с някаква странна, но приятна абсурдност). Канеше се да предприеме решителни действия и мисълта за това я ободряваше. Тя беше откровено момиче и събитията през почивните дни я бяха объркали, сякаш се намираше в лодка без гребла, пусната по волята на течението. Сега щеше да поеме кормилото!

Преди да стигне очертанията на градчето, тя отби от пътя, слезе и прескочи в пасището на Карл Смит, където в очакване на зимата лежеше руло снегозаграждения, боядисани в червено. Чувството за абсурдност ставаше все по-силно и тя неволно се усмихна, докато огъваше напред-назад телта около една от летвите. Най-сетне успя да я изтръгне. Беше дълга около метър и изострена в единия край. Отнесе летвата до колата и я сложи на задната седалка, като с разсъдъка си разбираше за какво е предназначена (заедно с обожателите си от гимназията бе гледала в лятното кино достатъчно филми на ужаса, за да знае, че сърцето на вампира трябва да се прониже с кол), но избягваше да мисли дали ще е способна да я забие в човешко тяло, ако се наложи.

Подкара по-нататък, заобиколи градчето и наближи Къмбърланд. Отляво имаше малко магазинче, откъдето баща й купуваше неделните вестници, защото работеше и в неделя. Спомняше си, че зад тезгяха има и витринка с евтини украшения.

Влезе, купи „Таймс“ и след това си избра малко позлатено разпятие. Общо разходите възлизаха на четири долара и половина. Дебелият продавач прибра парите почти, без да откъсва очи от телевизора, където се разиграваха най-напрегнатите моменти на някаква викторина.

От магазинчето потегли на север по Областното шосе — неотдавна асфалтирана отсечка с две платна. В слънчевия следобед всичко изглеждаше ново и чисто, а животът беше просто прекрасен. Помисли си, че в подобен ден може да се вярва само на истории с щастлив край.

Седем километра по-нататък тя свърна по Брукс Роуд, където асфалтът свършваше с навлизането в района на градчето. Пътят минаваше през долчинки и възвишения, лъкатушеше из горските гъсталаци северозападно от Сейлъм’с Лот и ярките следобедни лъчи се губеха в сенките на дървесните корони. Тук нямаше нито къщи, нито фургони. По-голямата част от земите принадлежеше на компания за производство на целулоза, станала знаменита с призивите си към работодателите да не пестят тоалетната хартия. На всеки петдесетина метра край пътя се мяркаха табели, забраняващи навлизането и лова. Когато отмина разклона за сметището, обзе я странно безпокойство. На този сенчест отрязък от пътя зловещите предположения изглеждаха по-реални. Неволно се запита — и то не за пръв път — кой нормален човек би купил къщата на самоубиец, а сетне би държал капаците на прозорците плътно затворени, за да не влизат слънчеви лъчи.

Отпред пътят слизаше стръмно надолу и след това се катереше по западния склон на Марстъновия хълм. През дърветата горе прозираше покривът на самотната къща.

В подножието на хълма Сюзън отби по изоставения дърварски път и слезе от колата. След кратко колебание взе летвата и закачи разпятието на шията си. Все още се чувстваше нелепо, но далеч по-нелепо би се чувствала, ако някой познат случайно минеше наблизо и я видеше да крачи нагоре по пътя с летва от снегозаграждание в ръката.

Здрасти, Сюзи, накъде така?

О, нищо особено, само ще отскоча до Марстъновия дом да претрепя един вампир. Обаче трябва да побързам, че вечерята е в шест.

Реши да мине направо през гората. Предпазливо се прехвърли през полуразрушеното каменно зидче оттатък канавката и мислено се поздрави, че е обула панталон. Последна парижка мода за безстрашни борци срещу вампирите. Преди да навлезе в самата гора, трябваше да се провре през гъстите къпинаци и купища рухнали дървета.

Под боровете температурата падна с поне пет градуса и стана още по-сумрачно. Земята беше покрита с килим от сухи иглички и вятърът шепнеше из високите корони. Някакво животинче пробяга с тихо шумолене през ниските храсти. Изведнъж Сюзън осъзна, че ако завие наляво, след по-малко от километър би се озовала на гробището Хармони Хил, стига само да се прехвърли успешно през задната стена.

Упъти се нагоре с бавна, равномерна крачка, като се стараеше да стъпва колкото се може по-тихо. Когато наближи билото, през изтъняващата завеса от клони взеха да се мяркат части от къщата — части от задната фасада, невидима откъм градчето. Обземаше я страх.

Не можеше да определи конкретната му причина и по това страхът напомняше онзи, който бе изпитала (и вече забравила) в дома на Мат Бърк. Беше уверена, че никой не може да я чуе, а денят още бе в разгара си…, ала въпреки всичко страхът я потискаше като мъчителен товар. Той сякаш извираше в съзнанието й от някаква незнайна част на мозъка, оставала досега безмълвна и навярно непотребна като апендикса. Насладата от деня бе изчезнала. Изчезнало бе и чувството, че всичко е на игра. Твърдата решителност — също. Неволно си спомни отново лятното кино и филмовите епопеи на ужаса, в които главната героиня се изкачва по тясната стълба към тавана да види какво толкова е уплашило горката стара мисис Кобъм или слиза в тъмното, пълно с паяжини мазе, където стените са от груб, влажен камък — символ на майчината утроба — а тя се е сгушила уютно в прегръдките на приятеля си и мисли: Ама че тъпа фльорца… Аз никога не бих го направила! И ето, че го правеше, започвайки да осъзнава колко дълбока е станала пропастта между мозъчната кора и средния мозък у човека; как мозъчната кора може да те принуди да продължаваш напред въпреки инстинктивните предупреждения на онзи дял, който напомня по строеж мозъка на алигатор. Мозъчната кора може да те принуди да продължаваш напред, докато таванската врата се разтвори пред някакво ухилено чудовище или пък зърнеш полузазиданата ниша в мазето, а там…

ПРЕСТАНИ!

Тя прогони мислите и чак сега разбра, че се облива в пот. Само защото бе видяла най-обикновена къща с капаци на прозорците. Престани да се правиш на глупачка, каза си тя. Отиваш да погледаш тайничко и толкоз. От предния двор сигурно се вижда и твоята къща. Какво, за Бога, може да ти се случи, щом виждаш собствения си дом?

Но въпреки всичко тя поприведе глава и стисна здраво летвата, а когато закрилата на дърветата съвсем изтъня, Сюзън продължи напред пълзешком. След три-четири минути вече бе съвсем близо. По-нататък не можеше да продължи, без да излезе от прикритието. Сгушена зад последните няколко бора и хвойновите храсти между тях, имаше обзор към западната стена на къщата и пропълзелия по нея гъсталак от орлови нокти, вече попарени от есента. Тревата бе пожълтяла, но все още висока до коляно. Явно никой не си правеше труда да я коси.

В тишината внезапно изрева автомобилен двигател и сърцето й заседна в гърлото. Овладя се като заби пръсти в земята и жестоко прехапа устни. След миг пред къщата изпълзя на заден ход стара черна кола, спря за малко в края на алеята, после излезе на пътя и потегли към градчето. Преди автомобилът да изчезне от поглед, Сюзън ясно различи човека в него: масивна плешива глава, дълбоко хлътнали неразгадаеми очи и реверите на тъмен костюм. Стрейкър. Може би отиваше до магазина на Кросън.

Дори отдалече се виждаше, че капаците на прозорците са прогнили и напукани. Е, добре. Щеше да се промъкне дотам и да надникне вътре. Навярно нямаше нищо за виждане, освен първите етапи на ремонта — нова мазилка, може би нови тапети, сгъваеми стълби, инструменти и кофи. Нито романтика, нито свръхестествени зрелища, скучно и прозаично като футбол по телевизията.

И все пак… страх.

Той избуя изведнъж, емоциите удавиха логиката и лъскавите модерни разсъждения на мозъчната кора, изпълвайки устата й с вкус на зеленясала мед.

И тя разбра, че някой стои зад нея, още преди ръката да се стовари върху рамото й.

9.

Нощта наближаваше.

Бен стана от сгъваемия стол, пристъпи към прозореца, от който се разкриваше гледка към градинката зад погребалното бюро, и не видя нищо особено. Беше седем без петнайсет и отвън издължените вечерни сенки се сливаха. Въпреки късната есен тревата все още зеленееше и той помисли, че погребалният агент навярно ще се грижи да я поддържа така чак до първия сняг. Символ, че животът продължава дори сред смъртта на природата. Мисълта му се стори необичайно потискаща и той обърна гръб на прозореца.

— Жалко, че нямам цигари — промърмори Бен.

— Тютюнопушенето е вредно за вашето здраве — заяви Джими, без да извръща глава. Гледаше филм за горските животни по малкото телевизорче на Мори Грийн. — Между нас казано, и аз бих запалил. Спрях да пуша преди десетина години, когато министерството на здравеопазването измисли номера с предупреждението върху пакетите. Въпрос на професионална лоялност. Но и до днес щом се събудя, посягам към цигарите на нощното шкафче.

— Нали уж си спрял да пушиш?

— Държа ги на шкафчето както някои алкохолици слагат бутилка уиски на лавицата над печката. Тренировка на волята, братче.

Бен погледна часовника — 6:47. В неделния вестник на Мори Грийн пишеше, че официалният залез настъпва в 19:02.

Днес следобед Джими бе уредил нещата без никакви проблеми. Когато позвъниха, на вратата се появи Мори Грийн — дребен човечец с разкопчано черно сако и бяла лятна риза. Щом ги видя, печално заинтригуваното изражение се изпари и на лицето му цъфна широка дружеска усмивка.

— Шалом, Джими! — възкликна той. — Радвам се да те видя! Къде се губиш?

— Спасявам света от хремата — ухили се Джими, докато Грийн разтърсваше ръката му с все сила. — Да те запозная с един добър приятел. Мори Грийн, Бен Миърс.

Дланите на Грийн обгърнаха китката на Бен. Очите на евреина заблестяха зад очилата с черни рамки.

— Шалом и на вас. Приятелите на моите приятели… Влизайте, влизайте. Ще се обадя на Рейчъл…

— Недей, моля те — прекъсна го Джими. — Дошли сме да молим за услуга. Много голяма услуга.

Грийн се вгледа в лицето на Джими.

— Много голяма услуга — повтори той с лек присмех. — Че как тъй? Какво толкова си сторил за мен, освен дето синът ми завърши колежа с отличие? Дължа ти всичко, Джими.

Джими се изчерви.

— Друг на мое място би сторил същото, Мори.

— Няма да споря с тебе — заяви Грийн. — Казвай. Какво ви е стреснало толкова? Катастрофирахте ли с мистър Миърс?

— Не. Нищо подобно.

Мори ги въведе в кухничката зад погребалното бюро и докато говореха, сложи на котлона очукан кафеник.

— Дойде ли вече Норбърт за мисис Глик? — запита Джими.

— Не е и няма изгледи да дойде — отвърна Мори, вадейки захар и сметана. — Ще се натресе тук към единайсет и ще се чуди защо няма кой да му отвори. — Той въздъхна. — Горката жена. Толкова мъка в едно семейство. А изглежда тъй нежна, Джими. Онзи стар глупак доктор Риърдън я докара. Твоя пациентка ли беше?

— Не — каза Джими. — Но Бен и аз… бихме искали да останем при нея тази вечер, Мори. Тук, в кантората.

Грийн замръзна както посягаше към кафеника.

— Да останете при нея? Да я прегледате, искаш да кажеш?

— Не — твърдо изрече Джими. — Просто да поседим при нея.

— Шегуваш ли се? — Мори ги огледа втренчено. — Не, виждам, че не се шегуваш. Какво си намислил?

— Не мога да ти кажа, Мори.

— А. — Грийн сипа кафе, седна до гостите и отпи от чашката си. — Добро е станало. Не много силно. Болна ли е била? Нещо заразно?

Джими и Бен се спогледаха.

— Не в общоприетия смисъл на думата — отвърна най-сетне Джими.

— И ще искаш да си затварям устата, а?

— Да.

— Ами ако дойде Норбърт?

— Норбърт е лесен — каза Джими. — Ще река, че Риърдън ме е помолил да проверя за признаци на инфекциозен енцифалит. Няма да се усъмни.

Грийн кимна.

— Норбърт не се сеща и часовника да погледне, докато някой не го попита колко е часът.

— Съгласен ли си, Мори?

— Естествено. Но мислех, че спомена за голяма услуга.

— Може би е по-голяма, отколкото предполагаш.

— Като си допия кафето, отивам у дома да видя какви страхотии е сготвила Рейчъл за неделната вечеря. Ето ключа. Заключи, като си тръгвате, Джими.

Джими прибра ключа в джоба си.

— Непременно. Още веднъж благодаря, Мори.

— Няма защо. Само и ти ми направи една услуга в замяна.

— Разбира се. Каква?

— Ако оная жена каже нещо, запиши го за идните поколения.

Грийн се изкиска, сетне видя как се променят лицата им и млъкна.

10.

Беше седем без пет. Бен усети как напрежението бавно изпълва тялото му.

— Стига си зяпал часовника — каза Джими. — От гледане няма да тръгне по-бързо.

Бен виновно извърна очи.

— Дълбоко се съмнявам, че вампирите — ако изобщо съществуват — стават от гроба с настъпването на астрономическия залез — добави Джими. — По това време нощта още не е дошла.

Все пак той стана и изключи телевизора, прекъсвайки крясъците на ято диви патици.

Безмълвието прихлупи стаята като плътна пелена. Бяха в работилницата на Мори Грийн и трупът на Марджъри Глик лежеше върху стоманена маса с улеи за оттичане на водата и подвижни подложки за краката. Бен помисли, че подобни маси има в болничните приемни за спешни случаи.

Още когато влязоха, Джими бе смъкнал чаршафа от тялото, за да направи кратък преглед. Мисис Глик беше по терлици, облечена във винен пеньоар. На левия й прасец имаше лепенка. Вероятно се бе порязала при бръснене. Бен извърна очи, но погледът му непрестанно се връщаше към лепенката.

— Какво мислиш? — запита той.

— Няма да се ангажирам с мнение, когато след два-три часа ще имаме отговор, бил той положителен или отрицателен. Но състоянието й поразително напомня онова, което забелязах у Майк Райърсън — липса на трупни петна, никакви признаци на вкочаняване.

Сетне Джими бе дръпнал чаршафа върху тялото без повече коментари.

Сега часовникът показваше 7:02.

— Къде ти е кръстът? — внезапно запита Джими.

Бен трепна.

— Кръст ли? Господи, нямам кръст!

— Личи, че не си бил скаут — каза Джими и отвори чантата си. — Аз обаче съм винаги готов.

Той извади две плоски лъжички за преглед на гърлото, смъкна целофановите опаковки и ги кръстоса под прав ъгъл, закрепени с лейкопласт.

— Благослови го — обърна се той към Бен.

— Какво? Не мога… не зная как.

— Тогава си измисли — каза Джими и изведнъж тревожни бръчки прерязаха веселото му лице. — Ти си писателят, сега ще трябва да бъдеш и духовник. За Бога, побързай. Мисля, че нещо ще се случи. Не го ли усещаш?

И Бен усети. Нещо сякаш прииждаше в ленивия пурпурен здрач, все още невидимо, но натежало от електрическа мощ. Устата му бе пресъхнала и трябваше да оближе устни, преди да заговори.

— В името на Отца, и Сина, и Светия дух. — Той помисли и бързо добави: — И в името на Дева Мария. Благослови този кръст и… и… — Думите се надигнаха към устните му с внезапна, свръхестествена увереност. — Господ е пастир мой — изрече той и словата се отрониха в мрачната стая като камъчета, които падат в бездънно езеро и водите ги поглъщат, без да трепнат. — Няма да остана в нужда. На зелени пасбища ме успокоява; при тихи води ме завежда. Освежава душата ми.

Напевният глас на Джими се сля с неговия.

— Води ме през прави пътеки заради името Си. Да! И в долината на мрачната сянка, ако ходя, няма да се уплаша от зло…

Сякаш нямаше сили да диша. Бен усети, че цялото му тяло е изтръпнало и косъмчетата по врата му се раздвижват, настръхват на кичури.

— Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават. Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми, помазал си с миро главата ми; чашата ми се прелива. Наистина благост и милост ще…

Чаршафът върху трупа на Марджъри Глик бе почнал да трепти. Изпод него се подаде ръка и пръстите трескаво се гърчеха, играеха, танцуваха из въздуха.

— Исусе, наистина ли виждам това? — прошепна Джими. Луничките изпъкваха на пребледнялото му лице като сапунени пръски по огледало.

— … ме следват през всичките дни на живота ми — довърши Бен. — Джими, виж кръста.

Кръстът сияеше. Неземните лъчи се разливаха по ръката му.

Като скърцане на назъбени глинени чирепчета, в тишината се раздаде глух, задавен глас:

— Дани?

Бен усети как езикът му залепва за небцето. Фигурата под чаршафа се надигаше да седне. Сенките танцуваха из притъмнялата стая.

— Дани, къде си, миличък?

Чаршафът от лицето се свлече на топка в скута й.

В полумрака лицето на Марджъри Глик бе като кръгла бледа луна, прорязана само от черните очни ями. Тя видя пришълците и чертите й се изкривиха в ужасна, озъбена гримаса, изпълнена с лукавство. Сетните лъчи на гаснещия залез проблясваха по острите зъби.

Тя смъкна крака от масата; единият терлик се изхлузи и остана да лежи на пода.

— Стой там! — заповяда Джими. — Да не си посмяла да мръднеш!

Вместо отговор тя изръмжа — злобно и звучно, като куче. Слезе от масата, полюшна се и тръгна срещу тях. Бен осъзна, че гледа право в тия кухи очи и с усилие се изтръгна от властта им. В тях имаше черни галактики, нашарени с червени пръски. Сякаш виждаше как се дави с наслада в дълбините им.

— Не я поглеждай в лицето — предупреди той.

Без да мислят, двамата отстъпваха от нея, позволяваха й да ги изтласка към тясното коридорче и стълбището.

— Опитай с кръста, Бен.

Почти бе забравил, че кръстът е у него. Вдигна ръка и от кръста избухна ослепително сияние. Бен премрежи клепки. Мисис Глик отчаяно изсъска и затули очите си с ръце. Цялото й лице се обтегна, мускулите се гърчеха и трепкаха като змийско кълбо. Тя залитна назад.

— Дадохме й да разбере! — изрева Джими. Протегнал кръста напред, Бен пристъпи към нея. Тя замахна с изкривени пръсти, напомнящи зверска лапа. Бен се гмурна под удара и тласна кръста нагоре. От гърлото й излетя пресеклив вой.

За Бен следващите мигове се сляха в мътни кошмарни краски. Макар че тепърва го чакаха далеч по-ужасни премеждия, в дрямката си през идните дни и нощи винаги щеше да отблъсква Марджъри Глик към погребалната маса, край която се търкаляха смачкан чаршаф и непотребен терлик.

Тя отстъпваше неохотно, впивайки поглед ту в ненавистния кръст, ту в шията на Бен, точно под десния ъгъл на челюстта. От устата й се изтръгваха грозни звуци — нечовешко бръщолевене, съскане и гъргорене — а в отстъплението й имаше толкова сляпо упорство, че бе заприличала на гигантско тромаво насекомо. Ако не беше кръстът, помисли Бен, тя би ми разкъсала гърлото с нокти и лакомо би изгълтала кръвта от сънната артерия като умиращ от жажда човек насред пустинята. Би се окъпала в кръв.

Джими бе минал настрани и я заобикаляше отляво. Тя не забелязваше. Очите й бяха приковани само към Бен — мрачни, изпълнени с омраза… и страх.

Джими заобиколи погребалната маса и когато жената отстъпи до него, той нададе глух вик и я сграбчи с две ръце през врата.

Тя изпищя задавено, пронизително, и взе да се мята в прегръдката му. Бен зърна как ноктите на Джими изтръгват късче кожа от рамото, но отвътре не бликна нищо — раната беше като беззъба уста. Сетне стана нещо невероятно — тя метна нападателя през цялата стая. Джими се стовари в ъгъла, събаряйки пътьом портативния телевизор на Мори Грийн.

Тя се стрелна напред прегърбена, със спазматични, едва ли не паешки движения. Като в театър на сенките Бен я зърна да се хвърля върху Джими, да разкъсва яката му, сетне главата хищно се килна настрани, челюстите зинаха и се впиха.

Джими Коди нададе писък — оглушителен, отчаян писък на прокълната навеки душа.

Бен се втурна към тях, препъна се в разбития телевизор и едва не падна. Чу дрезгавото й дишане като шумолене на смачкана слама, а заедно с него и гнусния звук на мляскащи, хрупащи устни.

Сграбчи яката на пеньоара и дръпна нагоре, забравяйки кръста за миг. Главата й се завъртя ужасяващо бързо. Очите й бяха разширени и лъскави, по устните и брадичката лепнеше кръв — почти черна в гъстата сянка.

В лицето му лъхна неописуемо гнусно дихание, воня на разложен труп. Като в забавен кадър зърна как езикът й облизва зъбите.

Повдигна ръката с кръста тъкмо когато тя го дръпна в прегръдките си с такава сила, че той се почувства като парцалена кукла. Заобленият връх на лъжичката я удари под брадата… и продължи нагоре без да среща съпротива. За момент Бен ослепя от взрив на безплътна светлина, която сякаш не идваше отвън, а от самите му очи. Разнесе се жарката сладникава миризма на изгоряло месо. Този път нейният писък бе гърлен, отчайващо болезнен. Бен по-скоро усети, отколкото видя как тя се отметна назад, препъна се в телевизора и рухна на пода, протегнала бяла ръка, за да смекчи падането. Пъргава като вълчица, тя отново се озова на крака. В присвитите от страдание очи продължаваше да пламти безумен глад. От почернялата кожа под челюстта се надигаше дим.

— Ела, кучко — изпъхтя той. — Ела де, ела.

Отново протегна кръста напред и я застави да отстъпи наляво, към ъгъла в дъното. Успееше ли да я докара дотам, щеше да стовари кръста върху челото й.

Но щом опря гръб в сближените стени, тя избухна в остър, писклив кикот, който го накара болезнено да се намръщи. Звукът напомняше скърцането на вилица по фаянсова мивка.

— И сега един от нас се смее! И сега кръгът ви намалява!

Пред смаяният му поглед тялото и сякаш се разтегли и стана прозрачно. За миг му се стори, че тя все още е тук, все още му се надсмива, сетне белите лъчи и уличната лампа отвън озариха голата стена и остана само мимолетното усещане в очните му нерви, които упорито твърдяха, че тя е попила като дим в порите на стената.

Бе изчезнала.

А Джими крещеше.

11.

Той включи луминесцентната лампа и се завъртя да види какво става, но Джими вече бе на крака и стискаше шията си с две ръце. По пръстите му искряха алени мъниста.

— Тя ме ухапа! — виеше Джими. — О, Господи Исусе, тя ме ухапа.

Бен пристъпи към него и се опита да махне ръцете му от шията, но Джими го отблъсна. Очите му се въртяха безумно.

— Не ме пипай. Осквернен съм.

— Джими…

— Подай ми чантата. Божичко, Бен, усещам го в себе си. Усещам как прониква. За Бога, подай ми чантата!

Чантата беше в ъгъла. Бен я донесе и Джими я изтръгна от ръцете му. Изтича до погребалната маса и сложи чантата отгоре. Лицето му бе мъртвешки бледо, лъснало от пот. Кръвта упорито бликаше от разкъсаната рана отстрани на шията. Джими седна на масата, отвори чантата и трескаво затършува вътре, хлипайки с широко зинала уста.

— Ухапа ме — промърмори той към вътрешността на чантата. — Устата й… О, Боже, тая мръсна, гнусна уста…

Измъкна шишенце дезинфекционен разтвор и запокити капачето върху плочките на пода. Подпря се с една ръка, отметна глава назад и изсипа съдържанието върху шията си. Разтворът оплиска раната, панталона му, масата. Кръвта се цедеше на тънки струйки. Той затвори очи и изпищя — веднъж, два пъти. Ръката с шишенцето не трепна.

— Джими, какво мога да…

— След малко — изгъгна Джими. — Чакай. Мисля, че сега е по-добре. Чакай, просто чакай…

Той захвърли шишенцето и то се пръсна на пода. Измита от кръвта, раната се виждаше отчетливо. Бен забеляза, че пробожданията са две, близо до вратната вена, и едното е жестоко разкъсано.

Джими бе измъкнал от чантата ампула и спринцовка. Смъкна капачето от иглата и засмука съдържанието на ампулата. Ръцете му трепереха толкова силно, че успя едва от втория път. След като напълни спринцовката, подаде я на Бен.

— Тетанус — обясни той. Извъртя ръка и посочи под мишницата. — Забивай. Ето, тук.

— Джими, това ще те зашемети като чук.

— Не. Няма. Давай.

Бен пое спринцовката и колебливо го изгледа в очите. Джими кимна. Бен заби иглата.

Тялото на Джими се изпъна като пружина. За момент той се превърна в скулптура на страданието, по която релефно се очертаваше всяко сухожилие. След това малко по малко взе да се отпуска. От реакцията трепереше цял. Бен видя, че по лицето му са се смесили пот и сълзи.

— Положи кръста върху мен — нареди Джими. — Ако все още съм осквернен, той ще… ще ми стори нещо.

— Дали?

— Сигурен съм. Когато я беше притиснал в ъгъла, аз, надигнах очи и ми се прииска, да скоча върху теб. Бог да ми прости, така си беше. Обаче погледнах кръста и… щях да си издрайфам червата.

Бен притисна кръста към шията му. Не се случи нищо. От сиянието — ако изобщо бе имало сияние — нямаше и следа. Той вдигна ръка.

— Добре — каза Джими. — Мисля, че повече не можем да сторим. — Той пак затършува из чантата, откри пликче с две хапчета и ги метна в устата си. — Допинг. Велико откритие. Слава Богу, че бях ходил в кенефа преди… преди да се случи. Мисля, че се напиках, но пуснах само пет-шест капки. Ще можеш ли да ме превържеш?

— Надявам се — каза Бен.

Джими му подаде марля, лейкопласт и хирургическа ножица. Когато се приведе да намести превръзката, Бен видя, че кожата около раните е грозно зачервена и съсухрена. От допира на марлята Джими трепна.

— За минута или две си мислех, че ще откача — каза той. — Истинска, клинична лудост. Устните й върху мен… захапването… — При всяка дума шията му потрепваше. — И през всичкото време аз го харесвах, Бен. Там е цялата гадост. Всъщност даже имах ерекция. Можеш ли да си представиш? Ако не беше дошъл да я дръпнеш, бих… бих я оставил да…

— Не мисли — каза Бен.

— Трябва да направя още нещо и то няма да ти хареса.

— Какво?

— Сега ще ти кажа. Погледни ме за момент.

Бен привърши с превръзката и се поотдръпна, за да огледа Джими.

— Какво…

И изведнъж юмрукът на Джими се стовари върху челюстта му. В черепа на Бен избухнаха звезди, той се люшна три крачки назад и тежко седна на пода. Тръсна глава и видя как Джими бавно слиза от масата, за да тръгне към него. Трескаво заопипва наоколо за кръста. Завършек в стил О. Хенри, мина му през ума, така ти се пада, тъпо лайно, глупак, глупак…

— Добре ли си? — запита Джими. — Извинявай, но когато не очакваш, е по-леко.

— Какво, за Бога…

Джими седна на пода до него.

— Ще ти разкажа какво ни се е случило. Историята е адски наивна, но съм сигурен, че Мори Грийн ще я потвърди. Така ще си запазя лекарската практика и няма да ни пъхнат в затвора или лудницата…, не че толкова ме е грижа, но държа да съм свободен, за да се боря с тия… твари, наречи ги както щеш. Разбираш ли ме?

— В общи линии — каза Бен.

Той докосна брадата си и изкриви устни. Отляво на челюстта се надигаше солидна подутина.

— Докато аз съм преглеждал мисис Глик, някой е нахълтал тук — продължи Джими. — Този някой те е повалил в несвяст, а мен е използвал вместо боксова круша. По време на схватката непознатият ме е ухапал, за да го пусна. Това си спомняме. Нищо повече. Ясно?

Бен кимна.

— Бил е облечен в яке от тъмна синтетика, може би черно или синьо, а на главата е носил зелена или сива плетена шапка — добави Джими. — Друго не си видял. Става ли?

— Мислил ли си някога да зарежеш болниците и да направиш кариера в писателския занаят?

— Проявявам творчески дарби само за крайно егоистични цели — усмихна се Джими. — Запомни ли историята?

— Напълно. И според мен съвсем не е толкова наивна, колкото си мислиш. В края на краищата, това не е единственото изчезване на труп напоследък.

— Дано и в полицията да мислят така. Обаче областният шериф е много съобразителен, Паркинс Джилеспи и насън не би се мерил с него. Ще трябва да внимаваме. Не се опитвай да разкрасяваш историята.

— Вярваш ли, че някой държавен служител може да долови какво се крие зад събитията?

Джими поклати глава.

— Изобщо не се надявай. Ще трябва сами да се оправяме. И помни, че отсега нататък сме престъпници.

След малко той отиде до телефона и позвъни — първо на Мори Грийн, после на областния шериф Хоумър Маккаслън.

12.

Петнайсет минути след полунощ Бен се прибра в пансиона на Ева и си свари чаша кафе в опустялата кухня. Изпи го бавно, а пред умисления му поглед се нижеха събитията от изтеклата вечер — ярки и живи спомени на човек, който се е спасил на косъм от пропастта.

Областният шериф беше висок и почти плешив. Дъвчеше тютюн. Движеше се бавно, но лъскавите му очи не пропускаха нищичко. Той извади огромен оръфан бележник, закачен с верижка за джоба на панталона му, после бръкна за химикалка под зеленото си вълнено сако. Докато разпитваше Бен и Джими, двамата му помощници правеха снимки и търсеха отпечатъци от пръсти. Мори Грийн кротко стоеше в дъното на стаята и от време на време стрелваше Джими с озадачен поглед.

Какво ги е довело в погребалната кантора на Грийн?

Джими изрецитира версията за енцефалита.

Знае ли старият доктор Риърдън?

Не, не знае. Джими сметнал, че ще е по-добре да провери дискретно, преди да говори с когото и да било. А всички знаят, че доктор Риърдън си пада… така де, малко приказлив.

Ами енцефалитът? Болна ли е била жената?

Не, почти твърдо не. Преди нахълтването на непознатия с якето, Джими бил привършил прегледа. Не искал — а и не можел — да обсъжда от какво точно е умряла жената, но явно не било от енцефалит.

Могат ли да опишат нападателя?

Двамата отговориха в рамките на предварително съгласуваната версия. Бен само прибави, че бил обут с кафяви работни обувки, за да не се повтарят като Туидълдум и Туидълди.

Маккаслън зададе още няколко въпроса и Бен тъкмо почваше да се надява, че всичко ще мине гладко, когато шерифът се завъртя към него.

— Ами вие какво общо имате, мистър Миърс? Нали не сте доктор.

В зорките му очи играеха добродушни искрици. Джими отвори уста, но с едно помръдване на ръката шерифът го застави да млъкне.

Ако с внезапния си въпрос Маккаслън целеше да изтръгне от Бен издайническа гримаса или жест, това не му се удаде. След толкова емоции Бен се чувстваше изстискан като парцал и просто нямаше сили да реагира. В сравнение с преживяното неотдавна, един погрешен отговор не изглеждаше кой знае какво.

— Вярно, не съм доктор, а писател. Пиша романи. В момента работя над книга, в която един от героите е син на погребален агент. Просто исках да надникна в работилницата. Помолих Джими да ме вземе. Той каза, че би предпочел да не обяснява защо идва тук, тъй че не го разпитвах повече. — Бен разтри бучката върху челюстта си. — Но не се и надявах на толкова вълнения.

Маккаслън не прояви нито задоволство, нито разочарование от обяснението.

— Да, доста вълнения. Вие сте онзи, дето е написал „Дъщерята на Конуей“, нали?

— Да.

— Жена ми изчете откъс от романа в някакво женско списание. Май беше „Космополитън“. Смя се като щура. Аз хвърлих едно око и не открих нищо смешно, че някакво девойче се тъпче с наркотици.

— Така е — каза Бен, гледайки Маккаслън право в очите. — И аз не го смятам за смешно.

— Разправят, че книгата, дето сте я захванали, се развива в Лот.

— Вярно.

— Дайте на Мори Грийн да я прегледа — посъветва го Маккаслън. — Да види дали кантората е описана както трябва.

— Тая част още не е написана — каза Бен. — Винаги проучвам темата предварително. Така е по-лесно.

Маккаслън замислено поклати глава.

— Знаете ли, вашата история звучи точно като ония вехти кримки за Фу Манчжу. Някакъв тип нахълтва тук, поваля двамина яки мъже и изчезва с трупа на нещастница, умряла по неизвестна причина.

— Слушай, Хоумър… — обади се Джими.

— Не съм ти никакъв Хоумър — заяви Маккаслън. Не ми харесва тая работа. Ама никак не ми харесва. Енцефалитът е заразен, нали?

— Да, болестта е инфекциозна — предпазливо призна Джими.

— И ти все пак си довел тоя писател? Знаейки, че може да прихване нещо подобно?

Джими сви рамене и го изгледа сърдито.

— Слушай, шерифе, аз не ти оспорвам професионалното мнение. Тъй че и ти не оспорвай моето. Енцефалитът е слабо заразна болест, която бавно се разнася по човешката кръвоносна система. Смятах, че няма да е опасно нито за мен, нито за него. А сега не би ли било най-добре да потърсиш кой е отмъкнал трупа на мисис Глик — ако щеш, наричай го Фу Манчжу — или просто ти доставя удоволствие да ни разпитваш?

Маккаслън въздъхна от дълбините на солидното си коремче, захлопна бележника и го прибра в издутия си джоб.

— Добре де, Джими, приключваме с приказките. Едва ли ще открием нещо, докато онзи смахнат не реши да нанесе нов удар…, ако изобщо съществува, в което се съмнявам.

Джими въпросително вдигна вежди.

— Лъжете ме — търпеливо обясни Маккаслън. — Знам това, помощниците ми го знаят, навярно и Мори знае. Не знам много ли лъжете или малко, но знам, че не мога да докажа лъжата, докато и двамата се придържате към една и съща история. Мога да ви пъхна на топло, обаче правилникът ме задължава преди това да ви разреша по едно телефонно обаждане, а и най-зеленото студентче по право може да обори онова, с което разполагам — никакви улики и смътни подозрения в подготовка на неизвестни пакости. Бас държа, че адвокатът ти не е зелено студентче по право, нали?

— Не — каза Джими. — Не е.

— Въпреки всичко бих ви прибрал и бих ви разпитал както аз си знам, обаче усещам, че лъжете не защото сте извършили нещо против закона. — Той натисна педала на стоманената кофа за отпадъци до погребалната маса. Капакът се вдигна с трясък и Маккаслън изстреля в кофата струя гъста смес от слюнки и тютюн. Мори Грийн подскочи. — Не би ли желал някой от двама ви да добави нещичко към разказа си? — запита Маккаслън и сега провинциалният му диалект бе изчезнал.

— Нещата са сериозни. В Лот имаме четири смъртни случая и четирите трупа са изчезнали. Искам да знам какво става.

— Казахме всичко, което знаем — спокойно и твърдо отговори Джими. После погледна Маккаслън в очите.

— Ако можехме да ти кажем още нещо, нямаше да мълчим.

Маккаслън го изгледа също тъй втренчено.

— Изплашени сте до смърт — каза той. — И ти, и тоя писател. Изглеждате точно както изглеждаха някои момчета в Корея на връщане от фронта.

Помощниците ги гледаха. Бен и Джими премълчаха.

Маккаслън отново въздъхна.

— Хайде, тръгваме си. Утре в десет и двамата ви искам в моята канцелария за показания. Ако не се явите до десет, ще наредя да ви доведат под стража.

— Няма да се наложи — каза Бен.

Маккаслън го изгледа скръбно и поклати глава.

— Би трябвало да пишете по-смислени книжки. Като онзи, дето съчинява историите за Травис Макджий. Това се казва четиво за душата.

13.

Бен стана, отиде да изплакне чашата на мивката и за момент се загледа през прозореца към нощния мрак. Какво ли бродеше там тази вечер? Марджъри Глик, най-сетне отново със сина си? Майк Райърсън? Флойд Тибитс? Карл Форман?

Завъртя се и тръгна към стълбата.

Легна си, без да гаси настолната лампа, а кръста от лъжички, с който бе прогонил мисис Глик, сложи на нощното шкафче до дясната си ръка. Последната му мисъл, преди да заспи, бе за Сюзън — дали е добре и не я ли заплашва нещо.