Стивън Кинг
Сейлъмс Лот (14)

1.

Същата неделна вечер, около седем без четвърт по часовника на Мат Бърк, отец Калахан неуверено пристъпи в болничната стая. По нощното шкафче и завивката на леглото се трупаха книги, някои от тях облепени с многогодишен прах. Мат се бе обадил на Лорета Старчър в самотното й апартаментче и я бе накарал не само да отвори библиотеката в неделя, но и лично да му достави книгите. Тя бе пристигнала начело на колона от трима санитари, натоварени като шерпи. Малко по-късно си бе тръгнала понамусена, защото Мат бе отказал да обясни странния подбор на четивата си.

Отец Калахан любопитно огледа учителя. На вид бе изнурен, но не чак толкова изнурен или съсипан, колкото мнозина от паството му при подобни обстоятелства. Калахан бе узнал от опит, че обикновено първата реакция при известие за рак, инсулт, сърдечен удар или увреждане на някой друг важен орган, е чувството за измяна. Пациентът с изумление откриваше, че собственото му тяло, този добър (и поне досега напълно познат) приятел, се оказва най-долен лентяй, способен да зареже работата на средата. Веднага след това идваше мисълта, че не си струва да имаш приятел, който ти изневерява така жестоко. От тия две реакции произтичаше третата: няма никакво значение дали този приятел е достоен или не. Човек не може да престане да се здрависва с коварното си тяло, да събере подписка срещу него или да се прави, че не си е у дома, когато то звъни на вратата. Крайната мисъл във веригата от болнични разсъждения бе ужасното предположение, че тялото може изобщо да не е приятел, а враг, изцяло посветен на жестоката цел да унищожи висшата сила, която го разиграва както си иска още от ранните години, когато е прихванало най-тежката болест — разсъдъка.

Някога, в пристъп на великолепна пиянска възбуда, Калахан бе седнал да напише на тази тема монография за „Католически вестник“. Даже я бе илюстрирал със злъчна карикатура — мозък, стоящ върху покрива на огромен небостъргач. Сградата (с надпис „Човешко тяло“) бе обгърната в пламъци (с надпис „Рак“, макар че можеха да имат десетки други названия). Текстът на карикатурата гласеше: „И скокът е невъзможен.“ В неизбежната трезвеност на следващия ден той бе накъсал: на парчета недовършената монография, а карикатурата бе хвърлил в камината — в католическата доктрина нямаше място за нея, освен ако се добавеше хеликоптер с надпис „Христос“ и висяща под него въжена стълба. Ала въпреки всичко той усещаше, че прозренията му са верни и че най-често подобна болнична логика води пациента към дълбока депресия. Симптомите се изразяваха в помътнял поглед, забавени реакции, въздишки от дълбините на гръдния кош и понякога просълзяване при вида на свещеника — този черен гарван, чиито функции са коренно свързани с решението на проблема, поставен пред всяко разумно същество от факта на неговата смъртност.

Мат Бърк не проявяваше нито един от признаците на подобна депресия. Той се протегна и стисна ръката на Калахан с удивителна сила.

— Отче Калахан. Радвам се, че дойдохте.

— За мен е удоволствие. Добрите учители и умните съпруги са безценни перли.

— Дори ако са дърти атеисти като мен?

— Особено тогава — радостно възрази Калахан. Може пък да ви спипам в миг на слабост. Чувал съм, че в безизходица или в интензивните отделения на болниците рядко се срещали атеисти.

— Уви, скоро ще ме преместят.

— Дрън-дрън — заяви Калахан. — В най-скоро време ще запеете „Аве Мария“ и „Отче наш“.

— Това — каза Мат — не е чак толкова невероятно, колкото си мислите.

Отец Калахан седна и докато придръпваше стола, неволно закачи завивката с коляно. Небрежно подредените книги се разсипаха в скута му. Докато ги връщаше, на място, той зачете заглавията.

— „Дракула“. „Гостът на Дракула“. „В търсене на Дракула“. „Златният клон“. „Естествена история на вампирите“… естествена ли? „Унгарски народни приказки“. „Чудовищата на мрака“. „Чудовищата в реалния живот“. „Петер Куртин, чудовището на Дюселдорф“. И накрая… — Той изтри дебелия слой прах от последната корица и разкри зловеща фигура, посягаща заплашително към спяща девойка. — „Варни вампирът или кървавото пиршество“. Боже мой… това да не е задължително четиво за пациенти със сърдечен удар?

Мат се усмихна.

— Горкият стар Варни. Четох го много, много отдавна за курсова работа в университета. Романтична литература. Професорът бе дълбоко потресен. За всичкия си труд над курсовата работа получих тройка плюс, придружена с писмена заръка да се погрижа за литературния си вкус.

— Случаят с Петер Куртин обаче е доста интересен — каза Калахан. — Ако човек може да понесе подобно четиво, разбира се.

— Вие знаете неговата история?

— Да, до голяма степен. Като студент по теология проявявах интерес към тия неща. Пред крайно скептичните си наставници излизах с обяснението, че за да успее като свещеник, човек трябва не само да търси най-възвишеното в душата на ближния, но и да се спусне до най-мрачните дълбини. Всъщност гледах да им замажа очите. Истината е, че както всички, и аз обичам да изтръпна от страх над четивото. Ако не греша, още в детството си Куртин удавил двама съученици — просто пръв доплувал до едно малко салче, закотвено сред реката и блъскал другите, докато загубили сили и потънали.

— Да — каза Мат. — Като юноша направил два опита да убие родителите на момичето, което отказвало да се разхожда с него. По-късно подпалил дома им. Но не тази част от… ъъъ… кариерата му е най-интересна.

— Да, по подбора на четивата личи, че друго ви интересува.

Калахан взе от леглото някакво списание. На корицата поразително пищна млада жена с плътно прилепнал костюм смучеше кръвта на младеж. По тревожното лице на младежа се смесваха изражение на непоносим ужас и върховно сладострастие. Името на списанието — а по всяка вероятност и на младата жена — бе Вампирела. Дълбоко заинтригуван, Калахан го върна на място.

— Куртин е нападнал и убил над дванайсет жени — каза той. — Много други осакатил с чук. Когато се случвало жертвата да е в месечен цикъл, пиел отделената кръв.

Мат Бърк отново кимна.

— По-слабо известно е, че той избивал и животни. В разгара на манията си Куртин откъснал главите на два лебеда в дюселдорфския парк и пил бликащата от шиите им кръв.

— Свързано ли е това с въпроса, по който искахте да ме видите? — запита Калахан. — Мисис Кърлис ми каза, че ставало дума за нещо твърде важно.

— Да, свързано е и наистина е важно.

— Интересно какво може да бъде. Ако сте искал да ме заинтригувате, успехът ви е пълен.

Мат го изгледа спокойно.

— Един мой приятел на име Бен Миърс трябваше да ви се обади днес. Вашата икономка казва, че не го е сторил.

— Така е. От два часа нататък не се е обаждал никой.

— Не можах да го открия никъде. Той напусна болницата заедно с домашния ми лекар. Лекарят също е изчезнал. Освен това не успях да се свържа със Сюзън Нортън, приятелката на Бен. Излязла е от къщи рано следобед и е обещала да се прибере до пет. Родителите й се тревожат.

Калахан се приведе напред. Бегло познаваше Бил Нортън, който веднъж бе дошъл да се посъветва по въпрос, засягащ негови колеги католици.

— Подозирате ли нещо?

— Позволете да ви задам въпрос — каза Мат. — Приемете го много сериозно и помислете, преди да отговорите. Забелязали ли сте нещо необичайно в градчето напоследък?

Първоначалното впечатление на Калахан вече прерастваше в твърда увереност, че този човек води беседата крайно предпазливо, за да не го стресне с онова, което бе замислил. Купищата книги подсказваха нещо чудовищно.

— Вампири в Сейлъм’с Лот? — запита той. Беше убеден, че дълбоката депресия след тежка болест понякога може да се избегне при хора с някаква страст в живота — художници, музиканти, дърводелци или строители, потънали в мисли за недовършена сграда. Със същия успех увлечението можеше да е свързано с някоя безвредна (или не чак толкова безвредна) психоза, съществувала в зародиш още преди заболяването. Преди време бе водил дълги беседи с един старец на име Хорис, който лежеше в щатската болница с рак на дебелото черво в напреднал стадий. Макар че болката навярно беше непоносима, нещастникът описваше с най-малки подробности как пришълци от Уран постепенно завладяват американското общество. „Момчето, дето ти пълни резервоара в бензиностанцията на Сони, може днес да е Джо Блоу от Фолмаут — бъбреше с блеснали очи живият скелет в болничното легло, — а утре вече е пришълец, който само прилича на Джо Блоу. Може даже да има същите спомени и да говори съвсем като него, разбираш. Защото пришълците се хранят с алфа-вълни… мляс, мляс, мляс!“ Хорис смяташе, че изобщо не е болен от рак, а страда от тежко лазерно отравяне. Разтревожени от разкритията му, пришълците искали да го премахнат. Хорис приемаше факта спокойно и се готвеше да загине с чест. Калахан не се и опита да го разубеди. Оставяше това на добронамерените, но празноглави роднини. От опит знаеше, че понякога психозата помага не по-зле от няколко солидни глътки уиски.

Мислейки за всичко това, той скръсти ръце и зачака Мат да продължи.

— И без това ми е трудно да говоря — каза Мат. — Още по-трудно ще е, ако смятате, че страдам от болнична невроза.

Изненадан, че чува собствените си мисли отпреди секунда, Калахан едва удържа физиономията си безизразна — макар че, ако бе загубил контрол, щеше да прояви не тревога, а възхищение.

— Напротив, струва ми се, че разсъждавате извънредно логично — каза той.

Мат въздъхна.

— Логиката не винаги е признак на здрав разум и вие добре го знаете. — Той се настани по-удобно, размествайки купищата, книги наоколо. — Ако има Бог, навярно сега Той ми налага изкупление за предпазливия академичен дух, който съм проявявал цял живот… за отказа да пристъпя мислено където и да било, ако теренът не е проучен и картографиран в три екземпляра. Днес за втори път съм принуден да правя безумни изявления без помен от доказателства. В защита на разсъдъка си мога само да изтъкна, че твърденията ми сравнително лесно се поддават на доказване или отхвърляне. Оттук нататък ми остава да се надявам, че ще приемете нещата сериозно и ще извършите проверката, преди па е станало късно. — Той тихичко се разсмя. — Преди да е станало късно. Звучи като цитат от някогашните приключенски списания, нали?

— Животът е пълен с мелодрами — отбеляза Калахан и си помисли, че може и да е вярно, но напоследък твърде рядко се срещат подобни неща.

— Позволете да ви запитам отново дали сте забелязвали вчера и днес нещо необичайно или странно… каквото и да било.

— Свързано с вампири, или…

— Каквото и да било.

Калахан се замисли.

— Сметището е затворено — каза най-сетне той. — Но портата беше строшена, тъй че влязох. — Усмихна се.

— Между нас казано, обичам сам да си изхвърлям боклука. Толкова е практично и скромно, че мога изцяло да се отдам на фантазиите си за беден, ала щастлив пролетарски свещеник. Впрочем, Дъд Роджърс се беше запилял нанякъде.

— Друго?

— Ами… тая сутрин не видях мисис Крокет в църквата, а тя рядко пропуска литургия.

— Още нещо?

— Разбира се, бедната мисис Глик…

Мат се надигна на лакти.

— Мисис Глик ли? Какво е станало с нея?

— Почина.

— От какво?

— Полин Дикенс смяташе, че е било сърдечен удар — колебливо отвърна Калахан.

— Умрял ли е още някой днес в градчето?

При други обстоятелства въпросът би бил нелеп. Обикновено в градче като Сейлъм’с Лот смъртните случаи бяха доста редки, независимо от значителния брой застаряващи жители.

— Не — бавно изрече Калахан. — Но напоследък смъртността рязко се повиши, нали? Майк Райърсън… Флойд Тибитс… бебето на Макдугъл…

Мат кимна. Изглеждаше уморен.

— Странни работи стават — каза той. — Да. Но както са тръгнали нещата, скоро ще могат взаимно да се прикриват. Още няколко нощи и се боя, че… че…

— Стига увъртания — каза Калахан.

— Добре. И без това доста го увъртах, нали?

И Мат подхвана разказа си от началото до края, вмъквайки мимоходом разсъжденията на Бен, Сюзън и Джими. Не премълча нищо. Когато приключи, вечерните ужаси на Бен и Джими току-що бяха свършили. За Сюзън ужасът едва започваше.