Клаус Е. Мюлер
Шаманизъм (5) (Лечители, духове ритуали)

4. Шамани

В посочените проблемни случаи свободната душа на хората и животните играела ключова роля. Затова надеждна помощ могла да се очаква само от съмишленик, който притежавал познанията, дарбата и средствата да общува с душите и да осъществява контакт с отвъдните сили, които представлявали последна инстанция за всички земни събития. Такъв човек бил шаманът. Той притежавал способността при нужда съзнателно да се „разделя“ със собствената си свободна душа и да я изпраща на пътешествие в отвъдното. Понеже задачите, пред които тя се изправяла там, били тежки и опасни, към дарбите, които увеличавали шансовете за успеха на вложените усилия, се отнасяло и привличането на духове помощници, които да асистират на шамана и да го закрилят.

Душевното пътешествие на шаманите по принцип съответствало на „света на сънищата“ при обикновения човек, но с тази разлика, че се осъществявало контролирано и според съзнателно взето волево решение. По тази причина шаманската дейност била характеризирана като „сънуване“, а самите шамани като „унесени“ — например при племената на андаманите. Един стар шаман от племето шипая (Североизточна Бразилия), който предоставял длъжността си на свой ученик, обяснявал това с думите, че „му предава съня си“, фактически шаманите често контактували със своите духове — помощници и закрилници по време на сън; тогава те получавали важни указания за някое предстоящо събитие, а също така препоръки, съвети или наставления.

Следователно шаманите притежавали преди всичко посреднически функции между отсамното и отвъдното, между хората и свръхестествените сили, между живите и мъртвите (прадедите). Това било задължително за съществуването изобщо, защото двата свята образували едно неразривно цяло, като въздействията на правилното и погрешното поведение никога не се ограничавали само върху едната половина, а винаги влияели и върху другата, т.е. върху цялата природа с нейната „отвъдна основа и заден план“, което от своя страна отново предизвиквало съответните противоположни реакции в непрекъснато сменящата се и влизаща в отношения действителност.

От тази космологична особеност се появявали и съответните задължения на шаманите. Главната им задача било лечението: при това не на безобидни наранявания, плод на обикновено невнимание, а на тежки, жизненоопасни и предимно психически страдания, предизвикани от магия, душевно разстройство и в последна сметка от някаква вина. Тези състояния най-напред се нуждаели от диагноза. Шаманът изпадал в транс — по своята същност изкуствено предизвикано сънно състояние — и изпращал душата си или своите духове помощници, които да го осведомят за вида на болестта, точната й причина и за онзи, който я е предизвикал. По правило отдавали значение само на една от трите посочени възможности. В зависимост от резултата шаманът избирал съответната терапия. Ако според диагнозата болестта била причинена от „чуждо вещество“ в тялото на пациента, той допирал устни до съответното място и „изсмуквал“ субстанцията, без да наранява кожата. В Северна и Южна Америка той предварително масажирал мястото наоколо, натривал го със слюнка или го „дезинфекцирал“ чрез обдухване с тютюнев дим, докато за самата „екстракция“ използвал дървена тръбичка или костна цев. Накрая показвал намереното: камъче, тресчица, трън, насекомо, червей или малко черно гущерче. Ако в тялото се бил вселил дух и завладеел душата на пациента, така че последният страдал от психически разстройства, наричани най-често „обладаване от духове“, шаманът прилагал средства за тяхното прогонване. Той се опитвал да изгони духа или чрез вдигане на шум (например със звънчета, един твърде разпространен метод), или предоставял прогонването на своите помощници.

От шамана се нуждаели най-често, когато някой пожелаел да върне душата си, която след напускане на спящото тяло била заблудена и попадала във властта на магьосник или зъл дух. В подобни случаи болният или изгубвал съзнание, или се държал напълно разстроено, сякаш „извън себе си“. Тогава имало нужда от спешна намеса, за да не се отдалечи душата прекомерно и изобщо да не бъде открита, т.е. похитителите да не придобият особено предимство. Шаманът отново изпадал в транс и изпращал собствената си душа — обикновено придружена и от други духове помощници — да проследи отвлечената, да я измъкне от разбойниците и да я върне обратно. Основната работа най-често се поемала от духовете помощници. Те откривали пътя, грижели се за закрилата на шамана (респ. на неговата душа) и водели битката с похитителите. Ако предприетата акция била успешна, шаманът приютявал спасената душа в дрехата си или за по-сигурно я поглъщал, както при тунгуските племена от долното течение на Амур. Когато се завърнел обратно, той вдъхвал душата в главата на болния. В Южна Америка използвали за целта бамбукова тръбичка, която шаманът вкарвал в ухото на пациента.

За душата на човек с по-слаб организъм — и следователно повече изложен на опасност — сибирските шамани използвали по-особени защитни мерки. Те или я съхранявали в свои „душевни хранилища“ — например малки торбички, които носели със себе си, — или я скривали в защитени места из околността — в някой хълм, дълбока планинска или подводна пещера, но при по-тежки случаи ги пренасяли в отвъдните територии на своя клан, обитавани от мъртвите шамани и там я поверявали на съхранение при някой дух закрилник.

От профилактична гледна точка често действали така и с душите на малките деца — с надеждата да намалят високата детска смъртност. При това на „малките“ души не липсвало нищо. Те живеели в скривалището си като в златна клетка и под грижите на добронамерена майчинска духовна сила; могли с удоволствие да играят с кукли и с много други неща; помислено било за всичко. Оставали на скрито, докато премине опасността. А това могло да продължи с години, също както и при възрастните. Някои получавали обратно душата си едва при навършване на двадесет или тридесет години, или дори по-късно. Колкото повече души закрилял един шаман, толкова по-голям авторитет имал сред съплеменнйците си. Нанайските шамани от долното течение на Амур дори до осемдесетте години на XX в. се гордеели, че в продължение на десетилетия съхранявали и наричали по име стотици души — сред които и на живи хора, като по този начин запазвали здравето им. Обстоятелството, че през това време засегнатите не умирали или не изпадали в състояние на трайна кома, се дължи на факта, че техните души не били истински изгубени и попаднали под властта на зли духове, нито пък били неправилно изпратени по време на погребалната ритуална церемония и съответно недопуснати в царството на мъртвите. Връзката с тялото им се запазвала с помощта на шамана. При това пространството и времето съвсем нямали толкова ограничаващо значение, доколкото поради спиритуалитичната си същност свободните души не се влияели от споменатите две отсамни меродавности. Те могли едновременно — и неедновременно — да бъдат както тук, така и там. Понякога се появявала и по-конкретна представа: във вид на някакво светещо влакно, което свързвало от дистанция душата и тялото. Но можели да го видят единствено шаманите и ясновидците.

Болните шамани обикновено опитвали самолечение с помощта на своите духове. Само при особено тежки случаи привличали и други, които се отзовавали дори и при наличие на враждебни отношения; както ще стане дума и по-нататък, никой шаман нямал право да отпрати нуждаещия се от помощ.

Към главните им задачи се включвало и запазването на продоволствените източници и най-вече осигуряването на ловния успех, помощта при женско безплодие и намаляването на необичайно повишена детска смъртност. В подобни случаи шаманът се отправял — според местонахождението на детската душа — или към някой от земните „центрове за съхранение“, или предприемал пътуване в отвъдното, където от прадедите или небесния бог се опитвал да отвоюва една душа, която вдъхвал на бъдещата майка, или я полагал в косите й. По подобен начин се опитвал да запази живота и на онези деца, чиито майки били изгубили предишните си рожби.

Ако например в предстоящия лов местонахождението на стадата било несигурно, привличали шамана, който трябвало да го установи. Той извършвал всичко сам или заедно със своите духове помощници. Ако броят на животните намалявал застрашително, или ловците нямали успех въпреки всички положени усилия, негова задача било да открие причината. Това означавало да разбере кой и по какъв начин се е провинил и с това е разстроил съответното божество, за да може същият да изкупи вината си и да принесе жертва за успокояване на съвестта. Ако това не помогнело, шаманът лично издирвал духовните сили и се опитвал да ги умилостиви; например ескимоските шамани успокоявали Зедна с дълго и грижливо сресване на косите, като едновременно го умолявали да отпусне дивеч или морски бозайници за ловците — защото за плячка могли да служат само животни, определени за тази цел от духовете господари. Понякога самият шаман лично се намесвал в дейностите по нарастване броя на дивеча. В такива случаи той отправял молби към духовните сили и се сдобивал с душите на животните, от които имало недостиг — след което разпръсвал тези души над реките, степта и гората. В по-редки случаи шаманите помагали непосредствено в лова, при което — предимно сред южноамериканските племена — упражнявали магическо влияние върху животните, които по-лесно да бъдат открити и повалени, защото ловната магия по принцип била дело на самия ловец. Шаманите по-често се грижели за благоприятните атмосферни условия. В някои случаи те трябвало да отклоняват бури, снегове и дъждове, в други — да ги предизвикват.

Шаманите имали и други задачи освен изброените. Не е трудно да се досетим, че поради своите контакти със свръхестествените сили и погледа им към отвъдното от тях очаквали предсказания за бъдещето. Те предричали количеството сняг за следващата година и добрите или неблагоприятни изгледи за лов. Способностите на ясновидци им давали възможността да откриват скривалищата на укрити крадени вещи, да посочват крадците, да разобличават вредните магьосници и вещици (или вещери) от собствената общност, а също и да тълкуват сънища. Те отклонявали нападенията на зли духове, помагали при тежки раждания и прочиствали ритуално новите и още необитаеми жилища, като ги опушвали с дим, за да прогонят евентуални злонамерени сили или духове. При предстоящи военни събития те разузнавали намеренията, разположението и силата на противника, като едновременно съветвали своите воини за прилагането на подходяща техника или хитрост. В аграрните или по-точно в земеделските общества^[1] с изявено присъствие на шаманизъм — преди всичко в Южна Америка, Хималаите, отделни южноазиатски области и Индонезия — покрай изброените вече функции шаманите имали и изричната роля на жреци. Те принасяли на божеството най-важната жертва, грижели се за плодородието на земята, хората и животните, а също и за всички церемонии, свързани с главните жизнени събития и процеси: раждане, кръщаване, сватба, встъпване на служба и др.

Сред всички тези критични преходни състояния особено място заемала смъртта на някой член на племето, защото именно тук непосредствено се сблъсквали с проблема за окончателното разделяне на свободната душа с тялото и необходимостта от съхраняването й на сигурно място. Тя трябвало да бъде приютена сред прадедите в царството на мъртвите, без да се отклонява от пътя или да се превръща в отмъстителен зъл дух от отчаяние или гняв, че й се отказва завръщане сред предшествениците — а заедно с това и възможността от ново превъплъщение. За тази цел служели самите погребални ритуали. Все пак в общностите, които използвали шамани, този кръг от задачи попадал именно в тяхната компетентност. Затова най-често шаманите не само ръководели погребалната церемония, но и прибирали при себе си душите на мъртвите. При определени обстоятелства това се осъществявало на няколко етапа. Най-напред се сбогували с душата „по всички възможни начини“. Понеже в началото тя била разстроена, което означавало, че не разбирала напълно какво става с нея, пък и все още носела в себе си „дъха“ на отсамното (който по принцип отвращавал духовете), шаманът най-напред я лекувал; например при източносибирските племена временно я въплъщавал в малка антропоморфна дървена фигурка. На други места, като в Индонезия, той временно я скривил в някоя далечна мида, в пещера или дори на Луната, докато душата изгуби своята подозрителност. След това, придружен от духовете помощници, образуващи нещо като защитен ескорт, той съпровождал душата при предците в царството на мъртвите.

Следователно задачата на шамана била да запази сигурния живот на цялото племе както в настоящето, така и в бъдещето: чрез съхраняване на племенните души и след смъртта. Хората знаели това и разбирали какво дължат на шаманите. „Ако нямахме шамани, всички щяхме да принадлежим на смъртта“ — казали на един етнолог раджите от Западен Непал. При смърт на единствения племенен шаман — както се случило при сибирските тунгусци през двайсетте години на XX в. — се разпространили безпомощността, страхът, отчаянието и дори масовите психози, които могли да доведат както до летаргично безделие, така и до актове на брутална агресия против всичко и всички — докато се появил новият шаман.

Обикновената клиентела на шаманите била съставена от техните роднински сдружения. Понякога, както при отделни южноамерикански племена, това било голямото семейство, а при номадските събирателски и ловни племена — локалната бивакуваща общност. По правило бил обслужван собственият клан, но най-често и близките съседи, принадлежащи към друга роднинска общност. Някои по-големи селища били образувани от обиталищата на отделните кланове, така че и при определени обстоятелства съответният шаман живеел в далечното село на своя род. Всичко това обаче не изключвало при отчайващи случаи дори не родствени, а даже и далечни в етнически смисъл пострадали да се консултират с известни „велики“ шамани. При отделни сибирски племена, като например североизточните чукчи, а в по-нови времена и самоедите от централната тунгуска област източно от Урал, се развил един вид професионален шаманизъм; клиентелата се състояла от търсещи помощ пациенти с всякакъв произход (също и руснаци!) — решаващ за избора бил единствено успехът на шамана, неговото „име“.

Шаманите не упражнявали своята дейност в полза на най-близките си роднини от собственото домакинство — малки деца, внуци, съпруги и свекърви, — особено при сибирските племена и общности. Причините за това не са известни. Най-вероятно се страхували, че като конкретно засегнати няма да успеят да осъществят необходимия самоконтрол, или пък не смеели да споделят отговорността за евентуална вина, ако имало вероятност да открият именно в нея причината за някаква болест, нещастие и др. При „женското безплодие“ това било съвсем очевидно — като съпруг шаманът не, желаел да й оказва помощ чрез вдъхване на детска душа.

При селските общности^[2] — преди всичко в хималайските страни и Югоизточна Азия (Тайван, Корея, Япония), където роднинството изгубило своето значение, придобили валидност други свързващи критерии, каквито са съседската солидарност или семейните приятелства; там шаманската клиентела се състояла или от цялото население на едно село, или от живеещите в отделен квартал.