Клаус Е. Мюлер
Шаманизъм (13) (Лечители, духове ритуали)

2. Преобразяване

След приключване на образованието при духовете шаманът обикновено поемал своята длъжност. Междувременно всеки научавал за случилото се. Онзи, който се нуждаел от помощ или доверие, се обръщал към него. А с успеха нараствала и репутацията.

Той обаче не винаги бил сам при призоваването и обучението. В някои райони на света и особено в Сибир духовете предприемали още една стъпка: от кандидата за шаман се изисквало дълбоко и всеобхватно преобразяване.

Известно време след призоваването той се разболявал за втори път. Потъвал в дълбоко безсъзнание. Понякога по тялото му се появявали белези от рани и тъмновиолетови петна от хематоми, а кожата се покривала с обриви и екземи. От ставите потичала кръв, от устата бликала бяла пяна и тялото все повече се изтощавало. Тези симптоми били външното изражение на онова, което преживявал и вътрешно, по време на т. нар. шаманско посвещаване. Понеже белезите били известни, близките пренасяли „болния“ на някое отдалечено място, за да осигурят несмущаващото протичане на процеса; отнасяли го далеч в гората и там устройвали бивак или просто опъвали шатра, която, както например в Сибир, покривали с прясно обелена брезова кора. Настанявали го там и го оставяли на грижите на „чисто“ — още недостигнало пубертета момче или момиче.

По правило посвещаването продължавало три дни. През това време послушникът преживявал някакви съновидения, при които същите духове, които по-рано го призовавали, сега го отвличали в подземния свят и там разглобявали тялото му на части, като грижливо го разрязвали. Най-напред отделяли главата му и я поставяли на високо закрепена полица, за да може да проследи всичко онова, което предстои да се случи. След това вкарвали метални сечива в ставите, разтваряли ги, отделяли месото от костите и го нарязвали на дребни късчета; тях напоявали с кръвта и поднасяли на присъстващите духове. Непосредствено след осъщественото по този начин убиване на кандидата следвало и неговото съживяване. Костите отново били събирани, съшивани с метално влакно и „обличани“ с друго месо — според тунгуските вярвания то произхождало от никои съплеменници на бъдещия шаман, които за тази цел трябвало да умрат — при това толкова повече на брой, колкото по-могъщ трябвало да бъде шаманът. Накрая отново поставяли главата. По този начин посветеният бил съживен, но оставал още известно време в новия свят, за да може след прераждането да бъде поучаван от боговете по въпросите на отвъдното — този път по-подробно и задълбочено. Неговите учители най-точно го запознавали с топографията на подземния свят, лично го представяли на онези духовни сили, които — в качеството си на „господари“ и „господарки“ на растенията, рибите и сухоземните животни — били отговорни за запазването на продоволствените източници и го приучавали как сигурно да отличава духовете на различните болести и според тях да избира лечебен метод и всичко останало, свързано с това. След това оздравявало и земното тяло на послушника. Духовете освобождавали душата му, която се завръщала обратно, а промененият из основи човек възкръсвал за нов и различен живот на земята. Истински великите шамани били раздробявани два или три пъти.

Тази форма на преобразяване била най-разпространена, но не и единствена. Все пак процесът и самото посвещаване почти навсякъде съвпадали в най-общите свои черти. При отделни сибирски етноси, като например бурятите, месото, вътрешностите и кръвта не били изяждани, а известно време варени в казан; така, пречистени и подновени, отново били свързвани със скелета. Подобна представа господствала сред народите от Хиндукуш. Тук духовете нарязвали на късчета скелета и плътта на шаманския кандидат, измивали парче по парче нарязаното в млечното езеро навръх космическата планина и след това отново го сглобявали. Според вярванията на различните тунгуски племена най-напред „загрявали“ кандидата в пещ и постепенно го нажежавали до червено; след изваждането го полагали върху наковалня и го изковавали (стар мотив, познат от кавказкия, а първоначално и от скитско-сарматския героичен епос). В Япония се съобщава за един известен шаман (Дегучи), живял към края на миналия век, който по време на своето посвещаване бил отвлечен в отдалечена пещера на Такакума. Оттам той пропътувал целия отвъден свят, бил убит, разрязан с остър нож на две половини, разтрошен на парчета върху скалите, замразен, изгорен, погълнат от снежна лавина и освен това превърнат в богиня, докато накрая отново се пробудил от транса за бъдещия си нов живот.

Основната идея понякога имала по-кратък израз — в преобразяване чрез смърт и повторно раждане на друг човек от необичаен вид. Кандидатите за шамани от ескимоските племена иглу били поглъщани от големи мечки и изцяло смилани с изключение на скелета. По-късно се пробуждали в съвсем ново тяло. Онзи, който желаел да стане шаман сред перуанските аймари, се оттеглял в самота, далеч от всички хора. Ако отвъдните сили приемели неговото желание, той бивал убит от мълния и после съживен повторно по същия начин. В промеждутъка от време — докато бил в безсъзнание — духовете го поучавали. Андаманите инсулани смятали като предопределен за шаман всеки, който изпадал в мнима смърт и след кратко време неочаквано се връщал към живота.

Успоредно със своята „свръхприрода“, дължаща се изцяло на преобразяването, шаманите се нуждаели от напълно специфични свойства за изпълнение на задачите си — каквато била например дарбата за свръхсетивност. За тази цел духовете предприемали още по-особена намеса. Например при нганазаните те пробивали с „железен показалец“ ушите и врата на кандидата, за да може той да долавя и разбира „разговорите на растенията“ — също и на онези зад гърба му, оттук и пробиването на врата, — като освен това заменяли очите му с други, които му осигурявали необходимото ясновидство. Обикновено използвали кварцови кристали — например при южноамериканските индианци, — които били схващани като „вкаменена светлина“ и били особено подходящи за целта. Понякога ги поставяли не само на мястото на очите, но и в мозъка (който те постепенно изяждали, за да придобият истинските си функции), а също и по други части на тялото. Тези „очи“ били смятани за особени магически резервоари за сила или служели като спиритуалистични „оръжия“ в борбата против враждебните шамани и носещите нещастие духове. Понякога ги определяли за седалище или дори като въплъщение на духовете помощници (между другото и при племената матсигенка в Перу) и съответно им засвидетелствали огромна почит, като ги хранели — типично за индианските племена в Калифорния.

Очевидно става дума за една много древна представа (за която са налице и археологически доказателства), имаща почти универсално разпространение. Кварцовите кристали играели също толкова особена роля — аналогично с южноамериканските индианци — и при избора на шаман сред австралийските аборигени. След като кандидатът — бъдещият clever man, както казват австралийците — е получил призоваването (calling), той се оттеглял из пущинаците, намирал пещера и се установявал там. Потъйал в сън или изпаднал в транс, той „сънувал“ как духовете го разглобявали, опаковали костите му в чувал и го отнасяли в небесния горен свят. Там те отново сглобявали тялото, за да започнат вече „специалната обработка“. За тази цел правели прорези в плътта или пробивали черепната обвивка, за да вкарат във вътрешностите и мозъка определено магическо вещество, но преди всичко кварцови кристали; понякога дори изваждали вътрешностите и ги заменяли с нови, „магически органи“.

След посвещаването кандидатът изглеждал напълно променен. Напълно изчезвали болнавата отпадналост, нервното безпокойство и видимото отсъствие на духа. Той вече изглеждал овладян, стегнат, решителен и изпълнен със сили. Фактически се превръщал в друг човек, по-точно двойствено същество — получовек, полудух. Неговото спиритуалистично прераждане го превръщало в кръвен роднина на духовете на духовете — помощници и закрилници. Това се забелязвало и от обстоятелството, че шаманът все повече се оттеглял от земните си родители и — например в Корея — не присъствал на техния смъртен одър и дори не вземал участие в погребението. На преден план все повече се изявявали „наследствата“ на неговите духовни родители, въплътени в особените му свойства и дарби. Това най-вече се отнасяло до спиритуалистичната страна на неговата природа, където родството му с духовната същност било най-близко. Някои народи — например живеещите по течението на Амур тунгуси — били убедени, че свободната душа на шаманския кандидат (panjan) се преобразява по време на посвещението или бива заместена от друга, която съответно носи различно обозначение (nlueta) и почти се слива с духа закрилник. Това лаиците разбирали след встъпването на шамана в длъжност. Според наблюденията на южноамериканските индианци той сякаш „светел“, обгърнат от лъчисто сияние. За онези, които очевидно симулирали или не намирали вярното обяснение, обикновено се казвало: „Не виждам душата ви, тя не гори, не свети.“

Заедно с мнимото кръвно родство със своите духове — закрилници и помощници, по време на посвещението кандидатът влизал в своеобразни „пречистени“ роднински връзки с духовете на отделните болести, понеже споделял с тях кръвта и месото си, респ. бил принасян в жертва или „зестра“. И в двата случая това го задължавало към отплата и стриктна взаимност, обичайна между роднини. Затова вече встъпилият в длъжност шаман могъл да лекува само онези болести и злини, духовете на които били яли от месото и пили от кръвта му — колкото по-голям бил броят на тези духове, толкова повече се увеличавали и способностите му. Именно затова шаманите първоначално нямали успех в лечението на привнесени и новопоявили се болести.

Чувствайки се като „у дома си“ както в отсамния, така и в отвъдния свят, шаманите спокойно се придвижвали навсякъде и по този начин притежавали изискваните и необходими предпоставки за своята специфична посредническа функция. Следствие на тези предпоставки били най-вече две дарби, типични за определените им задачи. Родството с духовете помощници им давало възможност да се превръщат в животни по време на пътуванията си в отвъдното. Подземните си пътешествия те осъществявали в образа на влечуги, гущери, лисици, тапири, риби и видри, а горния свят посещавали като птици. Напротив, когато при своите земни действия трябвало да всяват страх или да се преборят с противници и враждебни шамани, те обикновено приемали образа на големи животни: елен, лос, орел, но много често и на зверове, предимно тигри (Източен Сибир, Югозападна Азия) или ягуари (Южна Америка).

Както вече споменахме, втората основна дарба, придобита при посвещаването, била ясновидството или в най-общ смисъл „свръхсетивното възприятие“, защото то най-често включвало способността за телепатия.

Дари и без да изпадат в транс, шаманите могли да виждат духовете и умрелите (респ. да чуват гласовете и песните им), също да обръщат поглед назад към миналото и да предсказват далеч в бъдещето. Някои имали способността да познават кому принадлежи докоснатият от тях предмет (според парапсихологическата терминология „индуктори“), а също и да описват моментното действие на неговия собственик (т. нар. психометрия); подобни факти се съобщават за племето мик-мак от североизточните области на американския континент. Руският етнолог Владимир Богорац наблюдавал една жена шаман от племето на чукчите, която изтръгвала от голям камък по-малки; когато се усъмнил в „измама“ и помолил за повторение на „експеримента“, това било извършено веднага, и то успешно. Тунгуските шамани плавали с гребни лодки по реката и веднага след това по уговорен знак се появявали сред съплеменниците си на отсамния бряг в специално предназначената за тях шатра без отвори. Наред с още мнозина автори за подобно нещо, преживяно при ескимосите, съобщава и Кнуд Расмусен. За подобни „трикове“ — ако все пак можем да ги наречем така — ще говорим и по-нататък. При своята дейност шаманите много повече се ползвали от своите парагностични способности и най-вече от ясновидството. Както при аналогични случаи, така и изобщо техните предсказания се отнасяли почти изключително за гибелни събития или процеси.

Един шаман можел да изгуби особените си дарби и най-вече своята лечебна сила. Това било възможно — по-рядко без негова вина — след изтичане на определен, например дванадесетгодишен срок, посочен от духовете още по време на призоваването; тогава те просто се оттегляли и шаманът се превръщал в обикновен човек като всички останали. В повечето случаи обаче дарбите му били отнемани при несериозно изпълнение на задълженията, немарливост, занемаряване на работата, предпочитане на удобствата или нарушаване на важно табу; също така при допускане на непоправима грешка или пренебрегване на отправени предупреждения. Понеже вече не могъл да изпълнява задачите, за които бил призован и избран от духовете, те вече не виждали смисъл да му помагат. Следователно го напускали и се обръщали към по-сериозен кандидат — при наличие на по-меки взаимни разногласия. В други случаи обричали шамана на доживотна лудост или го убивали.