Клаус Е. Мюлер
Шаманизъм (17) (Лечители, духове ритуали)

3. Реквизит

Приготвеният по описания начин шамански костюм спомагал за едновременно изпълнение на многобройни магически операции. При невъзможност особено значение придобивали и различните ритуални инструменти. Южноамериканските шамани например разполагали и със стълби, които извеждали към покрива на колибата и оттам — към горния свят. Чрез ползване на снопове от листа и звънчета — особено характерно за Северна Америка — привличали и долавяли гласовете на духовете помощници и отблъсквали враждебните сили. Освен с познатите клончета (например върбови пръчки), шаманите се въоръжавали с камшици, ножове, кинжали или саби, а в Югоизточна Азия — със звънци и мечове. В Централна и Югозападна Азия употребявали огледала за ясновидство; обикновените магически средства, които използвали в своята дейност северноамериканските шамани, били пера (най-вече орлови), миди, костни топчета, животински кости и особени по форма камъчета, които съхранявали в чували.

Подобни камъчета често били част от шаманското снаряжение — познавали ги в Манджурия, Централна Азия и Япония. При тунгусите от долното течение на Амур специално ги прилагали за съживяване и лечение на мними мъртъвци. Тюркските и монголските народи от Централна и Средна Азия (Якутия) ги използвали предимно за атмосферни магии (т.нар. дъждовни камъни). Според местните вярвания те могат да бъдат открити в стомасите или дроба на овце, телета, лосове и орли.

На практика във всички азиатски райони с разпространен шаманизъм към постоянните средства за оборудване принадлежали и особените церемониални пръчки, които имали особено важни функции, особено при сеансите в Сибир. Изработени от дърво или желязо, те обикновено имали дължина 100–120 см. При нанайските племена и улчите от Източен Сибир те били оформени в долната си част като ножове, а понякога, обвити със змийска кожа или коприна, украсена с рисувани изображения на духовете помощници — птици, дракони, гущери, змии и костенурки. Единия край обработвали пластично във вид на птица или едър, брадат и често двулик дух помощник, който притежавал двойна зрителна сила и затова особено помагал на шамана в търсенето на изгубени души и проследяването на враждебни духове, които скрито го причаквали в засада. Тези пръчки служели за пренасяне — или като обиталища и на духовете помощници при племето кето по средното течение на Енисей. При него те представлявали тънки метални шпроси, оформени в горната си част като тризъбец с един или повече напречници, на които духовете кацали по време на сеанса като птички. Колкото повече напречни щроси имала такава пръчка, толкова повече духове могла да носи — и толкова по-способен бил нейният притежател. Напротив — при бурятите и съседните им тунгуси пръчката на шамана служела за „яздене“ — на нея била набучена конска или еленова глава, а цялата била накичена със звънчета, хлопки, кожи от дребни животни и различни метални предмети — имитации на лодки, стремена, камшици и копия. Шаманът „яздел“ този кон, когато предприемал пътувания в отвъдното.

Разпространението на шаманската „тояга“, централната й функция в сеансите, значението й на миниатюрно дърво за седалище на духовете помощници, а следователно и аналогията й с „космическото дърво“ — всички тези неща свидетелстват за нейната много древна употреба като ритуален реквизит. В тази връзка трябва да припомним споменатото вече къснопалеолитно изображение от пещерата Ласко край Дордона, където край очевидно намираща се в транс фигура с птича маска е положена тояга с кацнала на върха птица — подобна на шаманската гега от неотдавнашните времена на амурските тунгуси.

Друг важен ритуален инструмент бил шаманският тъпан. Той се среща из целия Сибир, на запад при замите, на юг към Средна Азия и граничещите с нея хималайски държави, в Северна Америка — най-вече при ескимосите и различните индиански племена; докато в Южна Америка твърде рядко, например при южночилийските ауракани. По правило става дума за отворен тъпан, подобен на дайре: в Западен и Южен Сибир с кръгла, а на изток — най-вече при тунгусите, якутите, юкагирите и амурските народи — с овална форма. От вътрешната страна имало желязна или дървена дръжка, понякога усилена с успоредни метални пръчици. Дървените части били изработвани от най-различен материал: в Сибир най-често от лиственица, бреза или върба. Кожата на тъпана била най-често от северен елен, кон или жребче, а в Алтай употребявали кожа от козел. Най-често — особено в Централна Азия и Източен Сибир — външната обвивка била богато изрисувана със своеобразна космическа картография: горният, средният и долният свят били отделени от напречни линии. В средното поле разполагали морето, ограждащо земния кръг (тайгата), големите реки, по които шаманът слизал в долния или се изкачвал в горния свят, „космическото дърво“ с накацалите по него птици, множество животни и понякога самия шаман с насочен към дивеча лък (магически транс за осигуряване на успешен лов). Горната част била изпълнена от слънцето, луната, облаците, звездите и съзвездията, по които шаманът се ориентирал при изкачването си, а също и с небесни дъги, които му служели за свързващи с небето мостове; имало изрисувани и образи на различни небесни духове. Изобразени били и други важни пунктове от шаманското пътуване и свързващите ги пътища, обикновено придружени със зооморфни рисунки на придружаващите шамана духове — птици, сухоземни или водни животни. Много често дръжката също била украсена с рисувани или резбовани орнаменти или изображения на духове, но обикновено представлявала един специален дух, „господаря на тъпана“, който според разпространените вярвания „раздавал живот“. В този случай отвесно изправената дръжка завършвала с глава, снабдена с медни копчета за очи, а надолу се разделяла на два „крака“ — понякога имала и втора глава. Една метална шпроса, поставена под прав ъгъл, маркирала ръцете на този „дух на тъпана“. Дръжката и рамката били окичени с камбанки, звънчета и всякакви други метални части.

Тъпанът изпълнявал различни функции, понякога и комбинирани — както впрочем и другите части от снаряжението и костюмът. С помощта на ритъма шаманът изпадал в транс или призовавал своите духове помощници, които се събирали около него. При пътуванията си в отвъдното той плашел враждебните духове с грохота на тъпана и дрънченето на звънчетата, но използвал инструмента и като щит против техните атаки. По подобие на церемониалната тояга тъпанът също служел за „ездитно животно“ (северен елен, сръндак, елен или кон) — жизненоважни сред народите от Южен Сибир, познаващи ездата от незапомнени времена. На север тъпанът бил използван като сал или лодка, с която шаманите от племето кето и тунгусците се отправяли по световната река към горния или долния свят. Понякога схващали палката като „камшик“ за подгонване на „ездитното животно“. За нейното изработване най-често употребявали плоско дърво, по правило от бреза, с овално или правоъгълно сечение, като лицето било покрито с кожа, за да предизвиква приглушен звук. Гърбът на палката бил украсен с обичайните триаморфни изображения на различни духове помощници, докато краят обикновено бил обработен във формата на животинска или човешка глава: по този начин самата палка въплъщавала определен дух — помощник на шамана, който притежавал някаква специфична вълшебна сила. Например чукотските шамани прогонвали с палката болестни духове, като за целта силно удряли с нея болния по засегнатото място, а при тежко раждане търкали с нея тялото на родилката или я поставяли в ръката на новороденото, за да увеличат съпротивителните му сили.

Понеже тъпанът бил съществен помощен инструмент за шамана, между двамата съществували особено близки отношения. След призоваването си — по време на сън или при някой сеанс, проведен всъщност именно за тази цел — шаманът съзирал дървото, чиято дървесина била определена от духовете за неговия тъпан. После той се отправял към гората, придружен от неколцина мъже и със завързани очи идентифицирал дървото, което придружителите му отсичали, или — като например при якутите — взривявали само необходимия къс. В последния случай дървото не трябвало да се поврежда сериозно или да умре при интервенцията, защото това би предизвикало скорошна смърт на самия шаман.

По същия начин откривали животното, чиято кожа била определена като подходяща за тъпана. Самоедите принасяли в жертва опитомен северен елен близо до появилото се в съня дърво, чийто ствол намазвали с топлата още животинска кръв преди ритуалното отсичане. Обработката на кожата и изработването на тъпана отново не влизали в задълженията на шамана, а се извършвали от определени членове на племето.

При някои племена се провеждала и допълнителна церемония по-освещаването на тъпана и вдъхването на живот в него. Някой роднина на шамана заколвал северен елен, от чието месо опитвали всички. След това шаманът призовавал събралите се „да опитомят животното и да го пояздят“. Това ставало в отсъствието на шамана, при което всички последователно поемали тъпана в ръце, удряли го в продължение на няколко минути и симулирали сеанс. Последни се включвали шаманите — най-напред по-слабите, след тях по-силните и накрая най-силният, който — обичайно при зойотите от горното течение на Енисей — нанасял последния удар с думите: „Сега вече твоят кон е живо същество, което намери господаря си и се покри с месо.“ Едва тогава тъпанът преминавал от ръцете на племето в тези на своя шаман и ставал негова собственост. .

По-нататък между двамата съществувало отношение като към Alter Ego^[1]. Ако се случело шаманът да повреди или счупи тъпана по време на сеанс, той можел в скоро време да очаква заболяване или смърт. Шаман, който се стремял да унищожи свой колега, могъл да постигне целта си, ако строши тъпана му. Ако по време на сеанс някой бил победен при разиграващия се в отвъдното двубой, това се доказвало от кръвта, бликнала от тъпана. В битката бил привличан и „духът на тъпана“, превърнал се в „трето лице“. Ако му се случело нещастие, причинено например от враждебен шаман, това също предизвиквало съответни последици за живота на неговия собственик. Затова, когато не упражнявали дейността си, шаманите съхранявали „духа на тъпана“ на отдалечено и скрито в гората място.

При смърт на шамана разбивали тъпана и полагали останките върху гроба му или ги окачвали на някое близко дърво, но понякога ги погребвали редом със собственика, или пък ги предавали на следващия по възраст шаман, докато палката запазвали в семейството като талисман или съдържаща сила на реликва.

Следователно тъпанът също притежавал централно и комплексно значение, подобно на костюма и тоягата: той също отразявал космическото пространство, в което действал шаманът и помагал на последния да изпада в космически транс, извиквал духовете и служел както на собственика, така и на тях за предпазен щит, ездитно животно и транспортно средство в пътешествията към отвъдния свят.

Извън Сибир някои от тези средства били поети и от други акустични тела — например в южните райони на Централна Азия същата роля играели дву– и тристранни инструменти, чиито грифове често били украсени с бухалови пера, използвали и пръчки, върху чийто закован напречник окачвали звънчета и камбанки, и хлопки (при бурятските племена); също и ударни инструменти, направени от плоско дърво с издълбана в средата паница и страни, оформени като гребни перки; устни хармоники (при казахите, тюркмените и други тюркоезични народи и централноазиатски етноси). Техните звуци и ритми довеждали шамана до транс и призовавали духовете помощници, а дрънченето им прогонвало враждебните сили; струнните инструменти отчасти били използвани като „ездитни животни“ и наподобявали „камила“ или „птица“ — най-често бухал.