Клаус Е. Мюлер
Шаманизъм (16) (Лечители, духове ритуали)

2. Костюм

Един сеанс могъл да се проведе само в определено — съществуващо или обявено специално за случая — и конкретно обзаведено свещено помещение. То представлявало сцената, космическите рамки на събитието. Същевременно самите актьори, а именно шаманите, също се нуждаели от адекватни костюми, изразяващи тяхната роля, но далеч повече вътрешното им преобразяване, което същност им давало възможността да изпълняват задачите си. Както помещението предоставяло сценичните средства за магически въздействащото провеждане на действието, така „костюмът и маската“ представлявали непосредствените мимически средства за същата цел.

Въпреки това специалните шамански одежди не били обичайни навсякъде. През историческите времена те били познати единствено на народите от Средна и Централна Азия, при това не в еднаква степен. Особен случай представлява екзалтираният шаманизъм в Югоизточна Азия. Там също имало костюмиране, но то не се отнасяло до същностното преобразяване на шамана, а до различните духовни сили, с които той влизал във връзка. Според това от кой дух или божество е обладан в момента шаманът избирал и облеклото си. Следователно той притежавал не един, а много на брой ритуални костюми.

Най-пълноценни били шаманските костюми на народите от сибирската тайга, а именно тунгусите. Те включвали дълга до коленете дреха, вид панталони, обувки, ръкавици и особено изразителна шапка, обикновено прикриваща дълги коси. По подобие на официалните религиозни сановници и жреци шаманите също нямали право да подстригват косите си, за които се смятало, че притежават свойствата да натрупват витална сила.

Наистина сибирските шамански одежди си приличат по много неща, но представляват две ясно разграничаващи се една от друга форми: птица и животно. Втората обикновено представлявала образ на северен елен, но понякога сърна, елен или лос и най-често се срещала при централните тунгуси и бурятите. Характерен белег били металните чаталообразни имитации на рога, понякога провесени отзад на раменете, но по-често носени на главата като шлейф. За козина намеквали многобройните платнени или кожени ресни по ръкавите, раменете и полите на дрехата.

Далеч по-разпространен бил птичият образ. Впрочем той се срещал на североизток при юкагирите, долганите и якутите, в тайгата около Амур и Централна Тунгусия, както и на юг — при монголците и алтайците. Крилата и перата били маркирани от ивици плат или кожа, които покривали костюма на отделни пластове и най-често стигали до земята. Между тях се използвали истински пера — най-вече от бухал или от орел. В по-старите времена тези пера били основният елемент на шапката. По-късно и предимно в Алтай я изработвали от червен плат, обшит с металически копчета, малки миди, перлени верижки, изображения на летящи птици и допълнителен шлейф от бухалови пера. При тунгусите от Среден Сибир украсявали обувките с изображения на птичи нокти, съшити от кожа или направени от стъклени перли.

Очевидно от птиците най-често употребявали орел или бухал — първият характерен най-вече за Източен или Североизточен Сибир, вторият — за алтайските шамански носии. Впрочем и двата основни типа — птичият и животинският костюм — винаги съществували успоредно: те съответствали на променливите задачи на шамана. Веднъж той се отправял към средния свят при „господаря на животните“ в планината или в най-далечната част на тайгата; друг път към долния свят, където почивали мъртъвците или обитавали духовете. Друг път политал в небесата на горния свят.

Съществен елемент от шаманския костюм винаги представлявал коланът, най-често окичен с метални тръбички и медни звънчета. Освен със споменатите ресни полите на дрехата били украсени с още множество апликации. Някои от тях представлявали изображения на духовете помощници — образа на гарван, лисица, риба, змия, гущер, тигър, дракон и др., които при амурските тунгуси и манджурите били изрисувани, а на други места фигурите били изрязани от цветно платно и окачвани по ресните. Към всичко това се прибавяли множество халки, звънчета и малки звънчета и малки метални тръбички, които при всяко ритуално движение и особено по време на танц дрънкали и очевидно служели за озвучаване. Съществували още изображения на Слънцето, Луната и Земята — последната представлявала метална шайба с дупка в средата, предназначена за слизане в подземния свят. Най-често по гърдите и гърба на шамана са били окачени огледала, също направени от метал, през които той могъл да наблюдава човешките сръчности, дела и злодеяния, но и да ги използва като щитове, предпазващи от вражески стрели; според вярванията на амурските народи той събирал в тях своите духове помощници.

Накрая костюмът често се допълвал от тесни и издължени железни плочици, окачени по краката, ръцете, гърдите, раменете и гърба; те служели за „укрепване“ (стоманизиране) на скелета. Други плочки със заоблена форма — а също така и пришити апликации от кожа на рис, познати в Алтай — били предназначени за предпазване на ставите; поставяли ги преди всичко по дланите, лактите и раменете, което очевидно осигурявало шаманската „летателна“ способност.

Понякога се срещали и маски за лицата. При алтайските и тунгуските племена от долното течение на Амур шаманите почерняли лицата си със сажди, преди да се отправят към подземния свят. По-често използвали парчета кожа, козина или платно, както и приготвяното от ресни було (например при зойотите и якутите), които прикривали цялото лице или само очите. По този начин шаманите се опитвали да станат невидими за злонамерените духове, но също така твърдели, че забулването улеснявало тяхната концентрация. В други случаи го обяснявали с предпазване на публиката от свръхмощния, а понякога и смъртоносен шамански поглед, който якутите наричали „огнената сила на шаманските очи“. По-рядко, най-вече в Южен Сибир, при алтайските народи и бурятите, но също и при отделни ескимоски племена — шаманите се маскирали по време на сеанса. Обикновено маските имали антропоморфични черти и изобразявали духовни сили; това означава, че в тези случаи става дума за екзалтиран шаманизъм — обикновено при ескимосите, но най-вече в граничещите с Югоизточен Сибир ламистки райони на Тибет и Мониолия.

Из периферните области, разположени на североизток, запад и юг от основния район с разпространение на шамански костюми, до по-новото време са доживели само някои остатъчни форми и преимуществено шапки, които въпреки всичко спомагат за разпознаване на взаимовръзката. По правило става дума за калпак или боне, украсено с пера — при казаците лебедови, иначе от бухал, кукумявка или орел, което още се среща в Япония.

Особената „маскировка“, в която шаманът се появявал по време на сеансите, имала очевидно идентификационни функции: тя, както впрочем и сцената, била част от магическия инструментариум и средство за извършване на необходимото преобразяване, осигуряващо възможността за смяна на различните светове. Така той формално се превръщал в животно — при това не от най-любимите. Очевидно — и според свидетелствата на местното население — той приемал образа на „животинска майка“ — личния дух закрилник, с когото се сливал в двойствено същество, а този процес просто му давал „криле“ и му вдъхвал двойни сили. Докато преобразеният се подготвял да започне изпълнението на задачите си и вече бил заобиколен от армията на духовете помощници, явили се в образа на рисувани или фигурални животински изображения, шумният звън на металните плочки, железните тръбички и камбанките прогонвал уплашените враждебни сили. По този начин, сам извисен в духовно същество и обкръжен от фалангите на свитата си, шаманът поемал своя път из световете. Изображенията на слънцето, луната и земята му давали допълнителна ориентация; самите одежди представлявали микроскопична сигнатура на горната, средната и долната Вселена.

Този шамански костюм с огромно магическо значение не можел да бъде приготвен случайно. Още по време на подготовката шаманът виждал в същината и виденията си съответното животно (северен елен, сърна или лос), чиято кожа била предназначена за одеждите. Най-често животното имало някаква характерна особеност — бяло петно на преден крак или прекършено ухо, — което лесно било описвано пред съплеменниците. Тогава те се отправяли да го търсят, което при определени обстоятелства отнемало много месеци. При тунгусите предприемали обработката на кожата и същинското приготвяне на одеждата само през пролетта — когато се съживявали природните сили. С тази дейност се занимавали стари вдовици или съвсем млади девойки — следователно все жени, които вече не могли да бъдат замърсени от полово сношение, или още били „чисти“. При някои племена костюмът трябвало да бъде „осветен“ след завършването му. Това се осъществявало по време на особена ритуална церемония, по време на която младият шаман принасял в жертва едно животно, с чиято кръв намазвал одеждите — обичай, особено характерен за якутите.