Клаус Е. Мюлер
Шаманизъм (23) (Лечители, духове ритуали)

1. Психологически тези

Когато към края на XIX в. етнологията започнала да се занимава с шаманизма, културните науки все още били под влияние на еволюционната теория. Народите, живеещи далеч от модерните европейски индустриални цивилизации и особено занимаващите се предимно с лов и събирателство, изглеждали крайно изостанали в развитието си. Тяхната „рудиментарна“ социална организация и „примитивните“ сечива и технологии съответствали единствено на техните религиозни представи и светоглед. Те се основавали на неразбиране или погрешно тълкуване на „истинските“ природни взаимовръзки, разбрани „правилно“ едва от науката на Новото време. Шаманизмът, чието ядро съставлявали вярата в духове и убеждението, че природните процеси могат да бъдат овладени по „магически“ начин и с помощта на отвъдни сили, очевидно представлявал твърде странен и направо екстремален израз на примитивната илюзорна вяра.

В този смисъл най-лесно било да търсят в посочения феномен причини от психопатогенно естество. Почти всички руски изследователи и пътешественици, сред които и мнозина именити учени, смятали шаманите за „нервноболни субекти“ и дори за „истински“ психопати, истерици, епилептици и шизофреници. Сред тези учени ще споменем имената на Григорий Николаевич Потанин (1835–1920), Дмитрий Николаевич Анучин (1843–1923), Владимир Илич Йохелсон (1855–1937), Владимир Германович Богорац (1865–1936) и Лев Яковлевич Щернберг (1862–1927). Например Щернберг смятал, че „за да бъдеш шаман, трябва да страдаш от определена степен на истерия“. Богорац все пак признавал на истериците един висок креативен потенциал: „Шаманизмът е религиозна форма, създадена чрез подбор на хора с крайно нестабилна нервна система.“ Лекарите подкрепяли етнолозите. Известният невролог Павел Евгениевич Снесарев (1876–1954) споделя: „Хора, които в една или друга степен практикуват шаманизма, са по правило или не особено пълноценни, или направо душевноболни.“ Във всеки случай психолозите говорят за някакъв вид „психическа дисоциация“, следователно за определени форми на раздвоение на личността, споделяно по-късно и от американските учени, занимаващи се с ескимоските шамани.

Шаманизмът дълго време бил обясняван с т.нар. арктическа истерия. Под това понятие разбирали особена несъзнателна (индигенна) психопатологична предразположеност на хората от Далечния Север, като търсели причината в екстремалните климатични условия и по-специално в дългите полярни нощи, трайния студ, еднообразното съществуване, храната и особено липсата на витамини. Потвърждение на това виждали най-вече в особено често появяващата се в Североизточен Сибир болест на Менерик — едно психическо страдание, от което биха могли да бъдат сполетени всички тамошни хора. То се проявява различно: в страхови състояния, истеричен плач, периодични псевдоепилептични припадъци и склонност към подражание, като ехофразия (повтаряне на чути думи и изрази) или ехопраксия (предизвикано по вътрешна принуда подражаване на пози и движения); тези състояния завършват с колапс, при който засегнатите изпадат в тъпа апатична меланхолия. По време на пристъпите те чуват гласове или песни и биват връхлитани от възбуждащи видения, например от „дявола“, придружен от свита зловещи същества, които танцуват около болните или се опитват да ги отвлекат. Непосредствено оздравително действат екзогенни фактори и преди всичко шокови преживявания. По принцип в подобни състояния по-често изпадат жени, при някои пристъпите се повтарят ежеседмично, при други — няколко пъти годишно. Местните хора ги наричали пристъпи на лудост.

Посочената теза станала особено популярна от книгата „Студии по проблемите на шаманизма“ (изд. Лунд и Копенхаген, 1939), в която шведският скандинавист, романист и великолепен преводач Аке Жоел Оолмаркс (род. 1911) се опитва да докаже, че шаманизмът трябва да се разглежда като специална форма на „арктическа истерия“. Той търси произхода му около Полярния кръг, защото „никъде по света не изобилстват толкова случаи на отклоняващи се от нормата психически реакции с подобна сила и интензивност, обусловени от екстремалните природни условия“. Заселилите се в Крайния север европейци ставали жертва на „арктическа истерия“ също толкова често, колкото и местните жители. Аналогични били случаите, когато живеещи на юг племена били изтласквани на север и там били все повече изложени на особената за психиката арктически условия. Като съответна реакция възникнал шаманизмът: „Те не биха оцелели, ако не прибягнат до истеричната реакция: тя била нещо като Ultimum refugium^[1], помагащо в непоносимите условия… Чрез това нововъведение — шаманизма — истеричната нервна лабилност и чувствителност могли да се разгръщат по-естествено, а при нещастие или случай на болест обзетите от страх членове на племето изпитвали подобрение от утехата и сигурността.“ Все пак не става дума за цялостно нововъведение — Оолмаркс не е могъл да отмине факта, че болестта на Менерик довежда до лудост и местните жители, както и че нейните жертви били предимно жени. По този начин той развил тезата си, за първоначалната поява на възникнал в южните райони екзалтиран шаманизъм, който очевидно бил творение на жените, все още заемащи по онова време доминираща позиция в семейството и обществото. Това твърдение по необходимост го е върнало (вече през 1939 година!) до стария еволюционен постулат за фазата на матриархата или на майчиното право като праформа на патриархата, защото той продължавал да вижда в шаманизма болезнен израз на „примитивни жизнени възгледи“. Според него шаманизмът се превърнал в мъжка работа едва след развитието на по-развитите обществени форми и когато животът — вече в Далечния север — прибавил нови задачи и натоварвания, които вече не били по силите на жените. По този начин, достигнал своя пълен разцвет, той отново повлиял обратно върху южните народи, загубвайки обаче някои същински свои елементи, като екстазната техника и пътешествията в отвъдното и за компенсация се обърнал към изкуствените стимулатори и съзнателната симулация.

Следователно става дума за опит на почти насилствено обединяване на наглед несъчетаеми и различни поне за избраната позиция елементи на шаманството. Но дори и да се абстрахираме от вътрешната дисхармония, както и от определена липса на равновесие между еволюционистичните и дифузионистичните критерии за обосновка (например „обяснение“ чрез миграцията, респ. процеса на разпространение), или от обстоятелството, че според културноисторическите дадености формите на социална организация по-скоро са били предизвикани на юг, то против подобна теза отново възникват някои сериозни и основателни съмнения. От една страна, при арктическата истерия става дума за нещо повече от всеобщо сборно понятие, в което покрай другото да се включат и очевидни психически страдания (епилепсия, шизофрения, идиотизъм), без обаче да се посочва хомогенна и специфична картина на заболяването. От друга страна, при арктическа истерия и мнимите съгласия с шаманизма са най-често от чисто външносимптоматичен характер: De facto болестта на Менерик се появява по-рядко, предимно у жените и се отнася към екзалтацията, т.е. засегнатите са безпомощно изложени на нея и несъзнателно се превръщат в нейни жертви. Освен това аналогични явления настъпват и в други географски ширини — можем да напомним например за хореята от европейското Средновековие или походите на флагелантите през периода на чумата — 1348–1349 година. И накрая напълно се игнорира обстоятелството, че екстазът и пътешествията в отвъдното са основни съставки на елементарния шаманизъм и в този смисъл са типични за неговите форми на проявление в целия американски континент, а също и на полуостров Малака и в Австралия.

Други автори, все още убедени в първично психогенните причини на шаманизма, именно на основата на своите възражения прецизират произхождащата от това теза за връзката му с епилепсията. Действително едно донякъде „класическо“ протичане на епилептичен припадък показва впечатляваща еднаквост с шаманския сеанс. При това могат да се разграничат следните фази: 1.) Домашен стадий, характеризиращ се с всеобщо неразположение, липса на апетит, редуване на безпокойство, свръхвъзбудимост и депресия, с Globus hystericus^[2] (при който болният изпитва чувството, че в гърлото му се качва някакво кълбо, феномен, доказан както при сибирските, така и при южноамериканските шамани), а също и поява на халюцинации; 2.) Епилептичен стадий, характеризиращ се с каталепсия и разтърсващи тялото конвулсии; 3.) Стадий на гърч, характеризиращ се със схващане на крайниците и тялото до вцепеняване в определено положение; 4.) Стадий на екстремна възбуда, характеризиращ се с еуфорични и дисфорични усещания, еротични или заплашителни халюцинации; 5.) Последен стадий, характеризиращ се, както и предишния, със силни и предимно визуални представи и явления, най-вече животински халюцинации, постепенно възвръщане на контакта с околното и накрая цялостна парализираща умора.

Въпреки тези убедителни паралели и в този случай съществуват определени съмнения. Защото епилептикът е жертва на своето заболяване — той не предвижда пристъпите си, нито ги предизвиква по желание или ги контролира. Освен това те водят до специфично преобразяване на личността му. Типични са например следните черти: недостатъчна способност за преценка, безплановост в преследването най-вече на средносрочни и дългосрочни цели, липсата на чувство за отговорност, равнодушие към чувствата, претенциите и правата на другите, невъзможност за установяване и развиване на трайни отношения с други лица, висока степен на неблагонадеждност и дори склонност към криминални прояви. В случая обаче по-скоро се проявяват противоположните свойства: силно изразено социално чувство и съзнание за отговорност, готовност за себеотдаване и строга самодисциплина. Иначе те нито биха могли да упражняват дейността си, нито да я защитават пред своите съплеменници.

Всъщност съществуват далеч повече сходства с болестната картина при шизофрениците; понякога те особено се задълбочават, а друг път направо съответстват на придобитите познания при посвещаването на бъдещите шамани — така че и тук се забелязва една взаимовръзка, каквато между другото ни предлага и американската етноложка Маргарет Лантис.

Шизофрениците страдат например от преобразявания на личността, които започват с връщане към детинското състояние (инфантилна регресия) и едновременно с това се изживяват като процес на прераждане — засегнатият от болестта се чувства умиращ и в последна сметка се връща към живота чрез ново раждане. По време на пристъпа някои болни сънуват или „виждат“ как главата бива отделена от трупа с нож, а самата плът се насича на малки парченца чак до костите. Към това понякога се прибавят многократни метаморфози в животински същества. Пациентът съобщава: „Чувствах се като животно: като кон, петел, щука или нещо друго. Имах усещанията на съответното животно и никакво съзнание за собствения Аз. В образа на кон сякаш ме влачеха по улиците. Имах чувството, че вегетирам и не изпитвах нищо, освен покорство.“ Господства усещането, че „не съществува смърт нито сред хората, нито сред животните и растенията. Всичко е само и единствено метаморфоза“. Освен това типични са и преживяванията на полет. Шизофрениците безусловно приемат — а така ги виждат и околните, — че могат да вдигнат ръце, да отправят поглед нагоре, да се отделят от земята и да политнат към небето, без да срещнат препятствия на стените; освен това претендират, че са в състояние да предизвикат различни чудеса, при това далеч в Космоса. И не на последно място — вярата в духове също се причислява към характерните симптоми на шизофренията. Болните виждат света около себе си изпълнен със зли духове, които непрекъснато се готвят за нападение от засада, за да разболеят хората и да отнемат душите им. Ако се случи последното, убеждават лекаря да прогони духа мъчител чрез нахокване или сплашващи викове. Напротив: добрите богове помагат на хората, закрилят ги и им вдъхват сили, като ги подкрепят в трудни ситуации.

Но колкото и да са подкупващи тези сходства — при това не само от формалната, но и откъм съдържателната страна — и тук се изправяме пред непосредственото впечатление, че шаманите са жизнени и здрави хора, обикновено убедени в своите физически съпротивителни сили и самоконтрол. По принцип те ставали жертва на болестта само веднъж — по време на призоваването и посвещаването. По-късно — през всички провеждани сеанси — те „владеели“ симптомите и ги използвали, ако службата го изисквала, а накрая се „отърсвали“ от тях. Те винаги могли да се отърват от духовете, които сами са призовали.

Това общо за много райони на света и подкрепяно от основни изследвания фактическо положение всъщност по-скоро затруднява, отколкото облекчава обяснението. Към него се прибавя и обстоятелството, че съплеменниците никога не смятали своите шамани за душевноболни. Напротив, те правели дори терминологична разлика между двете неща и разглеждали шаманите именно като специалисти в лекуването на психически страдания (като например болестта на Менерик). За цялостното разбиране на проблема е необходимо да отбележим още, че шаманът не представлявал някаква изолирана величина, а както централен, така и интегриращ и носещ елемент от цялостно съгласувана, добре балансирана и отчасти комплексна система от представи и практики, неразривно свързана с целия племенен живот и светоусещанията на населението. Затова и при днешните руски автори господства убеждението, че психопатогенните фактори за обяснението на шаманизма не са достатъчни, а по-скоро играят второстепенна роля. Тестовете, проведени от американските учени сред индианците и ескимосите също доведоха до твърде противоречиви резултати. Сред съвременните изявени специалисти единствен етнопсихологът Жорж Деверо (1908–1985) твърдо се придържа към възгледа, че „не съществува нито основание, нито извинение за обстоятелството шаманите да се разглеждат не като истински невротици, а като психично болни“.