Клаус Е. Мюлер
Шаманизъм (18) (Лечители, духове ритуали)

4. Сеанс

От предварителното раждане и отглеждане от „животинската майка“ в отвъдното, през призоваването, посвещението и освещаването до облеклото и реквизитите — всички тези неща представлявали „единствено“ подготовка за квалифицирането на шамана в успешното изпълнение на неговите задачи и в последна сметка завършвали със сеанса, по време на който той трябвало не само да докаже придобитите свойства, но и непрекъснато да засвидетелства своята готовност за действие и състрадание. Това бил дълъг и изключително мъчителен път, който изяснява колко важни били за хората определените му за решаване проблеми и очакващите го затруднения.

Преди всеки сеанс, който — както вече споменахме — започвал след падане на вечерния здрач — шаманът се нуждаел от предварителна специална подготовка. Например той гладувал през целия ден, подлагал се на основно пречистване — като например парна баня — и обикновено се въздържал сексуално, „за да не изхаби силата“, както обясняват забраната южноамериканските индианци. Помещението за провеждане на церемонията също трябвало да бъде основно почистено, което обикновено ставало чрез опушване. При остяките от Западен Сибир за тази цел изгаряли смолиста дървена кора. Много често — преди всичко в Северна Америка, Среден Сибир и Централна Азия — по време на сеанса на шамана асистирали един или двама постоянни помощници (негови ученици). Те пристигали малко по-рано и с биене на тъпан проверявали дали всичко е правилно подготвено и е налице. След това нагрявали тъпана на огъня, за да постигнат по-добър звук чрез опъването на кожата, а накрая, когато всички присъстващи били заели вече местата си, принасяли и някое животно в жертва — най-вече овце, кози, коне или северни елени, като обичаят бил характерен за Централна и Северна Азия. Всички ядели заедно жертвеното месо, като ароматът му привличал и духовете помощници и ги приканвал към участие в церемониалното хранене, за да могат по този начин всички — хората, шаманът, пациентът и духовете — да образуват единна, магически обединена действена общност. По-нататък помощниците „превеждали“ на публиката онова, което намиращият се в състояние на транс шаман припявал с почти неразбираеми думи, мърморел и понякога крещял.

Най-важната и неотменима предпоставка за успешния сеанс било именно изпадането в транс; шаманът по-точно изпадал в екстаз, т.е. цял се превръщал в душа и освободен от тялото си могъл да се отправи в отвъдното. За тази цел шаманите от цял свят изнамерили изобилие от техники. Най-обикновените средства били музиката и песента, придружени от еднообразни и полюляващи се телесни движения, извършвани в ритъм, който се засилвал от ударите на тъпана и постепенно преминавал в танц, а оттам в необуздано буйство и „обладаният от духовете“ шаман изпадал в безсъзнание. При ескимоските племена било достатъчно, ако шаманът ритмично триел камък в някоя скала.

За ускоряване на този процес често били използвани стимуланти. За изпадане в транс шаманите от Източен Сибир вдишвали дим от див розмарин, в Хиндукуш предпочитали хвойновия пушек, а в Северна и Южна Америка пушели тютюн. Като алтернатива — или допълнение — южноамериканските индианци практикували и смъркането на тютюн или стрити на прах изпечени ядки от определени черупкови плодове — например известното Йопо (енфие), респективно пиели вода с настъргани в нея тютюневи листа.

Но както в Южна Америка, така и в средноамериканските територии и на север, като индуктори за транс твърде често използвали определени растителни опиати. Особено прилагана в Южна Америка била придобилата известност покрай съвременния интерес на фармацевтичната индустрия към съответните стимуланти аяуаска (Caapi, Yaje, Natema). Тази предизвикваща халюцинации напитка била приготвяна от различни разновидности Banisteriopsis, принадлежащи към Malpighiaceae, семейство кръстовидни. Става дума за едни увивни лиани, които растат в диво състояние, но могат и да се култивират. Те се счуквали в хаван, насипвали се в глинени съдове и се заливали с вода, а след определено време разтворът се прецеждал. Употребявали се съвсем малки количества. Влиянието на напитката се предизвиквало от алкалоидите хармин и тетрахидрохармин и обикновено се постигало с допълнителна употреба на други растителни видове, възбуждащи халюцинации. Приблизително подобно състояние предизвикват и други опиати от същата област на разпространение — татул (Datura), един сорт разводниче, което също се бере в диво състояние, но се отглежда и в градина и притежава висока концентрация на алкохол в листата и плодовете си; от Мексико и Тексас е познато растението Peyotl (Lophophora williamisii), един вид кактус, чието значение почива на алкалоида мескалин; а от Южно Мексико са познати различни видове псилоцибинови гъби (и най-вече Psilocybe mexicana), при които предизвикващите халюцинации вещества са индолалкалоид и псилоцин.

Употребата на растителни екстракти с алкалоидно съдържание действа специфично върху различни центрове на нервната система. Според вида на веществото последиците могат да бъдат различни, но притежават определени общи черти, появяващи се както поединично, така и в различни комбинации. Алкалоидите въздействат възбуждащо и еуфорично (като кофеина), но също така водят и към пристрастяване (кокаин и морфин); други влияят притъпяващо, а при свръхупотреба — и токсично (стрихнин, никотин, морфин), но всички без изключение предизвикват промяна във възприятията. Проверките на клинични състояния, но също и познанията, извлечени от проведени върху собствения организъм опити на отделни етнолози потвърждават онова, което споделят като преживяване в транс и южноамериканските шамани. Почти веднага след поемане на алкалоидосъдържащите опиати се появява виене на свят, треперене, страх от теснота и задух, но скоро тези състояния отстъпват на една, сякаш освобождаваща наслада, придружена от чувството на свръхвъзможности. Душата се отделя от тялото, въздига се и отлита. Пред погледа се разкриват фантастични пейзажи, населени с причудливи животински същества и духове, пламтят буйни огньове, ярки светкавици проблясват над бушуващото море или тежки облаци се носят сред ослепителна светлина. Ухото на опиянения долавя различни звуци и гласове, тялото му се носи над ярко обагрени бездни, чиито контури ту рязко изпъкват, ту се сливат и размиват — той ясно вижда разни влечуги, едри зверове и грабливи птици, превръща се в най-различни животни и дори в скелет. Понякога се стига до усещането за „обладаност“. Накрая остава главоболието, конвулсивните прозявки и почти болезнената чувствителност към светлината — а също и парализиращото изтощение. Въздействието още повече се засилва от обстоятелството, че преди приемането на дрогата шаманите гладували поне едно денонощие.

Средноамериканските и южноамериканските шамани са особено известни с използването на предизвикващи халюцинации растения — природата им предлагала истинско изобилие от суровини. Напротив, в предполярните и полярните азиатски и северноамерикански области подобни средства или не съществували, или били рядкост. Замествали ги с други методи, а именно музиката и танцът; но с едно твърде важно изключение; в две сибирски области — при североизточните палеоазиати (чукчи, коряки, юкагири и ителмени) и съседните им тунгуски племена, а също и при западните угрофински народи (вогули, остяки и самоеди) като предизвикващ транс опиат използвали мухоморката (amantia muscaris), която съдържа и високотоксичните отрови (Арсенова киселина и нейният дериват мусцимол, а също така и алкалоида мускарин). За ядене се използва само капачето на гъбата; тя може да се дъвче в прясно състояние, но е възможно да се вземе и екстракт, разреден с вода, еленово мляко или растителни сокове от боровинки, къпини или дива роза (Epilobium angustifolium); с цел съхранение гъбите могат да се изсушат, в процеса на което се отделя мусцимол.

Според опита и навиците си един шаман бил в състояние да погълне по време на сеанс три до седем, а най-много девет гъби — но само в изсушен вид. Различният брой и поносимостта се обясняват с обстоятелството, че качественото съдържание на отровни и упойващи вещества очевидно било зависимо от природните условия (почва, климат или годишно време).

И в този случай ефектът се засилвал от предварителното гладуване. Обикновено той настъпвал след 40 до 60 минути. Най-напред шаманът изпадал в едночасов дълбок сън, после се събуждал, скачал разтреперан и с бляскав поглед започвал да пее и да танцува, като движенията му ставали все по-необуздани, а словата — все по-неразбираеми и раздробени. Рязко нарастващата възбуда се придружавала от безчувственост към външните дразнители като болка, а също и от еуфорично настроение. Скоро се появявали и халюцинациите. Възприятията на шамана се променяли и всичко се явявало пред погледа му в уголемени размери и отместено. Той чувал гласове, които го призовавали и го викали по име; духовете се приближавали, после той ги съзирал и им отговарял. Така постепенно се отделял от тялото си и все повече се снишавал, защото самият той — а именно душата му — вече отлитала заедно с духовете и той вече бил в състояние на „полет“, ала след няколко часа, вече напълно изтощен, изпадал в нов и продължителен дълбок сън.

За немного отдавнашната употреба на гъбния опиат в Сибир свидетелства и неговото разпространение; в централните райони той проникнал при народните преселения към север — най-напред при тунгусите и по-късно през ранното Средновековие при якутите, които дотогава не познавали мухоморката като упойващо растение. Но и на запад при угрите от течението на Об (вогули и остяки), неговата употреба не изглежда с древен произход. Обозначенията на мухоморката при вогулите (pankh), както и при езиково сродните и живеещи на запад мордвини (panga) и черемиси (pongo), недвусмислено ни връщат към староиранската bangha (Hanf), която действително е била позната като опиат на старите иранци и на етнически и езиково родствените им скити и масагети във вид на хашиш. За това съобщава още Херодот (490–430 г. пр.Хр.): „Когато се съберат много народи, те палят огън, сядат в кръг наоколо и хвърлят в огъня зърната (вероятно има предвид смолистите връхчета от стръковете на конопа). Миризмата на изгорелите зърна ги опиянява така, както виното — гърците. Колкото повече зърна хвърлят в огъня, толкова повече се опиват, докато накрая скачат, запяват и започват да танцуват.“ (I, 201, Скитите).

От друга страна, съществуват свидетелства, че употребата на мухоморката като опиат е позната още на старите средиземноморски култури — във всеки случай със сигурност в определени архаични (предкласически) религии като Дионисовия култ, — а също и на мезоамериканските висши култури; доскоро те бяха използвани от тамошните шамани на отделни индиански племена като например лекандоните и холите в Чиапа. Докато в Сибир опасният наркотик в последно време бил заменен от тютюна и алкохола (бренди от просо, мляко или розмарин при гиляките, ечемичена бира при алтайците и най-вече водка); само за един сеанс шаманът изпивал поне бутилка — около 3–4 литра. Шаманите, които уважавали себе си, все пак отхвърляли употребата на алкохол, при това с изричната обосновка, че той действа отслабващо и би им отнел способността да изпадат в екстаз. В това се съдържа още нещо важно. Защото навсякъде — и най-вече в Сибир — господствал възгледът, че истинският „велик“ шаман не се нуждае от стимулатори и предизвикващи халюцинации наркотици, а е в състояние сам да изпадне в транс чрез мисловна концентрация и сила на волята. Подобни случаи на практика са наблюдавани до началото на XX в. — любопитно е, че те най-често са от областта на елементарния шаманизъм, както при северните тунгуси и чукчи. За тази цел шаманите затваряли очи, „за да виждат по-добре навътре“ и започвали да дишат по специфичен начин — с дълбоки и ритмични вдишвания.

Преди да достигнат апогея на сеанса — полета в отвъдното — шаманите често предлагали на публиката нещо като „предварителна програма“. Още далеч от първия стадий на транса — т.е. границата на физическата безчувственост — те например пристъпвали боси върху горящите въглени на огъня, вземали в ръце или поставяли в устата си нажежени метални предмети, пиели вряла вода, гълтали стрели (Южна Америка), забивали в телата си ножове, кинжали и дори саби, скачали боси върху наточени остриета, или — както например в Япония — изкачвали стъпала от поставени „на ребро“ мечове — при това без да получат никакви наранявания, за което свидетелстват присъствали на различни случаи лекари. Някои сибирски шамани владеели и още по-смайващи неща. С обикновено повдигане на палката те отваряли покрива на юртата и през дупката започвал да вали сняг; или просто отделяли главата от тялото си и я оставяли до себе си, за да я върнат след малко на мястото й. При появата на духовете шаманът имитирал гласовете им с корема си напълно ясно и диференцирано, понякога толкова майсторски, че просто поразявал присъстващите. Един свидетел — руският етнолог Владимир Богорац (1865–1936) — разказва за сеанс при чукчите следното: „Илюзията беше толкова силна, че аз несъзнателно посегнах във въздуха, за да докосна говорещото лице. Звуците започваха някъде високо, постепенно се приближаваха, проникваха през стените като буря, потъваха в земята и стихваха в нейните глъбини. Чуваха се най-различни гласове на птици и животни, също и бръмчене на мухи.“

Във всичко това съветските етнолози виждали добре дошло потвърждение на убежденията си, че при тази практика става дума за чисто шарлатанство и че шаманите целенасочено заблуждават публиката, за да придобият над нея влияние и власт, а не на последно място и да спечелят материални предимства. Триковете със сигурност играели известна роля в шаманизма. Както и навсякъде, успоредно с големите майстори имало и цяла армия от посредствени или ниско надарени, които се поддавали на изкушението да заблуждават в онова, което не могли да постигнат със собствени сили и прибягвали до фокусничество, външни ефекти и чиста измама, голяма помощ за което им оказвала и полутъмната обстановка, при която се провеждал сеансът. За добрите — и преди всичко непредубедени познавачи — нещата били по-различни. Чрез доказваното майсторство шаманът убедително се опитвал да демонстрира, че не е обикновен човек, а по-надарен от другите. Така например вентрилоксизмът (говорене с корема) не се смятал за особено изискан похват — избирали го, защото изглеждал най-адекватното средство за възможно най-добро предаване на особения характер и гласовете на духовете. Поне в сеансите на истинските можещи шамани „театралните ефекти“ представлявали съзнателно включен елемент от цялото, необходима предпоставка за увеличаване доверието на публиката (и на пациента!) в шаманското майсторство и благонадеждност. Но и тези ефекти в последна сметка водели до апогея и същинската цел на сеанса — отлитането, „пътуването на душата“, — определена за изпълнение на единствената задача: преживяването на племето.

За всеки от присъстващите било ясно дали действието вече е започнало. Ударите на тъпана звучали все по-бързо и силно. Движенията преминавали в бесен вихър. Гласовете на духовете се чували ясно. Те се приближавали, провиквали се безразборно, смесвали се, ставали все по-силни и по-силни, докато накрая се превръщали в оглушителен рев и смесица от подсвирквания, крясъци и викове. Шаманът ги поздравявал един след друг отсечено и задъхано, разпитвал ги за причините на болестта и се съветвал с тях. После изведнъж всичко се прекъсвало — душата била напуснала тялото. Шаманът или потъвал в себе си — седнал със затворени очи или блуждаещ празен поглед, — или продължавал да танцува под приглушените удари на тъпана, а песента му звучала като стенание и понякога била толкова неразбираема, че помощникът трябвало да превежда видяното и преживяното. Ако търсел някоя изгубила се душа, шаманът можел да вземе със себе си и болния, какъвто е обичаят на нанайците от Източен Сибир. Той разпитвал пациента за последните му сънища, от което си правел изводи и взимал указания за местонахождението на душата и избора на пътя. Ако отговорите били мъгляви и неясни, той при определени обстоятелства можел да се отклони от пътя. Затова се опитвал с целенасочени въпроси да получи по-точни данни. В такива случаи най-често му помагали духовете. Те могли да му съдействат по време на полета, но също така и предварително. В подобни ситуации — при юкагирите от Североизточен Сибир — шаманът поемал в себе си духовете с дълбоки вдишвания. През това време стоял със сгърчени ръце и обърнати очи, така че се виждала само бялата роговица, която отразявала мъждукащия огън. В това състояние той дълго оставал безмълвен, с издут корем от намиращите се там духове. Тогава те започвали разговор с него и го разпитвали за причината на повикването, на което той отговарял с молба да определят диагнозата на случая. Тя могла да гласи следното: „Видях, че невидимото долу се опитва да се издигне нагоре, видях го.“ Шаманът благодарял за информацията, вдишвайки тамян или „руски бурен“ (тютюн).

Ясно било, че в болния се е вселил гибелен дух от подземния свят и станал причина за неговите страдания. Оттук нататък шаманът имал за задача да го прогони от тялото на пациента. За тази цел той танцувал около тялото му, придружен от своите помощници, биел тъпана и мърморел неразбрано, а накрая долепял устни до предполагаемото болно място и измъквал оттам чуждия дух с помощта на силно вдишване. При определени обстоятелства това изисквало известно време, понеже духът обикновено се съпротивлявал да напусне тялото. След това шаманът най-често се отдръпвал изтощен назад и изпадал в някакви конвулсии, които мъчително се опитвал да преодолее — защото враждебният дух вече се намирал в него. След това произнасял следните думи: „Почерпете ме с глътка бренди от пет рубли.“

При най-тежките случаи ставало дума за откриване, преследване и връщане обратно на отвлечена или изгубена душа, причинила тежко психотично заболяване. Това не само изисквало голям опит в отношението с отвъдните зли сили и цялата мощ на шамана; тогава той се нуждаел и от по-голяма свита от също така умели, пълни с идеи и действени духове — помощници и закрилници. Защото душата могла да бъде отнета от разбойниците с помощта на сила, но също и чрез някакви трикове, изненада и коварство. Както съобщават например бурятите, веднъж Бог прибрал душата на някакъв човек и я пъхнал в бутилка, която запушил с палец. Шаманът, помолен за помощ, се отправил — яхнал тъпана си — към небето, където приел образ на оса и така ужилил бога по челото, че в страха си той измъкнал пръста си от бутилката, шаманът успял да грабне душата и бързо побягнал с нея.

Не така проблематични били пътуванията при „господарите на животните“, когато дивечът намалявал и настъпвал глад. Това се отнасяло и за пътешествията до прадедите, върховното божество или отвъдното местожителство на душите, ако искали да помогнат на безплодни жени, също и когато се отправяли към отговорните за атмосферните условия духове — при недостатъчни валежи, трайна снежна покривка или продължително лошо време, при което хората не могли да напускат къщите си.

Присъстващите винаги взимали участие в събитието. Те не само съпреживявали ставащото пред очите им пасивно, с удивление, страх или възхита, а просто участвали активно. Когато шаманът призовавал духовете помощници с песните си, присъстващите хорово повтаряли текста строфа по строфа; същото се случвало, когато шаманът се завръщал с възвърната душа и с песен разказвал за „обратния полет“. По време на битките с враждебните сили на отвъдното наблюдателите го окуражавали с подвиквания като: „Напъни се!“, „Така е добре!“ или „Дръж се!“ Ако трябвало да се прогони някой дух, те допринасяли за нарастването на шаманските усилия, като повтаряли заедно с него заклинанията и апелите му. Навсякъде ставало дума за церемония на цялата общност. Както самият шаман бил в помощ на всички като посредник и лечител на племето — което го избрало и определило за това, — така всички подкрепяли неговите усилия, заставали зад него и му помагали както духовете в отвъдното. Оцеляването изисквало солидарност и предполагало нерушимо единство на общността.

Когато след много часове всичко отминавало, шаманът най-често падал в тотално изтощение. Понякога дълго лежал буден, без да каже дума; по-често потъвал веднага в дълбок сън или дори изпадал в безсъзнание, което продължавало цяло денонощие. Той бил дал всичко от себе си в полза на своите.

Шаманските сеанси винаги имали своята добра страна. Макар изпълнени със съзнателно преследвана, ефектна и въздействаща театралност, инсценировките на големите майстори били виртуозни. Но всичко се осъществявало не за забавление, а за успеха на усилията, което пък от своя страна имало за своя предпоставка ритуала, мимическото изображение, т.е. магическото заклинание, и колкото по-перфектно било изпълнението, толкова по-силно било желаното въздействие.

Ако в някои сеанси присъствали отделни комични и даже фарсови черти, все пак като цяло на сцената господствали напрежението, потиснатостта и меланхолията. По-ранни пътешественици, които все още имали възможността да наблюдават действията на истински „велики“ шамани, често били безкрайно впечатлени от тяхната дълбока и направо трагична сериозност и особено от тягостната, злокобна атмосфера. Руският адмирал и изследовател, пътешественикът Фердинанд Петрович фон Врангел (1797–1870), признат за задълбочен и несклонен към преувеличения наблюдател, в периода 1820–1827 г. участвал в експедиция за проучване на Североизточен Сибир. Ето с какъв пример описва той впечатленията си от шамана на чукчите: „Истинският шаман със сигурност представлява особено забележително физиологическо явление. Винаги, когато съм виждал шамани тук и на други места, те трайно са оставяли у мен тягостно впечатление. Дивият поглед, налетите с кръв очи, дрезгавият глас, който сякаш болезнено и с неистови усилия си пробива път от сгърчените в спазъм гърди, неестествените конвулсии на лицето и на цялото тяло, настръхналите коси и дори кухият звук на магическия тъпан — всичко това представлява нещо толкова ужасяващо и мистериозно, че всеки път ужасно ме е вълнувало.“