Клаус Е. Мюлер
Шаманизъм (3) (Лечители, духове ритуали)

2. Размножаване

Който останел бездетен или неженен, бил презиран. Първото разглеждали като болест, при определени обстоятелства — и като наказание; второто — като израз на асоциалност. Хората се женели помежду си преди всичко, за да имат деца.

Според обичайните представи за зачатието основните субстанции за създаването на телесния плод били бащината сперма и майчината менструална кръв. При повтарящите се сношения плодът бил довеждан до „коагулация“, поради което менструалният цикъл отпадал след успешното зачеване. Съгласно разпространените вярвания от кръвта възниквали течните и меките — следователно преходни — телесни съставки, а от спермата — за която се предполагало, че се образува в гръбначния мозък — твърдите и устойчиви елементи като кости и зъби. Но детето чувствало живота едва при одушевяването, осъществявано по необходимост в два акта: жизнената сила му се предавала директно чрез спермата, където се съдържала с висока степен на концентрация; докато, както вече споменахме, свободната душа прониквала в него отвън и на по-късен етап предимно чрез бащата или от някаква духовна сила.

За постигане на това съществували различни възможности. Например приемали, че определените за въплъщаване детски души се намират предимно в преходните места към отвъдното, където в определен смисъл били прогонени, за да се пречистят. Такива места могли да бъдат извори, естествени кладенци, вирове, езера, реки или блата, но също така и „свързващите оси“ между отделните светове — самотно издигащи се скали, планини или отделни дървета, т.нар. детско дърво — което се споменава в европейските народни вярвания. Ако бременни жени умишлено или несъзнателно ги доближавали или докоснели, в тях вероятно влетявала душа и те я усещали. Много често това се случвало на бащата — и то предимно в сънищата — при следващо сношение с жена си той й предавал „духа на детето.“ Заедно с това преносители могли да бъдат и различни животни, които поради специфичната си „двойна природа“ имали достъп до отвъдното; такива били нощните птици, летящи из тъмнината, следователно във „времето на духовете“, така както самите души се носят из небето или извън пределите на земния свят. Според други представи, разпространени предимно в Сибир, но също така в Индонезия и по други краища на света, душите изобщо живеели в отвъдното. Например детските души обитавали короната на „космическото дърво“ в образа на птички и се намирали под закрилата на някоя богиня или небесен бог. В определено време те отлитали към земята по заповед на божеството и кацвали в скута на майката. При общности със силно изразен култ към прадедите задълженията за пренасянето на душите най-често били поемани от починалите.

Всичко това обаче не винаги се осъществявало без затруднения. Някои жени били изобщо безплодни или не могли да раждат занапред. Други абортирали преждевременно, раждали уроди или мъртви деца. Причините за това по правило били известни. Тогава забранявали на жената да ражда, което понякога прекратявало и брачната връзка. Тогава отвъдното отказвало да й даде душа — или самата душа просто не се задържала при нея. Същото се отнасяло и за детската смъртност. Първоначално душата била слабо свързана с тялото. Тя непрестанно го напускала, за да посещава своите близки в царството на мъртвите — при това най-често през фонтанелата между челната и теменната кост, която се затваряла едва между деветия и шестнадесетия месец. Затова и кърмачетата спели толкова дълго. Но по време на тези пътешествия детските души могли да бъдат уловени или отклонени от злонамерени духове, особено ако през този критичен период родителите предизвикали с определена постъпка нежеланието на душата да се завърне обратно. Следователно всичко се свеждало до особено внимание към новороденото и към грижата за осигуряване на спокойствие и хармония, за да може душата по-лесно да свикне с всичко.