Клаус Е. Мюлер
Шаманизъм (12) (Лечители, духове ритуали)

1. Призоваване

Един шаман трябвало да притежава много повече от обикновените способности. Поради естеството на задачите му от него се очаквало по всяко време да бъде годен за активен контакт с отвъдните сили. Това обаче предполагало и неговата готовност за приемане на поста. При наследствения шаманизъм можем спокойно да я приемем — следователно, ако един умрял шаман приживе е определил за свой наследник някого от племето, когото смятал за подходящ, по този начин той сам се превръщал в дух закрилник или главен помощник за новопосветения, предавайки му своите собствени и придобити с възрастта дарби.

Във всички останали случаи изборът се осъществявал от определена духовна сила или от повече на брой духове, а по-рядко — от божество. Както вече споменахме, при особено отбрани шамани това се осъществявало още преди раждането от „животинската майка“ — по-висша и господстваща духовна сила, обикновено „господарка на животните“. Понякога тя умъртвявала някое вече пораснало дете, чието поведение свидетелствало, че то обладава съответната подходяща душа. „Животинската майка“, появяваща се в образа на женски лос, елен или северен елен, поглъщала определената за бъдещия велик шаман душа, „забременявала“ и го „раждала“ като „момче“, което отглеждала и накрая изпращала за земната му мисия отново в образа на душа, но вече на същество с двойствена човешко-животинска природа. „Майките птици“ съответно снасяли яйце в гнездо, разположено в клоните на „космическото дърво“ — в Сибир обикновено бор или лиственица, — след което го мътели. Времето за излюпването понякога продължавало до три години. Според представите на якутите от средното течение на р. Лена мястото на гнездото било решаващо за характера и начина на действие на бъдещия шаман; ако то се намирало в източната част на дървото, шаманът израствал като отзивчив и способен лечител, докато гнездата от западната страна съдържали душите на високонадарени, но злонамерени шамани; измътените на северната страна притежавали едновременно добри и лоши черти на характера, а шаманите от южните гнезда придобивали особените способности за преобразяване. По аналогичен начин добрият шаман бил „предварително роден“ от „бозайник“ — например от „източна“ бяла кобила, докато злонамереният и гибелен — от „западна“ и кървавочервена на цвят. Приемали за общовалиден факта, че един шаман притежавал толкова по-голяма действена сила, колкото по-високо било разположено гнездото му. Когато накрая идвало време за превъплъщението му на земята, една птица — обикновено кълвач — сваляла душата в отсамното и я полагала върху темето на жената, определена за земна майка на шамана — душата навлизала в тялото през фонтанелата и одухотворявала развиващия се в утробата зародиш.

При самото раждане ставало ясно, че детето е по-особено от другите. Бъдещите „велики“ шамани се появявали на бял свят „в ризи“, раждали се със зъби, повече пръсти на ръцете или краката или притежавали някакъв характерен родилен белег. Още от малки били неуравновесени и нервни, сякаш непрекъснато се намирали под някакво психическо напрежение, имали склонност към загуба на съзнание и били затворени в себе си — сериозни, умислени, а не весели и улисани в игрите, както обикновените деца.

Години по-късно следвало „призоваването“ — най-рано след смяната на млечните зъби, когато детето завършвало първия важен стадий от своето развитие и вече могло да говори и мисли самостоятелно, — но предимно по време пубертета. Той се осъществявал по един широко разпространен и в общи черти еднакъв начин, с отделни и по принцип незначителни разлики. Обикновено по време на нощния сън и по-рядко като дневни видения пред него се явявали или душите на умрелите (предимно предишни шамани), но също и отделни духове, които приемали животински образ (орел, кукумявка, елен, мечка, змия, костенурка и др.), които настойчиво го убеждавали да стане шаман. В началото ставало дума само за слухови възприятия. Кандидатът възприемал само гласовете на духовете — шепот, подсвиркване, пеене и говор, а по-късно — все по-отчетливи думи, отправяни непосредствено към него. Едва след няколко нощи те му се явявали като образи. Лицата им съвсем не били „добре дошли“ за него. Напротив — повечето „кандидати“ почти отчаяно се съпротивлявали срещу желанията на духовете, защото знаели за очакващите ги лишения, мъки и затруднения. Руската етноложка Анна Василевна — Смоляк преживяла подобни случаи в най-ново време сред амуро-тунгуските племена. В едно от тях през шейсетте години живяла млада, образована и начетена тридесетгодишна жена, която имала няколко малки деца. Както и мнозина от нейното поколение, които също имали преживявания, свързани с призоваването и избора, тя отдавна вече не вярвала на старите представи и когато духовете се обърнали към нея колкото неочаквано, толкова и шокиращо, тя отишла на лечение в най-близката областна болница. Но състоянието й не се подобрявало. Накрая, след като изминали няколко години, нейни по-стари роднини я посъветвали да не се измъчва повече, да последва призива, да поеме шаманския тъпан и да приеме шаманската роля поне заради себе си — тя сторила това, както преди години го правели и други — и се излекувала.

Веднъж направили своя избор, духовете практически не отстъпвали. Те все по-настойчиво атакували съпротивляващия се „кандидат“, заплашвали го с ужасни наказания и ако не помагало друго, го биели и измъчвали. Някои напускали роднините си и бягали в гората, за да проведат битката в самота; други, особено в по-новите времена, опитвали да прикрият случилото се от останалите, защото сами не желаели да повярват в подобно нещо и се страхували да не бъдат обявени за душевноболни. Но случващото се не би могло задълго да убегне от погледа на околните. Засегнатите не само страдали забележимо, но и по особено специфичен начин — много лесно се установявало, че са станали жертва на шаманската болест. Стомашни оплаквания, главоболие и задух непрекъснато им създавали грижи, получавали схващания на крайниците и особено на краката, а мнозина били нападани от кожни болести. Обаче най-много ги измъчвали ужасни сънища, които някога продължавали и през деня във вид на различни видения. Стенейки, се въртели в постелята си, лутали се в полусън или се хвърляли на пода, крещели и фантазирали, а междувременно запявали по подобие на шаманите и после отново изпадали в апатия — изглеждали безкрайно унесени и потъвали в меланхолия. Това състояние — както и в посочения по-горе случай — могло да продължава с години. То се подобрявало едва когато отстъпвали и се вслушвали в съвета или призива. Ако не сторели това, оставали луди за цял живот или умирали обикновено мъчително.

Но ако приемели предложението — както всъщност постъпвали повечето от тях — мъките им изчезвали до няколко дни. Тогава духовете се явявали пред тях любезни, дори загрижени и готови за помощ, като започвали да ги подготвят за бъдещата професия. Съветвали ги за храненето, поведението и начина на живот и постепенно ги въвеждали във всичко, свързано с познания, техники, практики и ритуали, включително музика, пеене, танци, необходими за упражняване на тяхната дейност. Именно духовете, които избирали и поучавали бъдещия шаман, се превръщали по-късно в негови лични помощници.

При много народи (Северна и Южна Америка, Югоизточна Азия, Индонезия) издирвали определени хора, които според собственото си вътрешно усещане се чувствали призвани за шамани и за установяване на контакт с духовете. Такива хора се оттегляли из пущинаците — в гората, в самотни планини или в отдалечена пещера (както най-често в Северна и Южна Америка и Япония), където гладували и се подлагали на всякакви аскетични упражнения и самобичувания, докато някоя нощ духовете се появявали, приемали ги и започвали да ги поучават. При определени обстоятелства този процес също можел да продължи няколко години. В отделни случаи от Хиндукуш, Югоизточна Азия, Индонезия и Австралия кандидатите бивали отвличани от духовете в някоя пещера, където съответно ги поучавали и образовали. И тогава ставало дума за техни бъдещи помощници.

Както вече казахме, призоваването най-често се извършвало по време на пубертета. Но не и задължително. Възможно било то да се осъществи и далеч по-късно, а в отделни случаи и до шейсетата година на човешкия живот. Най-често обаче това ставало между петнадесетата и тридесетата година. По-късно хората били призовавани само при определени критични ситуации например по време на траур от загуба на дете или съпруг, особено ако болката на засегнатия по-скоро го отклонявала от отсамното и го насочвала към отвъдното, като едновременно с това го правела податлив и чувствителен към тамошните сигнали.