Клаус Е. Мюлер
Шаманизъм (25) (Лечители, духове ритуали)

ПОСЛЕСЛОВ

След въвеждането на колониализма с неговите съпътстващи усилия не само към цивилизоване на „дивото“, но и към неговото християнизиране, шаманизмът непрекъснато бил изложен на преследване. Църковната власт добре разбирала, че на нейните цели се противопоставят именно шаманите — като носители на традиционните вярвания. Те били обявени за „съюзници на дявола“ и за еретици, а след началото на XVII в. били изгаряни на кладите в Сибир като магьосници и вещици. По-късно просто унищожавали костюмите и реквизита им, възбуждали против тях процеси и ги хвърляли в тъмница като опасни престъпници — или ги осъждали на принудителен труд. Но твърде скоро се сблъскали с определени трудности, защото постепенно и руските „сибиряци“ били заслепени от шаманството — в началото на XVIII в. започнали да се появяват и руснаци шамани.

След Октомврийската революция се променили основанията, но не и неотстъпчивостта и средствата на преследването. Оттук нататък шаманите били обявявани най-малкото за шарлатани и измамници, а според господстващите правила — за представители на местната „буржоазия“, подкрепящи „клановата аристокрация“ и „едрите земевладелци“ (в Сибир). Разглеждали ги като двойно по-опасни реакционери, защото прибавили обвинението във всяване на вражда между отделните племена от етническата общност и в използване на влиянието и религиозния инструментариум за подкрепа на господарските интереси и по този начин за запазване на съществуващите „отношения на зависимост и експлоатация“. И. М. Суслов, който по партийно поръчение провеждал проучване сред централно-сибирските тунгуси (евенките), в разгромяващото съчинение Шаманизмът и борбата против него (Съветски Север, 1931, 3–4, 89, 152) обрисувал шаманите като „социално зло“ от най-висша степен и като „спирачка за социалистическото строителство“, като настоявал за неговото пълно разгромяване.

Като подходящи за тази цел били разглеждани най-вече средствата на т. нар. атеистична пропаганда. Специално в Сибир тя преследвала две цели: да освободи „народа“ от неговите религиозни представи, които го превръщали в отстъпчива жертва на експлоататорската класа и без друго почивали върху погрешно разбиране за природата; освен това да „ликвидира“ шаманизма, което Суслов определял като „откриване на специален фронт на класовата борба в Севера“. Заедно с мнозина други автори той препоръчвал включване в борбата на всички възможни институции: Ленинградският институт за северните народи, а също и локалните висши технически училища и образователните курсове да предложат на студентите специални занимания, беседи и да им предоставят отделни помещения за обучение, заниманията да имат антирелигиозен и особено антишаманистски характер, за да се създадат и образоват необходимите пропагандни кадри за борбата с шаманизма. От тези занимания не бива да отсъства никой студент, който би желал да получи изискваното и необходимо закаляване в атеизма. Следователно става дума не за „арелигиозно“, а откровено „антирелигиозно“ и „антишаманско“ образование, необходимо особено за жените и младежите — именно в този аспект „работата в борбата против шаманизма придобива особено, огромно значение“, (с. 148).

„Пропагандата“ била от полза. Много скоро някои шамани предали своите тъпани в селсъветите — в смисъла на символично-демонстративен акт. Други — колебаещи се и останали „непросветени“ — търсели някакъв компромис: така например през шейсетте години нанайските шамани обяснявали на етноложката Анна Василевна Смоляк: „Ние помагаме на лекарите с каквото можем, само че не записваме констатациите си на хартия.“ Там, където те проявявали упорство или не се поддавали на съвети, ги арестували и отнемали имуществото им. Макар и достатъчно типична, но все пак по-хуманна изглеждала за преквалификацията и назначаването им като артисти — останало само вестникарска тема в местната преса при съветизирането на Бурятия. Същевременно обаче — както се изяснява днес — на мнозина се удало да преживеят и продължат дейността си — очевидно с помощта на своите, иначе това би било невъзможно.

Междувременно те вече не са изложени на опасност. Промяната и световноразпространеният окултизъм на Новото поколение доведоха до тяхната пълна реабилитация. В Южна Америка (но и на други места) шаманите водят масово посещавани учебни семинари: в Япония и Корея те се радват на нарастващ интерес; в западноевропейските страни ясновидците, „вещиците“, душевните лечители и „градските шамани“ са част от висшата конюнктура. Първоначално с известно колебание, но вече все по-мощно тази вълна заля Русия и бившите републики. В това отношение са изиграли своята роля и старите дореволюционни традиции. Появяващите се по телевизията лечители, ясновидци и шамани се радват на огромен зрителски интерес. Етнолозите отново започват да откриват културното значение на шаманизма и да оценяват особената театрална сила и поезия в неговите сеанси. Но старите все още не могат да се откъснат от своето минало. Ресорният ръководител на Етнологическия институт към Руската академия на науките в Москва не без известно примирение установява: „Днес имаме всички основания да твърдим, че шаманството, което при новите обществено-политически условия бе изгубило силата си поради официалната антирелигиозна идеология, има възможността да удължи живота си в Средна Азия, Казахстан и някои други райони.“ (В. Н. Базилов, Шаманството сред народите от Средна Азия и Казахстан. Берлин, 1995, 333).

Или да се възроди за нов живот? Всъщност става дума само за един мним ренесанс. Шаманите наистина се завръщат — но в една действителност, различна от техния стар свят. Призоваващите ги някога духове са се оттеглили дълбоко в тайгата и отново са се превърнали в какавиди. Задачите, за чието изпълнение те бяха готови да помагат на шаманите, бяха част от старата и вече залязла култура. Възможно е зад днешните „шамани“ да стоят други духове, които им се подчиняват, но очевидно не притежават силата да ги преобразяват основно, нещо, което даваше на шаманските предшественици способността да посредничат между хората и духовните сили, когато нуждата ги принуждаваше към това и съществуването беше застрашено. Шаманите, които днес издигат своя глас, вече не са легитимирани за това и са изгубили почвата под краката си. Те вече не са в сърцето на своето общество, не страдат и не умират за него, а споделят клиентелата си с „градски шамани“ и други самозвани „лечители“, като преживяват в периферията на вече чужди за тях общности.