Джеймс Оливър Кърууд
Златотърсачи (19)

Глава деветнадесета
ИСТОРИЯТА НА ДЖОН БАЛ

След пладне Джон Бал се събуди от поредния си продължителен унес. Род се бе навел грижовно над него и чу как старецът изговори по-ясно от обикновеното:

— Долорес… Къде е Долорес?

— Коя е Долорес? — настойчиво го попита Род. Джон Бал сложи сухата си ръка на главата и простена:

— Долорес… Коя е Долорес?

Не каза нищо друго. Прие няколко лъжици супа и пак потъна в своя отвъден свят.

— Странно, коя може да бъде тая жена? Да не би да е имало и друг някой в пещерата? Как смяташ, Род?

— Според мене старецът говори за човек отпреди четиридесет-петдесет години. Ако успеем да го спасим, може би ще научим повече неща за неговата съдба.

Te оставиха в старата колиба всички вещи и сечива, които не им бяха необходими за връщането. Извлякоха с въже лодката до по-високата част на дола и с големи усилия пренесоха Джон Бал по дяволския мост.

Напоследък нивото на реката беше спаднало значително и тримата, нагазили до колене, до вечерта влачиха леката лодка с полуживия старец.

През нощта тримата се редуваха да дежурят при Джон Бал. Мукоки пое първото дежурство в единадесет часа и бе сменен от Уаби.

Малко след полунощ Родрик припряно бе събуден от приятеля си.

— Род, стани, за бога! Старецът пак споменава за Долорес, но говори и за някакво голямо животно…

Джон Бал наистина стенеше:

— Не се бой, Долорес… Аз убих звяра… Убих го… Убих го. След малко извика:

— Къде е Долорес? Къде е тя? Род въздъхна:

— Ето че се появи и звяр!

Засега от стареца не можеше да се разбере нищо повече.

— Слушай, Род — каза Уаби. — В тая пещера трябва да се е случила някаква драма. Историята на Джон Бал едва ли е обикновена. Навярно опитът на съдружниците му да го убият не е най-важното в тая история. Нещо друго, много по-ужасно се е разиграло с Джон Бал и неговата Долорес… Впрочем, иди да спиш. После е твой ред да ме смениш.

Заредиха се тежките дни на пътуването към Уабинош Хаус.

Състоянието на Джон Бал се влошаваше. Смъртно бледите му страни сега почервеняха от треската. Болният започна да бълнува.

Тримата пътуваха дори и през нощите.

Лудият все зовеше Долорес. Споменаваше и за някакви зверове в пещерата. При някои от бълнуванията животните се подменяха с хора в кожени облекла, чиито ръце хвърлят копия за една риба.

На дванадесетия ден от тръгването стигнаха до бреговете на Нипигонското езеро. До Уабинош Хаус оставаха тридесет километра. Род и Мукоки щяха да избързат напред да искат помощ от фирмата. Уаби оставаше при Джон Бал. Род и Мукоки потеглиха с лодката през нощта и когато слънцето се показа над близката гора, вече бяха почти в Уабинош Хаус.

Скачайки от лодката на брега, Род неочаквано забеляза Минетаки, която се появи от края на горичката.

Обърна се към Мукоки, чиито Проницателни очи също бяха познали девойката:

— Муки, ще заобиколя по брега да изненадам Минетаки. Моля те да ме почакаш!

Скрит зад дърветата, Род изсвири сигнала, който само те двамата знаеха в Уайлд.

Минетаки сепнато се обърна.

Род повтори подсвирването, без да се показва.

При третото подсвирване Минетаки радостно извика:

— Род… Вие ли сте?

Чрез сигнала момичето бе подмамено да стигне до брега. Беше със загрижени очи.

Позна го веднага и се спусна насреща му.

След час една голяма лодка на фирмата прекоси Нипигонското езеро, за да прибере Уаби и Джон Бал.

През това време Род отговори на хиляди въпроси за цялото им пътешествие и обясни причината за внезапното завръщане. Изтощеният му вид по-ясно от всички думи говореше какво е преживял.

Той се хвърли в леглото си и непробудно спа чак до обед.

Спасителната лодка се бе завърнала и Джон Бал бе получил първа медицинска помощ.

По време на обеда въпросите към тримата не преставаха.

Род беше седнал между майка си и Минетаки и често усещаше върху ръката си топлите пръсти на момичето.

Когато шефът на фирмата заговори за нов поход към златната мина, Минетаки леко стисна ръката на Род.

От само себе си се разбираше горещото желание на девойката да участва във втория поход.

Щом останаха за малко насаме, Минетаки заяви просто и решително:

— И тъй, уговорихме се, нали? Тоя път ще тръгна с вас. Защо преди малко се учудихте от желанието ми?

— Не знаех как трябва да се държа — оправда се Род.

— Докато ви нямаше, аз измолих разрешението. Майка ми е съгласна. Майка ви също. Ще ме придружава старата ни индианска прислужница… Само баща ми още не е съгласен, но майка ми се зае да го склони. О, колко хубаво ще бъде това пътешествие с брат ми и с вас!

— Наистина… Наистина… — съгласяваше се Род, не по-малко радостен от Минетаки.

— То ще бъде — смееше се Минетаки — цяло сватбено пътешествие за… Мапала и Мукоки…

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че според Мапала Мукоки е най-любезният индианец, когото някога е срещала. И сам той въпреки трагичното си минало неведнъж е давал да се разбере, че тя му харесва. Te впрочем са си лика-прилика. Не е чак толкова лесно и просто да срещнеш човек, който може да те направи щастлив. Вие как мислите?

— Разбира се! — изчерви се Род. — Вижте, Минетаки… Но Минетаки вече бе избягала, като се смееше на глас. Цяла седмица Джон Бал беше между живота и смъртта, но постепенно състоянието му се подобряваше. Костеливото му тяло малко по малко се наливаше със сила и в очите му просветваше разум.

След петнадесет дни поне физически бе спасен.

Душевно се възстановяваше далеч по-бавно. Като начало старецът започна да разпознава лицата наоколо си и му бе приятно да задържа ръката на Род в своята.

Появата на Минетаки, на майка и или майката на Родрик направо умиляваше стареца. И той отново простенваше името на Долорес. От щастие и болка закриваше очите си с ръка пред трите жени.

След дълги усилия болният възстанови човешкия си говор и неговите слушатели можаха отчасти да узнаят историята на Джон Бал.

Не бе винаги лесно да се свържат в едно накъсаните разкази на стареца. Понятието за време почти не съществуваше за него. Говореше за нещата, като че бяха станали вчера, а не преди много, много години.

Поради тази причина той не можеше да си спомни датата, когато, още млад, бе напуснал нюйоркската фирма, разположена край Хъдзъновия залив, за да отиде да се учи в Монреал. Баща му бил шефът на фирмата. Заедно с двамата французи, Анри Ланглоа и Пиер Плант, изминали хиляди километри. Той открил златния залеж в долината. Но не помнеше никакви подробности по това откритие.

При първата подялба на златото най-големият дял се паднал на него, защото той бил откривателят и синът на един от всемогъщите лордове на Хъдзъновия залив. Спомни си смътно, че последвала свада между него и съдружниците му, които една сутрин се опитали да го убият. Оттук нататък всичко потъваше в тъмнина. Като дошъл в съзнание, видял, че се намира сред някакъв чужд народ: все дребни хора, които стигали до рамото му; били облечени в кожи и ловели риба с помощта на копия.

При тези оскъдни сведения ставаше ясно, че Джон Бал е бил прибран умиращ от ескимоси, навярно слезли на юг да бият лосове и карибу. Ескимосите се отнасяли с него добре. Дълго останал при тях, ходел на лов, ловял риба и нощувал в колиби от сняг.

После Джон Бал се видял пак сред белите. Изобщо не можеше да си обясни как се е върнал във фирмата. Баща му и майка му били умрели. Фирмата се владеела от други. Изглежда по онова време Джон Бал е бил напълно нормален, защото предприел няколко успешни похода до златната мина.

По-късно посетил по линия на фирмата един голям град, навярно Монреал. Там срещнал девойка на име Долорес и се оженил за нея. Щом заговореше за Долорес, Джон Бал изпадаше в състояние на треска и дълбока печал.

Разумът му не бе се възстановил напълно. С усилие на волята си той се сещаше, че от Монреал, където прекарали хубави дни, двамата се преселили в Нортланд.

После поели с лодка кьм златната мина. Навлезли в обширен подземен свят, където нямало нито слънце, нито луна, нито звезди. Златото събирали под светлината на факли.

Един ден Долорес отишла сама навътре в оня мрачен свят и повече не се върнала.

При тоя спомен лудостта сякаш отново завладяваше Джон Бал и той трескаво разказваше за някакви зверове, по-едри от лосове, за бучащи потоци, гърмящи подземни водопади.

Бащата на Уаби, Жорж Неусъм, веднага писа в Монреал, за да научи нещо повече за Джон Бал. Отговориха му, че някога човек с такова име наистина е живял в града. През годините хиляда осемстотин седемдесет и седма и седемдесет и осма работил като инспектор на кожи. Заминал за Нортланд.

Почти всички в Уабинош Хаус смятаха, че Джон Бал е изгубил разсъдъка си, след като е изчезнала жена му. Род беше убеден, че ако се разровят по-внимателно из пещерата, непременно ще открият останките на Долорес.

Оздравяването на Джон Бал продължи доста дълго време. Краткото лято бе кьм края си. Скоро щеше да настъпи есента.

Златотърсачите решиха вторият им поход да започне през пролетта.

Колкото и да й бе приятно да прекара зимата в Уабинош Хаус, госпожа Дрю се плашеше от големия тукашен студ и заяви, че би предпочела да се върне в Детройт. Родрик не искаше майка му да пътува сама и щеше да я придружи.

В една хубава утрин лодката отнесе майката и сина през Нипигонското езеро. Преди да замине, Род здраво стисна ръцете на Уаби и Мукоки. Очите на Минетаки бяха просълзени, но и тя, и Родрик вече знаеха, че тази им раздяла ще е последната.

Пролетният поход щеше да бъде тяхното годежно пътуване.

Защото вече бе уговорено: преди да изтече годината, Минетаки и Родрик щяха да се съберат завинаги.